Стивън Кинг
Тялото (16) (Есен над детството)

16

Из „Отмъщението на Тлъстия Гъз Хоган“ от Гордън Лашанс. Публикувано за първи път в „Кавълиър магазин“, март, 1975 година. Препечатано с разрешение.

Те се качиха на подиума един по един и застанаха зад дългата маса върху магарета, покрита с ленена покривка. Масата, поставена на края на подиума, беше отрупана със сладкиши. Над нея висяха огърлици от голи стоватови крушки, насекоми и нощни пеперуди се блъскаха в тях и се събираха като ореол. Над платформата, окъпан в светлина. Висеше дълъг плакат с надпис: ГОЛЯМОТО СЪСТЕЗАНИЕ НА ГРЕТНА ПО ЯДЕНЕ НА СЛАДКИШИ 1960! От всяка страна на плаката висяха очукани високоговорители, доставени от „Детски ден“ на магазина „Уреди за великия ден“. Бил Травис, титулуваният шампион, беше братовчед на Чък.

Когато всеки един от участниците излизаше с вързани отзад ръце като Сидни Картън по пътя към гилотината, кметът Шарбоно обявяваше името му по уредбата на Чък и завързваше голям бял лигавник около врата му. Калвин Спайър получи само символични аплодисменти; въпреки корема си, който беше с размерите на осемдесетлитров гюм, той хвърли един кратък поглед на Хогановото момче (по-известен като Тлъстия Гъз, но не толкова опитен, че да направи нещо тази година). След Спайър представиха Боб Кормиър. Кормиър беше дискожокер и участваше в популярна следобедна програма на радиото в Люистън. Той вдигна голямата си ръка и няколко момичета от публиката нададоха викове. Момичетата го намираха за „готин“. Джон Уигинс, директор на началното училище в Гретна, се появи след Кормиър. Той получи сърдечната подкрепа на по-възрастната част от зрителите и слаби дюдюкания от страна на учениците. Уигинс се опитваше да сияе бащински и в същото време гледаше смръщено към зрителите.

Следващият, когото кметът Шарбоно представи, беше Тлъстия Гъз.

— Нов участник в ежегодното състезание по ядене на сладкиши в Гретна, но от него очакваме големи неща в бъдеще… младия майстор Дейвид Хоган!

Тлъстия Гъз получи многобройни аплодисменти, докато кметът Шарбоно му връзваше лигавника, а когато те замряха, репетиращият хор под самите стоватови крушки извика малко разпокъсано:

— Давай, изяж ги. Тлъст Гъз!

Чуха се приглушени смехове и стъпки, мярнаха се няколко сенки, които никой не можеше и не искаше да познае, чу се нервен смях, някои метнаха изпитателни погледи (най-продължителните от Шарбоно, най-забележителната фигура на властта). Самият Тлъст Гъз изглежда не ги забелязваше. Леката усмивка, застинала на дебелите му устни, и сдиплената му тлъста гуша — нищо в него не се промени, когато кметът, все още доста намръщен, му върза лигавника на врата и му рече да не обръща внимание на подигравките на зрителите. Сякаш кметът имаше и най-малка представа за чудовищните подигравки, понесени от Тлъстия Гъз Хоган, които щяха да продължат, докато минава с грохот през живота като немски танк „Тигър“. Дъхът на кмета беше топъл и миришеше на бира.

Последният участник, който трябваше да се качи на украсения подиум, предизвика най-гръмките и продължителни овации. Това беше легендарният Бил Травис, висок метър и деветдесет и пет, върлинест, лаком. Травис беше механик в автосервиз „Амоко“ до депото, най-приятният тип, който може да съществува.

Хората знаеха, че в голямото състезание по ядене на сладкиши в Гретна се залага нещо повече от пет долара, поне за Бил Травис беше така. За това имаше две причини. Първо, хората често идваха да поздравят Бил като победител в състезанието и повечето от тези, които го поздравяваха, оставаха да заредят с бензин. Двете гаражни клетки бяха претоварени поне за месец след състезанието. Хората идваха да сменят гърнето или да гресират лагерите, седяха на театралните столове край стената (Джери Мълинг, собственикът на „Амоко“, ги задигна от старото кино „Гем“, когато го закриха през 1957 година). Те пиеха кола и бира вън от колите си и бъбреха с Бил за състезанието, докато той сменяше свещи или се въртеше насам-натам под нечий пикап и гледаше за дефекти по износените възли. Бил винаги беше разположен за разговори и това беше една от причините да го харесват толкова много в Гретна.

В града спореха дали Джери Мълинг пуска на Бил сухо за извънредните клиенти, които му осигурява ежегодно, или получава повишения едно след друго. Каквато и да беше истината, нямаше съмнение, че Травис се оправя по-добре от болшинството механици в малките градчета. Имаше двуетажно ранчо на Сабатъс Роуд и някои завистници твърдяха, че „къщата е построена от сладкишите“. Това беше преувеличено, но Бил я придоби по друг начин и това ни води до втората причина за това, че за Травис състезанието беше нещо повече от пет долара.

В Гретна се залагаше най-много на състезанието по ядене на сладкиши. Повечето хора наминаваха просто да се посмеят, но някои идваха да заложат пари. Залагащите разглеждаха и обсъждаха участниците като състезателни коне. Всеки от тях разпитваше приятелите, близките и даже познатите на състезателите. Те оценяваха всеки и всички хранителни навици на състезателите. Винаги имаше специално обсъждане на сладкиша на годината — ябълковите се смятаха за тежки, кайсиевите — за леки, макар че за тях състезателите трябваше да се приспособят един-два дни преди състезанието, като изяждаха три-четири кайсиеви пая. Тазгодишният официален сладкиш — боровинковият, се оценяваше като златната среда. Залагащите, естествено, се интересуваха от възможностите на техните избраници да ядат боровинкови сладки. Как ще се оправи с боровинките? Дали предпочита боровинковото желе пред ягодовата глазура? Слага ли си за закуска боровинки в кашата или е бананово момче?

Понякога се задаваха и други въпроси. Дали яде бързо и след това забавя или яде бавно и след това ускорява, когато работата стане сериозна, или е просто добър състезател със средно темпо. Колко хотдога може да излапа, докато гледа игрите от лигата „Бейб Рут“ на бейзболното игрище „Сейнт Домс“? Дали е повече пияч на бира и ако е така, колко бутилки обръща на вечер? Оригва ли се? Мнозина вярваха, че оригващият се има повече шансове в една дълга надпревара.

Цялата информация се пресяваше, ненужното се изхвърляше, басовете се сключваха. Колко ли пари минаваха от ръка на ръка през седмицата след сладкишената нощ, не зная, но ако опреш пистолет до главата ми и ме принудиш, ще ги сложа към хиляда долара. Това ще ти се стори съвсем нищожна сума, но след петнайсет години щяха да се завъртят големи пари в такъв малък град.

Тъй като състезанието беше честно и се спазваше ограничение от десет минути, никой не възразяваше състезателят да залага за себе си и Бил Травис залагаше всяка година. Говореше се, пък и той потвърди пред публиката си в оная лятна нощ през 1960 година, че пак е заложил значителна сума за себе си и че най-доброто, на което е способен, е 145 парчета. Ако не си човек, който залага, нека ти обясня: той можеше да заложи двеста и петдесет долара и да спечели петдесет. Не е кой знае какво, но това беше цената на успеха. И когато стоеше и приемаше овациите със спокойна усмивка, той не изглеждаше много загрижен за това.

— И защищаващият се шампион — затръби кметът Шарбоно. — На Гретна е нашият Бил Травис.

— УУУУ, Бил!

— Колко ще спечелиш тази вечер, Бил?

— Ще излапаш ли десет, Били, момчето ми?

— Заложих за теб на две места, Бил! Не ме проваляй, момче!

— Запази ми един от тези сладкиши, Трав!

Като кимаше и се усмихваше с цялата си естествена скромност. Бил Травис остави кмета да му върже лигавника около врата. После седна в далечния край на масата близо до мястото, на което щеше да седи кмета Шарбоно по време на надпреварата. Отдясно наляво се наредиха Бил Травис, Дейвид „Тлъстия Гъз“ Хоган, Боб Кормиър, директорът Джон Уигинс и Калвин Спайър, който държеше табуретка открая вляво.

Кметът Шарбоно представи Силвия Додж, която беше по-важна фигура от самия Бил Травис. Дълги години тя беше безспорният президент на дамския клуб в Гретна. Тя следеше изпичането на годишния сладкиш, подлагаше го на суров качествен контрол, което включваше претегляне на месарските везни на мистър Бансичек във Фрийдъм Маркет, за да се увери, че всеки сладкиш се различава по тегло от другия с не повече от трийсет грама.

Силвия се усмихна царствено на тълпата и синята й коса проблесна под горещата светлина на крушките. В кратката си реч тя каза колко се радва, че толкова много хора са наизлезли да празнуват този смел ден на въздържане, хората, които правят тази страна велика, защото тя е велика не само с хора от средата на кмета Шарбоно, който отново през ноември ще води местните републиканци към свещените места на градското управление, но и на национално равнище, където Никсън и Лодж ще държат факела на свободата в Нашата Велика и Обичана Страна, ще го държат високо, за да…

Коремът на Калвин Спайър се обади: крррр! Аплодисменти не последваха. Силвия Додж, която знаеше точно, че Калвин е и демократ, и католик (едното от тях е простимо, но двете — никога!) почервеня, усмихна се и побесня в едно и също време. Тя се изкашля и се обърна със звънки увещания към всяко момче и момиче от публиката, като им каза винаги да държат високо червеното, бялото и синьото както в ръцете, така и в сърцата си и да помнят, че пушенето е мръсен, лош навик, от който се кашля. Момчетата и момичетата от публиката, които носеха пацифистки медальони и пушеха не „Кемълс“, а марихуана от осемгодишна възраст, затропаха с крака и зачакаха началото на състезанието.

— По-малко приказки — повече ядене — обади се някой от последния ред и веднага избухнаха нови аплодисменти, този път по-сърдечни.

Хизонър Шарбоно подаде на Силвия хронометър и сребърна полицейска свирка, която тя трябваше да надуе в края на десетте минути за спиране на яденето. Тогава кметът Шарбоно щеше да излезе напред и да вдигне ръката на победителя.

— Готови! — гласът на Хизонър се понесе триумфално над Големите дни и по главната улица.

Петимата лапачи на сладкиши казаха, че са готови.

— Заехте ли МЕСТА? — запита преди това Хизонър.

Лапачите изреваха, че са заели места. На улицата едно момче пусна шепа трещящи бомбички.

Кметът Шарбоно вдигна топчестата си ръка и махна с нея.

— Старт!

Пет глави паднаха върху пет тави със сладкиши. Сякаш пет крака цопнаха в калта. Някакъв бръмчащ шум се надигна в меката вечер и постепенно замря, когато залагащите и симпатизантите от тълпата започнаха да окуражават своите любимци. И едва след поглъщането на първия пай повечето зрители разбраха, че е възможна изненада.

Тлъстия Гъз Хоган, за който залаганията бяха седем към едно поради неговата възраст и неопитност, лапаше като пощурял. Челюстите му унищожаваха с тракане на автомат кората. Според регламента трябваше да се изяде само горната част, а не целия пай. И когато кората изчезнеше, от устните му се чуваше мощно засмукване. Сякаш работеше промишлена вакуумна прахосмукачка. Сетне цялата му глава изчезваше в тепсията. Той я вдигаше след петнайсет секунди да отбележи, че работата е свършена. Бузите и челото му бяха оплескани със сок от боровинки, той изглеждаше великолепно, като в представление на жонгльори. Той го излапа, излапа го, преди легендарният Травис да е завършил и половината от първия си пай.

Когато кметът прегледа тавата на Тлъстия Гъз и я обяви за чиста, от публиката се разнесоха аплодисменти на смайване. Той започна втория пай преди основния претендент. Тлъстия Гъз излапа стандартния пай за четирийсет и три секунди. Това беше рекорд на състезанието!

Той пристъпи към втория пай още по-стръвно, главата му се клатеше и плющеше в мекия боровинков пълнеж и Бил Травис му хвърли изумен поглед, когато поиска втория пай. По-късно той каза, че се почувствал в истинско състезание от 1957 година насам, когато Джордж Гамейк излапа три сладкиша за четири минути и после отпадна изведнъж. Зачудил се кой е насреща му — момче или демон? Помислил си за заложените пари и удвоил усилията си.

Но ако Травис ги удвои. Тлъстия Гъз ги утрои. Боровинките отлетяха от втория му пай и опръскаха кърпата около врата му като платно на Джаксън Полок. Имаше боровинки по косата му, по лигавника, по челото му, сякаш в треската на съсредоточаването беше започнал да отделя боровинкова пот.

— Готов! — извика той, вдигайки глава от тавата на втория пай, преди още Бил Травис да е лапнал и троха от новия сладкиш.

— Я по-полека, момче — промърмори Хизонър. Самият Шарбоно беше заложил десет долара за Бил Травис. — Трябва да се движиш в темпо, ако искаш да издържиш.

Тлъстия Гъз сякаш не го чу. Той се нахвърли на третия пай с бързината на лунатик, челюстите му се движеха с мълниеносна бързина. И тогава…

Трябва да прекъсна разказа си, за да ти кажа, че в къщата на Тлъстия Гъз Хоган имаше една празна бутилка. По-рано тя беше три четвърти пълна с кехлибареножълто рициново масло, може би най-пакостната течност, която добрият господ с безкрайната си мъдрост е допускал някога на или под лицето на земята. Тлъстия Гъз сам изпразни бутилката, изпи всяка капка от нея и я облиза с изкривена уста, а коремът му къркореше и умът му жадуваше сладко отмъщение.

И както ядеше третия пай (Калвин Спайър още се бореше с първия) Тлъстия Гъз започна да се измъчва със зловещи фантазии. Той не ядеше сладкиши, той ядеше кравешки торти. Лапаше огромни дебели храчки от мръсни гадни гризачи. Поглъщаше нарязани на кубчета карантии на мармот, полети със сок от боровинки. Развален сок от боровинки.

Той завърши третия пай и поиска четвърти, вече с цял един сладкиш пред легендарния Бил Травис. Капризната тълпа, почувствала как пред нея израства един нов шампион, започна да го подкрепя с всички сили.

Но Тлъстия Гъз нямаше нито намерение, нито желание да победи. Той не можеше да продължи състезанието, в което участваше, ако цената за това беше живота на майка му. Пък и успехът за него щеше да бъде загуба; отмъщението беше единствената синя лента, която виждаше. Коремът му къркореше от рициновото масло, устата му се отваряше и затваряше болезнено, той завърши четвъртия и поиска пети, последен сладкиш. Потопи главата си в тавата, разчупи кората му и в носа му влязоха боровинки. Боровинките потекоха по ризата му. Съдържанието на стомаха му изведнъж натежа. Той сдъвка клисавата кора на сладкиша и я погълна. Сетне смръкна боровинките.

Изведнъж мигът на отмъщението дойде. Стомахът му, натоварен над допустимото, се разбунтува. Той се сви като силна ръка, пъхната в мазна гумена ръкавица. Гърлото му се разшири.

Тлъстия Гъз вдигна глава.

Ухили се на Бил Травис със сините си зъби.

Повърна шумно, сякаш шесттонен камион минава през тунел.

Устата му изхвърли топла синьо-жълта струя, която димеше весело. Тя обля Бил Травис, комуто остана време да кресне само една безсмислена сричка: „Гууг!“ Калвин Спайър, който наблюдаваше това необявено събитие вцепенен, със смаян израз на лицето, се наведе над масата сякаш да обясни на зиналата публика какво точно става и се издрайфа на главата на Маргерит Шарбоно, жената на кмета. Тя изпищя и се дръпна, отърсвайки напразно с ръка косата си, която беше пълна със смес от сдъвкани боровинки, сух боб и частично смлени франкфуртери (последните два бяха вечерята на Кал Спайър). Тя се обърна към своята добра приятелка Мария Левин и пръсна върху нейното яке от еленова кожа.

Навързани едно след друго, като последица от бомбичките, станаха следните събития:

Бил Травис заля с огромна и мощна струя първите два реда зрители, а неговото изумено лице сякаш крещеше на всички: „Хора, не мога да повярвам, че го правя“;

Чък Дей, който получи щедра порция от изненадващия подарък на Бил Травис, се избълва върху обувките си „Хъш Пъпиз“, после се взря учудено в тях с пълното съзнание, че от това велур не става;

Джон Уигинс, директорът на началното училище в Гретна, отвори оплесканата си със синьо уста и произнесе укорително: „Това наистина е… БЪРРР!“ Както подобаваше на човек с неговото възпитание и образование, той повърна в собствената си тепсия;

Хизонър Шарбоно, който изведнъж заприлича по-скоро на завеждащ болница по стомашни разстройства, отколкото на председател на състезание по ядене на сладкиши, отвори уста да спре всичко това и обля микрофона.

— Исусе, спаси ни! — прошепна Силвия Додж и нейната страхотна вечеря — пържени миди, зеле и царевична каша с масло и захар (две години трайност), както и шоколадовият кейк „Боско“ на Мюриъл Харингтън, плъзна през резервния изход и падна със звучен плясък на гърба на изисканото кметско сако.

Тлъстия Гъз Хоган, сега вече в абсолютния апогей на своя млад живот, поливаше щастливо с бълвоч своите зрители. Всичко живо драйфаше. Хората се олюляваха в пиянски кръгове и се държаха за устата, от които се чуваше меко грачене. Нечий любимец пекинез изтича зад подиума, разлая се лудо и мъжът с джинси и копринена риза, който повърна върху него, едва не го удави. Мисис Брокуей, жената на методисткия свещеник, се оригна ниско и продължително, последва фонтан от полусмления ростбиф, картофено пюре и ябълков сок. Сокът, изглежда, не е бил лош, когато го е пила. Джери Мълинг, дошъл тук да види любимия си механик, си тръгна, решил да тегли праведен шут на цялата тая лудница. Той повървя петнайсетина метра, спъна се в едно червено детско камионче и разбра, че се е приземил в локва гореща бълвоч. Джери сам си носеше последиците и по-късно разправяше, че благодари на провидението, задето бил в работен комбинезон. А мис Норман, която преподаваше латински и основи на английския в обединената гимназия на Гретна, повърна в своето портмоне с агонията на собственик.

Тлъстия Гъз Хоган гледаше всичко смълчан и сияещ, усещаше стомаха си спокоен, сякаш покрит с топъл балсам, който навярно никога вече нямаше да опита този балсам беше вътрешното и пълно удовлетворение. Той стана, взе лепкавия микрофон от разтрепераната ръка на кмета Шарбоно, и каза…