Хедър Кулман
По-силна от магия (14)

Глава 13

— Алис — прошепна Лусиън и протегна ръка, за да я спре.

Но бе твърде късно. Тя вече се препъваше надолу по насипа и бързо изчезваше от погледа му. Бавно сви ръката си в юмрук и я отпусна до тялото. „Мили боже! Какво става с мен?“ — простена той, отметна глава и се втренчи в небето. „Защо ме измъчват тези странни и нежелани чувства?“ В един миг те го смайваха с първичната си сила, а в следващия го смущаваха и объркваха с противоречивостта си. Ала и в двата случая дълбочината им го караше да изпитва желанието да падне на колене и да крещи, да моли да бъде освободен от ужасяващата им власт.

Затвори очи и силно разтърси глава, сякаш по този начин щеше да си възвърне душевното равновесие и покой. Най-лошото беше обаче, че тези проклети чувства го принуждаваха да се държи глупаво и безразсъдно, а това го объркваше и разстройваше. Както стана преди малко с Алис.

Никога досега в живота си не бе изпитвал такъв безумен гняв, както когато я видя да удря Дрейк. Толкова силно бе обзет от закрилнически инстинкти, че трябваше да извика на помощ цялото си самообладание, за да не се спусне да удуши онзи мъж с голи ръце и чак след това да задава въпроси.

Защо? Стисна още по-силно юмрука си. Защо той, който бе известен с невъзмутимостта и хладнокръвието си, бе побеснял при мисълта за евентуално нанесена обида на жена, която дори не харесваше? Съвсем не бе кавалер по природа. Смяташе галантността за проява на сантименталност, присъща на поетите и глупаците. Като се изключи покойната му майка и, разбира се, Лоти, изобщо не смяташе, че останалите жени заслужават честта да бъдат защитавани.

Тогава защо така внезапно бе обзет от изгарящото желание да закриля и пази Алис?

Отвори бавно очи, сведе глава и се втренчи в празното пространство пред себе си, където само до преди минути бе стояла младата му повереница. Защо наистина? Момичето бе непоправимо. Истинска напаст. Маркиз Тистълуд въздъхна.

Животът му бе толкова спокоен, преди тя да пристигне. Толкова прост. През деня се занимаваше с деловите си задачи, правейки едни и същи неща в обичайното време и изпълнявайки задълженията си на благородник. С настъпването на вечерта се прибираше в управлявания си като по часовник дом, вечеряше, изпиваше чаша коняк и изпушваше една пура, четеше или разговаряше с приятеля си Стивън. Накрая си лягаше. Никакви изненади, нищо тревожно и необикновено. Дните следваха неизменни и познати.

Тогава Алис бе нахлула в живота и дома му, внасяйки неприятности, безпорядък, тревоги…

И тази ужасна емоционална промяна… Лусиън се вцепени, поразен от последното откритие. Нима Алис бе виновницата за съвършено новите и обезпокоителни чувства и мисли? Нелепо! Как би могло едно младо момиче, едва вчера излязло от училище, да има толкова огромно влияние върху силния и независим маркиз Тистълуд?

Напълно объркан, Лусиън свали шапката си и прокара ръка през косата си. Е, младата му повереница със сигурност бе съвършено различна от всички други госпожици, с които се бе срещал. Тя беше импулсивна, упорита, ексцентрична, своеволна и безразсъдна. Последното го накара да се усмихне. Наистина само едно безразсъдно момиче би си позволило да се опълчи срещу него, когато само едно смръщване на веждите му бе достатъчно, за да секнат всички спорове в камарата на лордовете.

Усмивката му бавно помръкна. Алис наистина притежаваше всички гореизброени недостатъци, ала независимо от това будеше и искреното му възхищение. На първо място — бе изключително смела. Освен това бе великодушна и много щедра, понякога дори до глупост. Не един път бе виждал как дава и последното си пени на просяците. Имаше чувство за хумор и остроумните й забележки много често го бяха карали да избухва в смях. А въображението й го провокираше и забавляваше.

И накрая, въпреки собствените му гневни заявления, тя бе умна, твърде умна, за да извърши нещо лекомислено, за да съсипе достойнството си, само и само да избегне брака. Навярно просто би измислила някой наивен и едновременно с това изключително успешен план, за да отблъсне ухажорите си, който не би засегнал репутацията или гордостта й.

Последното засрамващо признание го накара да изпита желанието да се завре в най-близката лисича дупка и да се скрие завинаги. Как можа да постъпи толкова несправедливо? Да се държи толкова жестоко и безсърдечно? Нямаше никакво извинение за гнева му. Наистина проявеното невнимание към напътствията на Шарлот изискваше порицание, но Алис със сигурност не заслужаваше да бъде обиждана като най-презряното и нежелано същество, нещо, което напълно осъзнаваше, че бе сторил.

Защо обаче, след като знаеше, че това, което прави, е погрешно, го бе направил?

Защо наистина? Отговорът накара сърцето му да се свие. Цялото му същество да се разтърси от ужас: той се бе държал по този начин, защото се страхуваше и се чувстваше напълно объркан. Бе смутен от неочакваното желание да я закриля и се боеше от слабостта, която то означаваше. И тъкмо защото не знаеше как да се справи с тези нови и непознати чувства, бе прибягнал до гнева. Гневът, който много добре познаваше.

Със сигурност обаче, това което се случи далеч не беше толкова приятно, както да седи нощем пред огнището в кухнята заедно с Алис и двамата да споделят не само топлината на огъня, но и на истинското приятелство.

За миг си представи лицето й тогава — младо, живо, усмихнато. Бързо пропъди видението и от гърдите му се изтръгна болезнено стенание. След начина, по който се бе отнесъл към нея, дълбоко се съмняваше, че тя някога отново ще се присъедини към него за среднощно нападение на килера. Мисълта го изпълни с болезнена празнота. Почувства се… Как?

Намръщи се. Чувстваше се… самотен. Да! И опустошен. Мисълта, че двамата никога повече няма да изживеят онези скъпоценни мигове на близост го направи безкрайно нещастен.

Бръчката между веждите му се задълбочи, когато бе обзет от друго чувство — съжалението, че нещо ти липсва безкрайно много, тъгата за пропуснатото и изгубеното…

Последното доведе до ново откритие, което го вцепени: той я харесваше.

А тя без съмнение го мразеше. Пое дълбоко въздух. Само ако можеше да направи нещо, за да изкупи отвратителното си държание! Нещо, което би могло да възвърне доверието й и да съживи повехналите стръкчета на крехкото им приятелство. Но какво?

Би могъл да се извини. Изуми се от това ново и съвършено непознато за него хрумване. Да се извини? С изключение на набързо промърморените извинения, когато разлееше капка вино или случайно се сблъскаше с някого на улицата, Лусиън никога в живота си не се бе извинявал никому. Как ли се прави това? Да каже, че просто съжалява, му се струваше някак си недостатъчно.

Обмисля този проблем известно време, после си припомни извинението на Алис към Дрейк. Тя наистина бе казала, че съжалява, но освен това бе обяснила действията си, за да могат да бъдат разбрани и простени. И въпреки собствените си неразумни твърдения, Лусиън не се съмняваше, че Дрейк вече й е простил.

Но дали същата тактика ще има успех и при него? А и дали бе способен да обясни чувствата, които го бяха подтикнали да се държи по този начин? Прокара отново ръка през косата си, този път, за да я приглади и сложи шапката си. Трябваше да опита. Ценеше твърде много компанията на Алис, за да я изгуби заради собствената си глупост. Взел това твърдо решение, Лусиън тръгна да я търси.

Но не я откри никъде. Провери обичайните места: стаята й, картинната галерия, където двете с Даяна често се срещаха, за да се поразходят и поклюкарстват; стаите на Шарлот и Даяна; дори в кухнята. Никой в замъка не си спомняше да я е виждал. Тъкмо се канеше да заповяда да му оседлаят коня, сигурен, че е изпълнила заплахата си и е избягала, когато един от лакеите му съобщи, че някаква камериерка я била видяла, докато се качвала нагоре по стълбите към някогашната детска стая.

Лусиън въздъхна с облекчение и забърза към северната кула, взимайки наведнъж по две стъпала. Беше се изкачил до половината, когато рязко спря, смразен от внезапно предположение.

Ами ако тя откаже да приеме извинението му? Подобно на вятър, сменил внезапно посоката си, нетърпението му премина в страх. Хората, особено жените, много често отхвърлят извиненията — знаеше го от разговорите в клуба. Това, което не знаеше, бе какво предприема отхвърлената страна, за да изкупи греховете си. Проклинайки се, задето не се бе вслушвал по-внимателно в историите на приятелите си, продължи бавно нагоре и спря чак когато стигна до отворената врата. Напрегнат като ученик, призован в кабинета на директора, младият мъж предпазливо надникна.

Алис седеше на пода, леко склонила глава и сключила ръце на гърдите си. От дясната й страна лежеше кукла в бляскави одеяния — лорд Удуиг, ако правилно си спомняше — а отляво се виждаха две овехтели ракети за федербал и две доста окаяни топки. Пред нея бе старият му замък, който тя съзерцаваше с такова отнесено изражение, че за един кратък миг той се запита какво ли вижда, докато го гледа. Дракони, рицари, а може би омагьосани принцеси, изпаднали в опасност? Въпреки тревогата си, Лусиън се усмихна. Никога не бе изглеждала толкова млада и невинна, както в този миг, облечена в семплата бяла рокля и заобиколена от старите играчки. Приличаше на малко дете.

Усмивката му се разшири, тъй като си представи възмущението й, ако сподели с нея мнението си. Напоследък тя толкова отчаяно се стараеше да изглежда и да се държи като голяма.

„Доста хубаво дете“ — с известна изненада констатира лордът, когато Алис наклони леко глава и разкри деликатния си профил. С всяка изминала секунда изумлението му се усилваше. Погледът му се плъзна с възхищение по изящната извивка на шията й, по брадичката и накрая спря върху устните.

Устните! Очите му се разшириха, сякаш ги виждаше за пръв път. Откога бяха станали толкова розови, чувствени и пълни? А носът й… Лусиън примигна невярващо. Съвсем не беше толкова обикновен, както бе предполагал, а почти класически и много привлекателен.

„Класически и привлекателен?“ Маркизът разтри очи, надявайки се, че по този начин ще прогони всичко, което бе преобразило обикновената му и безцветна повереница в красиво видение. Ала напразно. Предишното грозно патенце си оставаше красив лебед.

Поразително! Отпусна ръце и смаяно поклати глава. По някакъв чудодеен начин лицето й толкова се бе променило, че ако не бе русата й коса, той без колебание би я нарекъл красавица.

После обаче се взря в златистите къдрици. Хмм… Може би все пак не бяха чак толкова грозни… Наклони глава и огледа меките копринени букли с нови очи. Да, ако искаше да бъде напълно честен, трябваше да признае, че започва да намира блондинките за доста привлекателни. Разбира се, ако една русокоса жена желае наистина да бъде наречена красавица, то тя се нуждае от млечнобяла кадифена кожа и розови устни като… като на Алис.

А със сигурност никак нямаше да й навреди, ако притежава и прекрасни сини очи… като на Алис.

Ченето му увисна, когато осъзна крайния резултат: Алис Феър бе не само хубава, а прекрасна. И когато тя внезапни се извърна, вероятно стресната от шумното поемане на въздух от страна на слисания маркиз Тистълуд, той проумя още нещо — повереницата му не беше дете, а жена. Ослепително желана жена.

Един дълъг миг двамата се взираха един в друг — Алис, видимо напрегната и предпазлива, очакваща Лусиън да поднови обвинителната си реч, а той твърде смаян от откритието си, за да проговори.

Алис първа извърна поглед. Лусиън забеляза блестящите сълзи в очите й. Мисълта, че тъкмо той е наранил толкова жестоко това невинно създание, го изпълни със срам и разкаяние.

— Алис…

Тя остана неподвижна, усилвайки страданието му с мълчанието си. Когато най-после вдигна глава, за да го погледне, лицето й не изразяваше нищо, сякаш той бе един от лакеите, дошъл да я повика за обяд.

— Милорд?

Никога досега не се бе чувствал толкова безпомощен и объркан, както в този миг, когато се опитваше да намери подходящите думи, с които да изрази дълбокото си разкаяние.

— Аз… аз…

„Дяволите да те вземат! Кажи го!“ — заповяда си той, а нетърпението му прерасна в паника. Устата му се отвори, ала от там не излезе нито дума. Няколко ужасни агонизиращи секунди Лусиън се опитваше да се пребори с напиращите сълзи.

— Аз… съжалявам…

Алис ахна и смаяно го погледна. За миг Лусиън си помисли, че вместо извинението, несъзнателно е изговорил проклятията, които мислено си отправяше.

— Ти… съжаляваш?!

Той кимна и с облекчение се усмихна. За негово изумление тя му върна усмивката. Наистина доста плахо, но съвсем достатъчно, за да го изтръгне от вцепенението му. С две крачки Лусиън прекоси разстоянието, което ги разделяше и припряно заговори:

— Съжалявам, Алис. Държанието ми наистина е безкрайно осъдително. Нямах никакво основание да ти наговоря онези грубости и ако не ми простиш, аз… — Махна безпомощно с ръка и коленичи пред нея. — Ще те разбера…

Тя го загледа тъжно, сякаш обмисляше дали да приеме извинението му. Стори му се, че измина цяла вечност. Най-после Алис кимна.

— Разбира се, че ти прощавам.

Той се втренчи в нея. Страхуваше се, че не е чул правилно.

— Ти… ми прощаваш?

Повереницата му отново кимна.

— Защо? — Това, че му прощаваше без молби и обяснения, окончателно го смая.

— Защото съжаляваш — леко се усмихна Алис.

— Но то е толкова малко… Искам да кажа… — Лусиън поклати глава, опитвайки се да събере мислите си. — Искам да кажа как е възможно да ми простиш толкова лесно? Всичко, което направих, е, че казах само две малки думи.

— Не са малки, когато идват оттук. — Сложи ръка върху гърдите му, там, където биеше сърцето. — Всяка дума е хиляди пъти по-скъпа от най-дългите и красиви фрази, когато е изречена искрено, както ти го стори преди малко.

Лусиън се взря в сияещите й сини очи. Никога досега не бе смятал за важен начина, по който се изговаря нещо.

„И все пак сигурно е истина“. Сигурно за нея е истина, ако се съди по нежността, с която го гледаше.

Алис понечи да отдръпне ръката си. Той импулсивно я сграбчи и я поднесе към устните си. Може би в момента не заслужаваше прошката й, но щеше да я извоюва. Без значение какво ще му струва, той ще изкупи грешката си и ще й докаже, че е достоен за приятелството й. С тези мисли, Лусиън притисна устни към дланта й и промълви:

— Приеми не само моите най-искрени извинения, но и не по-малко искреното ми обещание, че никога вече няма да ти говоря по този начин.

— Дори и когато направя нещо лошо и си го заслужа? — Шеговитата нотка в гласа й го накара да вдигне глава и да я погледне изненадано. Въпреки че се опитваше да бъде сериозна, ъгълчетата на устните й бяха извити, а в очите й блестяха дяволити пламъчета.

— Дори и да пъхнеш паяк в емфието на лорд Дрейк! — Завръщането на доброто й настроение повиши и неговото. — В такъв случай просто ще те метна на коленете си и здравата ще те напляскам.

— О, господи! Май ще се наложи да забравя за паяка — промърмори тя и широко се усмихна. Топла и искрена усмивка, удивителна рядкост в едно общество, където всяко изражение бе резултат от продължително обмисляне и упражняване.

За Лусиън това бе най-очарователната усмивка на света, много по-привлекателна от предвзетите гримаси на дамите от висшето общество, които се смятаха за съблазнителни.

Преглътна и с усилие откъсна поглед от лицето й. Едва успяваше да сдържи порива си да я грабне в обятията си и да завладее невинните й устни със своите. Той, който толкова се гордееше с умението си напълно да контролира плътските си желания! Смайващо! Позорно! Не, по-лошо! Гнусно и покварено! Брат й я бе поверил на грижите му, за да я закриля и пази, и той никога нямаше да си позволи да измами доверието му и да я съблазни.

— Лусиън? Добре ли си? — Изчерви се и се умълча…

Той се сепна и понечи да вдигне глава и да я увери с усмивка, че всичко е наред, но се спря. По-добре да не я поглежда, докато не се увери, че отново е възвърнал самообладанието си. Отмести поглед и се опита да се залови за нещо, което да го отвлече от тревожните мисли.

— Добре съм — промърмори той. В този миг видя ръката й, отпусната в скута.

Държеше една от някогашните му играчки — дървената фигурка на рицаря в златните доспехи с дългата зелена мантия. Лусиън се усмихна леко и всички мисли за непозволени целувки излетяха от главата му при вида на любимеца му от детството. Макар че бяха изминали почти двадесет години, откакто за последен път си бе играл с него, в съзнанието му изплува приятният спомен за многобройните часове, които бе прекарал в същата тази стая, увлечен във въображаеми битки и двубои.

Изпълнен с радост и възхищение, каквито не бе изпитвал от онези далечни дни, той взе играчката и я огледа вече с очите на възрастен. Бе наистина прекрасна. Прокара нежно палец по златната броня и промърмори:

— Къде, за бога, го намери? Мислех си, че отдавна се е изгубил.

— Тук. — Алис отвори предните порти на замъка и извади и останалите дървени рицари. — Не са ли красиви?

— Красиви? Винаги съм смятал, че са свирепи и кръвожадни. Особено този. — Взе рицаря, облечен целия в черно, и й го подаде. — Сър Дяволо. Иска да завладее замъка, който принадлежи на сър Храбрец — кимна към рицаря в златните доспехи, — и постоянно води войни, за да го превземе.

— А някога успявал ли е?

— Само когато бях в лошо настроение.

— Ти в лошо настроение? Сигурно се шегуваш!

Лусиън се засмя, без да се почувства ни най-малко засегнат от шеговития й намек за мрачния му и строг вид.

— Както постоянно изтъква нани Спратлинг, аз бях изключително кисело и намусено дете.

— Как би могъл някой да бъде кисел и намусен, след като има такава прекрасна детска стая, пълна с такива великолепни играчки? Ако аз имах всичко това, щях все да се усмихвам.

В гласа й прозвуча тъга. Лусиън я погледна. Тя се взираше в замъка с копнеж. Той се запита защо. Дали детството й е било нещастно? Или изобщо е била лишена от детство?

— Твоята детска стая не е ли била удобна?

Алис го стрелна с поглед, сякаш въпросът му я бе стреснал.

— Ами… да… да… разбира се, че беше удобна. Но не толкова разкошна.

— Твоето детство беше ли… Беше ли приятно?

Усмихна му се нежно и замечтано.

— Беше чудесно и много приятно…

Нещо в загадъчността й изпълни Лусиън с внезапното желание да узнае всичко за нея.

— А с какви неща се занимаваше?

Алис сви рамене.

— Беше преди векове… ъъъ… — Страните й порозовяха. — Искам да кажа, че сякаш е било преди векове.

— По-скоро е било вчера. В писмото, което получих от адвоката на брат ти, се казва, че ти съвсем наскоро си се завърнала у дома от училище.

— Да, макар че през последните две години от престоя си там бях по-скоро пансионерка, отколкото ученичка. Понеже във Феърфакс нямаше подходяща компаньонка за мен, брат ми реши, че е много по-подходящо да остана в Уикингтън, докато той се завърне от войната.

Лусиън се намръщи.

— Уикингтън?

— Да. Родителите ми ме изпратиха там, надявайки се, че по този начин ще обуздаят своенравието и непокорството ми. Моето детство свърши в деня, в който за пръв път престъпих прага на училището. Тогава съм била само на десет години. Учителите бяха много строги и изискваха от мен през цялото време да се държа като възрастна. Детинските палавости не се поощряваха, а игрите бяха абсолютно забранени, с изключение на тези, които се основаваха на изучаването на Молитвеника. Не, не се оплаквам. Изпитвах огромно удоволствие да преда, да плета и да бродирам.

— Ако бях на твое място, аз бих се оплаквал, и то доста шумно! Предене, плетене и бродиране? Религиозни игри? Пфу! Няма що! Страшно забавно за едно дете! А аз си мислех, че в Итън е било тежко!

— Как се чувстваше в Итън?

— Понякога нещастен. Но поне ни разрешаваха да играем.

Алис наклони глава.

— И на какви игри играехте?

— Крикет, криеница, на кегли и, разбира се, на федербал — заяви той с известна нотка на гордост.

— Федербал? Страхувам се, че не съм чувала за тази игра.

— Какво? И никога не си играла федербал? — Беше потресен. — Напомни ми веднага щом се върнем в Лондон, да изпратя едно унищожително писмо в Уикингтън. Та образованието ти е отчайващо незавършено, скъпа моя!

Алис сведе поглед, а на устните й заигра лека усмивка.

— Като мой настойник, не се съмнявам, че е твое задължение да попълниш празнотите.

Лусиън я изгледа. Не бе сигурен дали в последното се криеше някакъв намек. Алис го стрелна с поглед изпод дългите си мигли.

— Е, милорд?

Значи наистина е имало намек.

— Напълно си права. Мое задължение е да те запозная с всички аспекти на живота. — В крайна сметка какъв по-добър начин да укрепиш едно приятелство? Да, идеята наистина бе чудесна! Младият мъж взе старите ракети и перцата и заяви: — Госпожице Феър, започваме с първия урок.

За огромно удоволствие на Лусиън, Алис се оказа много схватлива ученичка. Само след петнадесет минутни обяснения, той откри, че е изправен пред достойна съперница.

— Аха! Отбий тази! — Алис запрати перцето високо над главата му.

Лусиън ловко го върна и се засмя.

— Ще трябва да удряш доста по-силно, ако искаш да спечелиш!

Продължиха с играта, като от време на време надаваха радостни възгласи, когато някой спечелваше точка. Веднъж, в усилието си да си отмъсти за един доста подъл удар, Алис изтърва ракетата. За негова изненада от розовите й устни се изтръгна едно доста соленичко проклятие, при което тя се изчерви, а Лусиън гръмко се засмя.

Изведнъж го озари проникновение. Той се забавляваше! Лекомислено и искрено! Нещо, което не бе изпитвал от години. А което бе още по-смайващо — не му се искаше да свършва и отчаяно се опитваше да измисли някакъв повод, за да продължи урока. Беше толкова изумен от собственото си поведение, че не забеляза Алис от лявата си страна, когато се хвърли натам, за да отбие поредната топка.

За миг се олюляха и се вкопчиха един в друг, за да се задържат прави. Но изгубиха равновесие и се строполиха на пода. Стройното му тяло се просна върху нейното. Лусиън бе толкова замаян и задъхан, че се осъзна чак когато усети движението й под себе си.

Тялото му почувства меките й форми, които възбудиха сетивата му. „Какво, по дяволите, става днес с мен?“ Беше напълно слисан от внезапното напрягане в слабините си. Първо едва се сдържа да не я целуне, а сега мъжествеността му пулсираше в болезнено желание, както се случваше, когато пропуснеше да посети любовницата си.

„Но това е невъзможно“. Беше ужасен от факта, че е възбуден. Та той бе посетил Рейна вечерта преди да тръгнат за Тистълуд!

Алис отново се изви и този път коремът й се допря до втвърдения му член.

„Мили боже!“ Дъхът излезе със съскане от устата му, тъй като стисна зъби, за да превъзмогне огъня, лумнал в слабините му. Какво наистина ставаше с него? Никога досега не бе имал подобни проблеми само седмица след като е освободил физическото си напрежение. А сега бе толкова възбуден, колкото когато за пръв път легна с жена!

— Лусиън, притискаш ме — промърмори Алис и се изви още веднъж, за да се измъкне.

— Извини ме — задъхано изрече той и се претърколи.

Искаше да й помогне да се изправи и да се извини за несръчността си, както и да се увери, че не е пострадала. Но не можеше. Само измърмори смутено с дрезгав глас, че се надява да е добре, и седна, като притисна плътно коленете към тялото си, за да се прикрие.

Докато седеше и нещастно наблюдаваше как тя оправя полите и приглажда косите си, Лусиън се опита да си обясни странните си реакции. Дали не бе заболял от някаква болест? Или просто се е преуморил? Не! Сигурно имаше нещо общо със свежия и ободряващ провинциален въздух. Не! Та той бе прекарал по-голямата част от живота си в Тистълуд и никога досега въздухът не му бе действал по този начин.

Оставаше само едно логично обяснение: просто губеше самообладание. И Господ да му е на помощ, но нямаше ни най-малка представа как ще си го възвърне.