Хедър Кулман
По-силна от магия (6)

Глава 5

Лусиън гледаше втрещено след Алис, която изхвърча от каретата, препъвайки се по стъпалата в бързината си. На два пъти залитна и ако не бе светкавичната реакция на кочияша, сигурно щеше да се строполи на улицата.

„Какво, за бога, му става на това момиче?“ — запита се той и въздъхна с облекчение, когато прислужникът му благополучно я преведе през улицата. В един момент го дразнеше и предизвикваше така, че му идеше да я удуши, а в следващия изпадаше в някакво глупаво вцепенение. Сега пък бягаше от него като лисица, преследвана от глутница ловджийски хрътки. Тя бе най-странното и ексцентрично…

„Ексцентрично!“ Откритието сви стомаха му. По дяволите! Момичето просто беше едно от онези отвратителни създания — истински кошмар за бащите или настойниците си. Какво друго обяснение можеше да има за чудатото й налудничаво поведение?

Сякаш за да потвърди лошите му подозрения, Алис се огледа, наведе се и започна да мърмори оживено на някакъв мъртъв плъх в канавката. Гледката преобърна стомаха му. Изпита неотложна нужда от чаша тоник. Какъв бе тоя негов късмет! Тази Алис сигурно се мислеше за някой ангел небесен, изпратен на земята с божествената мисия да възкресява мъртвите плъхове.

Сериозно обмисляйки идеята да хукне към тържествения преглед на конната гвардия и да се наниже на първия изпречил му се щит, Лусиън слезе от каретата. Когато приближи и застана зад нея, Алис все още нашепваше нещо на гризача.

— Не! Не! Оставаш отвън! Не можеш да влезеш с мен в модния магазин и да го усмърдиш целия.

Лусиън стоеше като вцепенен и за пръв път в живота си не знаеше какво да каже или направи. И как, за бога, човек да подходи към една полудяла жена, която бърбори на мъртъв плъх, сякаш е любимото й домашно кученце? Дали да се опита да й обясни, че животното едва ли би могло да я последва където и да е? Или да си спести нелепата сцена, като просто се пошегува с нейното временно умопомрачение?

Гледката на лейди Джърси, най-свирепата клюкарка от всички Олмак, само на няколко метра по-надолу по улицата, го накара много бързо да вземе решение. И без това щеше да бъде доста трудно да отведе повереницата си до олтара с безинтересното й лице, плоска фигура и налудничаво поведение, а като се прибави и мнението на лейди Олмак…

Лусиън отправи няколко горещи молби малката му хитрост да успее, наведе се над Алис и тихо заговори:

— Убеден съм, че твоят приятел те разбра много добре. Струва ми се, че няма желание да те последва където и да било.

От гърдите й се изтръгна ужасено възклицание и тя толкова рязко вдигна глава, че направо размаза брадичката му. Лусиън извика, олюля се и отстъпи назад, държейки се за удареното място.

— Нима го виждате? — възкликна Алис, без да обръща внимание на вероятността всичките му предни зъби да са се разклатили.

Той на свой ред се втренчи изумено в нея през пелената от блещукащи звезди. Болеше го толкова силно, че не бе в състояние да й отговори. А Алис го зяпаше толкова слисано, сякаш току-що й бе заявил, че е видял цяла трупа от танцуващи феи.

Предпазливо разтри брадичката си и най-после с огромно усилие процеди:

— Разбира се, че го виждам! — В мига, в който думите излязоха от устата му, до ноздрите му достигна отвратителното зловоние, което преди малко го бе лъхнало пред дома му. Хвърли неприязнен поглед към плъха и добави: — Освен това го и подушвам.

Алис провеси нещастно глава, сякаш тя носеше вината за ужасната миризма.

— Тази сутрин се опитах да го накарам да се изкъпе в лавандулова вода, но… — Млъкна. Изглежда слушаше нещо, вероятно въображаемия глас на смазаната сива козина. Кимна. — Вие сте прав, разбира се. Приемете извиненията ми. Беше непростимо грубо от моя страна.

Остана няколко мига втренчена мълчаливо в плъха, после вдигна глава.

— Е? — Алис се намръщи.

— Какво? — Лусиън се молеше лейди Джърси да не ги забележи, докато стоят наведени над канавката.

Алис сложи ръце на това, което, ако имаше някаква фигура, щеше да представлява бедрата й, и с подчертано неодобрение впи поглед в лицето му.

— Да не би да искате да кажете, че не знаете какво да отговорите, когато ви представят официално на непознат?

Лусиън премести поглед от строгото й лице към мъртвия плъх в краката й. Сви устни и се извърна. Да не би това ексцентрично момиче наистина да очаква от него да любезничи, разтърсвайки предната лапа на мъртвия гризач?

В този миг искрено съжаляваше, че не бе последвал порива си и не бе отишъл да се наниже върху първия срещнат щик. Въздъхна и хвърли крадешком поглед в посока на лейди Джърси. Ако проклетата жена бе влязла в магазина, щеше да сложи край на всички тези глупости, и то без да се страхува от избухването на скандал.

Обаче съдбата бе решила още веднъж да потвърди, че напълно го е лишила от късмет. Въпросната дама стоеше само на няколко метра и даваше заповеди на кочияша си. Лусиън въздъхна и извърна поглед към канавката.

Все пак краткото докосване до един мъртъв плъх не бе нищо в сравнение с ужаса от присъствието на самата Алис. Затова сведе глава и неохотно промърмори:

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, сър.

Тъкмо се приготви да коленичи и да разтърси лапата му, когато момичето внезапно обяви:

— Хедли.

Лусиън я изгледа слисано.

— Моля?

— Хедли. Името му е Хедли Браг — най-невъзмутимо го уведоми тя.

Напълно смутен от разкритието, маркизът измърмори:

— Това е… ъъъ… доста необичайно име за един плъх…

— Плъх? — Алис смаяно зяпна.

— Нима Хедли не е плъх? — Лусиън го побутна леко с върха на обувката си. — А как би го нарекла?

Очите й се разшириха. Лицето й придоби пурпурен оттенък и отстъпвайки крачка назад, тя смотолеви:

— М-мишка… Мислех, че е мишка.

Лусиън я наблюдаваше по-объркан от всякога, защото тя се подпря изнемощяло на витрината на модния магазин. Плъх. Мишка. Според него единствената разлика бе в размера. Обаче очевидно за нея разликата бе много по-съществена, след като изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне.

Стигнал до задънена улица относно това как да се справи с положението, Лусиън реши, че е най-добре да смени предмета на разговора. След като се убеди, че лейди Джърси не е забелязала абсурдното представление на повереницата му, той й предложи ръка.

— Да отидем да видим какви съкровища ще ни покаже мадам Фаншон?

Можеше да се закълне, че Алис с облекчение прие предложението му, въпреки че не бе сигурен дали лицето й изразява истинските й мисли, като се има предвид помътения й разсъдък. Във всеки случай тя съвсем покорно го последва.

„О, страхотно! Сега той си мисли, че съм напълно смахната. Няма да се учудя, ако реши да ме затвори в «Бедлам».“ — Сведе глава, за да прикрие пламналото си лице зад периферията на бонето. Как може да е толкова глупава? Разбира се, че Лусиън не е в състояние да види Хедли.

След вековете, които бе прекарала в другия свят, Алис бе разбрала, че много рядко някой смъртен забелязваше фея. Само тези, които притежаваха особено чувствителни души, или пък бяха харесани от самите феи.

След като отлично знаеше всичко това, как й хрумна, че Лусиън Уор вижда Хедли? Особено след като нито Хедли бе благоразположен към маркиза, нито пък той притежаваше чувствителна душа.

В този миг й се искаше да притежава силата на Ангъс да изтрива човешката памет. Но само въздъхна тихичко и последва спътника си в магазина. От изражението на лицето му, когато бе заявил, че Хедли е плъх, ставаше ясно, че никаква магия няма да бъде в състояние да го накара да забрави това унижение.

— Е, не можем да се оплачем от липса на избор — отбеляза Лусиън, прекъсвайки мрачните й мисли.

По-скоро инстинктът, отколкото желанието накара Алис да вдигне глава и да се огледа. Примигна няколко пъти, за да се убеди, че не сънува, после…

Всичките й притеснения се стопиха като с магическа пръчка.

О, какъв разкош! Топове коприни, атлази, муселини и кадифета от всякакви разцветки и качество отрупваха лавиците и масите. До стената имаше шкаф с най-фини дантели. На специална стойка висяха безброй панделки и ширити, а над тях се спускаха пухкави кожи.

Изпаднала в захлас, Алис прокара пръст по един топ меко кадифе, после се придвижи по-нататък, за да разгледа някакъв щампован муселин. Ала колкото и да бяха красиви тези платове, те тутакси бяха забравени при вида на разстланите метри коприна върху масата до прозореца. Алис като омагьосана пристъпи към водопада от преливащи тонове.

Затаи дъх в трепетно благоговение и леко повдигна единия край. Ефирната материя й напомняше на шепота на вятъра: фина като паяжина, проблясваща във всички цветове на дъгата. Истинско вълшебство! Никога досега не бе виждала нещо по-красиво.

— Този плат е изтъкан от монахините в един манастир в Хималаите — изрече женски глас със силен френски акцент. — Magnifique, oui?^[1]

Алис вдигна глава и видя елегантно облечена, тъмнокоса жена към петдесетте, която изплува иззад червените кадифени завеси в дъното на магазина.

— Най-красивото нещо, което съм виждала!

— Цели десет години се тъче плата, нужен за ушиването само на една рокля. — Жената приближи до Лусиън и елегантно се поклони. — Мадам Фаншон. На вашите услуги, милорд.

По начина по който модистката го гледаше, човек можеше да си помисли, че Лусиън е нещо средно между Свети Георги и Тристан. Алис прикри усмивката си. Очевидно статиите във вестниците го бяха представили в изключително романтична и идилична светлина.

— Това е моята повереница, госпожица Феър — Лусиън кимна сдържано. — Както вече сте разбрали от бележката ми, тя се нуждае от напълно нов гардероб за сезона.

Модистката се усмихна на Алис.

— За мен ще бъде удоволствие да облека тази малка госпожица. Аз и лейди… — Млъкна и се огледа. — Но къде е очарователната ви сестра? В бележката ви се казва, че тя също ще си избере някои неща днес.

Лусиън сви рамене и се зае да сваля ръкавиците си.

— За съжаление не можа да ни придружи. Но се надявам, че с вашата безценна и компетентна помощ ще успея да се справя задоволително.

— Qui! Повече от задоволително! Винаги съм казвала на бащите в този град, които търсят подходящ съпруг за дъщерите си: кой най-добре ще избере една рокля, ако не мъж с вкус? — С тези мъдри слова, тя плавно приближи до завесата, сякаш се хлъзгаше на колелца.

Плесна с ръце и извика:

— Клодин! Ела веднага!

Сякаш материализирала се от нищото, напред пристъпи висока кокалеста девойка с медна коса. Беше на не повече от двадесет години. По начина по който лицето й светна, когато й представиха Лусиън, стана ясно, че разказите за геройските подвизи на маркиз Тистълуд са любимото четиво в модния магазин. Момичето го зяпаше в захлас с блеснали от възхищение зелени очи, а мадам издаде остър съскащ звук, което явно се равняваше на строго мъмрене, защото девойката се изчерви и бързо се поклони.

Тогава модистката се извърна към Алис, която все още стоеше до ефирната коприна.

— Госпожице Феър, това е моята помощничка Клодин. Моля ви, придружете я до пробната, където тя ще ви помогне да се съблечете. След малко ще дойда лично да ви взема мерките.

Алис още веднъж изгледа с копнеж прекрасната коприна и последва младата жена зад завесата. Минаха по някакъв къс коридор, след което влязоха в малка квадратна стая, почти изцяло заета от огромно огледало.

— Ако ми позволите, госпожице, ще разкопчая роклята ви — рече Клодин, след като й помогна да си свали бонето и дългото палто. За разлика от мадам Фаншон, френският й акцент бе едва забележим.

Алис кимна и се обърна с гръб. Тъкмо се разсъблече, когато мадам Фаншон влезе в стаята с принадлежностите за вземане на мерки. Модистката я изчака да свали и долната си фуста, след това я обиколи и огледа внимателно тялото й.

— На колко сте години, госпожице? — попита тя след третата си обиколка.

— На деветнадесет — излъга Алис, както Алура я бе инструктирала. В крайна сметка не можеше да си признае, че е на петстотин и шестнадесет.

Жената изгледа критично гърдите й.

— Бих ви дала по-скоро седемнадесет. Е, добре — сви рамене тя и обви метъра около бедрата й. — Мъжете обичат невестите им да имат невинни физиономии. — Продиктува мярката на Клодин, която прилежно я записа в бележника си. После пристегна сантиметъра около талията. — С вашето мило личице и роклите, които ще ви ушия, много скоро ще си намерите чудесен съпруг. А така ще зарадвате красивия си настойник, нали?

— Да. — Мадам нямаше никаква представа колко ще бъде доволен, особено след случката с онзи плъх. Само мисълта за ужасния инцидент я изчерви.

Устните на модистката се извиха в лека усмивка.

— Аха! Нашата малка госпожица се изчервява само при споменаването на името на настойника й. Да не би да храним нежни чувства към него? — Засмя се тихо и продължи да взема мерките. — Не ви упреквам. Той е изключителен мъж!

Тя да изпитва нежни чувства към Лусиън? Ха! Как ли е „надут пуяк“ на френски? Тъкмо се канеше да отрече, когато мадам въздъхна.

— Толкова тънка талия! Това е добре. Улеснява работата ми, защото няма да ми се налага да правя чудеса, за да прикривам излишните тлъстини. — Кимна доволно, обърна се към Клодин и изрече нещо на френски.

Мисълта, че някой, пък било то и шивачката, ще си помисли, че е влюбена в Лусиън, бе непоносима за Алис, затова тя прекъсна нескончаемия поток от думи на Клодин:

— Ъъъ… що се отнася до лорд Тистълуд…

Помощницата веднага млъкна, а мадам се извърна с многозначителна усмивка.

— Значи съм отгатнала! Изпитвате тайно желание към красивия маркиз, нали?

— Не. Аз…

— И искате да узнаете дали сърцето му е свободно?

Последното изречение пресече възражението на Алис.

Тя погледна шивачката със смесица от учудване и надежда.

— А вие знаете ли нещо по този въпрос?

Мадам се разсмя, сякаш това бе най-нелепото нещо, което бе чувала.

— Но, разбира се! За какво мислите, че говорят дамите, докато им пробвам роклите?

— За лорд Тистълуд? — Алис не можа да прикрие нарастващото си учудване.

Очевидно въпросът й бе още по-нелеп от първия, защото дори Клодин се засмя, а мадам Фаншон само се усмихна снизходително като гувернантка, която обяснява на по-бавно схващаща ученичка.

— И за нищо друго, откакто Негова Светлост се е завърнал в Лондон.

— И какво казват?

— Повечето се питат дали през този сезон ще си намери невеста и коя ще бъде тя.

Алис едва се сдържа да не изпляска с ръце. Страхотен късмет! Опитвайки се обаче да не издава вълнението си, тя промърмори:

— О?! И за коя дама предполагат? Ухажва ли някоя конкретна жена?

Шивачката я изгледа замислено за миг, после бавно поклати глава.

— Споменават се няколко имена, макар че Негова Светлост не е показал по-специален интерес към никоя от тях.

— Ами Рейна Кастел? — прекъсна я Клодин. — Нали й купи онези…

Мадам издаде отново онзи съскащ звук и изгледа помощничката си доста красноречиво. Младата жена се изчерви от непростимата си нетактичност и сведе глава над бележника с мерките.

— Рейна Кастел? — повтори Алис, хващайки се за името като удавник за сламка.

— Тя е… ъъъ… как да кажа… Тя е само приятелка на Негова Светлост. Нищо повече — измърмори мадам и отново се зае с мерките.

Алис се замисли над току-що получената информация и вдигна ръце, за да й измерят гръдната обиколка. Приятели? Хмм! Вече имаше опит с няколко двойки, които в началото бяха само приятели. Техните съюзи се бяха превърнали в стабилни и щастливи бракове. Трябваше да разбере нещо повече за тази Рейна Кастел!

— Госпожица или лейди Кастел, ваша редовна клиентка ли е?

Мадам внимателно нагласи метъра около гърдите й. Кимна доволно и чак тогава отговори.

— Госпожица. Да, напоследък е наша редовна клиентка.

Алис я изчака да продължи, но модистката замълча.

Явно предишната й словоохотливост бе заменена от сдържаност.

— А какво казва тази госпожица Кастел за Негова Светлост? — Алис нямаше намерение да изпуска възможността да узнае нещо повече за жената, която можеше да се окаже истинската любов на Лусиън.

Мадам Фаншон стрелна предупредително Клодин.

— Нищо, което лорд Тистълуд би желал да повторя.

— Но…

— Достатъчно! Лорд Тистълуд е показал достатъчно ясно, че връзката му с госпожица Кастел е негова лична работа, която не желае да бъде обсъждана. Сега да привършваме с взимането на мерките и да се присъединим към него, преди окончателно да е загубил търпение. — Твърдо стиснатите й устни означаваха, че въпросът е приключен.

„Аха! Значи Лусиън ревниво пази подробностите за връзката!“ Алис изправи гръб в отговор на молбата на мадам Фаншон. Доста окуражаващ знак. Сватовническият й опит през вековете я бе научил на нещо много важно: само един мъж, който е истински влюбен, не се хвали със завоеванието си.

Алис бе толкова сигурна в предположенията си, че когато модистката привърши с взимането на мерките й, тя бе убедена, че Рейна Кастел е жената, предопределена от съдбата да бъде лейди Тистълуд.

Дори се поздрави мислено за съобразителността си. Сега й оставаше само да измисли как да отведе по-бързо двойката до олтара и — бум! — отново ще стане смъртна. Ала първо трябваше да научи нещо повече за бъдещата булка.

Хвърли крадешком поглед към мадам Фаншон, която бе взела бележника от Клодин и нанасяше някои допълнения към записаното. Явно ще се наложи да задраска модистката като източник на информация.

Въздъхна и отмести поглед. Може би Шарлот? Обаче, ако Лусиън не желае да обсъжда връзката си, едва ли ще сподели нещо дори и със сестра си. Явно се налага да намери някой друг, който наистина познава жената и тайните й.

— Клодин ще ви помогне да се облечете — заяви мадам Фаншон и събра кройките и мерките си. — След като свършите, ви моля да се присъедините към мен и лорд Тистълуд, за да разгледаме някои модели. — Усмихна й се топло, може би за компенсация на хладното държание от преди малко и напусна пробната.

Щом вратата се хлопна зад нея, Клодин се насочи към Алис. Разстла внимателно роклята й върху стола до огледалото, коленичи, разтвори фустата около талията й и й даде знак да стъпи в нея.

Алис се вгледа в младата помощничка и се подчини. А може би Клодин щеше да й даде информацията, от която толкова се нуждаеше? Нали тъкмо тя бе споменала за Рейна Кастел. По правило не се стесняваше, когато искаше да завърши успешно някоя от сватовническите си мисии, и затова се реши да пита.

— Винаги ли помагате на дамите така?

Клодин кимна, издърпа нагоре фустата, нагласи я на кръста й и мина отзад, за да я закопчае.

— Моето задължение е да събличам и обличам клиентките.

— Значи сте помагали и на Рейна Кастел?

Клодин се поколеба за миг, но след няколко секунди тихо отвърна:

— Да.

— И тя е споменала лорд Тистълуд?

Последва нова пауза и ново колебливо „да“.

Алис изчака да привърши със закопчаването и чак когато се пресегна за роклята, продължи с въпросите.

— А дали случайно госпожица Кастел не е споменала колко е близка с Негова Светлост?

Очевидно съсканията на мадам Фаншон не са били просто мъмрения, а истински заплахи, защото момичето изглеждаше искрено ужасено и сякаш всеки миг щеше да побегне от стаята. След като нервно приглади роклята, изрече със заекване:

— А-аз… ъъъ… м-мадам Фаншон с-строго е з-забранила на работничките си да клюкарстват за клиентките.

— Но тя няма да разбере! Аз ще пазя в тайна всичко, което споделите с мен.

Клодин вдигна глава и срещна погледа й. Очите й се бяха разширили от притеснение и страх.

— Извинете ме за въпроса, госпожице. Искате да знаете всичко това заради чувствата, които храните към Негова Светлост?

— Едва ли! — Отговорът прозвуча доста по-рязко, отколкото бе възнамерявала.

Клодин я изгледа стреснато.

Алис мислено се прокле заради прибързаността си и опита да поправи грешката.

— Исках да кажа, че никога не бих си и помислила, че лорд Тистълуд би могъл да падне толкова ниско, че да се ожени за някоя като мен без титла. — Поклати глава. — Причините са свързани със сестрата на Негова Светлост — Шарлот, лейди Кларингболд. Предполагам, че я познавате?

Клодин кимна.

— Тя е много мила. Даде ми цели три крони за Коледа.

— Да, много е мила — усмихна се Алис. — И се е поболяла от тревога по брат си. Тъкмо заради това днес не ни придружи… беше толкова изтощена, че не можа дори да стане от леглото.

— О! Бедната мила лейди! — Притисна роклята към гърдите си. — Ако бих могла да направя нещо за нея!

— Струва ми се, че можете. Всъщност вие навярно сте единствената, която би могла да ми помогне.

— Аз?

Алис кимна.

— Разбирате ли, Клодин, лорд Тистълуд се чувства много самотен и нещастен след края на войната. Нейна Светлост е сигурна, че само невеста би могла да внесе радост в живота му. Но тъй като той не желае да сподели с нея дали има някакви по-специални предпочитания, тя не може да започне с търсенето на подходящата жена. Тъкмо затова се интересувам от забележката ви относно госпожица Кастел.

— О… разбирам… — Клодин прехапа долната си устна, явно разкъсвана между лоялността към щедрата графиня и страха да пренебрегне заповедите на мадам Фаншон. Лоялността накрая победи страха. И като хвърли уплашен поглед към вратата, тя прошепна: — Да! Негова Светлост наистина я харесва.

— А тя какво представлява? — прошепна Алис.

Клодин плъзна роклята през главата й.

— Много е красива. С черни коси и черни очи. Казват, че Негова Светлост предпочитал тъмните жени с пищни форми.

— А какво ви кара да смятате, че предпочита госпожица Кастел пред всички други красиви брюнетки в Лондон? — Алис изплува от гънките на коприната.

— Тя самата. — Момичето хвърли още един поглед към вратата и поверително зашепна: — Но сигурно е истина, защото той плати последните пет рокли, които тя си поръча. Едната дори бе украсена с лебедов пух по краищата.

В такъв случай сигурно бе истина, реши Алис, докато Клодин закопчаваше медните кукички на гърба й. Съвсем логично бе Лусиън да желае избраницата му да е елегантно облечена. Отвори уста, за да попита Клодин дали смята, че Рейна Кастел би била подходяща съпруга за лорд Тистълуд, но на вратата се почука.

— Клодин? — разнесе се жизнерадостен женски глас.

Клодин уплашено трепна и тревожно се озърна. Явно се боеше, че разговорът им може да е бил чут. Прехапа треперещите си устни и попита пресипнало:

— Да?

— Дойде лейди Бидълтън за последната проба на костюма за езда. Мадам помоли ти да я направиш. Аз ще помогна на госпожица Феър с обличането.

Клодин изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне от облекчение. Спусна се към вратата и след миг влезе едно слабо, но жилаво момиче на около тринадесет години.

— Госпожица Феър вече е облечена — каза Клодин и посочи към Алис. — Ти трябва само да я придружиш до салона, където я очакват лорд Тистълуд и мадам.

Чувствайки се така, като че ли това бе най-щастливият ден в живота й, а и наистина можеше да се окаже такъв, ако предчувствията й относно госпожица Кастел се окажеха верни, Алис последва момичето, за да завари обезпокоената мадам Фаншон, която довършваше някакви скици пред явно отегчения поглед на Лусиън.

— Това е един от най-елегантните ни модели. Виждате ли тези специални закопчалки? — Модистката потупа по листа с притеснена усмивка.

Очевидно, както обикновено, маркизът е бил напълно непоносим.

Когато Алис застана до стола му, французойката скочи и възкликна:

— А! Госпожица Феър. Най-после! Може би сега Негова Светлост ще се увери колко хубаво ще ви стои тази рокля.

И тя дръпна Алис да застане до нея и вдигна скицата, очаквайки мнението му.

Лусиън леко се намръщи и поклати глава.

Шивачката въздъхна и свали модела. Гледа няколко секунди мъжа пред себе си, накрая щракна с пръсти и тържествуващо извика:

— Аха!

Спусна се към масата в дъното на салона, грабна един топ от наситено пурпурното кадифе, метна отгоре му черен крепдешин и тюл в малко по-светъл оттенък на пурпурното. След това се върна при Алис и нагласи кадифето върху гърдите и раменете й, после закрепи отгоре крепдешина, а от тюла оформи полите.

— Може би след като видите плата върху повереницата си, ще разберете колко красива ще бъде с тази рокля?

Отегченият израз изчезна от очите му и за пръв път откакто Алис бе влязла, Лусиън изглеждаше искрено заинтригуван. Мадам явно взе реакцията му за положителен знак, понеже продължи оживено да обяснява:

— Като я украсим по краищата с черни мъниста и пухена боа ще стане страхотно! Очарователно, нали?

Маркизът бавно се изправи и обиколи Алис. Студеният му поглед се плъзна по тялото й. Когато направи пълен кръг, заговори с мек глас, в който обаче се усещаше раздразнение.

— Мили боже, мадам! Погледнахте ли момичето? Този тоалет едва ли е подходящ за нея. Та тя просто ще се изгуби във всичките… — махна пренебрежително с ръка към скицата — … тези пера и тюлове!

Алис отмести поглед от плата към отхвърления модел. Колкото и да харесваше роклята, Лусиън беше прав. Тя наистина бе твърде дребна и прекалено млада за подобна рокля. Щеше да има достатъчно време да носи подобни дрехи, когато отново стане смъртна. Дотогава момичешката й фигура ще узрее, за да се нагоди към женските й желания и копнежи.

С явно нетърпение, което показваше винаги когато се отнасяше до повереницата му, Лусиън грабна папката със скици и започна да ги преглежда. Отхвърли първата. И втората. Но когато стигна до третата се спря.

Подаде я на мадам.

— Ще вземем тази рокля. — Отиде до полицата на отсрещната стена и взе един топ от небесносин газ, напръскан със златисто. После погледна към стойката с панделките и ширитите. — В комбинация с това. — Взе едно руло, прекоси стаята и го постави върху небесносиния плат. — Сега разбирате ли какъв модел рокля искам за госпожица Феър?

Мадам се засмя и кимна.

— Qui. Вие искате тя да изглежда като ангел, какъвто всъщност си е.

— Ангел? — изсумтя Лусиън. — Не! Просто не желая да я гледам как се разхожда наоколо като малко момиче, което се е нагиздило с дрехите на майка си.

Ако бяха сами, Алис щеше да му каже направо какво мисли за пренебрежението му към фигурата й. Малко момиче, как ли пък не! Но от уважение към мадам тя се ограничи само с един кръвнишки поглед. Лусиън и без това достатъчно бе притеснил бедната жена. Нямаше нужда да увеличава неудобството й, като започне разправия с настойника си.

После изборът на дрехи продължи доста по-гладко. Мадам Фаншон вече бе наясно с желанията на Лусиън и бързо извади подходящите скици. Имаше дневни рокли, следобедни рокли, вечерни тоалети, костюми за разходка в парка. Въпреки че Лусиън нито веднъж не си направи труда да се посъветва с Алис, тя остана доволна от всичко, което той хареса.

Тъкмо когато двамата с мадам търсеха плат за роклята, с която трябваше да се появи на бала по случай откриването на сезона, предната врата се отвори и в магазина влезе жена на около тридесет и пет години. А заедно с нея и… зловонието на Хедли.

Стомахът на Алис се сви. О, страхотно! Тъкмо от това се нуждаеше! Хедли щеше да обърне магазина с краката нагоре!

— Взе ли онази макара за… — Лицето на мадам се сгърчи, сякаш бе изяла развалена стрида. — Mon Dieu^[2], Луси! Да не си стъпила в някое конско…

Луси поклати глава. Отвращението, изписано на лицето й бе не по-малко от това на работодателката й.

— Тази отвратителна миризма се носи от канавката. Изглежда е нахлула тук, когато съм отваряла вратата.

— Е, не мога да позволя магазинът ми да замирисва на помийна яма всеки път, когато някой влезе, нали? — Махна величествено към завесата в дъното. — Кажи на Бенджамин да отиде и незабавно да почисти тази канавка.

Когато жената се обърна, Алис видя Хедли, който се бе вкопчил в наметката й и поклащаше рошавата си глава в такт с някаква своя мелодийка. Щом видя гневния поглед на Алис, той й смигна дръзко и скочи долу.

— Какво те забави толкова? Не знаеш ли, че са ми останали само два века!

— Не, това не подхожда — прозвуча гласът на Лусиън.

Алис и Хедли се обърнаха към многострадалната мадам Фаншон, която държеше топ розова коприна, украсена със златисто. Лусиън се намръщи и поклати глава. Хедли изпусна дълбока въздишка.

— О, сега разбирам! Лорд Надут пуяк отново демонстрира огромните си претенции. — Махна с ръка и изведнъж в дланта му се появи дълга и остра игла. Размаха я застрашително като меч. — Няколко убождания и ще си изпотроши краката да бърза да излезе оттук. Какво ще кажеш, Алис?

— Не, в никакъв случай — изсъска тя. Като се вземе предвид непредвидимия характер на Лусиън, постъпката на Хедли можеше да го настрои още по-войнствено. Тогава какво щяха да правят те двете с бедната мадам Фаншон? — Искам от теб да седнеш ей там и да си стоиш тихо и кротко, докато станем готови да тръгваме.

— Алис? — В гласа на Лусиън имаше подчертано недоволство.

Тогава видя, че двамата с мадам Фаншон стояха и се взираха в нея, сякаш напълно бе откачила. О, значи я бяха видели, докато се кара на Хедли. Налагаше се да действа светкавично. Затова отмести пръста си малко настрани, насочи го към най-близкия топ плат и промърмори:

— Казах, че този много ми харесва.

По израженията на лицата им разбра, че изборът й потвърди мнението им, че дъската й сериозно се е разхлопала. И нищо чудно, обезсърчено си помисли Алис, след като разгледа по-отблизо материята — плътен поплин в отвратително зелено-жълто.

Мадам обаче я спаси от неудобната ситуация.

— Може би не сте ни разбрали правилно, госпожице. Ние търсим плат за балната ви рокля.

— О, съжалявам — стеснително се усмихна Алис. — Мислех, че все още сме на следобедните тоалети.

Въпреки че мадам остана доволна от отговора й, не бе толкова лесно да заблуди Лусиън, който посочи към дивана, където се бе настанил Хедли и разглеждаше корицата на някакво модно списание.

— Изглеждаш уморена, скъпа моя! Може би няма да е зле да седнеш и да си починеш, докато ние привършим. — Както обикновено това бе повече заповед, отколкото предложение. Съвсем типично за него. В следващия момент вече й бе обърнал гръб и разглеждаше сатена с цвят на слонова кост, който мадам държеше в ръце, очаквайки Алис да му се подчини без въпроси и възражения.

Тъй като нямаше никакво желание да седи до миризливия дух, тя отвори уста, за да протестира. Обаче видя, че гномчето разглежда списанието и си замълча. Ако мадам и Лусиън се обърнат и видят как страниците се прелистват сами, сигурно ще я обвинят в магьосничество. Замисли се ужасено дали вещиците все още ги изгарят живи на кладата и забърза към дивана.

— Виж, Алис! — Хедли изучаваше фигурата й. — Трябваше да помолиш Негово грубиянство да ти купи от тези приспособления. — Показа й една рисунка на бельо, на която гърдите на манекенката бяха повдигнати с подплънки. — Ще ти свършат добра работа и с тях ще изглеждаш сто пъти по-привлекателна.

Алис издърпа грубо списанието от ръцете му. Не се нуждаеше от още критики по въпроса за бюста си. Духчето се нацупи и промърмори нещо в смисъл, че е прекалено чувствителна за една петстотингодишна девица.

— Тъкмо ти най-малко имаш правото да критикуваш външния вид на другите! Я се погледни! Немарлив, раздърпан, недодялан… миризливец! А колкото до това… Погледна списанието в ръцете си. — Какво разбираш ти от женска мода и красота? Дори не носиш дрехи! — Подобно на повечето духове, Хедли се отнасяше с презрение към дрехите и предпочиташе гъстите косми да закриват голотата му.

На което той възмутено изписка.

— По-добре да съм гол и миризлив, отколкото да приличам на скелет, навлечен в смешни труфила! Лорд Надут пуяк може и да те облече, но няма да изглеждаш по-добре от… — Скочи от дивана и приближи към съседната маса, върху която имаше манекен с бална рокля. Ритна дървената кукла, която тупна на пода, и добави: — От нея. Особено с твоята кисела физиономия и нисък произход. — След това заявление изхвърча гневно навън.

Докато се навеждаше да вземе куклата, Алис усещаше как погледите на Лусиън и мадам Фаншон прогарят гърба й.

— Не мога да разбера как стана — измърмори тя, непохватно опитвайки се да намести ръката на куклата.

Лусиън също нищо не разбираше. Той се опитваше да задържи вниманието на мадам Фаншон, за да не забележи как Алис разпалено си шепне нещо, когато манекенът скочи от масата подобно на плъх от потъващ кораб. Ала в следващия миг си припомни как повереницата му говореше на мъртвата козина в канавката и застина. Пред погледа му изплува образа на Алис с пламнало лице, чийто оттенък напомняше цвета на най-доброто му порто, и една нова мисъл прониза съзнанието му.

Възможно ли бе тя изобщо да не е говорила на мъртвия плъх, а на свой въображаем приятел? Това би обяснило ужасената й реакция, когато й показа мъртвото животно.

Изгледа я замислено, докато тя се опитваше да изправи куклата. След три неуспешни опита се отказа, върна се и седна на дивана, стиснала устни и скръстила ръце в скута си.

Странно, но вместо да изпита гняв от нелепата сцена, поведението й го развесели. Толкова приличаше на малко момиченце, хванато да бърбори с приятелката си в час и сега очакващо справедливо наказание. Не можа да се сдържи и за пръв път от години се усмихна искрено.

Продължи да я наблюдава над сребристия газ, който мадам държеше пред лицето му. Всъщност Алис Феър все още си бе малко момиче. Припомни си разговорите на войниците край лагерните огньове из бойните полета. Които имаха деца, разказваха, че те често си измисляли въображаеми приятели и най-различни случки.

Но в следващия миг усмивката му се стопи. Всички тези истории се отнасяха до пет или шестгодишни деца, а не до деветнадесетгодишни девойки.

По дяволите! Колкото и да се опитваше да обясни поведението й, бе ясно, че то е изключително ексцентрично. На какво ли би могло да се дължи?

За миг се откъсна от мислите си и категорично поклати глава — знак, че отхвърля предложения плат. Изведнъж го осени ново предположение. Възможно ли бе ексцентричността на повереницата му да се дължи не на някакъв дефект в мозъка, а на самота? Дали не си бе измислила този Хедли Браг, за да се спаси от нея?

Изведнъж сърцето му се сви от състрадание — напълно непознато чувство за него. Това, че някой би могъл толкова много да разчита на един измислен приятел го накара да се почувства… Намръщи се при странната болка, която прониза гърдите му.

Дори си помисли, че страда от някаква фатална болест на сърцето. После разбра. Това го потресе още повече: болката не се дължеше на физическо страдание. А на духовна мъка. И което бе още по-смайващо, тя бе свързана с Алис, натрапената му повереница.

„Нежелана.“ Непознатото чувство силно стегна гърдите му. Помисли си, че всеки миг ще се пръсне. „Самотна и нежелана.“

За пръв път в живота си Лусиън осъзнаваше страданието на друг човек и изпитваше непреодолимото желание да го облекчи и утеши.

Но как? Как би могъл да я накара да се почувства по-малко самотна и нежелана? Поклати глава, когато мадам Фаншон размаха пред погледа му някакъв бродиран светложълт плат. Истина бе, че той изобщо не си бе направил труда да накара Алис да се почувства добре дошла в дома му. По дяволите! Изобщо не се бе замислял за това. Досега нейните преживявания и желания нямаха никакво значение за него.

Потънал в мислите си, Лусиън пристъпи към масата и видя ефирната блещукаща коприна, на която Алис се бе възхищавала преди малко. Прокара пръст по изящния плат.

А може би нуждата от измислен приятел се дължеше на неговото студено отношение към момичето? Звучеше съвсем разумно, понеже Алис наистина започваше да се държи странно, когато не й обръщаха внимание.

За пръв път могъщият маркиз Тистълуд се опита да се постави на мястото на другия. И след като го направи, трябваше да признае, че никак не му хареса начинът, по който се почувства — незначителен и отритнат.

Решен да поправи стореното, макар че не можеше да разбере защо изобщо се чувстваше задължен да го стори, Лусиън промърмори:

— Алис?

— Да, милорд? — По треперещия й глас и напрегнатото изражение на лицето й, разбра, че тя очаква да бъде смъмрена.

Маркизът изви устни в нещо, което се надяваше да изобразява успокоителна усмивка, и нежно попита:

— Как мислиш — дали би искала балната ти рокля да бъде ушита от този плат?

Изглеждаше толкова смаяна, че той за миг си помисли, че ще припадне. После бавно се изправи.

— О!… О! — едва чуто шепнеше тя, докато се носеше грациозно към него. — Наистина ли го мислите? — С благоговение докосна коприната, сякаш бе нещо свещено. — Наистина ли?

— Да разбирам ли, че ти харесва и одобряваш идеята ми?

— Дали я одобрявам? О, ако имам такава рокля, ще се чувствам като принцеса от приказките!

— Принцеса от приказките? — Усмивката му се разшири. — В такъв случай ще я имаш.

— Наистина ли?

Лусиън кимна.

Сиянието на усмивката й бе ослепително и го изпълни с невероятна топлина, с желание да се смее, да танцува, да прегърне целия свят. Никога досега в живота си не се бе чувствал толкова прекрасно.

Няколко секунди Алис се взира безмълвно в него. После нададе тих вик и обви ръце около шията му. Прегърна го с неочаквана сила.

— Не мога да повярвам! Благодаря ви! О, благодаря ви!

Лусиън се засмя, завладян от радостта й.

— Удоволствието е взаимно, скъпа моя! — Импулсивно протегна ръце и я обгърна.

Тогава направи още едно откритие. Под безформената черна рокля се криеше дребно, но изящно женско тяло.