Кони Мейсън
Нежно изкушение (15) (Дива любов)

Четиринадесета глава

Робин обърна целия град наопаки и най-накрая трябваше да приеме факта, че Кейт е потеглила обратно за Парамата. Успя само да разбере, че е тръгнала сама. Слава богу, че поне е била достатъчно разумна и си е купила храна за из пътя и пистолет, с който да се защитава. Всичко това научи от продавачите в магазините, в които се бе отбивала.

Прекосяването на планината бе доста рисковано нещо, но Робин се тревожеше страшно много защото знаеше, че по това време на годината съвсем внезапно можеха да започнат снежни бури и виелици. Единственото му успокоение беше, че с коня си ще успее бързо да настигне фургона, който се движеше много по-бавно. Искаше му се веднага да се метне на седлото, но после поразмисли и реши, че ще е най-добре да изчака до сутринта.

Междувременно бе открил Големия Джон, но твърде късно. Поради сериозността на престъплението, извършено от него в Англия, цената за главата му бе вдигната до пет хиляди лири. За нещастие един от полицаите, изпратен наскоро в Батърст, го бе разпознал. Малцина имаха такива внушителни фигури, така че не бе трудно да го познае човек. Няколко души веднага го бяха обградили, после пленили и отвели в затвора. Оттам щяха да го откарат в Сидни, където пък предстоеше да се реши дали да бъде върнат обратно във въглищните мини или да бъде обесен. Тъй като той беше един от най-известните бандити, Робин не можеше да направи кой знае какво, за да му помогне. Все пак му обеща да използва влиянието си като магистрат и да се опита да издейства смекчаване на присъдата му.

Преди да си тръгне, Робин го разпита подробно какво точно се бе случило между Кейт и Потър. След като Големия Джон му разказа всичко, той се закле да убие проклетия изверг, веднага щом се добере до него.

— Не прави нищо, за което после ще съжаляваш, приятелю — предупреди го Големия Джон. — Свободата е ценност, която не бива да се пропилява. Аз лично ще бъда свободен едва след смъртта си. Но ти вече си се издигнал до магистрат. Назначаването ти на този пост лично от губернатора Маккери е истински удар по неравенството между бедни и богати. Само „чистите мерина“ ще спечелят, ако убиеш някой от тяхната каста. Така че послушай съвета ми, приятел, потърси друг начин да си отмъстиш на този мръсник Потър.

— Думите ти са наистина разумни, но не знам дали ще намеря сили в себе си, за да се въздържа да не накажа по подобаващ начин човека, опитал се така брутално да изнасили жена ми. Никога няма да забравя и това, което направи с Кейси.

— Ако бях свободен, бих могъл да ти помогна да се грижиш за съпругата си — предложи Големия Джон, — може би… както знаеш, в никой затвор не съм се задържал дълго досега…

На лицето му бе грейнала усмивка, голяма колкото цяла Австралия.

Скоро след това Робин се прибра в бараката, напълно разбит. Раменете му се бяха отпуснали, сякаш носеше върху тях всичкия товар на света, очите му бяха изпълнени с отчаяние. Трескаво се молеше да успее да убеди Кейт да се върне обратно в Батърст заедно с него, след като я намери. Ще осигури място на Серина някъде другаде, независимо от протестите й. Сега за него най-важна бе Кейт, така че не можеше да мисли за никой друг. Ако беше необходимо, бе готов да прекара остатъка от живота си в усилия да спечели отново доверието й. Кейт можеше да отрича колкото си иска, но той знаеше, че тя би могла да го обикне, стига да се откажеше от тази ужасна своя упоритост.

Серина го погледна изпитателно, когато се прибра, правилно оцени потиснатото му настроение и реши, че е най-разумно въобще да не се обажда. Вече мога да чакам, помисли си тя, като все още не можеше да повярва, че така лесно й се бе отдало да се отърве от Кейт. След като Кейт си бе отишла завинаги, тя вече имаше достатъчно време, за да се бори да си спечели Робин. Затова съобщението, което той направи малко преди да се легне, я завари съвсем неподготвена.

— Заминавам утре сутринта. Когато се върна, с мен ще бъде и Кейт. Затова ти предлагам да се преместиш някъде другаде по време на моето отсъствие. Ако не го направиш, аз ще се заема с това.

— Къде отиваш — смаяно попита Серина.

— Да намеря съпругата си.

Лицето на Серина помръкна.

— Кейт не те иска, Робин — опита се да го разубеди тя. — Нека да си върви, щом това е желанието й. Аз мога да те направя много по-щастлив.

— Не те обичам, Серина. Изпитвах известна отговорност за теб след всичко, което се случи с родителите ти, но никога не съм имал намерение да спя с теб. Трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че това просто е една ужасна грешка и няма да позволя да се случи пак. Ти си достатъчно красива и няма нужда да пропиляваш времето си с един женен мъж. Лека нощ.

— Робин, това не е истина! Гордостта не би ти позволила да тичаш след една жена, която не те иска.

— Имам достатъчно основания да вярвам, че Кейт ме обича.

— Тогава значи си просто глупак — троснато отвърна тя и се оттегли в другия край на стаята. Бе казала всичко, което можеше да си позволи, но нямаше никакво намерение да се предава. Налагаше, се да изчака, да изпълни до край плановете си и тогава Робин вече нямаше да може да я напусне. Сега щеше само да чака и да види какво ще се случи, когато той се върне.

 

 

За кой ли път вече Кейт проклинаше бедните животни, които се влачеха едва-едва. Защо ли не взе коня на Робин, питаше се тя, като обвиняваше сама себе си за липсата на предвидливост. Ако Робин реши да я догонва, ще я настигне само за един ден. Но тази мисъл предизвика само горчива усмивка на лицето й. Защо Робин ще тръгва да я гони? Нали си имаше Серина, а освен това не се нуждаеше вече от имението Маккензи. Той явно си бе създал вече свой живот в Батърст — живот, в който нямаше никакво място за нея.

Кейт спря да пренощува почти веднага, след като се стъмни, бе изминала съвсем малко от пътя, тъй като тръгна доста късно от Батърст. За щастие, на същото място бе спрял още един фургон, с който пътуваше семейство заселници, и те я поканиха да хапнат заедно. Дори само мисълта, че не е съвсем сама в огромното планинско пространство, й подейства доста успокоително и премахна част от страховете й. Пол и Вира Крокър наистина се ужасиха, като разбраха, че тя пътува сама. Но тъй като отиваха в Батърст, в обратната на нейната посока, единственото нещо, с което можеха да й помогнат, бе да я предупредят за евентуалните трудни преходи от пътя. Кейт им благодари за загрижеността и ги увери, че ще успее да се справи и сама. На сутринта те се разделиха, Кейт продължи на изток през планината, а семейство Крокър пое надолу по склоновете, които свършваха точно пред Батърст.

Към десет сутринта се случи това, което най-малко очакваше. Вятърът започна да вие глухо по върховете на евкалиптите, студеният полъх направо я вледеняваше, и съвсем скоро започна първата за сезона снежна буря. В началото снегът бе съвсем слаб, дребните снежинки, гонени от вятъра, се топяха по лицето й и оставяха малко капчици. Но само след час картината рязко се промени, от небето се посипаха истински парцали, които й пречеха да вижда дори на метър пред себе си и тя цялата се вкочани от студ.

Кейт спря и изрови чифт топли ръкавици от вързопа с дрехите, който бе взела със себе си, когато тръгна за Батърст. Сложи ги веднага на ръцете си, а след това изрови от багажа отзад едно одеяло. Бе го използвала по пътя насам, за да се завива с него, и Големия Джон не бе забравил да го хвърли отзад във фургона, когато я спаси от насилието на Потър. Измъкна одеялото и уви с него раменете си, а след това се качи отново и подкара фургона. Вече се чувстваше доста по-добре и уверено дърпаше юздите, а биволите бавно дърпаха колата напред.

Малко след обяд вече бе станало толкова тъмно и валеше толкова силно, че Кейт сериозно се замисли дали да не спре. От предишното пътуване знаеше, че на някои места пътят е наистина опасен, предстояха й трудни преходи през стръмни и тесни участъци, където само една погрешна стъпка можеше да я отведе надолу в пропастта. Усети, че цялата трепери, зъбите й тракаха, а лицето й бе така премръзнало, че не чувстваше кожата си. Биволите също едва се влачеха, понякога се подхлъзваха и с мъка запазваха равновесие.

В миг Кейт си помисли, че много би й се искало Робин да е тръгнал след нея. Колко ли продължават бурите в планината? Дали това бе силата им, или най-лошото все още предстоеше? Сякаш за да отговори на мълчаливите й въпроси, вятърът задуха с още по-голяма сила, а снегът покри с бяла пелена всичко наоколо и Кейт имаше чувството, че ще се задуши от едрите късове сняг, които вятърът забиваше в носа, устата и очите й. Обхвана я истинска паника, защото осъзна, че не би могла да продължи по-нататък. Можеше и така да си умре и едва ли някой щеше да открие тялото й. Нямаше да е първият човек, изчезнал безследно в Сините планини.

Внезапно дясното колело пропадна в дупка и затъна в натрупаната вече отгоре преспа сняг. Фургонът застрашително се наклони и след минута спря. Това бе съвсем неочаквано за Кейт и тя не успя да се задържи на седалката, политна надолу, но за щастие се спря в близките храсти. Ако наклонът бе на обратната страна, вече може би щеше да се намира на дъното на зеещата там пропаст. Трябваха й няколко минути, за да дойде на себе си. После си пое дъх и започна внимателно да опипва крайниците си, за да провери дали нещо не е изкълчено или счупено. Като се увери, че всичко е наред, тя се изправи бавно и се измъкна от храстите, в които бе попаднала. В същия миг усети, че пръстите на краката й са така измръзнали, че не може да стои права.

Примъкна се с мъка до фургона, за да провери какви са шансовете й да го измъкне от дупката. Не беше трудно да види, че това е просто невъзможно. Точно в този момент фургонът рязко се наклони надясно, тъй като едното колело се подхлъзна надолу по ръба на пътя. Биволите отчаяно се мъчеха да изтеглят напред тежкия фургон. Кейт веднага разбра, че ако бързо не ги освободи от юздите, има опасност и те да политнат надолу в пропастта, повлечени от фургона. С голямо усилие раздвижи премръзналите си пръсти и трескаво се опита да освободи юздите, но едва бе успяла да разпрегне само едното животно, фургонът се наклони още по-силно надолу към пропастта. Точно тогава се сети, че всичката й храна, дрехите и пистолетът й се намират отзад в колата.

Като заобиколи внимателно наклонената кола, тя скочи на предната седалка, протегна се назад и започна ла изхвърля на земята всичко, което успяваше са достигне с ръцете си. На снега пред фургона се образува малко купчина от храна и дрехи. Точно в този момент фургонът се заклати отново и започна да се свлича надолу но покрития със сняг остър наклон. Кейт с мъка успя да скочи в последния момент и видя с ужас как бедното животно бе повлечено към смъртта си. Другото животно, което бе успяла да освободи, побягна уплашено към гората и сигурно щеше да намери също смъртта си, но от ръцете на бандитите, които с удоволствие биха напълнили стомасите си с него. За кратко време силният сняг вече бе заличил всички следи от пропадналия фургон. Пътят бе също покрит с пресен сняг и никой не би могъл да разбере, че скоро оттук е минало човешко същество.

Като се измъкна с усилие от вцепенението си, Кейт започна да събира от земята храната, която успя да изхвърли от фургона и я натрупа върху едно одеяло, после го завърза и го метна през рамото си. Опита се да продължи по пътя, но само след минути краката и ръцете й се бяха вкочанили от студ. Беше й вече напълно ясно, че ако не намери някакъв подслон, ще загине. Докато все още бе в състояние разумно да разсъждава, Кейт се мъчеше да измисли къде би могла да се скрие сред необятната пустош на Сините планини.

Би могла да се свие до дънера на някое дърво, но твърде вероятно бе да заспи там и да измръзне. Много по-сигурно бе, ако успее да се скрие под някоя скала, но като се оглеждаше внимателно наоколо не видя подходящо място. Следващата й мисъл бе да намери някоя пещера, където би могла да остане няколко дни — бе започнало да й се струва, че снежната буря ще продължи безкрайно.

Пътят пред нея ставаше съвсем стръмен, защото навлизаше в горната част на планината. От лявата й страна имаше хълмове, покрити с гъста гора, а от дясната — пропаст с дълбочина няколкостотин фута. Кейт си, помисли, че ако върви по пътя, никога няма да попадне на пещера. Навлизането в гората бе наистина много по-опасно, но все пак само така имаше някаква вероятност да си намери подслон. Ако пък се отклонеше от пътя, тогава губеше всякаква надежда да срещне други пътници, които биха могли да й помогнат. Не, веднага отхвърли тази мисъл, кой глупак ще тръгне да пресича Сините планини по това време на годината? Така че Кейт нямаше никакъв избор. Трябваше да намери подслон, за да оживее. Като си пое дълбоко въздух, тя навлезе в гората.

В подножието на огромните дървета бе тихо и глухо. Краката й потъваха в дълбокия сняг. Имаше чувството, че на света съществуват само тя, снегът и вятърът, който свиреше в клоните на дърветата. Кейт вървеше напред.

Нямаше край гората пред нея.

Най-накрая почувства такава слабост в краката си, че й се искаше да си легне и да заспи веднага. Това желание напираше като непоносима болка в душата й и само една мисъл я държеше на крака.

Робин.

Ако се предаде на умората и отчаянието вече никога нямаше да види Робин. Никога нямаше да почувства как я прегръщат ръцете му. Тя го обичаше, макар и да се опитваше да го отрича дори сега и бе готова да го отрича докато се вкочани от студ. Нямаше никакво друго разумно обяснение за удоволствието, което предизвикваше у нея и за невероятните чувства, които я изпълваха, когато се любеха. Може и в някои моменти да не го харесва, но наистина го обичаше с цялото си сърце. Преди мисълта за смъртта да се бе превърнала в реалност, Кейт бе сигурна, че не иска никога вече да види Робин. Но сега бе съвсем различно. Всъщност животът й нямаше никакъв смисъл без него. Щеше да бъде същото, както преди да го срещне и той да превърне дните й в неспокоен свят от екстаз и болка, дива страст и предателство.

Напълно увлечена в мислите си, които я водеха от дълбините на ада до върха на рая, Кейт не разбра как се е свлякла на колене. В миг осъзна, че няма сили да продължи по-нататък. Краката й бяха тежки като олово, а тялото й така отпуснато, че просто бе невъзможно да направи и крачка дори.

— О, ето, май приказката, че щастието спохожда търпеливите, ще се окаже вярна.

Почти изгубила съзнание, тя помисли, че вероятно смъртта й се явява в човешки образ и ще я отведе. Съществото, което видя надвесено над себе си почти съвпадаше с представите й за образа на смъртта. Лицето му беше бледо, кръв се стичаше от някаква рана на главата му, а очите му бяха малко отнесени и диви. Дишаше ускорено и с видими затруднения, сякаш бе тичало доста голямо разстояние. Веждите му, както и дрехите бяха покрити със сняг. Кейт в миг като че го позна, но изгуби съзнание преди да успее да произнесе името му.

 

 

Кейт изпъшка и протегна краката си. Но усети силна топлина върху ходилата си, която я принуди бързо да ги дръпне обратно. Как е възможно да чувства топлина, след като само преди няколко минути почти бе замръзнала? Дали пък най-накрая не бе попаднала в самия ад? Очакваше нещо много по-добро за себе си. Тя отвори очи и се извърна по гръб. Нещо като стон се отрони от гърдите й, когато видя ниския таван от пръст и скала, който бе само на няколко фута от нея. Малък огън гореше точно в краката й, а от всички страни бе заобиколена със солидни стени от гранит.

— Крайно време бе да се събудиш.

Веднага щом позна гласа му, Кейт си даде сметка, че наистина бе попаднала в ада. Роналд Потър й се хилеше насреща с отвратителната си усмивка и това я накара да потрепери от страх.

— Роналд!

— Да, ти може би мислеше, че онова огромно чудовище, бандитът, ме е убило? Нищо подобно. Дори дойдох почти веднага в съзнание и ви видях как потеглихте с фургона ми. Но се наложи да лежа цялата нощ и следващия ден, тъй като главата много ме болеше от удара.

Ужасът и изумлението пречеха на Кейт да отрони дори една дума — просто стоеше и го слушаше.

— Не ми оставихте нищо. Нито храна, нито одеяла, нито пък средство за придвижване. Как си представяхте, че ще оживея при това положение?

Успяла най-накрая да дойде на себе си, тя се нахвърли върху него, като се стремеше да прикрие страха си:

— Ах ти, подло животно! Опита се да ме изнасилиш. Как бих могла да съм сигурна, че няма да ме убиеш накрая, нали точно с това ме заплашваше? А след това да оставиш тялото ми да изгние в гората.

— Наистина не можеше да си сигурна — нагло се усмихна Потър, — но аз пък не съм и мечтал да получа втора възможност.

— Какво правиш тук? Къде сме всъщност?

— Когато най-накрая дойдох на себе си, разбрах, че започва буря. Нямах никакви шансове да срещна хора, които да ме спасят. Малцина се престрашават да прекосяват планината по това време на годината. Знаех, че е невъзможно да направя това и аз, и то пеша при такова време, затова побързах да си намеря подслон, докато премине бурята. За щастие попаднах на тази пещера, но в нея бе дяволски студено, добре че се появи ти с храна, кибрит и други провизии. Сега двамата ще си стоим тук на топло, докато навън бушува бурята. Събрах доста съчки, докато ти спеше. А когато се свършат, можем да се топлим един друг — той се наведе над нея с мазна усмивка, за да й покаже още по-ясно какво иска да каже. — О, и ако имаш намерение да използваш пистолета си, за да се защитаваш, предупреждавам те, че трябва да се откажеш. Той е на сигурно място в джоба ми.

— Копеле — изсъска Кейт, — ще изгниеш в затвора, само ако посмееш да ме докоснеш.

— Нима очакваш да видиш отново цивилизацията? Единственият начин да се измъкнеш жива оттук, е ако се съгласиш да се разведеш и да се омъжиш за мен.

— Никога!

— Ще видим. Но кажи, успя ли все пак да стигнеш до Батърст? Или Големия Джон реши да се възползва от красивото ти тяло, а след това те изхвърли в гората за храна на дивите зверове?

— Противно на твоите очаквания Големия Джон е много свестен човек. Той бе така мил. Стигнах до Батърст, но не благодарение на теб.

— Ако се бе съгласила доброволно да ми се отдадеш нямаше да има нужда от насилие. Не съм имал намерение да те наранявам. Исках да те направя моя жена. Но ти ме ядоса с демонстративния начин, по който отхвърли чувствата ми. Не познавам мъж, който може да понася подигравки или разигравания от една жена. Ако продължаваш по същия начин, това може би ще ти струва живота. Но след като си говорим така откровено, би ли ми казала защо напусна Батърст така бързо? Според моите изчисления ти едва си пристигнала в града и почти веднага си тръгнала обратно. Може би Флетчър те е изхвърлил? Убеди ли се, че това, което ти казвах за него и Серина е вярно?

— Това е единствената истина, която съм чула от устата ти — призна Кейт. — Но Робин не ме е изхвърлял. Дори ме помоли да остана. Аз сама реших да си тръгна.

— Пеша? Нима възнамеряваше да прекосиш планината и да стигнеш до Парамата с този товар на гърба? Наистина си те бива — добави той като се изсмя гръмогласно.

— Не тръгнах пеша! Взех фургона, но той се подхлъзна и падна в пропастта, след като заваля снегът.

— За моя ли фургон става дума? А биволите ми, и те ли пропаднаха в пропастта?

— Да.

— Е, след като богатството ти и земята ти станат мои, ще мога да си купя много фургони и биволи.

— Моето богатство не е по-голямо от твоето.

— Не се интересувам от парите, а от земята ти. Тя наистина е първокласна и отдавна съм й хвърлил око. Земята вече не достига от тази страна на Сините планини, а аз нямам никакво намерение да се преселвам на запад, в тези все още съвсем диви райони между планините. Там всичко е все още твърде примитивно и не отговаря на изтънчения ми вкус. Предпочитам да си остана по-близо до Сидни и до пристанището, където всеки ден пристигат кораби и носят луксозни стоки, каквито обичам. Сега можеш да поспиш. Аз самият съм твърде уморен и не мога да ти обърна подобаващо внимание. Но утре, и следващия, и по-следващия ден, докато бурята ни държи тук като затворници, ще можем достатъчно да се опознаем един друг. Докато напуснем тази пещера ще познавам тялото ти толкова добре, колкото въобще е възможно един мъж за опознае тялото на една жена.

Кейт стисна устни, проклинайки на ум съдбата си, която я бе тласнала отново в ръцете на Роналд Потър. Този път го нямаше Големия Джон, който да долети и да я спаси. Този път трябваше да се спасява сама.

— А, исках също да те предупредя. Ако си мислиш да се измъкнеш оттук, докато спя, знай, че това е много опасно, рискуваш да намериш смъртта си. Няма да издържиш и час в тази снежна буря. Но все пак ще те вържа, за да съм сигурен, че няма да ти дойдат в главата разни безумни идеи като например да ме цапардосаш с някакъв тежък предмет или нещо подобно.

— Какво? Не!

Потър се промъкна в тъмната част на пещерата и се върна с едно въже.

— Знаеш ли, някой вече е използвал тази пещера? Намерих тук ръждясало канче за кафе, въже и разни други неща. Може би някои от участниците в първите експедиции са я открили и са я използвали за подслон при лошо време. Без съмнение в древните времена тук са живели аборигени, това личи от надписите по стените.

Кейт се огледа любопитно наоколо и за първи път забеляза знаците по стените в полутъмната пещера. На осветените места можеха да се видят ясно очертанията на странни фигури, както и на различни животни и птици. Една от рисунките изобразяваше бухал, доста точно бяха уловени чертите на птицата, а на мястото на перушината имаше само прости прави чертички. Точно над рисунката се забелязваха някакви знаци в тъмен червеникав цвят, изписани на ръка. А по-нататък следваха изображения на ловци с копия в ръце и на женски фигури, но с доста деформирани форми — подчертано големи гърди и буйна коса. Всички носеха торби на гърба си. На отсрещната стена бе нарисуван огромен мъж, който държеше в ръката си факел. Кейт бе запленена от рисунките и Потър се възползва от отклоненото й внимание и бързо завърза ръцете и краката й.

— Това ще те държи мирна, докато съм готов да се заема с теб — каза той, взе едно от одеялата от вързопа й и го хвърли върху тялото й. С другото се уви той самият и легна близо до нея. Само след минута вече чуваше равното му дишане и разбра, че е заспал.

 

 

Робин напусна Батърст рано на другата сутрин. Бе минало малко време от заминаването на Кейт и се надяваше бързо да я настигне. Взе най-добрия си кон, а също и храна, топли дрехи и одеяла, които прикрепи прибрани във вързоп към седлото. Тъй като живееше от доста години в Ню Саут Уейлс, неведнъж бе наблюдавал как се събират буреносните облаци над планината, но сегашните не можеха да се сравнят с нищо познато — те направо затъмниха целия хоризонт. Трескаво се молеше бурята да почака малко, за да успее да намери Кейт, но дълбоко в душата си разбираше, че вятърът ще засвисти всеки момент. Ясно си спомняше какво се случи с фургона на семейство Линч и целият потрепери при мисълта, че Кейт се движи по този опасен път сама.

Започна да вали — в началото дребен, мокър сняг, който обаче бързо покри в бяло дърветата и храстите край пътя и Робин започна да се отчайва. Вече бе невъзможно да се открият каквито и да било човешки следи. Рано сутринта бе срещнал семейство Крокър и те му казаха, че са видели Кейт. Робин прие с радост вестта, защото бе убеден, че се намира близо до жена си и скоро ще я настигне. Но тази буря сега. Сякаш съдбата се опитваше нарочно да ги раздели.

Въпреки нарастващата си тревога, той продължаваше напред, дърпаше юздите на нещастното животно и не се спираше пред бялата мъгла, докато накрая имаше чувството, че ще се строполи от коня. Но дори тогава не се отказа. Спря за малко през нощта, като се сви под една скала, и тръгна отново още щом се развидели. Като премина билото и започна да се смъква надолу към подножието на планината, Робин заживя с надеждата, че Кейт е успяла да се добере до вкъщи, така че не биваше да се тревожи напразно. На четвъртия ден се измъкна от планината, с подути очи и съвсем изтощен. Лицето му беше потъмняло, а под очите му имаше огромни лилави кръгове. Долу в равнината снегът бе отдавна спрял, така че можеше да се придвижва много по-лесно. И все пак докато стигне до имението Маккензи, конят му бе по-скоро мъртъв, отколкото жив.

Мод бе напълно изумена, когато видя Робин да нахълтва в кухнята. Тя стоеше безмълвна, с отворена уста, докато той се стовари на един стол.

— Тук ли е Кейт — попита с дрезгав, уморен глас.

— Не… не, сър, не е тук, и честно казано, доста се безпокоя за нея. Никога преди не е отсъствала толкова време. Като тръгна преди доста дни ми каза, че отива до Сидни, но очаквах, че ще се върне много по-скоро.

Робин изпъшка от болка.

— Тя беше в Батърст, не в Сидни.

— В Батърст? Но защо… защо… наистина нищо не разбирам.

— Това е дълга история, Мод. Ще ти кажа само, че напусна Батърст преди няколко дни и аз я последвах, но поради проклетата буря не можах да я намеря. Може би се е изгубила някъде из планината.

— Господ да я закриля — извика Мод. — Горкичката. Но защо ме излъга?

— Нямам време сега да ти обяснявам подробности. Приготви ми нещо за ядене, докато се изкъпя и се преоблека. Ще взема нов кон и след като се посъветвам с Деър, ще се върна обратно в планината. Не ме е страх, ще намеря Кейт, дори това да е последното нещо, което да успея да направя в този живот.

Това наистина може да е последното нещо, помисли си той, но не каза нищо повече.

Само след час, малко поосвежен, но все още с изтощен вид, Робин яздеше към имението на Деър, взел нов силен кон от конюшнята на Кейт.

— Господи, Робин, мислех, че си в Батърст. Изглеждаш ужасно. Не казвай, че си прекосил планината в тази отвратителна буря. С Кейси тази сутрин забелязахме страхотните облаци, надвесени над планината. Какво те носи насам?

— Обзалагам се, че е Кейт — каза с тайнствена усмивка Кейси. Въпреки всичко, тя бе убедена, че двамата искрено се обичат.

— Да, тук съм заради Кейт. Тя изчезна, Деър.

— Изчезна? Как е възможно? Признавам, че бях доста зает и не можех да се отбивам в имението Маккензи толкова често, колкото би ми се искало, но последния път, когато бях там, разговарях с Кейт и с управителя на фермата.

— Кейт дойде в Батърст. Все още не знам защо. Пристигна на другия ден, след като бях получил писмото ти за това дяволско искане на развод. Новината ме разстрои толкова много, че аз… пих прекалено много вечерта и сам не знам как съм се оказал в леглото заедно със Серина.

Кейси въздъхна.

— Ах, какви сте вие, мъжете — отсече тя е отвращение.

— Кълна се, че не си спомням нищо, нито пък съм имал намерение или желание да го правя. Просто… просто някак се случи. Да не мислиш, че хиляди пъти вече не съм се обвинявал за това, че се оставих Кейт да ни свари по този начин?

— Значи клюките са верни — бавно каза Деър. — Ти живееш със Серина.

— Не е това, което мислиш. Тя просто нямаше къде да отиде и аз й предложих да остане временно при мен, докато нещата се поуредят. Тя остана съвсем сама и се чувствах отговорен за нея.

— Разбира се — иронично каза Кейси.

— Няма защо да ви обяснявам, че Кейт се замина обратно, преди да успея да я убедя в истината. Опитвах се, и то доста упорито, но тя просто не искаше да чуе. Но това не е най-лошото. Тя бе приела предложението на Потър да я придружи до Батърст и това животно се опитало да я изнасили. Ако не я бе спасил Големия Джон, само господ знае какво щеше да й се случи.

— Големия Джон — попита Кейси с широко отворени, изпълнени с почуда очи. — Този чудесен човек винаги успява да се появи точно там, където има нужда от него.

— За съжаление в момента той е в затвора на Батърст в очакване да бъде прехвърлен в Сидни, където вероятно ще го съдят. Перспективите не са особено обнадеждаващи.

— Но защо е отишъл в Батърст?

— Доколкото разбрах се е надявал, че няма да го познаят на толкова отдалечено от Сидни място, искал е за започне някаква работа. Човекът си мечтае за нормален живот, но съдбата явно е против него. Но да забравим за Големия Джон за малко. Отивам да търся Кейт. Тя вероятно се е загубила в планината. Може вече и да е мъртва. Ако са я нападнали бандитите или… или този изверг Потър… Или пък нищо чудно да е замръзнала и останала някъде в снега.

— Първо си почини малко, Робин, имам чувството, че всеки момент ще рухнеш на земята — посъветва го Кейси със загрижен глас.

— Нямам никакво време. Първо ще отида да си разчистя сметките с Потър, а след това се връщам назад в планината.

— Ще дойда с теб — предложи Деър.

— Не, остани при жена си и децата си, не мога да те подлагам на такива рискове заради себе си.

— Щом не искаш помощта ми, би ли приел поне един съвет?

— Разбира се, знаеш, че ценя мнението ти.

— Вземи Кулонг. Това е аборигенът, който най-добре умее да открива следи в цял Ню Саут Уейлс. Може да надуши дори и сянка.

— Нямам време да го търся — запротестира Робин.

— Не е нужно да го търсиш, той е тук. Взех го да поработи при мен за няколко седмици. Когато се завръща от поредните си скитания, обикновено работи известно време при мен. Веднага ще го открия.

— Успех, Робин — извика Кейси след него. — Сигурна съм, че ще намериш Кейт.