Стивън Кинг
Тялото (9) (Есен над детството)

9

Стаята ми беше на втория етаж и си мислех, че вътре температурата е поне трийсет и два градуса. Беше четирийсет и два градуса с отворени прозорци. Искрено се радвах, че няма да спя в нея през онази нощ и мисълта за мястото, където отивахме, ме вълнуваше през цялото време. Навих две одеяла на руло и ги стегнах със стария си каиш. Събрах всичките си пари, шейсет и девет цента, и бях готов да тръгна.

Слязох по задната стълба, за да избегна срещата с татко пред къщи, но тази предпазливост беше излишна, той още стърчеше с маркуча в градината, правеше с него изкуствена дъга във въздуха и гледаше през нея.

Поех по Самър Стрийт и пресякох пустеещото място на Карбайн, където сега се издига зданието на касълрокския вестник „Кол“. Вече излизах от мястото на Карбайн и се запътих към клуба, когато една кола зави и от нея слезе Крис. В едната си ръка носеше бойскаутската си раница, а в другата стискаше две одеяла, навити на руло и вързани с връвчица.

— Благодаря ви, мистър — рече той и се затича да ме настигне, когато колата отмина. Бойскаутската манерка, преметната през рамото му, го удряше по краката. Очите му блестяха.

— Искаш ли да видиш нещо, Горди?

— Разбира се, че искам. Какво?

— Първо ела тук.

Той посочи тясното пространство между Блу Пойнт Динър и касълрокската дрогерия.

— Какво е това, Крис?

— Ела, казах!

Той затича по уличката и след миг, толкова ми трябваше да отхвърля настрана здравия разум, се втурнах след него. Зданията бяха построени под ъгъл и с отиването навътре мястото се стесняваше. Газехме из камари боклуци от стари вестници, стъпвахме по опасни, блещукащи дъна на счупени бутилки от бира и газирана вода. Крис свърна зад Блу Пойнт и сложи одеялата на земята. Там имаше осем или девет консервни кутии, струпани една до друга, и вонята беше неописуема.

— Уф! Крис! Дай да си поема дъх!

— Подай ръка — рече, без да мисли Крис.

— Не, аз наистина ще се…

Думите застинаха на устните ми и аз забравих смърдящите тенекиени кутии. Крис беше свалил раницата си, беше я отворил и тършуваше вътре. След малко той измъкна огромен пищов с тъмна дървена дръжка.

— Искаш ли да си Лоун Рейнджър или Сиско Кид? — ухили се Крис.

— Врели-некипели. Исусе! Откъде взе туй нещо?

— Свих го от бюрото на баща ми. Той е калибър единайсет и четирийсет и три.

— Да, виждам — рекох, макар че калибърът можеше да е 9,65 или 9 милиметра, толкова знаех. Въпреки всички прочетени книги на Джон Д. Макдоналдс и Ед Макбейнс единственият пищов, който бях виждал отблизо, беше на полицая Банерман. Въпреки молбите на хлапетата да го извади от кобура Банерман не го извади нито веднъж. — Човече, баща ти ще те спипа, когато разбере. Нали каза, че е постоянно къркан за всеки случай?

Очите му заиграха.

— Така е, човече. Няма да разбере нищо. Замина с другите пияндета за Харисън със седем-осем бутилки вино и няма да се върне цяла седмица. Шибани пияндета!

Той сви устни. Беше единственото момче от нашата банда, което никога не пиеше, даже и само за фасон, нали знаеш, големи яйца. Каза, че няма да порасне, за да стане някаква шибана попивателна като неговия старец. А веднъж ми призна, че се страхува от пиенето. Това стана след като близнаците на Де Спейн се появиха с отмъкнатата от баща им каса бира и всички дразнеха Крис задето не иска да пийне и глътка. Каза, че вехтият никога няма да си вдигне носа от бутилката, че по-големият му брат бил кьоркютук пиян, когато ударил онова момиче, че Айбол вечно смуче вино с Ейс Мерил, Чарли Хоган и Били Тесио. Какви са, попита ме, шансовете му да се измъкне от шишето, ако започне да пие? Може да ти се види смешно едно дванайсетгодишно момче да се страхува, че ще стане хроничен алкохолик, но на Крис не му беше до смях. Никак. Много беше мислил над тази възможност. Такава опасност съществуваше.

— Имаш ли патрони?

— Девет парчета. В пачка. Ще си помисли, че е бил пиян и ги е изгърмял по консервни кутии.

— Зареден ли е?

— Не! Исусе, за какъв ме мислиш?

Най-подир взех револвера. Хареса ми как с цялата си тежест легна в ръката ми. Представих си, че съм Стив Карела от осемдесет и седми взвод и преследвам оня тип Хеклър или пък спипвам Майер Майер или Клинг в момента, когато нахлуват в мизерния апартамент на отчаян наркоман. Погледнах една от вонящите консервни кутии и дръпнах спусъка.

 

ХА-БУМ!

 

Пистолетът изтрещя в ръката ми. От дулото изригна огън. Имах чувството, че китката ми е счупена. Сърцето ми чевръсто подскочи в края на устата и се сви разтреперано там. Върху ръждясалата повърхност на консервната кутия се появи дупка. Беше работа на зъл магьосник.

— Исусе! — изпищях аз.

Крис се кискаше диво, здравата го забавляваше истеричният ужас, който не мога да опиша.

— Ти гръмна, ти гръмна! Горди гръмна! — ревеше той. — Хей, Гордън Лашанс застреля Касъл Рок.

— Млък! Да бягаме! — изкрещях аз и го сграбчих за ризата.

Докато тичахме, задната врата на Блу Пойнт се отвори и Франсин Тупър се подаде с бялата си келнерска униформа от изкуствена коприна.

— Кой направи това? Кой пуска бомбички тук?

Бягахме като дяволи, свихме между дрогерията, железарския магазин и „Импориъм Галориъм“, който търгува с антики, боклуци и евтини книги. Прескочихме оградата, като си изподраскахме ръцете с трески, и най-подир излязохме на Кърън Стрийт. Докато търчахме, хвърлих пистолета на Крис. Той си умираше от смях, но хвана пистолета и го пъхна в раницата, после закопча една от каишките. Зад ъгъла на Кърън, вече на Карбайн Стрийт, забавихме ход, за да не предизвикаме подозрение с паническото си бягство. Крис още се кикотеше.

— Трябваше да си видиш мутрата, човече. Ей, човече, това беше незабравимо. Наистина чудесно. Моят шибан връх. — Той тръсна глава, плесна се по бедрото и зацвили от смях.

— Знаеше, че е зареден, нали? Скапаняк! Ще загазя. Оная мадама, Тупър, ме видя.

— Глупости, тя мисли, че са бомбички. Освен това тая Тупър не вижда по-далеч от носа си, знаеш го много добре. Мисли си, че очилата ще развалят ху-у-у-бавото й личице. — Той се плесна с длан и отново се засмя.

— Ами, не ми пука. Това беше кофти номер, Крис. Наистина.

— Хайде, Горди. — Той сложи ръка на рамото ми. — Не знаех, че е зареден, казвам ти честно, кълна се в майка си, аз само го извадих от бюрото на баща ми. Той винаги го изпразва. Сигурно е бил пиян-залян миналия път, когато го е оставил.

— Наистина ли не си го зареждал?

— Не, сър.

— Ще се закълнеш ли майка ти да отиде в ада, ако излъжеш?

— Кълна се.

Той се прекръсти и плюна, а лицето му изведнъж стана, открито и разкаяно като на момче от хор. Ала когато свихме към пустеещото място, където се намираше нашата къща и видяхме как Върн и Теди седят на навитите си одеяла и ни чакат, той отново прихна да се смее. Разказа им цялата случка и след като всеки нададе своя вик, Теди го попита за какво ни е притрябвал тоя пищов.

— За нищо — рече Крис. — Освен ако срещнем мечка. Нещо такова. Пък и ще спим по-спокойно нощем в гората.

Всички се съгласихме с това. Крис беше най-едрото, най-силното момче в нашата банда и винаги можеше да се измъкне с такива приказки. Теди, от друга страна, щеше да си скъса задника само при едно подмятане, че се страхува от тъмното.

Теди попита Върн:

— Опъна ли палатката си в двора?

— Да. Сложих и две обърнати фенерчета да изглежда, че вечер сме там.

— Страхотен си! — казах аз и потупах Върн по рамото. За него това беше мислене. Той се ухили.

— Е, да тръгваме! — рече Теди. — Хайде, вече е почти дванайсет.

Крис стана и ние се скупчихме около него.

— Ще минем през имението на Бийман и зад мебелния магазин на Сони — каза той. — Сетне ще излезем на линията и по траверсите ще пресечем реката към Харлоу.

— Мислиш ли, че е далеч? — попита Теди.

Крис сви рамене.

— Харлоу е много голям район. Трябва да минем поне трийсет километра. Така ли е, Горди?

— Да. Може би даже петдесет.

— Даже да са петдесет, трябва да стигнем утре следобед, ако не сме скапани мацки.

— Тук няма такива — рече внезапно Теди.

Спогледахме се за миг.

— Мяууу! — обади се Върн и всички се засмяхме.

— Хайде, момчета — рече Крис и нарами раницата си.

Напуснахме заедно пустеещото място. Крис вървеше малко пред нас.