Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (49)

Глава 49

Островният континент на Санктус сякаш потръпна, когато Имперският флот се надигна от повърхността и увисна за миг успоредно на парадната трибуна, където обкръжени от сподвижниците стояха Теодомир и Матиас. После корабите изригнаха бели облаци и се стопиха в нощния мрак.

Долу, сред полето, зад един хангар, стояха Одо, Стен и Алекс.

Стен махна за довиждане на София. Тя беше приела вестта за незабавното си заминаване без особена изненада. Най-малкото не бе казала много неща. Но то пък и двамата не бяха особено приказливи в безумната суматоха на последните си любовни прегръдки, преди Стен да я придружи до десантната рампа на огромния имперски боен кораб.

Тон изтласка тази част от живота си някъде в задната част на мозъка си и се обърна към Одо.

— Вие човеците много си падате по сбогуванията — подметна бхорът.

— Не сега, Одо — каза Стен. — Искам да заредиш с гориво един от бойните си лихтери и да стоиш на десетминутна готовност. Искам и два кораба да кръжат в пълна готовност край Небта. За лихтера искам двама от стрелците, които използва на Ърич, а теб лично — за пилот.

Челото на Одо изпъкна напред и нагоре.

— Невъзможно, полковник. Войната свърши и аз си имам търговски интереси, които трябва да…

— Важно е. Защото ако не го направиш, може никога вече да няма търговски интереси за бхорите.

Одо изпъшка, но като че ли го разбра.

— И нямаш разумно обяснение за това?

— Не. Засега.

— Тогава наистина те разбирам, Орисницата ти.

Този път Стен го погледна объркано.

— Ще стане. Корабите при Небта ще ги имаш до пет дни. Допускам, че ще се използват в случай, че войниците ти имат нужда от незабавно убежище.

Стен въздъхна облекчено. Сега поне си беше осигурил задна врата — и за себе си и за наемниците.

За жалост, неговата „орисница“, съдбата, щеше да се реши за по-малко от двайсет часа. Твърде рано за корабите на Одо.