Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (62)

Глава 62

Кампанията, проектирана от Док, имаше двупосочна цел. Първото и най-важното беше да осигури начин няколко изключително странни на вид същества да могат да проникнат навреме в добре охраняваната столица на Санктус, за да отърват наемниците и да сложат край на мечтите на Матиас за джихад. Един от най-ефективните начини да проведеш тайна операция е като я проведеш явно, тъй като противникът обикновено смята, че никой не може да е чак толкова тъп и явен. Специалистите по тайни операции често се губеха в лабиринта на двойното и тройно мислене.

Втората цел бе да се наблегне на нарастващото разцепление между населението на Санктус и църквата. Поради това бяха замислени някои шеги в самото представление, както и шушукания след представлението, които да направят сподвижниците и духовната йерархия да изглеждат безнадеждно тъпи — толкова тъпи и покварени, че на никой уважаващ себе си селянин да не му пука в случай, че режимът падне. Най-малкото на никой уважаващ себе си селянин, който не е могъл да измисли как да пипне от далаверата.

Док знаеше, че в една крайно неграмотна, частично потисната култура добрата шега или прошепнатият скандал се разпространяват толкова бързо, колкото ако бъдат излъчени на симулар.

Ако кампанията успееше и повечето селяни почнеха да се кискат над последната антисподвижническа шега, и секция „Богомолка“ успееше да проникне в столицата и да почне стрелбата, надяваха се, че местното население ще остане неутрално. Ако се вдигнеха в подкрепа на Матиас, то на Стен, на неговия екип и на пленените наемници щяха да им останат само броени часове живот. А пък ако решаха да съборят двореца в подкрепа на Стен, резултататът като нищо щеше да е гражданска война, а една гражданска война с религиозен привкус е в състояние да продължи с поколения и напълно да затрие една култура.

Док беше прекарал дълги часове над компютъра, преди бхорите да внедрят екипа. И като ровичкаше из „28 правила на хумора“ (самият Док, както и всички от неговия вид нямаше никакво чувство за хумор) и залагаше на вродената си неприязън към всички хуманоиди и на презрението си към всяка кауза извън непоклатимия егоизъм, успя да състави петдесетина вица, няколко доста сочни скандала и една пиеска.

Пиесата беше кръстоска между земни средновековни мистериални цикли и наситена с просташки хумор комедия дел арте, с голяма доза импровизации.

Актьорският кастинг създаде известен проблем. Тъй като Стен и Алекс бяха добре познати на сподвижниците, тяхното качване и слизане от сцената трябваше да се дегизира.

За самата пиеса това беше лесно. Стен и Алекс бяха принудени да станат клоуните на трупата и бяха напълно неузнаваеми под белия грим и фантастичните перуки и костюми. Трудното обаче беше извън сцената.

Основно правило при грима е, че не е необходимо да променяш много външността на лицето, за да го направиш неразпознаваемо. И „Богомолка“ знаеше това правило много добре. Затова Стен обръсна главата си и си сложи една грозна пришка на едната буза. Алекс си пусна мустаци като на морж и подстрига косата си на монашеска тонзура.

Сюжетът на пиесата беше идиотски прост. Бет играеше осиротяло селско момиче, чиято добродетелност е застрашена от покварен богаташ (Алекс, с дълга брада), при съучастието на един зъл клирик от режима на покойния и не чак толкова оплакван Теодомир. Богаташът се играеше от Айда, предрешена като мъж.

Единствената надежда на Бет бе в нейния красив любовник, който беше напуснал селото, за да се включи в кръстоносния поход на Матиас и неговите сподвижници срещу злите яничари. Междувременно официалната доктрина не допускаше наемниците да са вършели нещо друго, освен да си седят на дирниците, да щипят момите и да се наливат с алкохол.

Любовникът не се появяваше на сцената — малко облекчение, тъй като актьорският състав беше доста скромен.

Двайсетина минути по-нататък, след подходящите закани от страна на сановника и на духовника, момичето хлипаше, врещеше и накрая коленичеше в молитва към Таламеин. И гласът на Таламеин — отново Айда — зад сцената й казваше да избяга в гората.

Там тя биваше заплашена от два гладни тигъра и спасена от претърпял корабокрушение просяк бхор, игран от Одо — който изрева, щом му казаха, че ще трябва да издава приятни звуци за онова, което по негово дълбоко убеждение беше тъпа вяра, и после изрева още по-силно, щом разбра, че има и реплики, намекващи, че всички бхори изпитват същото към Таламеин.

После бхорският просяк завеждаше момичето в колибата на двама клоуни дървари, тоест Стен и Алекс.

Неясно как точно, след известно усукване в сюжета, което Док така и не можа да измисли, но което изобщо не притесняваше публиката, тигрите се превръщаха в приятелски тигри и правеха забавни фокуси, за да карат момичето да се смее между пеенето на химните, докато дърварите секат дърва навън.

После девойката беше заплашена от зла гадателка (отново Айда) и спасена от едно загадъчно мило и гальовно космато същество (Док, въпреки протестния му вой).

Нови химни, нови молитви и след това гласът на Таламеин отново проговаря, за да каже, че злият сановник и свещеникът идват в гората с личната си армия (Стен и Алекс, играещи селяни, които са взети за войници).

Армията убиваше дърварите (много ловко претъркаляне от сцената на фургона в скритата зад завесата задна част и удари по стоманените шлемове на Стен и Алекс) и момичето пак попадаше в лапите на сановника.

Но тогава гласът на Таламеин отново проговаряше и на сцената излизаха тигрите и Одо, изяждаха злодеите, войниците се връщаха към обичайния си поминък, след което, в един ослепителен финал, идваше вестта за успеха на кръстоносния поход на Матиас срещу янците. За съжаление любовникът на Бет бил убит, докато извършвал нещо неописуемо героично. Но Вярата на Таламеин триумфираше. Сред песни на възхвала, клоунски номера и подскачащи тигри, пиесата завършваше, всички се покланяха и следваха бурни аплодисменти.

След което, разбира се, Стен и Алекс тръгваха между тълпата да правят дребни фокуси и смешки за забавление на децата, Бет обикаляше с тигрите си, а Айда разставяше сергията си на врачка, докато Док подвикваше пред сцената за следващото представление.

И всичко това се повтаряше във всяко село, от премиерата в рибарското селце, през земеделските села, та чак до две отговорни представления пред провинциалното духовенство.

Не че за да имат успех трябваше да са чак толкова велики, след като единственото „забавление“, достъпно за селяните, беше монотонният таламеински брътвеж на екраните на селския площад, църковните литургии и това да се натряскаш до козирката с вино от ряпа.

Трупата бавно се приближаваше към столицата на Санктус.

— Вече сме на два километра от портите — обяви Айда от фургона си.

Стен кимна учтиво на навъсения патрул сподвижници, който ги подмина в грависледа си, след което плесна с поводите и говедата неохотно преминаха от тътрузене в бавен ход.

— А сега — каза Алекс — ще влезем в тигровата паст.

— Пастта на Хъгин и Мънин е на Първичен свят — обади се Бет, седнала точно зад Алекс и Стен, които бяха на капрата.

— Млък, моме — отвърна Алекс. — Аз съм обречен. Боях се, че тая схема няма да проработи в полза на Килгърите.

— Вероятно си прав — съгласи се Стен. — Обречени сме. И при това сме обречени, без да можем да чуем края на историята за Рижия Рори.

— Рижия Рори, да! Лицето на Алекс грейна. — Що не. Бяхме стигнали дотам, където цялата рота се катери по хълма, нали?

Стен кимна отегчено. Какви неща трябваше да прави само, за да крепи бойния дух.

— И значи тръгват те нагоре, викове, вой, катерят се нагоре и нагоре — и после главите започват да се търкалят надолу по склона и да падат на пътя — туп, туп, туп. И бритският генерал е много объркан, понеже цялата му рота е избита. Но докато реши какво да прави, от билото се чува вик: „Аз съм Рижия Рори от Долината! Прати ми цял полк!“ И генералът толкова почервенява, че адютантът се уплашил да не получи удар. И реве: „Адютант! Прати горе цял проклет полк! ИСКАМ Я ГЛАВАТА НА ТОЗИ МЪЖ!“ И целия полк надига байонетите и напада нагоре по хълма. И крещят, викат, пищят, и се катерят нагоре половин ден. И после прах, стрелба и битка. А генералът гледа отдолу. И изведнъж вижда, че адютантът тича надолу по хълма и крещи: „Бягайте, сър! Бягайте! Това е засада. Те са двама!“

Много пълна и продължителна тишина.

Накрая Стен се обърна към Алекс и го изгледа невярващо.

— Искаш да кажеш, че това е историята, чийто край очаквам да чуя от цяла година?

— Ми да — каза Алекс. — Нали е чудесна?

Още по-продължителна тишина…