Хедър Кулман
По-силна от магия (2)

Глава 1

Съсекс, 1816 г.

— Той се е завърнал — обяви Алура, канцлерът по сърдечните дела в царството на феите и духовете.

— Той? — повтори Алис, макар да знаеше много добре кой е този „той“. Очакваше го с нетърпение вече почти петстотин години. Неговото завръщане можеше да означава свободата й.

Глупавият въпрос намръщи феята.

— Лусън де Тистълуд, разбира се!

След всички тези векове на надежди, копнеж и молитви за този ден, сега Алис би трябвало да изпита неудържима радост. Странно, ала душата й се изпълни със страх и лошо предчувствие. Ами ако се окажеше безсилна да се справи със задачата, която я очакваше? Ако се провали?

Не! Не можеше да си го позволи! Пое дълбоко дъх, опитвайки се да превъзмогне задушаващата я тревога. Въздухът бе влажен и пропит от миризмата на плесен, подземен въздух като в затворническа килия. Той постоянно й напомняше за това, което щеше да загуби, ако се провали. Отново потръпна от страх.

— Кога?

Алура взе тънкия като паяжина пергамент и се взря в изписаните редове, неразличими за зрението на простосмъртни като Алис. Намръщи се. Погледът й бягаше по документа, сякаш не можеше да открие това, което търси. Накрая се чу тържествуващото „аха“.

— Ангъс казва тук, че се е преродил в 1783 година. На 25 юни.

— Хиляда седемстотин осемдесет и трета? — объркано повтори Алис и безпомощно вдигна ръце. — Коя година сме сега? — Едно от първите неща, които научи за света на феите и духовете, беше тайнството на тяхното време — тук то се отмерваше по съвсем различен начин. Понякога летеше — тогава десет години се равняваха на един ден във вълшебното царство. Друг път бе точно обратното — десет приказни години отговаряха само на един реален ден. Всичко бе толкова объркано!

— Днес е 16 февруари 1816 година. — Алура плъзна тънкия свитък върху бюрото и посочи датата с дългия си бял показалец.

Очите на Алис се разшириха от изненада. Вгледа се в украсения с изящна гравюра календар. За последен път бе посетила света на смъртните през 1753 година. Тогава бе изпратена, за да помогне на високомерната и богата графиня на Маунтбъри да се омъжи за Фредерик Кодингтън — беден и скромен бъчвар, но с чисто и любящо сърце. Значи бяха изминали повече от шестдесет години!

Внезапна тревожна мисъл смръщи веждите й. Когато принц Ангъс — сега вече крал — я бе обрекъл да бъде пленница на подземния свят, той я бе предал под попечителството на Алура, за да се заеме с уреждането на хорските бракове. Освен това бе добавил, че се надява тя да придобие достатъчно умения, за да помогне на Лусън да открие истинската си любов, когато се прероди.

Добросъвестната Алура бе изпращала Алис да осъществи повече от десетина брачни съюза за един век. След всеки един докладваше на Ангъс. Той я изслушваше внимателно и винаги й задаваше един и същ въпрос: „Какво научи за истинската любов?“. На което тя все му отвръщаше с неразбиращ поглед. Макар че нито веднъж не се бе провалила и винаги успяваше да доведе избраниците пред олтара, за нейно огромно учудване Ангъс само въздишаше и поклащаше глава, мърморейки:

— Добре. Може би следващия път ще успееш.

Когато питаше Алура какво е искал да каже кралят, тя също само поклащаше глава и отговаряше загадъчно:

— Вслушай се в сърцето си. Единствено то знае верния отговор.

Сега, докато Алис се взираше с невиждащ поглед в календара, една ужасна мисъл се промъкна в съзнанието й. Да не би Ангъс и Алура да са загубили надежда, че тя някога ще научи това, което се предполагаше, че трябва да научи по време на сватовническите си похождения на земята? Може би затова не я бяха изпращали толкова дълго в света на смъртните? Дали тъкмо поради тази причина не й бяха възложили да помогне на преродения Лусън да открие истинската любов?

Алис преглътна с усилие. Прероденият Лусън вече беше на… тридесет и две години. Отдавна бе минал възрастта, когато повечето мъже се влюбват и женят.

С нарастваща паника Алис вдигна поглед от календара и срещна искрящите зелени очи на феята Алура. Ако това наистина беше така, тя бе пропуснала и последната възможност да поправи злото, което му бе причинила преди толкова много векове, а това означаваше, че ще загуби и безсмъртната си душа.

Страхът я задуши. Когато Ангъс я обрече на пленничеството в подземния свят, той й обеща, че ако тя успее да открие истинската любов на преродения Лусън, любовта, от която го бе лишила при предишния му живот, това ще бъде нейното изкупление. Тогава ще бъде освободена и върната в света на смъртните в предишната си физическа обвивка. Ако обаче се провали, ще прекара остатъка от съществуването си в подземния затвор, за да се превърне във фея и завинаги да загуби безсмъртната си душа.

Сякаш прочела мислите й, Алура заговори:

— Знам, че измина доста време, откакто за последен път бе изпратена в света на смъртните, но Ангъс имаше видение, че Лусън ще се прероди в края на миналия век и ми заповяда да те оставя да си починеш, за да събереш сили и да успееш да му помогнеш да открие истинската любов, когато достигне зрелостта.

Алис облекчено въздъхна.

— Значи не съм била…

— … пренебрегната за тази деликатна мисия? — Смехът на Алура отекна подобно на стотици сребърни звънчета. — Не, разбира се, че не. Той не би могъл да го направи.

Алис я изгледа учудено.

— Всеки смъртен е роден с предопределена съдба — верига от житейски събития, които душата му е длъжна да следва. Когато тази верига се прекъсне от самия смъртен или от някой друг, тя трябва да бъде възстановена, преди да се реши дали този човек ще отиде на небето. Ако човекът я прекъсне сам с греховни дела, длъжен е сам да я поправи. Когато обаче виновникът е някой друг — както е в случая с Лусън — тогава именно той, значи ти, трябва да възстанови веригата на съдбата. Предполагам, че вече ме разбираш. Ангъс няма друг избор, освен да ти се довери.

Алис кимна, но бръчката на челото й не се изглади. Сведе отново поглед към календара и промърмори:

— Разбирам защо точно аз съм длъжна да открия истинската любов на Лусън, ала не разбирам защо Ангъс ме е накарал да чакам толкова дълго. Не е ли било по-добре, ако Лу… — Хвърли въпросителен поглед към феята. — Не знам как да го наричам сега. Кой е той?

— Лусиън Джеймс Уор, седми маркиз на Тистълуд. — Феята многозначително повдигна вежди. От устните на Алис се изтръгна смаяно възклицание. — Както много често се случва, той се е преродил отново в собственото си семейство.

Новината повдигна малко духа на Алис. По време на сватовническите си мисии, тя се бе срещала с няколко поколения от рода Уор. Дори през 1574 година се наложи да обезкуражи един от тях, Филип Уор, който ухажваше жена, предопределена за друг. Да накара бедното момиче, чезнещо от любов, да забрави и да отдаде сърцето си на отредения й от съдбата спътник, бе едно от най-големите предизвикателства. А Филип Уор бе очарователен и красив, мъж, който всяка жена мечтае да нарече свой съпруг.

— Искаш ли да ме попиташ за още нещо?

Алис сви рамене. Вече се бе успокоила.

— Просто се чудех защо Ангъс е чакал Лусиън Уор да стане на тридесет и две години, за да намери истинската любов. Любовта ни спохожда много по-лесно, когато сме млади.

— Може би… Но истинската любов, от която Лусиън се нуждае, за да постигне духовно безсмъртие, трябва да бъде много по-чиста и по-силна от тази, която изпитваме през младостта. Тя се открива много по-трудно, а понякога дори не осъзнаваме, че е дошла. Ала препятствията я правят много по-ценна и прекрасна. Това е любовта, която трае вечно.

— А коя е избраницата? — Алис се съмняваше, че съществува толкова силно и непреходно чувство.

Алура поклати глава.

— Страхувам се, че не мога да ти кажа. Откриването й е част от изкуплението.

— Но аз дори не познавам този мъж! Откъде мога да знам каква жена ще му подхожда? — Тревогата й се надигна с нова сила.

— Сигурна съм, че с твоя богат опит като сватовница ще я разпознаеш.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че вече има жена, която го харесва?

— С неговата репутация и титла? Има много жени, които биха били щастливи да спечелят сърцето му. Макар че повечето от тях всъщност не го познават лично. Той съвсем наскоро се е завърнал в страната, понеже е участвал в сраженията срещу Наполеон и е бил адютант на генерал Уелингтън. Възхищението на дамите се основава най-вече на възторжените разкази за геройските му подвизи. Знаеш за войната с Франция, нали?

Алис кимна. Феите обичаха войните не по-малко от музиката и танците.

— Добре — продължи Алура, — не се съмнявам, че подвизите на Лусиън са често обсъждана тема във висшето общество. — Млъкна и се замисли за миг, после дълбоко въздъхна. — Много жалко, че Брайън Фицсимънс вече не е жив. Той би могъл да ти разкаже подробности и да ти помогне да разбереш що за човек е Лусиън.

— Брайън е мъртъв? — ахна Алис, припомняйки си тъмнокосия красив рицар. — Как е загинал? Мислех, че е пленник в царството на Съри?

— Беше там, но в началото на войната Ангъс го изпрати на бойното поле с Лусиън Уор със строгата заповед да го охранява. Това бе неговото изкупление, задето уби Лусиън, когато още беше Лусън. — Феята искрено съжаляваше. — Загина при Ватерло, промушен с щик.

— Дали е бил… искам да кажа дали когато е умрял, е бил омагьосан от Ангъс? — задавено прошепна Алис. Някои казваха, че ако един смъртен умре, докато е подвластен на магията на подземния свят, неговата омагьосана душа никога няма да бъде приета на небето и той ще броди като призрак по земята, докато настъпи денят на Страшния съд. Очите й се наляха със сълзи при мисълта, че Брайън, когото някога бе харесвала, а после обвиняваше себе си, че го е подтикнала към убийство, има подобна участ.

Усети, че някаква ръка я стиска леко за рамото и вдигна глава. Погледът й бе замъглен от тъга. Алура стоеше до нея. Като всички феи, и тя притежаваше способността да се придвижва по-бързо от мигването на човешко око и толкова тихо, че никой смъртен не можеше да я чуе.

Коленичи до стола на Алис, а синьо-зелените й поли се разстлаха около нея. Приличаше на нимфа, изплувала от бездните на морето. Взе ръката й и уверено заговори:

— Магията бе развалена, когато прероденият Брайън взе решението да пожертва живота си, за да спаси Лусиън. Сигурна съм, че сега той е на небето.

Алис се помоли за спасението на душата му.

— А сега да се върнем към нашия сватовнически проблем. — Алура се изправи и грациозно закрачи из стаята.

Обзаведена в пурпурно, зелено и златно — любимите цветове на могъщата фея — тя приличаше на кабинет на някой адвокат или банкер. Всъщност всичко в този свят бе копие на земния. Причината за подражанието бе завистта на феите към хората заради безсмъртните им души. Така те се преструваха, че са като тях.

— От три месеца Лусиън е в Англия. — Алура продължаваше да крачи развълнувано из стаята. — От тях два е прекарал в Лондон. Но досега нито веднъж не си е направил труда да присъства на някой бал, вечеря или обяд, където би могъл да срещне подходящата дама.

Тук феята спря рязко и се обърна с лице към Алис. Явно беше раздразнена.

— Проблемът е, че той не вярва в любовта, нито пък има желание да намери жена, която да го убеди в съществуването й. Не се задържа повече от две минути в компанията на някоя млада девойка. — Поклати глава. — Купува си само забавления за една нощ… или седмица, или месец.

Приповдигнатото настроение на Алис напълно се бе изпарило.

— В такъв случай какво очакваш от мен? Да го завържа и да го завлека насила някъде, където ще срещне подходящата жена?

Устните на Алура се извиха бавно в загадъчна усмивка.

— Да. Макар че той ще трябва доброволно да отиде при нея.

— Съмнявам се, че дори Ангъс притежава силата да го накара да стори това, след като няма никакво желание, както сама ми каза. А нали е против правилата да се използва магия?

Алура я изгледа многозначително.

— За това, което имам предвид, не се изисква никаква магия. Нужна си единствено ти.

— Аз? — смая се Алис.

— Да, ти — кимна феята. — Алис Феър, сестрата на Бевис Феър, барон на Феърфакс.

— Сестра? На Бевис Феърфакс? — Алис беше напълно объркана. Знаеше, че фамилното й име през годините се е превърнало във Феър и че преди век Уилям Феър е бил удостоен с титлата барон. Обаче сега за пръв път чуваше за Бевис Феър.

— Когато изпратихме Брайън обратно в света на хората, ние го сменихме с Бевис Феър, потомък на брат ти Едуин. Той…

— Какво сте направили с истинския Бевис? — Имаше пълното право да попита, макар че потомците на брат й до голяма степен бяха опетнили почтеното име на семейството й.

— О, не се тревожи за него. Той с огромна радост се съгласи да бъде сменен. — Алура презрително изсумтя. — По времето, когато го пленихме, баща му току-що му бе купил военен чин в кавалерията и той отчаяно търсеше начин да се измъкне от задълженията си. Разбрах, че възрастният Феър се е надявал, че военната служба ще помогне на сина му да стане истински мъж. Ала непоправимият страхливец Бевис бе много щастлив да си смени мястото с Брайън и да си живее спокойно в нашия свят. Всъщност той сам помоли да остане тук, макар да знаеше, че завинаги ще изгуби безсмъртната си душа.

Презрително свитите й устни съвсем ясно издаваха мнението й за този мъж.

— Както и да е, с малко магия, колкото да се промени външният му вид, Брайън се превърна в Бевис Феър. За съжаление бащата на Бевис почина малко след това и не можа да изпита заслужената гордост от смелостта на сина си.

Алис поклати глава.

— Не виждам каква връзка има всичко това с въвеждането на Лусиън в обществото?

— Нашето намерение бе да накараме Бевис, или по-точно Брайън, да спаси на няколко пъти живота на Лусиън. Когато войната свърши, Бевис трябваше да му напише писмо, в което го моли да намери подходящ съпруг на сестра му, която всъщност си ти. Могъщият маркиз на Тистълуд може и да не вярва в любовта, но той е мъж на честта и именно това щеше да го застави да направи услуга на човека, спасил живота му. — Феята разтвори широко ръце. — И така Лусиън нямаше да има друг избор, освен да въведе сестрата на Бевис в лондонското общество и да я представи на подходящите кандидати.

— Нима възнамерявате да смените и дъщерята на Феър? — изумено попита Алис, ужасена, че двама от членовете на едно и също семейство ще трябва да бъдат подменени.

— Няма дъщеря. Трябваше да я създадем — безгрижно сви рамене Алура. — Много е просто. Изпратихме феи-вестоносци да прошепнат за нея на съседите и приятелите на Феър. Така всички ще са убедени, че са познавали дъщеря му от самото й раждане и никой няма да се усъмни в самоличността й.

— Планът е добър — призна Алис, както винаги впечатлена от лукавството и умението на феята. — Колко жалко, че няма да можем да го използваме.

Алура повдигна тънките си извити вежди.

— Не можем ли?

— Не виждам как, след като Брайън е мъртъв.

Феята я изгледа самодоволно.

— Вместо Бевис да изпрати писмо на Лусиън, ние изпратихме едно от името на адвоката му, в което го уведомяваме, че Бевис Феър, барон Феърфакс, е поверил попечителството над сестра си на него. Като изрично се посочва, че желанието на Бевис е Лусиън да се погрижи да намери на младото момиче подходящ съпруг колкото се може по-скоро. — Алура отново се засмя звънливо. — Както вече изтъкнах, Лусиън Уор е човек на честта. Мисълта да кавалерства на младата дама в обществото може и да не му се нрави особено, но той никога няма да пренебрегне задълженията си.

Алис плесна въодушевено с ръце.

— Чудесно! В такъв случай аз ще трябва само да го придружавам, да реша коя жена го обича най-силно и да се погрижа да ги отведа до олтара. — Нещата вече не й изглеждаха толкова безнадеждни.

— Струва ми се, че забравяш най-важното.

— Нима?

— Той също трябва да обикне тази жена. Страхувам се, че точно тук ще срещнеш доста трудности.

Алура отново закрачи из стаята.

— Когато Лусън умря, неговата половин душа отиде някъде между рая и ада. Тъй като ние не сме сигурни какво точно представлява това място, подозираме, че е по-близо до ада, защото душите винаги се завръщат оттам изсушени и неспособни да обичат. Лусън или Лусиън, предполагам, че ще трябва да свикнем да го наричаме така, е бил между рая и ада повече от четиристотин години. Ние не помним някой друг да е оставал толкова дълго. Затова душата му е напълно опустошена и в нея не са останали никакви чувства.

— Ако Лусиън Уор не притежава емоции, как очакваш от мен да го накарам да се влюби? — Алис усещаше как собствената й душа чезне. — Както и двете отлично знаем, истинската любов е чувството, което най-трудно може да се породи у един смъртен.

— Да, но с търпение и постоянство душата му ще се излекува и възстанови. Тогава той би могъл да бъде научен отново да чувства.

— И моята работа ще се състои тъкмо в това?

— Да, първите няколко урока ще бъдат твои. Но след като душата му познае няколко чувства, тя ще закопнее за още и още и сама ще ги потърси. Тогава ще бъде готов да познае истинската любов.

— Но как да го науча да чувства?

Алура се усмихна.

— Просто като бъдеш самата себе си.

Видя недоверчивата гримаса на Алис и допълни:

— Лусиън Уор е прекарал по-голямата част от живота си, изолирайки се от другите хора, избягвайки всякакви ситуации, които биха могли да го накарат да изпита непознати за него емоции. Не бива да забравяш, Алис, че чувствата плашат тези, на които са им чужди. Именно този страх е бил причината веднага след завършването на Оксфорд Лусиън да си купи военен чин. Войната е единственото, което той наистина разбира. Воинският инстинкт на Лусън е бил много силен, когато е умрял, и сега играе доминираща роля в това, което е останало от душата му. Както и да е, тъй като сега е задължен да представи една млада девойка в обществото, животът му ще се промени и ще го постави в ситуации, които толкова усилено е избягвал досега. И няма да може да попречи на непознатите чувства да се промъкнат в душата му. Приятни или болезнени, всяко едно от тях ще помогне за възкръсването и обновяването на душата му. Накрая ще е готов да обикне.

— Но…

— Омагьосаната душа на Лусиън ще издъхне в нощта на лятното слънцестоене, така че не разполагаш с много време. Както знаеш, ако загуби душата си, преди тя да е станала цялостна и съвършена, той ще умре и завинаги ще бъде изгубен. Изключително важно е да откриеш истинската му любов и да излекуваш душата му преди тази дата.

— Но ти винаги си ми казвала, че една фея живее хиляда години — възрази Алис, обзета от все по-нарастващо безпокойство. — А Лусън… ъъъ… Лусиън е бил създаден преди по-малко от петстотин?

— Преди четиристотин деветдесет и девет години и двеста тридесет и пет дни, ако искаме да бъдем съвсем точни. А това означава, че ти имаш на разположение само сто и тридесет дни, за да изпълниш задачата си докрай.

Алис бързо пресметна наум.

— Но в такъв случай стават точно петстотин години! Как е възможно?

За миг Алура се озова отново седнала зад бюрото.

— Лусиън разполага само с половината от живота на една фея. Това прави петстотин години. Те се навършват в нощта на лятното слънцестоене. Тогава Лусиън ще навърши тридесет и три години, а Лусън петстотин.

Алис изпита усещането, че сърцето й се е качило в гърлото. Ако за четири месеца не успееше да открие истинската любов на Лусиън Уор, по нейна вина той за втори път щеше да загуби живота си, но сега заедно с безсмъртната си душа. Раменете й безпомощно се отпуснаха. Бремето бе много по-голямо, отколкото можеше да понесе.

Явно отчаянието бе съвсем ясно изписано на лицето й, понеже Алура се протегна и успокоително я потупа по бузата.

— Хайде, хайде, Алис. Няма причина да си толкова унила. Ще се справиш. Двамата с Ангъс сме убедени, че тъкмо ти ще намериш жената, която съдбата е предопределила за Лусиън.

Ала вместо да я накарат да се почувства по-добре, думите на феята задълбочиха отчаянието й. Жената, предопределена от съдбата? А какво ще стане, ако намери неговата любов, но не с подходящата жена?

Лицето на Алура придоби онова познато изражение, сякаш отново бе прочела мислите й.

— Не се тревожи, че той ще обикне не тази, която трябва. Това не може да се случи. Сърцето няма да му позволи.

След тези думи Алис се почувства по-добре.

Алура отвори уста да добави още нещо, но в същия миг една блестяща вихрушка от разноцветни сияния се материализира до лакътя й. Светлините се уплътниха и образуваха мъжка фигура, висока около седем сантиметра и половина. Това бе фея-вестоносец или сплетник, както ги наричаха в подземния свят.

— Да, Етън? — попита Алура, след като вестоносецът й се поклони.

Етън запърха с разноцветните си крилца, озова се до ухото й и зашепна нещо. Алура кимна и го освободи. Той отново се превърна във вихрушка от искрящи светлини и се стопи в небитието.

Алура остана мълчалива известно време, изучавайки замислено Алис.

— Изглежда Лусиън Уор те вика по-рано, отколкото очаквахме. Етън ми каза, че адвокатът на Бевис днес е получил съобщение от него, че е изпратил карета до Феърфакс, която утре трябва да те отведе в лондонската му къща. Имаме късмет, че нашият вестоносец бе достатъчно предвидлив да накара всички обитатели на имението Феърфакс да мислят, че ти, единствената наследница, каквато наистина ще станеш, ако се справиш със задачата си, гостуваш на приятели в Есекс и тази вечер ще се завърнеш у дома. Ще уредя да пристигнеш в имението някъде около осем часа.

Алис кимна. Внезапно гърлото й бе пресъхнало и не можеше да говори. Всичко ставаше прекалено бързо.

Очевидно Алура също смяташе така, защото промърмори:

— Надявах се, че ще имаме време да те посветя в новите привички на лондонското общество. Но, както и да е, през последните три месеца Хедли бе в света на смъртните, за да наблюдава Лусиън. Сигурна съм, че той ще съумее да ти помогне.

— Хедли?

— Хедли Браг.

— Изпращаш Хедли Браг с мен? — Алис се задави, отвратена само от изговарянето на името на този нечистоплътен циничен зъл дух. Когато я изпращаха в света на смъртните, винаги й даваха някоя фея да й помага и да й служи, като отстранява непредвидените пречки.

Могъщата фея кимна.

— Но защо? — думите сами се изплъзнаха от устните на Алис. — Искам да кажа… — Безпомощно разтвори ръце. — Той е зъл дух! Какво знае един зъл дух за сватовничеството?

— За съжаление нищо. Ако имах избор, щях да изпратя някой, който има опит в тази работа, като Елфуин или Херта. Но Ангъс настоява да бъде Хедли. Изглежда, че той също е длъжник на душата на Лусън.

— Не мога да си представя какво общо би могъл да има един миризлив зъл дух с такъв великолепен рицар като Лусън!

— Не се заблуждавай от размъкнатия му външен вид. Някога е бил, а осмелявам се да кажа, че ако пожелае отново може да бъде, един от най-великите смъртни воини. Когато Лусън… — Махна с ръка. — Задължението на Хедли е било да го следва и да го охранява в сраженията. Трябвало е да го пази и по време на турнири и двубои с други рицари. За съжаление имал слабост към виното и в деня, когато Лусън е бил убит, си бил пийнал повечко. Всъщност, по време на трагедията, Хедли лежал мъртво пиян на пода в оръжейната, затова Ангъс го обвинява за смъртта на Лусън не по-малко отколкото теб и Брайън.

— Щом е така, защо Ангъс не го е изпратил да охранява Лусиън в последната война?

Феята се загледа в попивателната си, сякаш я виждаше за пръв път.

— През вековете той стана доста непредсказуем и… доста безотговорен, така че Ангъс се страхуваше да му възложи тази задача.

Алис впери ужасен поглед в Алура. Беше толкова потресена, че думите не можеха да излязат от устата й. Значи за четири месеца трябваше да открие истинската любов на един безчувствен мъж, и то само с помощта на някакъв си безотговорен зъл дух!

Със сигурност бе обречена на провал!