Хедър Кулман
По-силна от магия (9)

Глава 8

— Ох! Господи! — промърмори Лусиън и потръпна, когато Шарлот избърса с памучния тампон проклетата рана над окото му.

— Пфу! Та това е само една драскотина и едва ли си заслужава да се суетим толкова около нея — смъмри го тя дяволито. Беше толкова горда с брат си, че щеше да го сграбчи в прегръдките си, ако беше сигурна, че ще й позволи.

Първото нещо, което бяха зърнали очите й, бе напълно слисания лорд Атуд. Грозноватото му лице пламтеше и той със заекване изрече нещо, което прозвуча като „сбиване“, после хукна надолу по стълбите към входната врата, сякаш кучетата на ада го преследваха по петите. И не само това, но и на почукването й не отговори Тидзъл, а една доста странна двойка — двама ухилени лакеи, които влачеха някакъв олюляващ се грубиян, сипещ грозни проклятия. Те го изхвърлиха на улицата с доволни лица и весели възгласи.

Макар че тези странности я предупредиха, че зад стените на дома на брат й става нещо доста необичайно, тя все пак бе напълно неподготвена за смайващата гледка, разкрила се пред очите й, когато влезе в библиотеката.

Лусиън, със стърчаща във всички посоки коса, бе на колене, а някакво мърляво хлапе висеше на врата му. Обикновено безупречните му дрехи сега бяха раздърпани и смачкани. Но най-шокиращото бе, че брат й се усмихваше. Това, че се усмихваше на едно дете и му позволяваше да го докосва, я накара сериозно да се запита дали не сънува.

Все още умуваше над този въпрос, когато не по-малко разрошената и раздърпана Алис, с глас, пресекващ от вълнение, започна да й обяснява как брат й, който ненавиждаше децата, е спасил това момче от жестокия коминочистач. Единствено недоволното мърморене на Лусиън, придружаващо думите на повереницата му и онзи едър грубиян, когото лакеите бяха изхвърлили от къщата, я убедиха, че все пак не сънува.

— Сега със сигурност никога няма да се отърва от нея — изпъшка маркизът, избута ръцете на сестра си, изправи се и закрачи нервно из стаята, както напоследък му бе станало навик.

Шарлот озадачено смръщи вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Атуд! — простена той, като че ли това бе най-трагичната дума в английския език.

Недоумението на Шарлот нарасна.

— Атуд?

— Той присъства на погрома. — Лусиън се завъртя на пети, когато стигна до бюрото „Чипъндейл“^[1] и продължи да крачи. — Доведох го у дома, за да го запозная с Алис. Работата е там, че Брадуел и Стантън споменаха, че баща му настоява да се ожени и аз си помислих, че двамата ще си подхождат чудесно.

— Алис и Атуд? Ще си подхождат? — Шарлот не можа да прикрие изумлението си. — И как ти хрумна подобна глупост?

Последният й въпрос предизвика мрачната гримаса на брат й.

— Атуд е млад и богат. Освен това един ден ще стане граф. А колкото до Алис, хм…, нали земите й в Съри граничат с неговите?

— И ти смяташ, че това е достатъчно основание да твърдиш, че двамата си подхождат?

— Много стабилни бракове се основават на още по-маловажни причини.

— И животът на много хора е бил съсипан от подобни съюзи. О, Лус! Как е възможно дори за миг да си помислиш, че Атуд е подходящ за Алис, без дори да знаеш дали двамата ще се харесат?

Той сви рамене.

— И защо да не се харесат? Млади са. Не се съмнявам, че ще свикнат един с друг.

Шарлот въздъхна раздразнено и се тръсна на един стол.

— Ти наистина се държиш като пълен глупак. Да свикнат един с друг едва ли е това, което аз наричам добър брак. А колкото до шансовете Алис да хареса Атуд, е, той е толкова подходящ за нея, колкото… — Махна безпомощно с ръка, опитвайки се да измисли някоя напълно неподходяща личност, за да илюстрира мнението си. — Колкото… колкото Тидзъл би бил.

Черните вежди на брат й се повдигнаха в саркастично недоумение.

— Да сравняваш Атуд с Тидзъл е все едно да слагаш знак за равенство между смокинята и ряпата. Атуд е млад и с благороден произход.

— А Тидзъл може да изрече повече от три думи, без да заекне. И лицето му не е покрито с пъпки! Нима наистина не разбираш какво ти казвам?

Лусиън рязко спря и се втренчи в нея.

— Искаш Алис да се омъжи за Тидзъл? — Гласът и лицето му не изразяваха нищо, така че бе напълно невъзможно да се каже дали се шегува, или говори сериозно.

Шарлот му върна непроницаемия поглед. После изсумтя. Познавайки брат си, май че говореше сериозно. Макар да владееше шест езика и да бе истински гений в математиката, все се оказваше непоправим профан, когато ставаше дума за сърдечни дела. Отчаяна повече от невежеството му, отколкото от отговора му, тя остро рече:

— Просто използвах Тидзъл като пример, за да ти покажа, че няколко добри качества не правят от един мъж подходящ кандидат за ръката на Алис. Убедена съм, че ако помислиш повечко, сам ще осъзнаеш колко несъвместими са Алис и Атуд.

Лусиън се завъртя, за да започне петата си обиколка из стаята.

— И какво те кара да си толкова сигурна, че двамата са несъвместими?

В гърдите на Шарлот се надигна раздразнение. Със същия успех би могла да говори и на стената.

— Е? — настоя Лусиън.

— Първо Алис обича забавните и умни разговори, нещо, което никога няма да получи от Атуд. Второ, нейното любимо развлечение са танците, а аз и моите бедни крака са свидетели, че той не притежава никакви умения в тази област. Тя е и отлична ездачка, а в случай, че още не си чул, Атуд нито веднъж не се е качил на кон, без да бъде хвърлен на земята. Не! — Младата жена твърдо поклати глава. — Те са напълно несъвместими. Алис би трябвало да има очарователен, умен и мъжествен поклонник. Такъв, с когото ще може да изпита удоволствията на брака… в и извън леглото.

Лусиън рязко спря и за пръв път от началото на разговора им Шарлот забеляза нещо като смущение върху лицето му. За нейно удивление, той дори се изчерви.

— Леглото едва ли е най-подходящата тема за обсъждане между брат и сестра! Нито пък е нещо, което трябва да се вземе под внимание, когато се коментират качествата на един бъдещ съпруг.

— И откъде ти хрумнаха подобни отживелици, Лус? Мъжествеността на Клейтън бе едно от определящите неща за моя избор, както красивото му лице и стройната фигура. Мъжете и жените не са чак толкова различни, колкото ти си мислиш, при избора си на партньор. Попитай Алис. Сигурна съм, че ще има какво да ти каже относно плановете ти за нея и Атуд и то едва ли ще бъде приятно.

— Няма никакви планове за нея и Атуд. Не и след днешното фиаско — простена Лусиън и продължи нервно да кръстосва стаята. — Нито пък за когото и да било друг, след като в обществото се разчуе за скандала.

— И кой, би ли ми казал, ще го разгласи? Не и Атуд. И двамата отлично знаем, че езикът му е съвсем вързан в компания. Със сигурност не и прислугата. Съдейки по уважението, с което гледат Алис, задето се е противопоставила на онзи коминочистач, не се съмнявам, че са готови да последват примера й и да постъпят по същия начин с всеки, който дръзне да каже лоша дума по неин адрес. Може да си сигурен и в мен.

Лусиън изпусна една тежка въздишка и изнемощяло се отпусна на мекото кресло срещу сестра си.

— Моля се само да не грешиш. Ще бъде много лошо, ако Алис си спечели славата на непоправима мъжкарана, преди да е била представена в обществото.

— Сигурна съм, че никой няма да обели и думичка. А ако го направят… — Шарлот сви рамене. — Ти просто ще го отречеш. Независимо дали ще ти повярват, едва ли някой ще се осмели да нарече лъжец изискания маркиз Тистълуд.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се — убедено кимна тя, махна пренебрежително с ръка, за да покаже, че за нея въпросът е приключен и без да му даде възможност да отговори, многозначително добави: — След като заговорихме за обществото, бих искала да ти кажа какви са плановете ми за Алис през този сезон.

Както винаги при споменаването на сезона очите на Лусиън придобиха отегчено изражение.

— Щом се налага…

На върха на езика й бе да го смъмри за незаинтересоваността му, но навреме се спря — познаваше добре брат си.

— Както сам знаеш — започна тя с укорителна нотка, — Алис все още не се познава с никое от момичета, които ще бъдат представени през този сезон. Помислих, че можем да поправим този пропуск, като организираме малко неофициално празненство тук следващата седмица. Какво смяташ?

Лусиън разтри слепоочията си, сякаш само мисълта за десетина госпожици, придружени от майките си и пиещи чай в неговата гостна, бе предизвикала непоносимо главоболие.

— Прави каквото искаш. Аз няма да съм тук следващата седмица, така че за мен няма никакво значение.

Сестра му повдигна вежди.

— О? И къде ще бъдеш?

— В Тистълуд Касъл. Тази сутрин получих съобщение, в което ме уведомяват, че онзи ден е имало пожар в селото. Трябва да видя какви са щетите. Ще отсъствам около две седмици.

— Възнамеряваш да избягаш в Съсекс и да оставиш Алис сама в Лондон?

Той изсумтя.

— Човек едва ли може да бъде сам в къща с осемнадесет слуги. А и ти ще я посещаваш всеки ден.

— Така е. Но в никакъв случай не е същото, като да бъдеш под закрилата на настойника си. Какво ще стане, ако тя се разболее? А ако с нея се случи нещо друго, което изисква незабавното решение от твоя страна? Много добре знаеш, че ти по закон отговаряш за нея. Ето днешният инцидент с коминочистача! Какво щеше да стане, ако не беше тук?

— На главата ми нямаше да се натресе едно мърляво улично хлапе — измърмори той, макар че, докато изричаше думите, ъгълчетата на устните му леко се повдигнаха нагоре.

— Нямах това предвид и ти много добре го знаеш! Говорех за склонността на Алис да се въвлича в неприятности и за необходимостта ти да бъдеш наблизо, за да я отърваваш от тях.

— Не мога да оставя моите арендатори да мръзнат в полето, докато си стоя в Лондон и си играя на бавачка на някаква си твърдоглава мъжкарана!

— Но също така не можеш да я захвърлиш без никакъв надзор!

— И какво очакваш от мен? — надменно вдигна вежди той. — Да я взема със себе си? Сигурен съм, че тя ще бъде очарована да замени забавленията на Лондон с глухата провинция.

Шарлот обаче се замисли над саркастичното му изявление. Изведнъж лицето й видимо се оживи. От искрите в очите й Лусиън придоби мрачното предчувствие, че това, което ще му каже, никак няма да му хареса.

Предчувствието не го излъга. Сестра му плесна радостно с ръце:

— О, ами да, разбира се! Как не се сетих по-рано! Ще си направим малко празненство в Тистълуд. Ще поканим лорд и лейди Нюкъмб и дъщеря им Мариан. И, разбира се, Даяна Рамзи и баща й. Може би и…

— Не! — Лусиън беше ужасен. Тистълуд бе неговият оазис на спокойствието, неговото тихо и мирно убежище. Последното нещо, което искаше, бе тук да нахлуят някакви си девици, съпроводени от майките си, кроящи пъклени брачни планове. Алис наистина би могла да се сприятели с някои от тях, но той щеше да бъде принуден цели две седмици да се изплъзва от капаните на амбициозните им майки, решили да уловят богатия и могъщ маркиз. — Не — повтори Лусиън, този път със значително по-мек тон.

— И защо не?

След като накратко й обясни причината, лицето й отново придоби онова лукаво изражение, което го бе разтревожило преди малко.

— Нима не разбираш, малки братко! Докато ние двете с Алис се забавляваме, ти и съпругът ми ще поканите неколцина от най-подходящите ергени на лов или на някакво друго забавление за джентълмени. После мъжете и жените ще се смесят. И кой знае? Алис може сама да си намери подходящ съпруг.

Макар и неохотно, Лусиън трябваше да признае, че идеята й не е съвсем лишена от смисъл. Накрая сухо се засмя.

— Ти наистина си лукава малка лисица, Лоти!

— Ще го приема като комплимент.

— В случая беше точно това. Планът ти е доста изкусен. Изненадан съм, че сам не съм се сетил.

— Защото по въпросите на сърцето си пълен глупак — тросна му се тя и го стрелна пренебрежително с поглед. — Истински късмет е, че имаш толкова умна сестра!

— Ще запазя коментара си за след празненството. — С тези думи той се изправи на крака и протегна ръка. — А сега, скъпа моя хитрушо, ще се оттеглим ли в кабинети ми, за да съставим списъка на жертвите на нашия сватовнически капан?

Вече мръкваше, когато Шарлот се отправи към къщи, за да вечеря със своя съпруг.

Алис, страдаща от силно главоболие след фиаското в библиотеката, помоли да й занесат вечерята в стаята, оставяйки Лусиън сам в декорираната в зелено и златно трапезария, която внезапно му се стори огромна и странно пуста. За пръв път през последните две седмици той щеше да вечеря без Алис да седи от дясната му страна и да бъбри оживено. За свое огромно учудване откри, че нейното присъствие му липсва и то много. През цялото време, докато вкусваше от ястията, си мислеше само за нея, припомняйки си словесните им престрелки.

Когато лакеят му поднесе десерта, се отплесна от странното разграничаване, което тя правеше между тролове и зли духове, към следобедното й стълкновение с коминочистача. Споменът накара един мускул да затрепти на бузата му.

Въпреки безинтересния външен вид, в гърдите на госпожица Феър туптеше сърце на истински Тарзан. След като почистиха библиотеката и болките от натъртванията му се поуталожиха, той с неохота си призна, че действията й съвсем не бяха лишени от героизъм.

Това, което започна като нервен тик на бузата му, се превърна в усмивка, когато си представи надвесената над него Алис, с останките от скъпоценната му гръцка ваза в ръка, а редом с нея подскачащото, въодушевено пляскащо с ръце хлапе, надаващо окуражителни възгласи. Каква странна двойка бяха! Като две малки маймунки… Особено момчето. Фактът, че бе запазил бодрия си дух въпреки многото страдания, бе истинско чудо.

При тази мисъл усмивката му се стопи. Бедното нещастно създание! То беше само кожа и кости и покрит с толкова дебел слой сажди. Как ли се чувстваше сега? Зает с обсъждането на сватовнически планове и организирането на празненството в Тистълуд Касъл, той съвсем бе забравил да попита за състоянието на своя нов… Какво? Гост? Слуга? Поклати глава. Какво щеше да прави с момчето?

„Да го дам в някой приют за сираци?“ — замисли се той, докато обираше с лъжичката сладкия сироп на пудинга. Тази идея му припомни усещането за слабото и треперещо телце, което се бе вкопчило в жилетката му, хълцайки от благодарност. Остави лъжичката и бутна недокоснатия десерт настрани.

Не! Не можеше да става и дума за приют за сираци, нито пък за приют за бедни. В мига, в който спаси детето от онзи коминочистач, той понесе отговорността за него, така както отговаряше и за бъдещето на Алис. А това означаваше, че е длъжен да се погрижи момчето да укрепне, което би било невъзможно в сиропиталището. Освен това, ако искаше да бъде напълно честен към себе си, трябваше да си признае, че изпитва възхищение към малкия катерач.

„Възхищение? Към едно мръсно улично хлапе?“ Високомерният аристократ в него бе изумен и искрено ужасен.

Сякаш не бе достатъчно смайващо, дето изобщо бе благоволил да забележи момчето, да не говорим за това, че се бе забъркал и в юмручен бой заради него.

Поради някаква причина, която напълно му убягваше, Лусиън отново забрави за предразсъдъците си на благородник и постави момчето извън социалното му положение. И това, което откри, когато пренебрегна срамния белег на бедността, бе едно умно и смело дете, което заслужаваше възхищението му много повече от разните егоистични, мързеливи и безполезни лордове и дами; едно дете, което заслужаваше много по-добро бъдеще от това, което злощастната съдба му бе отредила.

Изведнъж желанието да разбере къде е момчето и как се чувства му се стори най-важното нещо на този свят. Изгарящ от нетърпение, той взе звънеца, за да повика лакея и да го разпита. Но в следващия миг го остави на мястото му, защото искаше лично да види детето.

Желанията му бяха загадка за самия него. Той, високомерният маркиз Тистълуд, да посещава някакъв си дрипльо и катерач по комините? Стана от масата, продължавайки да умува над необяснимите си постъпки. И както повечето от нещата, които бе направил или помислил през последните три седмици, той преписа смайващата промяна в себе си на влиянието на Алис. Беше изминал половината път до вратата, когато внезапно спря, осенен от нова мисъл.

Къде всъщност бе завел Тидзъл момчето? Замисли се за миг. Вероятно на долния етаж, където спяха слугите. Или на тавана? Къщата бе огромна и той никога не си бе правил труда да попита къде са стаите на прислугата. Този път взе звънчето и позвъни.

Лакеят безшумно се появи.

— Милорд?

Лусиън погледна объркано и за пръв път осъзна, че макар този мъж да работеше повече от пет години в дома му, той никога не бе благоволил да научи името му. По дяволите, дори не бе разговарял с него, освен с „да“ и „не“. Подобно на необяснимия импулс да види момчето, маркиз Тистълуд внезапно изпита изгарящото желание да узнае как се казва лакеят.

Мъжът изглеждаше толкова поразен, сякаш току-що го бяха уволнили.

— Хендрикс, милорд. Мелвин Хендрикс.

Лусиън кимна и се усмихна. Обаче отново усмивката на господаря по-скоро ужаси, отколкото успокои нещастния прислужник. Маркиз Тистълуд тежко въздъхна. Нима наистина бе такова страшилище? И ако бе така, как досега не го бе забелязал?

Поклати глава, когато обезпокоителният отговор изплува в ума му. И защо да забелязва? Като се изключи това, че им плащаше заплатите, досега той почти не забелязваше съществуването им.

— М-милорд? Нещо н-не е ли наред?

— Не. Храната бе превъзходна. Както и твоите услуги, Хендрикс.

За миг мъжът остана напълно слисан, после лицето му пламна от удоволствие.

— Ами, б-благодаря ви, милорд.

При вида на светналото лице на прислужника, принудената усмивка на Лусиън разцъфна в напълно искрена. Чувстваше се толкова окрилен, че човек можеше да си помисли, че той, а не слугата е получил похвала.

В гърдите му се надигна съвършено непознатото, но едновременно с това изключително приятно усещане, което бе изпитал същия следобед, когато момчето го прегърна.

— Дали знаеш къде Тидзъл е настанил малкия катерач?

— Възложи на една от камериерките да се погрижи за него. Последният път, когато я видях, тя го слагаше да спи в стаята си на тавана. — Усмивката му се разтегли чак до ушите. — Може би ще ви се сторя доста дързък, милорд, но това което направихте за момчето е изключително. Цялата прислуга мисли така.

Похвалата изпълни гърдите на Лусиън с такава гордост, че имаше чувството, че всеки миг ще се пръсне. Приемайки комплимента, без въобще да се запита защо един обикновен слуга може да го накара да се почувства толкова великолепно, маркизът леко наклони глава.

— А сега, Хендрикс, ще бъдеш ли любезен да ми кажеш къде мога да намеря момчето, за да му хвърля един поглед.

Лакеят се поклони.

— Ако позволите, милорд, за мен ще бъде чест да ви заведа лично.

Лусиън кимна.

С бърза крачка, толкова различна от обичайната му тежка и изпълнена с достойнство походка, лакеят поведе господаря си към таванския етаж през безкрайно дългите коридори. От време на време се натъкваха на някой от прислугата и всички без изключение зяпваха господаря с ококорени очи. След първоначалното смайване, Лусиън получаваше треперлив поклон, а той им отвръщаше с любезно кимване. Изминаха разстояние, което на маркиз Тистълуд се стори повече от километър. Накрая Хендрикс спря пред една леко открехната врата.

— Да доложа ли за вас, милорд? — тържествено попита той.

Лусиън поклати глава.

— Това е обикновено посещение. Няма нужда от официалности.

По устните на лакея пробягна лека усмивка.

— Както желаете, милорд. Ще ви изчакам отвън, за да ви придружа обратно до покоите ви.

Маркизът кимна и бутна вратата. Стаята, макар и тесничка и оскъдно мебелирана, бе удивително приятна и уютна. Някой, навярно жената, която седеше до леглото и кърпеше нещо, бе окачила по стените няколко разноцветни репродукции и плетено килимче, които придаваха домашен чар на малкото таванче. Лусиън съсредоточи вниманието си върху леглото. По неподвижната купчина завивки бе ясно, че момчето е заспало.

Маркиз Тистълуд тихо приближи към леглото. Но една дъска проскърца. Жената мигновено вдигна глава. И щом го зърна, зяпна от изненада.

— Милорд! — ахна тя и се заплете в чаршафа, докато се опитваше да се изправи.

Без да помисли за господарското си достойнство, Лусиън се спусна към нея, за да й помогне.

— Шшт! Да не събудим момчето!

Прислужницата изглеждаше като риба на сухо. Накрая успя да избъбри:

— Сторила ли съм нещо нередно, милорд?

— Шшт — повтори Лусиън и кимна с глава към леглото. — Не, не сте сторили нищо лошо. — Хвърли одобрителен поглед към измитото лице и прилежно вчесаната светлокафява коса на детето. — Ако се съди по външния вид на нашия гост, бих казал, че сте свършили чудесна работа. — Под мръсотията явно се бе крило едно изключително дете. Лусиън дори си помисли, че по нищо не се отличава от децата на благородните му приятели.

„Прекрасно дете!“ — невярващо си повтори наум. Откога обаче смяташе децата за прекрасни, а не за шумна и дразнеща необходимост?

Маркизът се усмихна и кимна. Очевидно практиката бе ключът към успеха на усмивките, понеже камериерката бе първият човек от прислугата, който нямаше вид, сякаш всеки миг ще припадне. Доволен от успеха си, Лусиън добави:

— Питах се дали момчето е добре.

Дълбока бръчка се образува между веждите й.

— Толкова добре, колкото би могло да се очаква. Гладувал е и е бил пребиван от бой. Едва се сдържах да не се разплача с глас, когато видях синините и натъртванията по тялото му.

Лусиън присви очи.

— Повикахте ли лекар?

— Да, милорд.

— И?

— Нужна му е силна храна и чист въздух. Ще се оправи само след няколко седмици. — Лицето й изведнъж се сгърчи и когато отново погледна към господаря си, очите й бяха плувнали в сълзи. — Той е толкова мило дете, милорд! Моля ви не го изпращайте в приют за бедни! Пеги и аз ще се погрижим да не ви притеснява, ако позволите да остане. Двете с нея ще работим допълнително, за да изкараме за храната и покрива над главата му. Обещавам…

Лусиън сложи успокоително ръка на рамото й.

— Всичко е наред… Как ти е името?

— Тили, милорд. Тили Дигби.

— Нямам никакво намерение да изпращам момчето в приют, Тили. И със сигурност не очаквам двете с Пеги да плащате за издръжката му. Аз…

— Милорд? — разнесе се слаб гласец откъм леглото.

— Да?

— Барт — машинално подсказа Тили.

— Името ти е Барт, така ли? — нежно попита Лусиън.

Детето кимна.

— Бартоломю Бръмбли. На ваш’те услуги, милорд.

Лусиън се усмихна на гордата нотка в гласа на малкия несретник.

— Бартоломю… Хубаво име! Много хубаво…

— И аз винаги съм го харесвал. Майка ми мъ е кръстила на Бартоломю Феър.

— А къде е майка ти?

Барт сви рамене.

— Сигур живее нейде. Не съм я виждал от… откак бях на пет години. Тогава ме продаде на Молз.

— Тя… те е продала? — маркиз Тистълуд беше потресен. Момчето кимна. — Господи, що за майка е това! Да продаде собственото си дете!

— Мама имаше девет деца. Тя продаде всички ни. Момичетата отидоха при мадам Блакфрайрс. Те бяха девствени, поне мама така казваше, тъй че забавляват богатите контета, дет ги е страх да не фанат някоя болест, или богатите старци, дет обичат младичките. Колкот до останалите… — Отново сви рамене. — Те са си отишли много преди дъ съ родя.

Невъзмутимият тон, с който обясни, че сестрите му са били продадени като проститутки, смрази кръвта на Лусиън. Не можеше да приеме, че едно малко дете знае за подобно зло, а още повече, че го приема като нормална част от живота. Съвсем несъзнателно той протегна ръка и погали нежно хлътналата буза на детето. Сякаш с жеста си се опита да изтрие всичките му лоши спомени.

— На колко години си сега, Барт?

— На девет.

— Девет… — повтори маркиз Тистълуд, неспособен да скрие ужаса си. Детето бе толкова дребничко и слабо, че бе предположил, че е на не повече от седем.

Барт взе изненадата му за недоволство и притеснено се надигна на лакти.

— Моля ви, не ме гонете, милорд! Знам, че съм малък. Но съм умен и се кълна, че здравата шъ работя, ако ми позволите да остана! Не ям много и шъ спя…

— Шшт! — успокои го нежно Лусиън и внимателно го бутна да легне. — Нямам никакво намерение да те гоня.

Детето се втренчи в него, сякаш не смееше да повярва на късмета си.

— Няма ли?

Маркиз Тистълуд твърдо поклати глава.

— Никогиж?

— Искам да сключим сделка, Барт. Ще ми обещаеш да ядеш, докато стомахът ти не може да приеме и хапка повече, и да спиш в хубавата стая, където ще кажа на Тидзъл да те настани. Тогава ще можеш да останеш тук колкото искаш. Съгласен ли си?

Барт изхлипа, хвърли се към спасителя си и го прегърна с всички сили.

— О, да! Да, милорд! Шъ направя всичко, коет кажете! Само почакайте и шъ видите! Аз ще бъда най-добрият, най-верният слуга дето нявга сте имали!

Лусиън усети как очите му се навлажняват.

— Не се съмнявам…

И ако човешкото сърце наистина можеше да се разтопи, в този миг със сърцето на лорд Тистълуд се случи точно това.