Хедър Кулман
По-силна от магия (11)

Глава 10

— Тистълуд Касъл — обяви Шарлот и леко почука с показалеца си по стъклото.

Барт прилепи лице към прозореца.

— Брей, мътните ме взели! Ами чи туй си е цял палат!

— Джентълмените никога не казват „мътните ме взели“ — тихо го поправи Лусиън.

Момчето извърна лице и впи поглед в своя герой.

— А кво казват джентълмените?

Лусиън се замисли за миг.

— Дявол да го вземе, това е истински дворец!

— Дявол да го вземе, тва е истински дворец — повтори Барт и засия. — Тва ми харесва… Дявол да го вземе! Дявол да го вземе!

Урокът на брат й по ругатни, подходящи за висшето общество, предизвика усмивката на Шарлот и тя се извърна към Алис.

— Какво мислиш за мястото, което ще бъде твой дом през следващите две седмици?

Алис би предпочела да е сама, когато се изправи пред замъка, и затова неохотно извърна поглед към сумрачния пейзаж. В далечината, заобиколен от дълбок ров, с извисяващи се назъбени кули, огрян от залязващите лъчи на слънцето, се издигаше Тистълуд Касъл.

Разкрилата се пред очите й гледка я остави смаяна и бездиханна. Замъкът изглеждаше точно така, както го бе видяла за пръв път преди толкова много години през онази трепетна вечер, когато двамата с баща й бяха пристигнали в имението, за да отпразнуват годежа й с Лусън. Затвори очи. Видя годеника си, който препуска насреща й.

Доспехите му изглеждаха сребърни на гаснещата светлина на деня. Широкият му зелен плащ улавяше последните слънчеви отблясъци, докато мракът наоколо се сгъстяваше като черен покров. Вече бе само на метър от нея. Тогава дръпна поводите на светлосивия си жребец. За няколко безкрайни секунди остана неподвижен. После рязко свали шлема си, разкривайки дългата си вълниста коса, черна като абанос.

Алис ахна. Лусиън!

Наистина ли бе той? Въпреки че лицето на красивия рицар беше като огледален образ на Лусиън, изражението му бе различно и по нищо не приличаше на хладнокръвния и горд маркиз Тистълуд. Този Лусиън изглеждаше печален и неспокоен, сякаш беше обречен и го знаеше.

Изпълнена с мрачно предчувствие, Алис бавно отвори очи.

— О, Лусиън! — промълви тя и опря чело в заскреженото стъкло.

Остана така тъжно загледана в пътя и заслушана в тракането на колелата на пощенската кола, която приближаваше към тях. Чак когато колата отмина, Алис осъзна значението на тъмното видение.

Знаеше, че гледката на Тистълуд ще е истинско мъчение, ала бе подценила дълбочината и силата на болката. Наистина тъгуваше за Лусън, с нежност и горчивина, породени от безнадеждността на смъртта, ала тази печал бе затъмнена от непоносимото терзание за Лусиън. Странният рицар представляваше просто угризение на съвестта, едно от многото загадъчни напомняния, че това, което бе сторила тук, в Тистълуд, можеше да обрече и него на съдба също толкова жестока и гибелна, както тази на Лусън.

Въпреки усилието, Алис не можа да потисне риданието си.

— Алис? — промърмори Шарлот. Тъй като спътницата й не отговори, сестрата на Лусиън обхвана брадичката й в шепата си, извърна лицето й към себе си и го обърна към мъждукащата светлина. Това, което видя, я намръщи. — Какво има?

Алис поклати глава и стисна очи. Но беше твърде късно. Една сълза се търкулна по бузата й.

— Тя плаче, Лус — обяви Шарлот. Заповедническият й тон бе достатъчно красноречив — брат й незабавно трябваше да предприеме нещо, за да успокои момичето.

От отсрещната седалка се долови шумолене и друга ръка, този път голяма и силна, обхвана брадичката й.

— Алис? Какво има?

Твърде разстроена, за да измисли подходящ отговор, тя стисна още по-силно очи и дрезгаво изрече:

— Нищо…

— Разбира се, че нещо не е наред. Вече те познавам достатъчно добре, за да знам, че няма да лееш сълзи за нищо. Явно нещо те измъчва и ако не ми кажеш какво е то, няма да мога да ти помогна.

Алис отново поклати глава и Лусиън въздъхна. Настъпи напрегната тишина.

— Като моя повереница е напълно естествено да споделиш тревогите си с мен… дори и да се опасяваш, че ще ги сметна за глупави или незначителни. От своя страна, като твой настойник, най-тържествено ти обещавам, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна.

Разнесе се приглушеното шумолене на дрехи. Алис почувства как горещият му дъх погъделичка ухото й.

— Освен това, кукличке, доколкото си спомням, си обещахме да се опознаем — прошепна той. — Би ли ми казала как ще стане това, ако не ми се доверяваш?

„Кукличка.“ Това очарователно и остаряло обръщение я накара да отвори очи и да го погледне. Той наистина беше загрижен за нея.

С усмивка и нежност Лусиън избърса сълзите й с върха на палеца си.

— Ще ми кажеш ли? Или ще трябва да отгатвам? — Шеговитият му тон стопи и последната й съпротива и преди да се усети, тя се чу да казва:

— Страхувам се.

— Страхуваш се? — Черните му вежди се смръщиха. — От какво?

— Мисля, че е напълно очевидно — отвърна вместо нея Шарлот. — Страхува се от замъка. Достатъчно беше бедното дете да му хвърли само един поглед, за да бъде завладяно от тъгата и безнадеждността, които излъчва това място.

Лусиън се втренчи замислено в сестра си, после се извърна отново към Алис.

— Истина ли е?

Тя бавно кимна. Истина беше.

След миг изражението му омекна и той се усмихна.

— Замъкът е стар и изглежда доста зловещо, но мога да те уверя, че зад дебелите му стени не се крият никакви призраци. — Усмивката му се разшири. — Ако все пак някой заблуден дух се осмели да се появи по време на нашето посещение, достатъчно е веднага да ми кажеш и аз незабавно ще го прогоня.

Докато Алис се взираше в лицето му, станало още по-красиво от смеха, искрящ в сивите очи и стаен в леко извитите ъгълчета на устните, тя откри, че му вярва. Ако някой можеше да прогони призраците, които я преследваха, то това без съмнение бе той.

Внезапно почувствала се много по-добре, отколкото през всичките изминали векове, Алис стеснително отвърна на усмивката.

— Благодаря ти, Лусиън. Ще запомня думите ти и няма да ме е страх толкова много, след като вече знам, че ти ще ме защитаваш от всичко, стаено в сенките.

Маркизът тихо се засмя, пусна лицето й и извади носната си кърпа.

— Ловецът на духове е на вашите услуги, милейди! — С тези думи се поклони галантно, подобно на рицар, връчващ на своята любима безценен трофей.

— Много добре — заяви Шарлот и награди брат си с поглед, изпълнен със сестринска гордост. — Ако не ви познавах толкова добре, щях да си помисля, че между вас са на път да покълнат нежни чувства.

Отговорът на Лусиън, ако въобще имаше такъв, се изгуби в тракането на колелата, тъй като каляската пое по каменния мост.

Но дори и да бе чула думите му, Алис едва ли щеше да им обърне внимание, запленена от величествената гледка на Тистълуд. Каменните стени бяха толкова внушителни, колкото и преди петстотин години. Четирите високи кръгли кули пронизваха небето. Огромната порта, украсена с ковано желязо, сякаш достигаше звездите. На пръв поглед изглеждаше така, сякаш времето не бе оставило своя отпечатък тук. По-късно Алис видя колко много се е променило всичко.

Очевидно всяко поколение от наследниците на Тистълуд беше решило да остави своя отпечатък. Някога просторният централен двор сега бе претрупан с множество постройки в различен стил. Отдясно се виждаше галерия в стил Тюдор, лявото крило бе в духа на италианския ренесанс, а отзад се издигаше внушителна постройка от епохата на крал Джеймс — странна смесица от готика и рококо.

Сякаш прочел мислите й, Лусиън кимна и въздъхна:

— Отвратително, нали?

— Допълненията са… ъъъ… направо поразителни — тихичко смънка тя. — Въпреки че според мен замъкът би бил много по-красив без тях.

— Точно така мисля и аз, затова моят принос към великолепието на Тистълуд ще бъде да ги съборя и да възстановя оригиналния замък.

Шарлот се засмя точно когато вратата на каляската се отвори и лакеят спусна стълбичката.

— Какво чувам, Лус? Нима няма да има гръцки колони и индийски куполи? Колко нетипично за наследниците на Уор!

Всичко от този миг нататък бе неясно като в мъгла. Първо слезе все още нацупеният Хедли и се стопи в сенките на двора. Последва го Лусиън, подпиран от двете страни от двама едри лакеи, които веднага го отведоха на горния етаж, придружени от стара дребничка жена, непреставаща да го мъмри, че бил „небрежен“.

— Бавачката Спратлинг — прошепна Шарлот, а в очите й танцуваха дяволити пламъчета, докато двете с Алис следваха Барт надолу по хлъзгавите каменни стълби. — Тя все още си мисли, че двамата с Лусиън сме деца и се нуждаем от твърда ръка и строга дисциплина.

Сякаш в потвърждение на думите й, крехката женица рязко спря и гласът й прогърмя изненадващо силно и енергично:

— Не се разтакавай, Лоти! Веднага ела тук! Много добре знаеш, че нощният въздух е студен и може да се разболееш. — След кратко мълчание добави: — Доведи и приятелката си. Не ми изглежда много здрава и яка.

— Не съм боледувала, откакто бях на пет години — възрази Шарлот, макар и доста тихо, така че я чу само Алис. После хвана приятелката си под ръка и я поведе натам, накъдето старата бавачка й бе наредила.

Успокоена, Спратлинг изприпка след Лусиън и без съмнение проглуши ушите му с натякванията си.

Вътре ги посрещна весела пълничка икономка с розови бузи. Тя им показа стаите. Тази на Алис се намираше на втория етаж в нелепата постройка от седемнадесети век. Бе обзаведена обаче с изненадващо добър вкус.

Стените бяха облицовани с орех, а на пода бяха пръснати килимчета в зелено, кафяво и оранжево. До източната стена имаше голямо легло в стил Тюдор с четири колони, зелени завеси и шарена покривка, а срещу него бе разположена камината, украсена с изящни рисунки.

Алис доволно се отпусна в едно кресло от епохата на Реставрацията^[1] и свали измокрените си ботуши. Протегна краката си, за да ги стопли на огъня и въздъхна. „Измина един ден. Остават още тринадесет, през които трябва да оцелея.“

 

 

Когато на следващата сутрин на вратата на спалнята й се почука, Алис тъкмо привършваше със закуската си. Беше Шарлот, една изключително сияеща Шарлот, която стоеше на прага и се усмихваше, сякаш току-що е открила съкровището на елфите.

Облечена както винаги елегантно, днес сестрата на Лусиън изглеждаше свежа като пролетен цвят. Роклята й, ефирно творение от светложълт поплин, бе богато украсена с волани и панделки от блестящ виолетов сатен.

Алис хвана двете ръце на приятелката си и я дръпна в стаята. После ги вдигна нагоре, за да се наслади на красивото творение на шивашкото изкуство, и възкликна:

— Ау, Лоти! Изглеждаш зашеметяващо! Тистълуд явно ти се отразява чудесно.

Шарлот се усмихна и я прегърна.

— Като гледам порозовелите ти страни, мога да кажа, че същото важи и за теб.

Алис деликатно си премълча, усмихна й се и я прегърна. Нямаше защо да издава на Шарлот, че порозовелите й страни се дължат на ружа в тоалетната й кутия.

— Помислих си, че ще пожелаеш да се разходиш из замъка, преди гостите да пристигнат. Скоро тук ще стане такава навалица, че се съмнявам, че ще имаме време да си разменим по някоя и друга дума на спокойствие.

Макар че Алис предпочиташе да изживее болезнените спомени от новата си среща с Тистълуд насаме, кимна в знак на съгласие, защото в никакъв случай не би искала да обиди Шарлот. Така че тя потисна безпокойството си, метна един шал върху раменете си и последна Шарлот.

За нейна изненада следващите два часа минаха много приятно. Кикотейки се като ученички, замислили поредната дяволия, те разглеждаха различните пристройки, надничаха зад всеки ъгъл и безгрижно се шегуваха.

Обиколиха галерията и лявото крило. Видяха облицовани с дърво стени и фрески, изобразяващи кървави битки. Откриха няколко елегантни стаи от елизабетинската епоха, както и няколко съвсем аскетични от времето на републиката. Тук-там се мъдреха позлатени и богато украсени мебели в стил Луи XIV или бяха струпани предмети с китайски мотиви.

Чак когато влязоха в същинския замък, Алис бе пронизана от внезапна болка и мъчително угризение. Много скоро щяха да минат през залата, където двамата с Лусън се бяха врекли във вечна вярност, а след това щяха да се изкачат и в кулата, където Лусън бе умрял.

При този спомен оживлението и радостта й изчезнаха като сняг на слънце. Стегна шала по-плътно към гърдите си, сякаш по този начин можеше да задържи изплъзващата се топлина, и последва Шарлот в залата, където бе подписала брачния си договор. Вместо обаче дългите груби дървени маси, на които се хранеха крепостните селяни, сега видя великолепни гоблени.

Вниманието й тутакси бе привлечено от един гоблен, който някога красеше стената над платформата. Преливащ във всички цветове на дъгата, той изобразяваше любовта между Ангъс и Роуина.

— Това е сватбеният подарък на моите родители от феите — й бе казал някога Лусън, докато синьо-зелените му очи не се откъсваха от лицето й.

По-късно, малко повече от век след нейното пленничество, Алура й бе показала част от гоблена, който феите бяха започнали да шият в чест на годежа й с Лусън. Той също щеше да се превърне във великолепно произведение на изкуството, ала за съжаление съдбата бе отредила да остане незавършен.

Мъчителният спомен сломи и последните й сили и Алис се свлече върху една мраморна пейка.

— Това е галерията с гоблените — обясняваше Шарлот все още с гръб към нея. — Този — посочи към едно избеляло платно, — изобразява ловна сцена, а този — извърна се, за да покаже сватбения подарък на Ангъс и Роуина, — е от началото на четиринадесети век.

Явно Алис изглеждаше толкова зле, колкото се чувстваше, защото в мига, в който Шарлот зърна пребледнялото й лице, се спусна разтревожено към нея.

— Уморена си, скъпа моя! Може би трябва да оставим за друг път останалата част от стария замък.

Алис понечи да се съгласи, което означаваше да избяга от спомените като жалък страхливец. Ала нещо вътре в нея я възпря, един глас, който й напомни, че без значение къде се намира или колко време е изминало, миналото винаги ще бъде част от нея.

Отвори обаче уста да каже: „Не, не искам изобщо да виждам повече този замък“. Тогава си припомни задачата, заради която бе изпратена тук.

Нейната мисия бе да помогне на Лусиън. Нещо, което не би могла да постигне, ако прекара следващите две седмици, криейки се от миналото.

Тъкмо припомнянето на мисията й и всичко, което бе заложено на карта, я накара да изправи рамене, да стъпи твърдо на треперещите си нозе и да заяви:

— Добре съм. Чувствам се отлично. Моля те, нека продължим с обиколката си!

Шарлот се поколеба.

Алис се насили да се усмихне, сграбчи ръката й и я затегли към извития каменен вход.

— Ела, Лоти! Изгарям от нетърпение да разгледам замъка, който двамата с Лусиън обичате толкова много.

Шарлот се подвоуми още миг-два и накрая неохотно се подчини. Ала след като показа на Алис помещението, което някога е било кухня, а сега представляваше уютен салон за гости, тя отново се вживя в ролята си на водач.

Двете жени обикаляха стая след стая, етаж след етаж, кула след кула. Тук подобренията бяха извършени с вкус и естетически усет. Този нов Тистълуд изглеждаше толкова невероятен, че Алис съвсем се забрави.

Чак когато стигнаха до извитата стълба, която водеше към западната кула, неспокойството и страха отново се върнаха. На горната площадка Лусън бе прекарал последните мъчителни часове от живота си. Там бе умрял, нашепвайки името й; там Ангъс, полудял от мъка и жажда за отмъщение, я бе поразил с жестокото си проклятие.

Това бе люлката на нейната болка, страдание и угризения.

Отпъждайки желанието да побегне, Алис вдигна крака си, внезапно натежал като олово, и стъпи на най-долното стъпало. Събра всичките си сили, за да продължи, когато Шарлот я хвана за лакътя.

— Не, Алис! Не бива да се качваме горе. Там са стаите на Лусиън, а той никак не обича да го безпокоят.

Замръзна и се втренчи в приятелката си с безмълвен ужас. Лусиън… обитава кулата, в която някога се бе разиграла онази трагедия! Това разкритие изпълни цялото й същество с толкова безумен страх, че за пръв път в живота си помисли, че ще припадне. Фактът, че той живее в тези стаи, бе зловещо предзнаменование, че историята е на път да се повтори.

— Защо?

Шарлот смръщи вежди и очите й се присвиха, докато се взираше в лицето й.

— Не знам. Откакто го помня си е такъв.

Алис поклати глава. Тревогата й се усилваше с всеки удар на сърцето.

— Искам да кажа защо е избрал тъкмо тези изолирани стаи? Сигурно е доста неудобно за него…

— Добре ли си? — загрижено я прекъсна Шарлот. — Ставаш все по-бледа и по-бледа.

Алис притисна длан към лицето си, сякаш с това би могла да възвърне цвета си.

— Така ли? Трябва да призная, че малко се замайвам, като гледам нагоре към тези извити стълби…

Сестрата на Лусиън кимна.

— Ама, разбира се! Много хора се чувстват така пред тази стълба.

— Дори и Лусиън?

— Предполагам, че не, макар че не мога да бъда сигурна. Моят безстрашен малък брат се катереше нагоре много преди да се научи да изразява с думи чувствата си. — Засмя се тихо. — Той бе толкова омагьосан от кулата, че Спратлинг, която е една мила стара особнячка, обичаше да казва, че сигурно в някакъв друг живот е прекарал тук много приятни часове, за да обича толкова много това място.

Последните думи накараха Алис да се замисли. Алура й бе казала, че душата на Лусиън е съхранила отделни частички от чувствата, които някога бе изпитвал Лусън. Възможно ли бе да си спомня кулата, но не с мъката й болката от последните часове на земния си път, а само радостта от предишните години? Колкото повече мислеше за това, толкова по-вероятно й се струваше. Душата й се изпълни с облекчение.

Ако това, което подозираше, бе истина, значи Лусиън не е бил примамен в кулата, за да се изпълни някакво мрачно предписание. А е бил привлечен от подсъзнателното желание да съживи отново радостта, която някога е преживял там; радост, която по всичко личеше, че липсва в сегашния му живот.

Устните й се извиха в разбираща усмивка. Аха! Изведнъж й стана ясно какъв трябва да бъде следващият урок: Лусиън да усвои умението да се забавлява.

— Остана още една стая, която трябва да се види. — Гласът на Шарлот прекъсна мислите й. — Някогашната детска. Намира се в северозападната кула. Но ако не искаш да се катериш по тези стръмни стълби, може да се върнем в пристройката, където сме настанени, и да вземем нещо освежително.

„Детска стая?“ Идеалното място да се открие някакъв ключ към разгадаването на загадката какво би могло да забавлява Лусиън!

— Моля те, нека да отидем в детската стая — припряно изрече Алис. — Много ми се иска да видя къде Лусиън е прекарал детството си.

За разлика от повечето детски стаи, които Алис бе виждала в миналото и които представляваха теснички и унили таванчета, тази бе особено удобна и приятна.

Беше обзаведена в жизнерадостни светли тонове — червено, синьо и слонова кост. Стените, някога изградени от студен дялан камък, сега бяха измазани с хоросан и изрисувани с изящни омагьосани гори. Дебел килим покриваше грубия дъсчен под, а таванът имитираше небе в ясен пролетен ден.

До северната стена бяха поставени две малки легла с балдахин. Срещу тях, точно пред облицованата с цветни керамични плочки камина, имаше стара люлка. По безбройните играчки, разпръснати по маси и полици, беше ясно, че децата на семейство Уор бяха много обичани от родителите си.

— О! Прекрасно! — възкликна Алис, носейки се като вихрушка из стаята, обзета от нетърпение да разгледа огромния кукленски замък. Той беше точно копие на Тистълуд преди уродливите преобразования.

Изпълнена с детинска радост, тя се отпусна на колене пред него. Беше великолепен. Докосна с благоговение една от богато украсените дървени стени. Шарлот коленичи до нея.

— Татко го направи за Лус като подарък за една Коледа, когато беше на пет години — обясни тя и се усмихна на захласнатото изражение на приятелката си. — Колко много го обичаше брат ми! Седеше тук с часове, заобиколен от тези дървени фигурки на рицари, и планираше засади, нападения и битки. Потъваше напълно в игрите си. Ставаше напрегнат и възбуден. Сякаш забравяше, че рицарите са от дърво и че той е само едно малко момче.

— А после се е превърнал в истински блестящ кавалерист! — Алис прокара пръст по назъбените бойници. Когато стигна до резето, което отваряше портите на замъка, погледна въпросително Шарлот. — Може ли?

— Разбира се. Рицарите сигурно са вътре.

И наистина бяха. Двадесет и четири майсторски изрисувани дървени фигурки, с бойни доспехи и оръжия, възседнали прекрасни жребци.

— Това бе любимият му. — Шарлот взе една дървена фигурка и я подаде на Алис. — Не позволяваше на никого да я докосва.

Алис погледна рицаря и едва не го изтърва от изненада. Той удивително приличаше на Лусън — от златните доспехи до зелената мантия и сребристосивия кон.

— Бедният — промълви Шарлот и нежно докосна гърдите му. — Беше истински герой, ала в края на всеки ден умираше по време на турнир.

„Значи душата на Лусиън все още си спомня!“ Алис остана загледана още миг-два във фигурката, сетне внимателно я остави на мястото й. Внезапно се почувства емоционално изцедена и останала без сили да се изправи срещу болезненото минало, затова се извърна от замъка и промърмори:

— А коя бе твоята любима играчка?

— Моята? — Шарлот огледа стаята. След миг лицето й светна. — Лорд Удуиг! — възкликна тя и се намръщи. — Чудя се какво ли е станало с дрехите на Негова Светлост?

Поклати глава, стана и приближи малката масичка, върху която лежаха три дървени кукли и някакво парцалено куче без уши. По-голямата кукла представляваше мъж с огромна перука, която се кипреше върху доста тясна глава, и беше напълно гола.

Алис също приближи.

— Той имаше най-красивото кадифено сако — тъжно изрече Шарлот. — Тъмносиньо, с копринена жилетка с цвят на слонова кост и подходящи панталони. Госпожица Кокетка — кимна към женската кукла, облечена като пастирка в рокля от розов сатен — го намираше много елегантен.

Алис тъкмо щеше да каже нещо, когато чу:

— Дрън-дрън ярина! Няма ли най-после да млъкнете, глупави крави, и да оставите бедния дух да си поспи?

Огледа сепнато стаята. Не го бе виждала май откакто със сърдито лице бе излязъл от каляската. В този миг се разнесе звук, издаден сякаш от слон, страдащ от газове в стомаха. Алис присви очи и погледна към камината.

След като похвали лорд Удуиг, тя се престори, че се интересува от старата люлка, и докато пристъпваше към нея с намерението да я огледа по-отблизо, видя главата на Хедли, който се изплези.

Алис вдигна раздразнено очи към тавана. Ако Шарлот не беше с нея, щеше добре да го подреди! Но щом погледна в люлката, раздразнението й премина в ярост. Хедли се бе накиприл с дрехи, които му бяха възтеснички. Съдейки по синьото кадифено сако, това бяха одеянията на лорд Удуиг.

Излегнат по гръб върху лененото одеяло и пъхнал ръце под главата си, той лениво изрече:

— Какво ще кажеш за новите ми премени?

— Те не са твои и ти много добре го знаеш — прошепна Алис и се наведе над люлката, сякаш искаше да разгледа по-внимателно копринените завески.

— Е, вече са. Стоят ми много по-добре, отколкото на стария лорд Удуиг.

— Те са си негови и ти ще му ги върнеш веднага след като с Шарлот напуснем стаята.

Хедли сви упорито устни и й хвърли кръвнишки поглед.

— И защо ще върша подобна глупост?

— Защото дрехите са чужди!

— И какво от това? — изръмжа духът.

— Дори и един недодялан нахалник като теб би трябвало да знае, че е много лошо да се краде. Предупреждавам те, Хедли, ако не…

— Какво каза, скъпа? — разнесе се гласът на Шарлот точно зад гърба й.

Алис вдигна глава и видя озадачения поглед на приятелката си.

— Аз… ами питах се откога ли е тази люлка… — Алис докосна нежно дървените подпори.

Шарлот се отпусна на колене до люлката, а полите на роклята й се разстлаха около нея като кръг от светлина. Залюля леко люлката и промърмори:

— Според легендата тя е на толкова години, на колкото е и Тистълуд Касъл. Казват, че първо е принадлежала на Лусън и Елинор.

— Ти вярваш ли в това?

— Как бих могла да не вярвам? Само погледни колко е широка!

Алис сведе послушно поглед, без да обръща внимание на неприличния жест на Хедли. Наистина бе широка, поне два пъти по-широка от обикновените люлки.

— Напълно подходяща за близнаци, нали? — закачливо настоя Шарлот.

Алис кимна.

— Имало ли е много близнаци, родени в Тистълуд?

— Само Лусън и Елинор. — Усмивката й бе по-скоро самодоволна. — Ако питаш мен, този дребен факт доказва, че легендата е вярна.

Разбира се, че беше. Сега вече интересът на Алис към люлката не бе престорен. Тя също се отпусна на колене и внимателно огледа страничните табли. Разпозна езическите знаци. Те представляваха благословията на феите.

— Всички деца от рода Тистълуд са спали в тази люлка. Моят дядо. Моят баща. Дори аз и Лус, въпреки че майка ми отчаяно е искала да купи нова за нас. Винаги съм си мечтала… — Гласът на Шарлот пресекна и се чу задавеното й хлипане.

После примигна бързо, опитвайки се отчаяно да скрие от Алис сълзите, напиращи в очите й.

— Аз… само… о, държа се като слаба и глупава жена, това е всичко. Моля те, прости ми — промърмори тя и извърна лице.

Алис се изправи и обви ръка около кръста на приятелката си, за да я привлече по-близо към себе си. Притисна главата й към гърдите си и тихо рече:

— Единственото глупаво нещо, което забелязвам, е, че ти изглежда си забравила колко много те обичам и явно затова не искаш да ми кажеш какво ти тежи на сърцето.

Шарлот я погледна през сълзи и измъчено се усмихна.

— Не съм забравила. Просто никак не е уместно да се оплаквам, задето не мога да имам деца, на една неомъжена жена… без значение колко много я обичам.

— Значи наистина си глупава, защото няма нищо по-уместно от това две приятелки да си споделят, колкото и лични и деликатни да са проблемите, които ги вълнуват. Освен това откъде си сигурна, че не можеш да имаш деца?

— След шестнадесетгодишен брак вече щях да съм родила поне едно, ако можех.

Алис се загледа в приятелката си, а сърцето й се сви от мъка. Почувства се безпомощна, както никога досега, но се опита да я успокои:

— Все още не е късно. Не е невъзможно да заченеш дори след толкова години безплодие. — Кимна окуражаващо, макар че думите й прозвучаха кухо и неубедително.

Шарлот тъжно се усмихна и я целуна по челото.

— Ти си много добра, мила моя, но двамата с Клейтън отдавна сме загубили всякаква надежда.

— Милейди?

Извърнаха се едновременно и видяха на прага едно момиче на не повече от шестнадесет години, облечено в спретната униформа. Когато Шарлот и Алис я погледнаха, тя направи почтителен поклон.

— Да?

— Съжалявам, че ви безпокоя, милейди. Но лорд Лангли и госпожица Рамзи вече са тук.

— Благодаря ти, Мери. Веднага слизам долу да ги посрещна.

Камериерката се поклони още веднъж и се оттегли.

— Е, изглежда обсадата на Тистълуд вече започва — измърмори Шарлот, изправи се и приглади полите на роклята си. — Искаш ли още сега да те запозная с Даяна Рамзи?

— Сигурна съм, че госпожица Рамзи ще предпочете първо да се освежи. А и бих желала да остана още малко тук, за да разгледам и другите играчки. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не. Можеш да останеш колкото искаш — Шарлот си бе възвърнала обичайните изтънчени маниери. Алис очакваше приятелката й да побърза да посрещне гостите си, но тя сложи ръка на рамото й и леко го стисна. — Моля те, Алис, не ме съжалявай. Много отдавна се примирих с безплодието си. — С тези думи тя напусна с бързи крачки стаята.

Алис дълго остана загледана във вратата след приятелката си.

— Много лошо, че тя не познава нито един от нибелунгите — промърмори Хедли.

Стреснато погледна надолу, напълно забравила за пакостливия дух. Той седеше, подпрял брадичка на ръба на люлката, а изражението му бе необичайно замислено.

— Нибелунгите? — Алис се намръщи.

Съвсем смътно си спомняше. Те бяха феи, златари, ако правилно си спомняше, които живееха в подземния свят някъде под скандинавските страни. Не можеше да си представи какво общо можеха да имат с безплодието на Шарлот. Когато го изрече на глас, Хедли презрително изсумтя.

— Мислех си, че знаеш всичко за феите! Е, за твое сведение, госпожице Многознайка, нибелунгите правят златни пръстени, които могат да накарат безплодната жена да зачене.

— Наистина ли? — Думите на Хедли я изпълниха с надежда. Всичко, което трябваше да стори, бе да вземе един от тези златни пръстени и тогава Шарлот щеше да стане майка!

Но как? Познаваше само Алура и Ангъс. Надеждата й бързо започна да угасва. Колкото до Хедли… Имаше вероятност да го накара да й помогне толкова, колкото да види папата женен. Замислено присви очи… Може би ако го подкупи…

— Не ме гледай по този начин — изграчи той и се скри в люлката. — Няма да хукна да търся онези злобни нибелунги, ей така за нищо. Това означава сам да си изпросиш бедите.

— Дори и заради чифт твои собствени дрехи?

Пакостливецът отново надникна над ръба на люлката.

— Съвсем нови? По моя мярка?

Алис кимна.

— А ще получа ли тъмносиньо сако със златни копчета, каквото лорд Надут пуяк носеше миналия вторник?

— Ще получиш дрехи, в какъвто искаш цвят и стил, ако ми донесеш пръстена преди края на престоя ни тук. Ще ти подаря и чифт от онези хесенски ботуши, по които толкова въздишаш. — Всъщност нямаше никаква представа откъде ще се сдобие с толкова малки ботушки.

Лицето му стана замечтано и отнесено.

— Тъмносиньо сако… златни копчета… хесенски ботуши… — Хедли захласнато въздъхна. — Ще бъда най-елегантният дух в целия студен свят!

— Разбира се, че ще бъдеш — съгласи се Алис и с огромно усилие сподави радостта си. Тъкмо се поздравяваше мислено за хитростта си, когато Хедли въздъхна и отново се скри от погледа й.

— Не мога да се сдобия с проклетия златен пръстен дори и да намеря нибелунгите — проплака той. — Ти нямаш с какво да платиш за него.

Алис смръщи вежди.

— Каква цена предполагаш, че ще поискат?

— Злато — долетя скръбният отговор. — Десет пъти по-тежко, отколкото самия пръстен. Тези нибелунги са много алчни.

Алис се втренчи отчаяно в дървената табла на люлката. Откъде да намери толкова много злато, освен ако… Нерешително усука около пръста си края на шала. Скъпоценната гривна!

Отмести поглед върху голата си китка, представяйки си прекрасната златна гривна, украсена с искрящи рубини. Носеше я, когато бе отвлечена в подземния свят на феите, и сега бе всичко, което й бе останало от Алис ла Фер. Да се раздели с нея, бе все едно да скъса и последната нишка, която я свързваше със съществото, което някога е била.

Ала след това си помисли за Шарлот — толкова добра и всеотдайна — и за разкъсващата болка в гласа й, когато споделяше за своето безплодие. Пред очите й отново изплува лицето й — тъжно и помръкнало от отчаяние. Тогава споменът за това, което самата тя някога е била й се стори много по-маловажен в сравнение с това, което е в момента. А жената, в която се бе превърнала, отчаяно искаше да помогне на единствената си истинска приятелка. Затова обви ръка около китката си, сбогувайки се завинаги с миналия си живот, и попита:

— Дали ще се задоволят с моята златна гривна с рубини?

Последва дълга тишина. Най-после главата на Хедли отново се подаде над ръба на люлката. Ченето му бе увиснало.

— Т-ти си готова да дадеш гривната си, за да може сестрата на лорд Надут пуяк да има бебе? — По смайването в гласа му човек би си помислил, че Алис жертва двете си ръце и едното си ухо.

Разбра, че изумлението му е следствие от всеизвестния й в миналото егоизъм, и се засрами.

— Ще стигне ли?

Хедли помълча за миг и сетне кимна.

— Бих казал, че ще стигне за два златни пръстена против безплодие и за лекарство срещу слепота.

Алис облекчено се усмихна.

— Имам нужда само от един пръстен. Ако тръгнеш сега, за останалото можеш да си вземеш каквото пожелаеш.

Нямаше нужда да повтаря предложението си. Той изчезна в мига, в който думите се отрониха от устните й.

Усмихната, Алис се протегна и нежно залюля празната люлка. Скоро, много скоро щеше да бъде пълна.