Стивън Кинг
Тялото (13) (Есен над детството)

13

Поприказвахме си с праведни звуци, които обикновено са нещо като караница. Изяснихме си как сме показали на злокобния Майло Пресман, че не сме някакви мацки. Казах им как оня тип от Флорида Маркет се опита да ни прецака и потънахме в дълбоко мълчание, замислени за това.

Аз пък си мислех, че може би има нещо в оная работа с „катастрофата“. Нещата не можеха да се развият по-лошо — всъщност, мислех си, може би щеше да е по-добре да продължа и да споделя с родителите си мъката да имат един син в гробището на Касъл Вю, а другият — в поправителния дом Уиндхам Бойс. Не се съмнявах, че Майло ще отърчи при ченгетата още щом възможността за закриване на сметището по време на инцидента се промъкне в дебелата му глава. Когато стане това, той ще разбере, че аз съм нарушител и няма значение на обществена или друга собственост. Вероятно това му дава всички права на света да насъска тъпото си куче срещу мен. И тъй като Чопър не е церберът, какъвто трябва да бъде, той сигурно щеше да отпори задната част на джинсите ми, ако не бях спечелил състезанието до оградата. Всичко това хвърляше огромна тъмна сянка върху деня. И още една мрачна мисъл се въртеше в главата ми — мисълта, че в края на краищата това не е шега, ние си заслужаваме нашето нещастие. Може би бог ни предупреждаваше да се върнем вкъщи. Какво правим всъщност, отиваме да видим някакво момче, премазано от товарния влак.

Но вече бяхме тръгнали и никой от нас не искаше да спре.

Наближавахме моста, по който железопътната линия пресичаше реката, когато Теди се разплака. Сякаш огромна вътрешна приливна вълна се разби о грижливо построена система от психически диги. Това не са глупости, станалото беше така внезапно и така жестоко. Риданията го разтърсиха като юмручни удари и той припадна на насипа, а ръцете му се движеха от корема към осакатените парчета месо, каквито бяха ушите му. Той крещеше от тежките силни пристъпи.

Никой от нас не знаеше какво, по дяволите, да правим. Не беше като да се удариш в летва по време на игра, да си разбиеш главата при опъване на въже или просто да паднеш от колелото си. Физически той беше съвсем здрав. Ние се отдалечихме малко и го гледахме с ръце в джобовете.

— Хей, човече — рече Върн с тънък гласец. Крис и аз гледахме към Върн с надежда. „Хей, човече“ беше винаги добро начало. Но Върн не можа да продължи.

Теди се наведе напред към подпорите на моста и закри с ръце очите си. Сякаш правеше метани на Аллаха — Салами, салами, балони, както казват хората с изпъкнали очи. Само че не беше смешно.

Най-подир, когато силата на виковете му понамаля, Крис отиде при него. Той беше най-якото момче от нашата банда (може би даже по-силен от Джейми Галант по мое лично мнение), но беше и момчето, което ни помиряваше най-добре. Имаше си начин за това. Видях го веднъж да сяда близо до малко хлапе с ожулено коляно, хлапе, което даже не познаваше, и да го заприказва за нещо — за цирка, който пристигаше в града, за тайфата на Хъкълбери по телевизията — докато момчето забрави, че е било наранено. Биваше си го Крис. Беше достатъчно силен, за да го бива.

— Слушай, Теди, пука ли ти какво казва за баща ти един дебел и стар куп лайна като него? А? Честно, искам да кажа! Това не променя нищо, нали? Това, което казва един дебел и стар куп лайна… променя ли нещо?

Теди тръсна силно глава. Това не променя нищо, но да слуша как под ярката дневна светлина казват нещо, което той беше надживял, докато лежеше изнемощял в леглото и гледаше през единственото стъкло на прозореца луната, нещо, което беше мислил по своя бавен и несвързан начин за свещено, и да се върнеш вкъщи, когато всеки смята баща му за шантав… това го гътна. Но това не променя нищо. Нищо.

— Той е щурмувал Нормандия, нали? — рече Крис. Той хвана една от неговите потни изцапани ръце и я потупа.

Разплаканият Теди кимна яростно. От носа му течаха сополи.

— Мислиш ли, че тоя куп лайна е бил в Нормандия?

Теди тръсна силно глава:

— Н-н-н-не!

— Мислиш ли, че тоя тип те познава?

— Н-не. Не, но…

— Или баща ти? Някой от неговите приятели?

— НЕ! — Яростна, ужасна — такава беше мисълта. Гърдите на Теди се надигаха и от тях се изтръгнаха ридания. Той отметна косата от ушите си и аз видях кръглото кафяво пластмасово копче на слушалката, пъхнато в средата на дясното му ухо. Вида на слушалката събуди у мен повече чувства, отколкото вида на ухото му, ако разбираш какво искам да кажа.

Крис рече спокойно:

— Празни приказки.

Теди кимна, без да вдигне поглед.

— Приказките не могат да променят това, което е между теб и твоя старец.

Теди тръсна несигурно глава, не знаеше вярно ли е това. Някой беше формулирал болката му в потресаващи общи думи. Те трябваше

(шантав)

да бъдат преразгледани

(шибаното осмо отделение)

по-късно. В дълбочина. През дългите безсънни нощи.

Крис го обърна.

— Той те окаля, човече — каза той с утешителен, почти приспивен ритъм. — Той се опита да те окаля през шибаната ограда, нали разбираш? Отхвърли напрежението, човече! Отхвърли шибаното напрежение! Той не знае нищо за твоя старец. Той знае само глупостите, които е чул в „Мелоу Тайгър“. Той е просто кучешки лайна, човече. Така ли е, Теди? Така ли е?

Плачът на Теди се превърна в подсмърчане. Той избърса очи, оставяйки два сополиви кръга около тях, и седна.

— Аз съм добре — рече той и звукът на собствения му глас го поуспокои. — Да, добре съм. — Той стана и си сложи очилата, сякаш обличаше голото си лице, така ми се стори. Засмя се тъничко и обърса с голата си ръка сопола над горната устна. — Шибан плач, нали?

— Не, човече — рече с неудобство Върн. — Ако някой беше окалял баща ми…

— Щеше да го убиеш — каза рязко, почти грубо Теди. — Щеше да убиеш тоя задник. Така ли е, Крис?

— Така е — рече дружелюбно Крис и потупа Теди по гърба.

— Вярно ли е, Горди?

— Абсолютно — отговорих аз, чудейки се как Теди може да държи толкова на баща си, който едва не го беше убил, и как аз по един или друг начин не давам пукната пара за собствения ми баща, който не беше вдигал ръка срещу мен от тригодишна възраст, когато измъкнах изпод мивката белина и започнах да я ям.

Минахме към двеста метра по линията и Теди каза по-спокойно:

— Хей, аз май ви развалих разходката, извинявайте. Направих много глупости край оная ограда.

— Не съм сигурен, че си ни развалил разходката — внезапно каза Върн.

Крис го погледна.

— Да не искаш да кажеш, че се връщаш, човече?

— Не, у-ух! — лицето на Върн се смръщи замислено. — Но отиването да видим едно мъртво момче не е празник, може би. Искам да кажа, ако се замислиш. Мисля… — той ни погледна изключително диво, — мисля, че ще съм малко уплашен. Ако ме вземете. — Никой не се обади и Върн продължи: — Искам да кажа, че понякога сънувам кошмари. Като… хей, момчета, помните ли времето, когато Дани Лоутън остави куп стари забавни книги за вампири и хора, които изчезват, все такива глупости? По дяволите, събуждам се посред нощ и ми се привижда някакъв тип, който броди из къщата със зелена мутра или нещо подобно, нали разбирате, струва ми се, че под леглото има нещо и ако си пусна ръката отстрани, това нещо, нали разбирате, може да ме сграбчи…

Всички закимахме. Знаехме за нощните истории. Тогава щях да се засмея, ако ми кажеха, че един ден след някоя и друга година ще превърна всички детски страхове и нощни изпотявания в милиони долари.

— Но аз не смея да кажа нищо, защото шибаният ми брат… е, вие знаете Били… ще разправя за това — той сви рамене с нещастен вид. — Страх ме е да видя това момче, щото, ако то е, нали разбирате, наистина зле… Преглътнах и хвърлих поглед към Крис. Той погледна властно Върн и кимна да продължи. — Ако е наистина зле — обобщи Върн, — ще го сънувам в кошмарите и ще си мисля, че е под леглото в локва кръв, сякаш излиза от онези сосове за салати, които показват по телевизията, цялото от очни ябълки и коси, което се движи някак, ако можеш да го разбереш, готово да те сграбчи…

— Исусе Христе! — рече дрезгаво Теди. — Каква шибана нощна история!

— Не мога да се отърва — каза Върн, сякаш се оправдаваше. — Само чувствам, че трябва да го видим. Но… може да не е хубаво времето.

— Да — рече меко Крис. — Може да не е.

Върн каза умолително:

— Няма да кажете на другите момчета, нали? Не става дума за кошмарите, случва се на всеки — имам предвид как се събуждам с мисълта, че има нещо под леглото. Много съм голям вече.

Всички рекохме, че няма да кажем и над нас пак надвисна мрачно мълчание. Часовникът показваше само три без петнайсет, а имах чувството, че е по-късно. Беше много горещо, много неща бяха станали. Още не бяхме тръгнали към Харлоу. Трябваше да вървим и да отхвърлим път, ако искахме да минем няколко километра до вечерта.

Пресякохме железопътния прелез, стигнахме до семафора на висок ръждясал стълб и всички спряхме да похвърляме парчета сгурия към стоманения показател на върха, но никой не го улучи. Към три и половина стигнахме до Касъл Ривър и железопътния мост, който пресичаше реката.