Хедър Кулман
По-силна от магия (4)

Глава 3

Лусиън изруга под нос и се свлече в креслото, без да обръща внимание на любопитните погледи на приятелите си от клуба. Досега не се бе чувствал толкова странно. Толкова дяволски обезпокоен. И за всичко бе виновна тази проклета Алис Феър!

Още веднъж мислено се удиви на случилото се. Фактът, че една неопитна госпожица бе разрушила именно това, с което се гордееше най-много — невъзмутимото спокойствие и умението да се владее при всички обстоятелства — бе напълно непонятен за него. Липсата на контрол бе нещо толкова непознато за сдържаната му природа, че сега се чувстваше напълно объркан и не знаеше как ще се справи с невероятната ситуация.

— По дяволите, Тистълуд, никога не съм те виждал в такова мрачно настроение!

Лусиън вдигна поглед от чашата с порто, която унило съзерцаваше, и видя приятеля си Стивън Рандолф, граф на Марчланд, да се отпуска в креслото до него. За разлика от останалите джентълмени в „Уайт“, облечени все в подходящи вечерни облекла, побърканият на тема коне Стивън се бе издокарал с дрехи за езда, които изглеждаха така, сякаш притежателят им току-що е направил последната си обиколка в конюшните на Татърсол. Въпреки нещастието, стоварило се върху плещите му, Лусиън му се усмихна. Без съмнение това, което стърчеше от разрошената кестенява коса на приятеля му, бе сламка сено.

— Тази вечер наистина се чувствам доста зле.

Стивън наклони глава, а топлите му кафяви очи светнаха от любопитство.

— Странно! Трудно ми е да си представя какво те е разстроило толкова много, освен ако… — наклони глава на другата страна, — нямаш някакви неприятности с жена или с кон. — Слабите му страни внезапно се покриха с руменина. — Да не би да е свързано с новия ти жребец? Знаеш, че ще се радвам да го купя.

— Жена е.

— О! — Стивън не си направи труда да скрие разочарованието си. — Нали те предупредих за Рейна? Избухлива, с остър език! Това е от испанската й кръв.

— Не е Рейна, а Алис. — Лусиън пресуши чашата си на един дъх. Само споменаването на името й го караше да ожаднява.

Стивън даде знак на келнера.

— Алис? Нова приятелка, така ли?

Лусиън подигравателно сви устни.

— Едва ли съм от тези мъже, които ще изпаднат в мрачно настроение заради една капризна любовница. Алис е моята нова повереница. Най-невзрачното и най-невъзпитаното малко създание, което съм имал нещастието да срещна.

— Не мога да повярвам на ушите си! Повереница? Кой е този луд, който е могъл да измисли подобно нещо? Не се обиждай, но ти едва ли си бащински тип. Искам да кажа…

— … искаш да кажеш, че мразя децата. — Лусиън горчиво се изсмя. — Не се обиждам, Стивън. Колко жалко, че лорд Феърфакс не е преценил така правилно характера ми, както ти.

— Лорд Феърфакс? Това не беше ли онзи твой приятел, когото промушиха с щик вместо теб? — Стивън високо подсвирна в отговор на мрачното кимване на Лусиън. — Добре си се подредил. Ти му дължиш много повече, отколкото да се погрижиш за дъщеря му.

— Сестра.

— Млада дама? — Интересът на Стивън видимо нарасна. — Аз предположих, че става дума за дете.

— Като се има предвид фигурата й, може да мине за дете — промърмори Лусиън. — Никакви чувствени извивки, никакви гърди. И като капак на всичко — руса. — От устните му се изтръгна толкова прочувствено стенание, сякаш току-що го бяха осъдили на заточение в Австралия. Всъщност каторгата изглеждаше много по-привлекателна в сравнение с перспективата за съвместен живот с Алис. — Най-лошото в цялата тази заплетена история е, че човекът ме е натоварил със задачата да й намеря подходящ съпруг. Ако имах възможност да избирам, щях да предпочета щикът да бе промушил мен!

— Хайде стига, Лус! — Стивън приятелски го потупа по рамото. — Много мъже харесват блондинки. Аз самият съм имал няколко.

— Да, но твоите поне са имали гърди!

Стивън сви рамене.

— Нямам нищо против стройната и слаба фигура. Това е по-добре, отколкото някоя жена, угоена като коледна патица.

— Тистълуд! Марчланд!

Лусиън погледна през рамо. Стантън и Брадуел! Едва не изохка на глас. Най-големите кречетала и клюкари в цял Лондон. Когато ставаше въпрос да подушат някоя пикантерия, по чувствителност носовете им можеха да се мерят само с тези на свинете, обучени да откриват трюфели. Сега двамата се взираха в него, а очите им светеха от любопитство, очевидно предусетили, че се задава нещо скандално.

— Тъкмо казвах на Брадуел, че тази вечер си доста мрачен, Тистълуд — заяви Стантън и кривогледите му сини очи се присвиха подозрително. — Казах му: „Брадуел, ще трябва да се постараем да повдигнем настроението на Тистълуд“. Нали точно това ти казах, Брадуел?

Лорд Брадуел поклати глава в знак на съгласие, а сврачешкото му лице сякаш се изостри още повече.

Този път Лусиън изпъшка на глас. Дори и когато бе в най-добро разположение на духа, не можеше да понася тези клюкари. А при сегашното си настроение изпита обезпокоителното подозрение, че търпението му ще се изчерпи окончателно и наистина ще даде повод за скандални приказки. Отвори уста, за да ги сложи на мястото им, но Стивън го изпревари:

— Заповядайте, присъединете се към нас, джентълмени. — Лусиън го изгледа свирепо, но той само сви рамене. — Помислих, че могат да помогнат за твоя проблем.

Ако погледът можеше да изпепелява, Стивън вече щеше да е купчинка пепел.

Но за разлика от повечето хора, които се свиваха в черупките си и си глътваха езиците от страх, когато имаха нещастието да си навлекат недоволството на маркиз Тистълуд, той само се усмихна. Познаваше Лусиън още от Итън и много отдавна бе разбрал, че приятелят му далеч не е толкова страшен, колкото изглежда.

— Чуй ме, Лус — прошепна на Стивън, докато Брадуел и Стантън се настаняваха в креслата срещу тях, — тези двамата знаят много повече за обществото, отколкото самото то знае за себе си. Нищо чудно да са наясно кои мъже си търсят съпруги през този сезон. Могат дори да предложат някой и друг кандидат за твоята повереница. В краен случай ще разпространят слуха, че търсиш жених за момичето. А щом се разчуе, ще получите покани за всички балове, празненства и приеми, организирани през този сезон. Така по-лесно ще успееш да намериш подходящия кандидат за повереницата си.

Лусиън премисли и накрая неохотно кимна в знак на съгласие. Колкото и да не можеше да понася компанията на Стантън и Брадуел, Стивън беше прав.

След като се настани удобно в креслото си, лорд Стантън сви тънките си устни и се наведе напред. Всичко у този мъж — от физиономията на пор до черните обувки от шевро — бе тънко и тясно. Лусиън го изгледа студено и си помисли, при това не за пръв път, че му напомня на онези странно издължени фигури, които красяха средновековните гробници.

— Е, Тистълуд — рече накрая той и се протегна, за да го потупа по рамото, — май се нуждаеш от нашата помощ?

— Може би — рязко отвърна Лусиън с нотки на неохота в гласа.

Толкова ревниво пазеше личния си живот, че само мисълта да сподели част от проблемите си с чужд човек го караше да потръпва. Усещането му бе непознато и той се намръщи. Сякаш стотици пеперуди пърхаха в стомаха му. Притисна длан към плоския си корем. Дяволски неприятно!

Неудобството да обясни затруднението си му бе спестено от Стивън, който побърза да изложи проблема.

— Тистълуд се оказал обременен с повереница… една млада дама. Нейният брат, лорд Феърфакс, му я поверил със заръката да й намери съпруг. Помислих си, че вие, джентълмени, ще можете да ни предложите някои подходящи кандидати.

Брадуел видимо се наду, неимоверно поласкан, че могъщият маркиз Тистълуд го моли за съвет, докато Стантън бавно потри ръце.

— Струва ми се, че ще мога да ви помогна — кимна Брадуел. — При условие, разбира се, че момичето има приемлив външен вид, добри обноски и… хм… прилична зестра. — Погледна въпросително към Лусиън.

Лусиън отвърна на погледа му, докато в същото време се опитваше да измисли как да опише Алис, без да му се налага да лъже. Лъжата, при каквито и да е обстоятелства, дори и когато би могла да му помогне да се измъкне от затруднена ситуация, бе немислима за него.

Обаче Стивън не страдаше от подобни предразсъдъци или угризения на съвестта.

— О, тя е много привлекателна млада дама — намеси се той. — Няма грешка, откъдето и да я погледнеш.

— Очи, коси? — заразпитва Стантън.

— Руса — промърмори Лусиън и видимо потрепери.

— Като златен ангел — допълни Стивън.

— Фигура? — Въпросът бе зададен от Брадуел, който, когато не сплетничеше, обичаше да оглежда похотливо женските тела.

— Ммм… — Лусиън махна неопределено с ръка.

— Слаба — отново му се притече на помощ Стивън. — Като статуя на гръцка нимфа. Според последните модни увлечения — направо съвършена.

— Дявол да го вземе! — Брадуел и Стантън изглеждаха искрено впечатлени!

Лусиън кимна към келнера да му долее чашата. Нима Стивън не разбираше, че това прекалено разкрасено описание на Алис ще направи разочарованието още по-голямо, когато най-после тези мъже се запознаят с нея? Въздъхна и поднесе чашата към устните си.

— Добре. Много добре. — Стантън толкова усилено потриваше ръце, че Лусиън очакваше всеки миг да се появят дупки върху плата на ръкавиците му.

— Както я описвате, ще бъде истинско украшение за обществото — доволно заключи Брадуел.

При тези думи Лусиън се задави с портото.

Стивън го потупа по гърба и лукаво добави:

— Аз самият вчера се запознах с момичето. Изящната й руса красота идеално хармонира с нежната й душа. Истински диамант. Нали, Тистълуд?

Всички погледи се насочиха към него. Брадуел го фиксираше през монокъла си. Възпирайки желанието си да прониже Стивън с кръвнишки поглед, Лусиън принудено се усмихна. Приятелят му не злепоставяше само себе си с тези лъжи, но завличаше в блатото на измислиците и самия него.

Приемайки усмивката за потвърждение, Брадуел засия.

— Ако и зестрата е толкова голяма, колкото достойнствата й, не се съмнявам, че тя ще превземе обществото като вихрушка! — По начина, по който се взираше през смешния си монокъл, бе ясно, че очаква по-подробни разяснения.

Стивън отвори уста да каже нещо, но Лусиън го ритна толкова силно по пищяла, че той успя да произнесе само едно задъхано: „Оох!“.

Избягнал неудобството да чуе, че зестрата на Алис включва половин Англия и лъвски пай от скъпоценностите на короната, Лусиън отвърна:

— Прилична. Като единствена наследница на семейство Феърфакс, тя притежава Феърфакс Касъл, триста и петдесет акра земя и фабрика за вълна. — Макар и да не обясни, че замъкът е полуразрушен, земите пустеят, а фабриката почти не работи, поне бе казал истината.

Брадуел и Стантън изглеждаха напълно удовлетворени. От енергичното кимване дори монокълът на Брадуел падна.

— Обаче трябва да добавя нещо, джентълмени — продължи Лусиън, решил, че след като Стивън го бе принудил да играе тази игра, е нужно да я изиграе докрай. — За разлика от повечето настойници, аз няма да омъжа повереницата си за някой алчен развратник само и само да се отърва от нея. — Поклати глава. — Не. Искам да й избера достоен съпруг със стабилно финансово положение.

— Като се вземат предвид качествата на повереницата ти, смятам, че това няма да представлява никакъв проблем. По-скоро кандидатът ще трябва да отговаря на нейните изисквания и предпочитания — увери го Стантън.

Лусиън презрително изсумтя.

— Нейните предпочитания нямат никакво значение. Тя ще се омъжи за този, когото аз избера, а аз вече достатъчно ясно изложих условията си.

— Да. Достоен мъж със стабилно финансово положение — кимна Стантън, а Брадуел каза на минаващия келнер да донесе перо за писане, мастилница и лист хартия, за да направят списъка. После добави: — Ако нямаш някакви изисквания за възрастта, струва ми се, че няма по-достоен и стабилен мъж от лорд Хадън.

Лусиън се опита да си припомни кой е лорд Хадън, но не успя.

— Не съм сигурен, че го познавам — промърмори той.

— Това не ме изненадва — кимна Стантън. — Сигурно повече от двадесет години не е идвал в Лондон. Предпочита да си стои в… — хвърли въпросителен поглед към Брадуел, — … Лестършир, струва ми се.

Брадуел кимна утвърдително и възкликна с „Ах!“, когато прислужникът остави принадлежностите за писане на малката масичка до лакътя му.

— Лестър, да — повтори Стантън и отново погледна към Лусиън. — Чувал съм, че имението му носи двадесет и пет хиляди лири годишен доход. Както и да е, миналата седмица се срещнахме в парка по време на утринната езда и се заговорихме. Той ми каза, че е дошъл в града, за да си търси невеста. Изглежда неговата съпруга е починала, без да му роди наследник. Сега лорд Хадън изгаря от нетърпение да запълни тази липса. Освен това…

— Колко е годишен? — прекъсна го Стивън.

— Петдесет-шестдесет — сви рамене Стантън. — Някъде там.

Лусиън замислено разтри брадичката си. За него възрастта на лорд Хадън нямаше съществено значение. Всъщност дори би могла да се окаже предимство. След като е толкова стар, той може би ще прояви снизхождение към плоската фигура на Алис. А годините и опитът биха му помогнали да се справи с твърдоглавието й. Затова Лусиън кимна бавно и попита:

— Уточни ли лорд Хадън точно каква невеста си търси?

— Млада и девствена и, разбира се, здрава, та да му роди наследник.

Брадуел шумно се изкашля, за да привлече вниманието.

— Длъжен съм да ви съобщя, че лорд Хадън е методист, и то доста строг.

Лусиън сви рамене.

— В такъв случай без съмнение ще има отрезвяващо влияние върху младото момиче.

Стантън присви кривогледите си очи.

— Не бях разбрал, че повереница ти се нуждае от отрезвяващо влияние.

Лусиън едва не прехапа езика си. Премести поглед от Стантън към Брадуел, който се взираше в него през монокъла си, и поясни:

— Тя е млада и като всички млади жени силно се влияе. Просто исках да кажа, че навярно лорд Хадън ще бъде тъкмо подходящият пример, който тя да следва. — Едва не се усмихна, като видя как Стантън дава знак на Брадуел да впише името на лорд Хадън в списъка с кандидатите. Значи успя да разсее съмненията на двамата сплетници, и то без да му се налага да лъже. Погледна към Стивън, за да види дали прилежно си води записки.

Но приятелят му се взираше в него, а на лицето му бе изписан израз на неподправен ужас.

— Не говориш сериозно, нали, Лус! Би било истинско безобразие да омъжиш бедното дете за някакъв религиозен фанатик, при това три пъти по-стар от него!

— Не е нужно един мъж да бъде млад, за да стане добър съпруг — хладно го осведоми Лусиън. — Освен това няма нищо лошо да си набожен и благочестив.

Стивън избухна в смях.

— Ха! Обзалагам се, че много бързо ще промениш мнението си, ако те заставят да си легнеш с някоя стара набожна мома.

— Леглото е една малка част от брака. Освен това, за разлика от мъжа, който трябва да е поне малко привлечен от съпругата си, за да може да се представи добре, никак не е от значение съпругата да харесва брачния си партньор. Всичко, което се иска от нея, е да лежи по гръб и да се отдаде на страстта му. — Махна пренебрежително с ръка. — От жените не се очаква, пък и те не са способни на това, да изпитват удоволствие от любенето.

— Може би твоите жени не са изпитвали удоволствие в леглото, но моите със сигурност са — саркастично отвърна Стивън и многозначително повдигна вежди.

Лусиън отново пренебрежително изсумтя.

— Имаш предвид куртизанките? Но и двамата много добре знаем, че те не са като обикновените жени. Техните страстни и капризни натури са редки изключения.

— Ако подобни натури са толкова редки изключения, тогава защо толкова много съпруги слагат рога на старите си съпрузи с млади и страстни любовници? — В очите на Стивън блеснаха закачливи пламъчета, когато ги насочи към Стантън и Брадуел. — Я ми кажете, джентълмени, как ще обясните този феномен?

Двамата мъже си размениха смутени погледи, очевидно чувствайки се доста неудобно от предмета на спора.

— Ами… — заекна Стантън и изпитото му лице придоби пурпурен оттенък.

— Атуд! — прекъсна го Брадуел, избавяйки по този начин и двамата от необходимостта да отговарят. — Лорд Атуд! Ако възрастта на лорд Хадън притеснява момичето. Той е само на двадесет и две години. Чух, че баща му изгарял от нетърпение да го види задомен, преди да си отиде от този свят. Разправят, че единственото му желание било да види внуци.

— Атуд? — повтори Лусиън и се намръщи. Името му звучеше познато.

— Момчето на Кларингболд — припомни му Стивън. — Тънки крака и пъпчиво лице. Винаги заеква, когато е в компанията на жена.

Лусиън си представи слабия и стеснителен момък. Още не бе напълно възмъжал, но обещаваше да се превърне в чудесен мъж. Освен това бе наследник на няколко имения в Съри, едно от които граничеше със земите на семейство Феър, което можеше да накара бащата да насърчи сина си за този брак. Усмихна се и кимна към Брадуел.

— Добави и това име към списъка.

— Надявам се, че на стария Кларингболд му е останала още някоя и друга година — обади се Стивън с погребален глас. — Ще му потрябват, ако иска да види децата на Атуд. Като знам колко е непохватно момчето в женска компания, дълбоко се съмнявам, че знае как да изпълни мъжките си задължения.

— Двамата ще се научат заедно — тросна му се Лусиън.

Стивън недоволно изръмжа.

— Трудно ми е да си представя, че опитите на този недодялан младок ще се по-приятни от похотливите опипвания на един дърт фанатик.

— Мога ли да ви предложа да обмислите кандидатурата и на лорд Дрейк? — намеси се Стантън. — Той е мъж с доста богат… хм, опит.

Предложението намръщи Лусиън. Според него красивият и наконтен Дрейк имаше прекалено богат опит, за да бъде добър съпруг. Неговите любовни завоевания бяха предмет на редовни залагания сред членовете на клуба.

Обаче изглежда това нямаше особено значение за Стивън, защото той се приведе напред и заинтригувано попита:

— Сигурен ли си, че Дрейк иска да си надене брачното въже на шията?

— Чух вчера да го споделя с лорд Талбът — отвърна Стантън. — Баща му заплашил да му отреже издръжката, ако до края на сезона не му представи съпругата си.

Стивън кимна към Лусиън.

— Млад. Красив. Наследник на графство. Прекрасен избор, ако питаш мен.

— Прекрасен? — невярващо повтори Лусиън, взирайки се в приятеля си, сякаш си бе загубил ума. Всъщност сериозно се питаше дали не е точно така. — Дрейк е развратен негодник и прахосник. Не се съмнявам, че едната му ръка ще е пъхната в деколтето на шаферката, докато с другата слага венчалния пръстен върху пръста на Алис. — Твърдо поклати глава. — Не. Не става.

— Мога ли да кажа нещо в полза на Дрейк? — обади се Брадуел. Останалите кимнаха. — Въпреки че не е от най-стабилните мъже, когато се отнася за жени, той е изключително умен и проницателен и досега е успял няколко пъти да увеличи семейното състояние. А и понеже не се увлича по хазарта, жената, която се омъжи за него, няма да се нуждае от нищо, освен може би от вниманието му. Макар че се съмнявам, че ще й липсва толкова много, когато дойдат бебетата.

— Точно такъв мъж ти трябва, Лус!

Лусиън се поколеба за миг, сетне неохотно кимна. Брадуел беше прав. Какво значение щеше да има дали Дрейк ще й прави компания, след като Алис и децата ще са осигурени и ще живеят в охолство? Не че хранеше особени надежди, че Дрейк ще се съгласи да се ожени за повереницата му. Младият развейпрах се славеше с предпочитанията си към хубавичките лица и закръглените фигури, а Алис не притежаваше нито едното, нито другото.

— Разбира се, след като сезонът навлезе в разгара си, ще потърсим и други кандидати — заяви Брадуел, остави пачето перо и поръси с пясък току-що изписаното име. — Ще съберем поне десетина имена.

Лусиън взе списъка. Не се съмняваше, че за да омъжи Алис, ще се нуждае от доста кандидати.

 

 

Как се осмеляваше! Що за нахално момиче! Лусиън стигна до мраморната камина, завъртя се на пети и продължи да крачи гневно. Сигурно е обладана от зъл дух! Как иначе можеше да се обясни отвратителното й държание?

— Пристигнах веднага след като получих съобщението ти, Лус. — Женският глас прекъсна мрачните му мисли. — Какво е станало, че искаш да ме видиш в този безбожно ранен час?

Лусиън се извъртя толкова рязко, че едва не си изкълчи врата. Толкова бе потънал в безрадостните си мисли, че не бе чул отварянето на вратата.

— Шарлот! Благодаря на бога! — От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. Никога досега в живота си не се бе радвал толкова много да види сестра си.

— От тона на писмото ти очаквах да те намеря на смъртно легло — Шарлот свали лимоненожълтите си ръкавици. — „Ела незабавно! Отнася се за нещо от изключителна важност“. Това обикновено означава, че някой е умрял, или е смъртно болен, или най-малкото е попаднал в затвора.

— По-лошо! Много по-лошо!

— Какво би могло да е по-лошо от смъртта? — Сестра му озадачено смръщи вежди.

— Моята нова повереница!

Шарлот смаяно видя как хладнокръвният й брат, който винаги се владееше до съвършенство, заравя ръка в безукорно вчесаната си коса и я превръща в щръкнала разрошена грива. За пръв път през своя тридесет и шест годишен живот Шарлот виждаше Лусиън толкова развълнуван.

Хвана го здраво за ръката и го поведе през салона към дивана, тапициран със син брокат.

— Хайде, хайде, сигурна съм, че нещата не са чак толкова лоши. Защо не седнем тук… — Младата жена се отпусна и потупа мястото до себе си.

Вместо да седне, Лусиън отново закрачи напред-назад.

— Тя е ужасна! Поведението й е непоносимо. Ако бях католик, щях да изпратя да повикат свещеник, за да прогони от нея това, което я е обсебило.

Шарлот се наведе заинтригувано напред.

— И какво толкова ужасно е направило момичето? — Затаи дъх, докато очакваше отговора, представяйки си неща, толкова отвратителни, че косата ти да настръхне.

— Тя скъса списъка! — Думите изхвръкнаха от устата на Лусиън с такава ярост, сякаш нещастната девойка бе подпалила къщата.

— Списък? — намръщи се Шарлот. — Какъв списък?

— С евентуалните кандидати за женитба. — Нервните крачки на Лусиън преминаха в лек тръс. — Дадох й го на закуска, като й описах всеки отделен мъж, титлата му, земите му и годишните му доходи.

Шарлот клатеше глава и смръщено наблюдаваше брат си.

— И какво очакваше да направи тя с този списък?

— Да го прегледа и да реши кой мъж ще й подхожда най-много. — От гърдите му се изтръгна горчив смях. — За последен път слушам Стивън. Негова беше идеята да й дам възможност да избира. Каза, че така по-лесно ще свикне с мисълта за женитбата. — Размаха гневно ръце. — А вместо това тя го скъса, и то без да го погледне, заявявайки, че съпрузите не са овнешко филе, което можеш да си поръчаш от меню.

— За бога, Лус! Ще престанеш ли да подтичваш насам-натам? Ще седнеш ли най-сетне? — възкликна Шарлот и го сграбчи за края на сакото. — Само като те гледам, ме заболява главата.

Брат й се намръщи, избъбри нещо като „проклето девойче“ и се пльосна в креслото срещу дивана.

Сестра му сподави усмивката си и впери поглед в зачервеното му лице. Дяволски забавно! Невъзмутимият маркиз Тистълуд, изваден от обичайното си равновесие! Та тя го бе виждала да остава хладен и напълно безразличен в ситуация, която би накарала и светец да избухне в ярост.

Лусиън я погледна с нещо, което приличаше на смущение и високо простена.

— Ти си жена, Лоти. Какво би направила при такова държание?

Шарлот въздъхна и поклати глава.

— Ти наистина ли не разбираш?

— Какво?

Без съмнение върху лицето му бе изписано смущение.

— Колко много си разстроил бедното момиче. Тя е била под покрива ти по-малко от ден, а ти вече се опитваш да се отървеш от нея. Накарал си я да се почувства по-нежелана и от шарка!

— Да се бях разболял от шарка — мрачно промърмори Лусиън. — Поне щях да имам някаква надежда, че скоро ще се отърва от нея.

— Сигурна съм, че преувеличаваш недостатъците й. Не вярвам да е чак толкова ужасна.

— Не и ако ти харесват опърничави невзрачни момичета, с бледи лица, които миришат като изпаднали просяци.

— Мили боже! — слисано го изгледа Шарлот. — Да не би да искаш да ми кажеш, че момичето вони?

Лусиън кимна.

— Тъкмо това я спаси от едно хубаво напляскване.

Шарлот цъкна невярващо.

— Може би бедното създание никога не е било научено на потребността от чистота и просто се нуждае от някой, който да му помогне?

— Да не би да предлагаш да обсъдя този проблем с нея? — Щеше да изглежда по-смаян само ако му бе предложила да завлече Алис във ваната и собственоръчно да я изкъпе.

— Разбира се, че не! — тросна се Шарлот и отново се втренчи в брат си. Лусиън смаян? Нечувано!

Той направи безпомощен жест. Безпомощен? Ставаше все по-странно и по-странно.

— Тогава какво предлагаш да направя?

— Да наемеш една зряла и опитна прислужница, която да й помага. Ще поразпитам наоколо да изпратят някоя подходяща жена след ден-два.

— Да се надяваме, че тя ще бъде достатъчно умна, за да направи нещо за външния й вид, макар че… — Лусиън се намръщи. — Предполагам, че не е по силите на обикновен смъртен.

— Ще останеш изненадан от това, на което е способна една умна камериерка. Виждала съм ги да вършат истински чудеса с помощта на модерен гардероб и малко руж.

— Наистина ще имаме нужда от чудо — изръмжа брат й. — Не можеш прекалено много да разкрасиш това, което Бог ти е дал, а трябва да кажа, че той е бил доста пестелив към Алис.

— Стига да няма някой фрапантен дефект… — Шарлот му хвърли въпросителен поглед.

— Ако не смяташ русата коса за дефект, значи няма.

Сестра му вирна презрително глава.

— Аз също съм руса. И никой досега не го е смятал за дефект, а по-скоро за предимство.

Лусиън огледа критично косата й.

— Никога не съм те смятал за руса. Косата ти е… по-скоро кафява, отколкото жълта.

— Няма значение, аз съм блондинка.

Той сви рамене.

— Тогава ще трябва да се поправя. Явно не всички блондинки са скучни и безцветни създания.

Шарлот изсумтя възмутено. Забележката му не успя да я омилостиви.

— Като се има предвид предубеждението ти към блондинките, ще трябва лично да се запозная с повереницата ти, за да мога сама да преценя.

— Както желаеш.

Лусиън отиде бавно до вратата и повика иконома. След като му нареди да доведе момичето в салона за гости, седна отново в креслото. Тъкмо се настани удобно и прислужницата внесе поднос с освежителни напитки. Разговорът за Алис бе преустановен. Шарлот наля чая и нареди в чинийки бисквити с мармалад и тънки резенчета кейк с шафран. Тъкмо хвалеше готвачката, когато на вратата тихо се почука.

Шарлот вдигна поглед, а Лусиън остави чашата си и се изправи, както изискваха добрите маниери.

— Госпожица Феър — обяви Тидзъл и направи път на една дребничка, облечена в черно фигура.

Очевидно момичето не бе съвсем лишено от обноски, както смяташе Лусиън, понеже се поклони почти елегантно.

— Влез, Алис — по-скоро заповяда Лусиън. — Сестра ми изяви желание да се запознае с теб.

Шарлот насърчително й се усмихна.

— Хайде, скъпа, ела да пийнеш чай с нас! — Без да помисли, тя потупа дивана до себе си, но само след миг съжали. Ами ако момичето наистина мирише толкова ужасно, както твърдеше Лусиън?

С покорство, което бе доста изненадващо за злото и опърничаво девойче, описано от брат й, Алис кимна и се подчини. Шарлот не пропусна грацията, с която се движеше, нито пък остана сляпа за елегантната й фигура, прикрита от обикновената черна рокля. Когато спря до креслото на Лусиън, вежливо очаквайки да бъде представена, Шарлот огледа с любопитство ясното й открито лице.

Това ли бе отвратителната повереница? Момичето бе много хубаво. Направо красавица. Не се съмняваше, че много пълни чаши ще се вдигнат в чест на златисторусите й коси и големите лазурносини очи.

След като бе представена, Алис се настани на ръба на дивана до Шарлот, която й подаде чаша чай, предпазливо душейки въздуха. Ухаеше на лилии. Едва ли би могло да се нарече зловоние, освен ако отвращението на брат й към аромата на лилиите, не се равняваше на това към блондинките. Стрелна го с любопитство.

Той направи някаква физиономия, която сякаш казваше: „Ужасна, нали?“, след което се съсредоточи върху сладкиша си.

— Но, Лусиън, тя е очарователна! — възкликна Шарлот, изпитвайки нужда да защити бедното дете.

За щастие той не изсумтя презрително, а само лениво изрече:

— Радвам се, че ти харесва. Надявам се, че ще ми помогнеш да я подготвим за идващия сезон.

Шарлот потупа леко Алис по бузата. Каква нежна и гладка кожа!

— За мен наистина ще бъде удоволствие, Лус. Сигурна съм, че ще се сприятелим. Нали, скъпа?

— Да, надявам се. — Алис от пръв поглед бе харесала сестрата на Лусиън и й бе трудно да повярва, че тази елегантна и мила дама се е родила от същата утроба, от която и лорд Надут пуяк — както Хедли продължаваше да го нарича. Усмихна се сдържано.

Дали когато душата му се облагороди, ще изостави студеното си високомерие и ще заприлича на сестра си? Въздъхна тихичко. Искрено се надяваше да е така. Ако и душата му бе толкова красива, колкото лицето и тялото, щеше да бъде много лесно да се намери жена, която да го обикне.

— Скъпа?

Извърна се и видя, че Шарлот се взира очаквателно в нея. Сведе засрамено глава и промърмори:

— Извинете ме! Аз… хм… — Погледна към чашата в ръката си. — Опитвах се да отгатна какъв сорт е този чай.

— В бъдеще ще изисквам от теб да внимаваш, когато сестра ми ти говори — остро рече Лусиън. — Разбра ли?

— Стига, Лус. Не е нужно да си толкова строг с горкото момиче. Фактът, че обръща внимание на чая, говори много добре за домакинските й умения. — Изгледа брат си с поглед, който Алис би определила като заплашителен, и отново се извърна към нея. — Специален китайски чай. Лус пие само него.

— Има защо — кимна Алис. — Много е приятен.

— Е, поне вкусовете й не са отчайващо лоши! — Когато вдигна поглед към Лусиън, той вече изглеждаше напълно погълнат от кейка си.

— Това, което те питах, Алис, е от колко време си в траур? — повтори Шарлот.

Странно! Алис с наслада наблюдаваше как Лусиън се храни. Той наистина бе красив мъж и много привлекателен, когато не говореше. С огромна неохота откъсна поглед от него и насочи вниманието си към хубавичкото лице на сестра му.

— От юни. Брат ми загина при Ватерло.

— Разбира се! Как можах да забравя! Лус ми разказа за благородната саможертва на твоя брат. — На челото й се появи лека бръчка и тя остави чашата си. — Но защо е минало толкова дълго време, преди да бъде осведомен Лусиън за настойничеството?

— Никой от нас не знаеше, че Бевис е искал лорд Тистълуд да бъде мой настойник. — Алис повтаряше историята, която й бе разказала Алура. — Адвокатът му ни осведоми за допълнението към завещанието чак миналия месец, след като се завърна от Европа.

— Радвам се на това допълнение! — възкликна Шарлот и сграбчи ръката на Алис между дланите си. — Двамата с Лусиън сме изключително признателни на брат ти. Нашият дълг трудно може да бъде изплатен. Но се надявам, че ще ни позволиш като съвсем малка компенсация да се погрижим за бъдещето ти. Не се съмнявам, че брат ми ще направи всичко, което е по силите му, за да те види щастлива. Аз също ще се постарая. Нали така, Лус?

Лусиън изръмжа и отпи от чашата си.

Шарлот явно го прие за съгласие, защото продължи:

— Първата ни работа ще е да те освободим от тези дрехи. След като траурът ти е свършил миналия месец, никой няма да те упрекне в неуважение. Ще ми се да добавим повечко цветове в гардероба ти. — Изгледа я замислено. — На твоята деликатна фигура отиват по-меките тонове като светлорозово, небесносиньо и бледозелено. Може би дори бяло, макар че трябва да пробваме, за да сме сигурни.

Обърна се към Лусиън, който изглеждаше искрено отегчен от разговора.

— Трябва незабавно да изпратиш бележка до мадам Фаншон, Лус!

Черните му вежди се смръщиха и отегчението му тутакси се изпари — като вълшебна фея, стопила се във въздуха.

— Аз да изпратя бележка?

— Да, ти! Мадам е изключително заета и да използваш през този сезон услугите й е по-трудно отколкото да получиш аудиенция при краля. Чух, че миналата седмица е отказала дори на херцогиня Линдънбъри и на двете й дъщери.

Лусиън озадачено се втренчи в сестра си.

— А какво те кара да смяташ, че няма да откаже и на мен?

— Твоето красиво лице и блестящата ти репутация.

За искрено учудване на Алис, челюстта на маркиз Тистълуд увисна при този дързък отговор.

— Извини ме, но не разбрах?

— Чу ме много добре — Шарлот дяволито намигна. — Подобно на половината жени в Лондон и мадам Фаншон е прочела всички статии за геройските ти подвизи по бойните полета и си е въобразила, че е влюбена в теб. Не се съмнявам, че ще бъде възхитена да се запознаете и няма да ти откаже.

Лусиън едва не се задави от възмущение.

— Нямам нито време, нито желанието да седя в приемната на някаква си шивачка и да се правя на компаньонка. Ако не можеш да се добереш до услугите на тази мадам Фаншон, без да използваш мен като примамка, ще трябва да намериш друга модистка. Сигурен съм, че в Лондон гъмжи от тях.

— Но никоя не е толкова добра! И никой не може да постигне такива чудеса с женската фигура!

Лусиън огледа Алис от главата до петите и явно реши, че фигурата й наистина ще се нуждае от цялото умение на чудодейната мадам, защото въздъхна и промърмори:

— Какво точно се изисква от мен?

Шарлот триумфираше.

— Не чак толкова много. Просто ще трябва да надраскаш една бележка и след това да ни придружиш до магазина й. Ще я поздравиш и после можеш да си тръгнеш и да ни оставиш. Само възможността да се запознае с теб, ще е достатъчна, за да се съгласи да ни приеме.

Лицето му придоби изражението на човек, на когото току-що са извадили зъб.

— О, добре! Спечели.

Алис наведе глава, за да прикрие усмивката си.