Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (45)

Глава 45

Алтернативните планове на Паррал бяха на привършване. Грандиозният му сценарий да насъска янците и наемниците един срещу друг някак се беше провалил. Дори високотехнологичната отбранителна схема с внесената броня се оказа пълна издънка. Ето защо в момента Паррал надзираваше товаренето на последните няколко съкровища на изкуството в кораба.

Корабът — модифициран буксирен високоскоростен фрайтер — беше кацнал в средата на имението и най-преносимите и лесно конвертируеми ценности на Паррал вече бяха натоварени и надлежно складирани на борда.

Новият му план беше да се махне от Небта, да си потърси някой обитаем свят и да се окопае там, докато врявата и пукотевицата спрат. Стига да спряха изобщо. Защото след като Ингилд умря, след като янците вече не бяха фактор и собствената му игра на власт се бе провалила, за пръв път от поколения купът Лупус се изправяше пред заплахата от мир.

Паррал беше съвсем сигурен, че Стен ще предаде неговите търговски маршрути на бхорите. С което самият той щеше да стане по-малко от ненужен.

„О, добре — утеши се той, — при никакви обстоятелства оня пиян фукльо Теодомир няма да може да удържи нещата за дълго.“ Рано или късно щеше да им потрябва експертна помощ, пари и някой, който да може да остане трезвен за по-дълго от два-три часа. Имението и Небта можеха да се възстановят.

Последният слуга натовари последната картина и Паррал бързо се качи по рампата. Чуваше пушечния огън все по-близо и по-близо. Е? Да опустошат имението, ако искат. Когато люкът се затвори, той за миг се разтревожи за сестра си София, която бе изчезнала преди няколко часа. После сви рамене. София сигурно смяташе, че ще се оправи по-добре с любовника си Стен, отколкото с брат си.

Отправи се към командната зала. Дежурният офицер държеше кораба на трийсетминутна готовност от близо час. След като Паррал потъна в ускорителния диван, пилотът започна да отброява секундите.

Отвън се вдигна мъгла от двигателя и грижливо поддържаните градини на Паррал се сгърчиха и изтляха.

Пет секунди до старта…

— Таламеин ни е благословил — монотонно измърмори Матиас и фокусира визьора на шлема си към имението. — Ние сме избраниците на Таламеин за неговите цели. — Пръстите му докоснаха бутоните за готовност на огневия пулт.

Матиас и десетима от сподвижниците бяха инсталирали ракетната установка на улицата зад имението на Паррал. Матиас спусна забралото на шлема си, полезрението му се сля с двете „очи“ на ракетата, изстрелващата тръба се издигна, люшна се и спря срещу пометените от топлината дървета в градината на имението.

— Хванах го — обяви той.

Ръцете му стиснаха двата джойстика на контролния ракетен панел.

— Огън по моя команда.

— Готов за огън — обяви един от сподвижниците.

— Системи на изчакване. Всички системи в готовност.

Матиас усети как въздухът потрепера, щом на хиляда метра от него корабът на Паррал се заиздига над имението. Натисна преждевременно бутоните за изстрелване и изведнъж полезрението му се ушири като рибешко око, щом ракетата излетя от тръбата и изсъска на петдесет метра нагоре.

Матиас подкара ракетата в орбита, изчаквайки кораба на Паррал да излезе нагоре, и след това превключи ракетните сензори.

— Видимост нормална — докладва той отсечено. Един от сподвижниците щракна първи ключ и ракетата изрева нагоре по траектория осем и кръстчето се спря на носа на кораба на Паррал. Сивата стомана се закова пред очите на Матиас, а после не остана нищо освен топлата вълна и метала — и след това очите му изгаснаха.

Матиас рязко смъкна шлема от главата си — тъкмо навреме, за да види как огненото кълбо се плъзна по носа на кораба на Паррал, обхвана горивните резервоари и целият кораб се превърна в издължена огнена пура, отломките от която бавно се завъртяха из въздуха.

Сподвижниците викаха възторжено. Матиас се смъкна изтощен от командната седалка, засмя се, после лицето му стана сериозно.

— Не аз — заяви той и възгласите секнаха изведнъж. — А Таламеин. Смятам се за благословен, че Таламеин ме е избрал за инструмент на своето възмездие, за началата, които ще превърнат Вярата в изкован от огън меч, както е възнамерявал Първият пророк. За това — в което аз виждам само началото — трябва да му благодарим.

Ето защо, когато Стен и Алекс изхвърчаха през храстите, завариха десетината мъже коленичили в молитва пред някаква вещ, която поразително приличаше на късообхватна преносима ракетна установка.