Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (5)

Глава 5

Стен се събуди под сърдития блясък на жълтото слънце, което мяташе нажежени копия през цепнатините на колибата. Простена тихо и стисна очи.

Сякаш хиляда — не, две хиляди — копитни бяха препускали през мозъка му, после се бяха спрели да попасат и да се издрискат върху езика му.

Някой до него се размърда.

— Ще умра — изпъшка той.

— Вече умираш — отговори му Айда.

— Млъкни, Айда. Не се шегувам.

— Аз също. Всички ще умрем.

Стен съвсем се събуди. Надигна се и огледа с кръвясали очи другите от групата — те вече бяха станали и се мотаеха замаяни из колибата.

— Този път поне — каза Бет — Айда не преувеличава. Хванали сме някаква гад. Ще ни убие след около…

— Двайсет дни — уточни Айда.

— Майната му — изпъшка Алекс. — Сега на мене ми трябва нещо за изтрезняване, ако искам да видя края на тоя ден.

Стен не му обърна внимание, а попита Айда:

— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какво става?

Тя включи ръчния си скенер на медицинска сонда, и му го подаде. Той погледна екранчето. И видя как в него се е втренчило друго същество с дезоксинуклеокиселинна омраза в единственото си блеснало протеиново оченце.

Гадта, както я нарече Бет, бе вълниста лентичка с тънички зелени ивици по края. Виждаха се и пръснати яркочервени точици — като оръжейни гнезда.

— Що за съсирек е това, по дяволите?

— Някакъв вид микоплазма — поясни Айда. — Забележи, едноклетъчно е, но няма клетъчни стени. Вероятно е най-старата форма на живот в галактиката. Лоша, подла и гладна твар. И откакто кацнахме, сме вдишали милиони от него. Интересното е, че микоплазмите наистина виреят в области с вулканична активност.

— Не ме интересува начинът му на живот, Айда. Какво ще ми кажеш за нашия живот?

— Вече ти казах, Стен. Двайсет дни.

— Никаква профилактика?

— Никаква… освен да се измъкнем от планетата.

— Двайсет дни — разсъди Бет. — Което значи, че не ни стигат десет дни до търговския лагер.

Стен потърка слепоочията си, което премести музикалната програма от солото с гонгове към частта с тимпаните, след което отново погледна еднакво унилите си сподвижници.

— Страхотна новина. Е, какво още се е скапало?

Въздухът над тях с разцепи от оглушителен писък. Колибата се разтресе.

Изтичаха навън и видяха порещия небето яничарски кораб.

Алекс се обърна към Стен и се усмихна странно.

— Ти си най-щастливият момък, който познавам — рече той и посочи „Турнмаа“, който включваше спирачните си дюзи и започваше да каца. После добави: — Ако трябва да мрем, оная гадинка ще почака.