Стивън Кинг
Тялото (5) (Есен над детството)

5

— Голям си късметлия — рекох аз. — Те щяха да те убият.

А Теди каза:

— Познавам Бак Харлоу Роуд. Свършва до реката. Там ловяхме риба.

Крис кимна.

Там имаше мост, после наводнение. Много отдавна. Сега има само железопътен мост.

— Може ли това момче да стигне по пътя от Чембърлейн до Харлоу? — попитах Крис. — Това са четиридесет-петдесет километра.

— Мисля, че може. Сигурно е тръгнал по линията и е вървял все по нея. Може да си е мислил, че ще го намерят, или е разчитал да се метне на влака. Но сега има само товарни влакове — до Дери и Браунсвил, никакви други. Трябвало е да мине целия път до Касъл Рок, за да слезе. Може би в мрака влакът е минал и пляс!

Крис удари десния си юмрук по лявата длан. Чу се плющене. Теди, ветеран от много отклонения пред близко минаващи камиони по шосе 196, не беше много очарован. На мен ми се завъртя главата при мисълта за изгубеното момче, уплашено до смърт, което неотклонно върви по линията и може би стъпва по траверсите заради нощните шумове от близките дървета и храсти или от канавката край линията. Но идва влакът, големите фарове отпред го хипнотизират и вече е късно да отскочи. Или пък е легнал на линията, изтощен от глад, когато минавал влакът. Както и да е, Крис беше прав: „пляс“ беше крайният резултат. Момчето умря.

— И тъй, искате ли да го видите? — попита Върн. Той се гърчеше като червей, сякаш щеше да влиза в банята и това го вълнуваше толкова много.

Ние всички го гледахме дълго, без да кажем нищо. После Крис хвърли картите си и рече:

— Да. Хващам се на бас с теб на каквото искаш, че нашите снимки ще се появят във вестника.

— А? — каза Върн.

— Да? — рече Теди и се ухили с усмивката на отскачащ от камионите.

— Вижте — започна Крис и се наведе над прогнилата маса за карти. — Можем да намерим тялото и да съобщим. Ще влезем в новините.

— Не зная — каза Върн и определено включи на заден ход. — Били ще разбере как съм научил. Ще направи от мен живо лайно.

— Не, няма да направи — казах, — защото ние ще намерим момчето, а не Били и Чарли Хоган с откраднатата кола. Никога няма да си навлекат неприятности. Сигурно ще ти закачат медал, Стотинка.

— Така ли? — Върн се ухили, показвайки гнилите си зъби. Това беше една объркана усмивка, сякаш мисълта за Били с неговите щуротии му въздействаше като хубав удар в ченето. — Мислиш ли?

Теди също се ухили. След това се намръщи и каза:

— О, о!

— Какво? — попита Върн. Той пак се сгърчи, уплашен от някое истинско възражение, което тъкмо се зараждаше в ума на Теди или поне в това, което минаваше за негов ум.

— Моите хора… — продума Теди. — Ако утре намерим тялото на това момче в Саут Харлоу, те ще разберат, че не сме прекарали нощта на лагер в задния двор на Върн.

— Да — съгласи се Крис. — Ще разберат, че сме търсили момчето.

— Няма да разберат — казах аз. Чувствах се странно, развълнуван и уплашен едновременно, защото знаех, че можем да направим това и да си отидем. От тези чувства ми стана горещо и ме блъсна глава. Задигах велосипеди, колкото да се намирам на работа, и показвах с тях коронния си номер. Това и играта на карти бяха всичко, което научих от по-големия си брат Денис. Другите момчета го харесваха и всеки, когото познавах, ме молеше да му го покажа как става. Всеки, освен Крис. Може би само той знаеше, че да покажа на някого как става номерът е все едно да му дам късче от Денис, а от него не ми беше останало толкова много, че да раздавам наляво и надясно. Рекох: — Само ще им кажем, че ни е дотегнало да нощуваме на палатка в двора на Върн, защото сме го правили много пъти. Решили сме да поскитаме по линията и да пренощуваме в гората. Бас държа, че не трябва да крием, защото всички ще бъдат шашнати от това, което сме открили.

— Баща ми ще ме търси навсякъде — рече Крис. — Този път здравата се е наквасил. — Той тръсна начумерено глава. — По дяволите, струва си да се скрия.

— Добре — рече Теди и стана. Той още се хилеше като смахнат, готов всеки момент да избухне в своя висок писклив смях. — Хайде да се съберем следобед у Върн. А какво ще им кажем за вечерята?

Крис каза:

— Можем да кажем, че сме яли у Върн.

— А аз ще кажа на мама, че съм вечерял у Крис — обади се Върн.

Това щеше да свърши работа, освен ако се случи нещо непредвидено или пък родителите ни се срещнеха случайно. Нито родителите на Върн, нито на Крис имаха телефон. По онова време имаше много семейства, за които телефонът беше лукс, особено сред по-бедните. А никой от нас не беше от каймака на обществото.

Татко беше пенсионер. Бащата на Върн работеше във фабриката и още караше Десото от 1952 година. Майката на Теди имаше къща на Данбъри Стрийт и приемаше наематели, когато успееше да намери кандидат. През това лято нямаше наемател; табелката „МЕБЕЛИРАНА СТАЯ ПОД НАЕМ“ висеше на прозореца на всекидневната от юни. А бащата на Крис беше винаги малко или много наквасен. Той беше пияница, който пръскаше и получаваше, но повечето получаваше. Прекарваше по-голямата част от времето си в кръчмата на Съки с Джуниър Мерил, стареца на Ейс Мерил, и още два местни задника.

Крис не говореше много за баща си, но всички знаехме, че го мрази като отрова. Горе-долу на две седмици Крис получаваше някои особени белези: синини по бузата или врата, подуто око с цвета на залеза, а веднъж дойде в училище с голяма тежка превръзка на главата. Друг път изобщо не идваше на училище. Майка му се обаждаше, че е болен, защото беше толкова пребит, че не можеше да дойде. Крис беше хитър, истински хитър, но много кръшкаше от училище и мистър Холибъртън, градският инспектор, често се вестяваше в къщата на Крис със стария си черен Шевролет с лепенка в ъгъла на предното стъкло: НЕ ВЗЕМАМ ПЪТНИЦИ. Ако Крис беше избягал, Бърти — така му викахме, но само зад гърба му — го вземаше, водеше го в училище и бдеше Крис да се поотпусне за една седмица. Но ако откриеше, че бащата на Крис му е отпрал кожата, Бърти просто си отиваше и не обелваше дума. Никога не ми се беше случвало да търся обяснение за този приоритет. Това стана двайсет години по-късно.

Една година преди това отстраниха за три дни Крис от училище. През дежурството на Крис изчезнаха парите за млякото и тъй като беше от безпаричното семейство Чембърс, той трябваше да си поскита, макар да се кълнеше, че не е чопнал парите. По това време мистър Чембърс прати Крис за две седмици в болница. Когато чул, че Крис е изгонен, той му счупи носа и дясната китка. Крис произхождаше от лошо семейство, така беше, всички мислеха, че ще му се случи нещо лошо, и Крис в това число. Неговите братя оправдаха напълно очакванията на града. Франк, най-големият, избяга от къщи на седемнайсет години, да отиде във флота и по онова време излежаваше дългосрочна присъда в Портсмут за изнасилване и въоръжено нападение. Вторият по възраст — Ричард, чието дясно око беше смешно и трепереше, та затова му викахме Айбол, очната ябълка, отпадна от гимназията в десети клас и се събираше с Чарли, Били Тесио и техните приятели.

— Мисля, че това ще свърши работа — казах на Крис. — Какво ще речеш за Джон и Марти?

Джон и Марти Деспейн бяха други двама постоянни членове на нашата банда.

— Те заминаха — отвърна Крис. — Няма да се върнат до понеделник.

— О, това е много лошо.

— Решихме ли? — попита Върн, който продължаваше да се гърчи. Той не искаше разговорът да прекъсне нито за минута.

— Мисля, че решихме — рече Крис. — Иска ли някой да поиграем скат?

Никой не искаше. Бяхме много развълнувани да играем карти. Слязохме от къщата в дървото, прескочихме оградата на празното място и поиграхме бейзбол със старата топка на Върн, но не ни беше интересно. Мислихме си само за онова момче Броуър, блъснато от влака, как ще отидем да го видим или да видим онова, което е останало от него. Към десет часа се пръснахме по къщите си да кажем на нашите родители.