Стивън Кинг
Тялото (15) (Есен над детството)

15

След около четиристотин метра от страна на Харлоу линията навлизаше право в гората. Гъсто обраслата земя бавно се спуска към мочурлива местност. Там гъмжеше от комари, големи като изтребители, ала имаше прохлада… божествена прохлада.

Седнахме на сянка да си изпием колата. Върн и аз се наметнахме да се предпазим от буболечки, а Крис и Теди просто седнаха голи до кръста, външно студени и сдържани като ескимоси в ледена къща. Не бяхме седели и пет минути и Върн отиде в храстите да поклечи и това ни даде повод за много шеги и побутвания с лакът, когато той се върна.

— Много ли те уплаши влакът, Върн?

— Не — рече Върн. — Щях да клекна още щом пресякохме, както и да е, щях да клекна, разбирате ли?

— Върррррррррн — обадиха се в хор Крис и Теди.

— Хайде, момчета, щях да го направя. Честно.

— Тогава не възразяваш да прегледаме твоите жокейски фусти, а? — попита Теди и Върн се засмя, най-сетне разбра, че са го прекарали.

— Ходи се чукай!

Крис се извърна към мен.

— Уплаши ли те влакът, Горди?

— Никак — рекох и отпих от колата.

— Не много, духач. — Той ме мушна в ръката.

— Честно! Никак не се уплаших.

— Така ли? Не се уплаши? — Теди ме гледаше много съсредоточено.

— Не. Бях шибано вкаменен.

Това ги закла, и Върн в това число, и ние се смяхме дълго и силно. Сетне просто легнахме на гръб, без да се закачаме, само си пиехме колата и бяхме спокойни. Усещах тялото си топло, добре тренирано, то беше в мир със себе си. В него нямаше стремеж към нещо друго. Бях жив и се радвах на това. Всичко изпъкваше с особена нежност и макар че не го изрекох никога, защото не го смятах за важно, може би чувството на нежност беше онова нещо, което исках за себе си.

Мисля, че този ден започнах да разбирам по малко какво превръща хората в луди глави. Преди две години платих двайсет долара да видя опита на Ивъл Найвъл да прескочи каньона на Снейк Ривър и жена ми се ужаси. Каза, че ако бях роден в Рим, щях да кисна в Колизеума, да дъвча грозде и да зяпам как лъвове разкъсват християните. Тя бъркаше, трудно ми е да кажа защо, може би си мислеше, че я будалкам. Не кихнах двайсетачката само да видя как умира човек пред разположената бряг срещу бряг телевизия, макар да бях сигурен, че точно така ще стане. Отидох заради сенките, които са винаги някъде извън зрението ни, заради онова, което Брус Спрингстийн нарича в една от своите песни „мрака в края на града“, пък и защото в един или друг момент всеки иска да предизвика този мрак въпреки разнебитените тела, в които някой шут на господа е вложил човешки същества. Не, не въпреки нашите разнебитени тела, а заради тях.

— Хей, я разкажи оная история — обади се внезапно Крис и седна.

— Каква история? — попитах, макар че се сещах.

Винаги се чувствах неудобно, когато разговорите се въртяха около моите разкази, макар че всички изглежда ги харесваха. Искаха да им ги разкажа, даже да ги напиша… а това беше особена, безпристрастна работа, сякаш си пожелал да бъдеш инспектор на машините в „Гран при“. Ричи Дженър, едно момче, което се въртеше край нас от 1959 година, когато родителите му отидоха в Небраска, пръв откри, че искам да стана писател, когато порасна; исках да правя това през цялото време. Бяхме горе в моята стая, просто се будалкахме и той намери в килера куп изписани на ръка страници под комиксите в една картонена кутия. Какво е това, попита Ричи. Нищо, рекох и се опитах да си ги взема. Ричи държеше страниците далеч от мен и аз разбрах, че не се старая много да си ги взема. Исках той да ги прочете и в същото време не исках — усещах мъчителна смес от гордост и стеснителност, които не се промениха много в мен, когато някой поиска да хвърли поглед върху написаното. Самото писане се прави тайно, като мастурбирането. О, имах един приятел, който пише разкази на витрините на книжарниците и магазините, но това е човек с отчаяна смелост, особен човек, какъвто всеки би искал да има със себе си, ако получи инфаркт в непознат град. За мен писането винаги е като секса и винаги свършва бързо, то винаги е като юношеското ръкоделие в банята със заключена врата.

Много следобеди Ричи седя на края на леглото ми и изчете нещата, които съм написал, повечето от тях повлияни от комиксите, които предизвикваха кошмарите на Върн. Когато свърши, Ричи започна да ме гледа по нов, странен начин, от който се почувствах някак особено, сякаш се беше опитал да преоцени цялата ми личност. Каза: „Много си добър. Защо не ги покажеш на Крис?“ Рекох не, исках това да остане тайна, а Ричи каза: „Защо? Да не съм мацка? Ти не си съмнителен, това не е поезия.“

Все пак накарах го да обещае, че няма да казва на никого, и той, разбира се, обеща, но скоро се разчу и ми поискаха да прочетат нещата, които пиша, а те всички бяха за заравяне на живи хора или как някой престъпник излиза от гроба и прави на кайма по „Дванайсет различни начина“ съдебните заседатели, които са го осъдили. Или пък за маниака, който превъртял и накълцал на котлети сума ти народ преди героят, Кърт Канън, да „направи получовешкото пищящо лудо същество на парчета със серия изстрели на своя пистолет калибър 11,43 автоматик“.

В моите разкази винаги имаше изстрели. Никога куршуми.

За смяна на темата имаше и разкази за Льо Дио. Льо Дио е град във Франция и през 1942 година неумолим взвод луди глави се опитва да го освободи от нацистите. Преди две години разбрах, че съюзниците са дебаркирали във Франция едва през 1944 година. Войниците се опитват да го освободят, като с бой си проправят път по улиците в около четирийсет разказа, които написах на възраст между девет и четиринайсет години. Теди съвсем полудя по разказите за Льо Дио и ми се струва, че написах последните десетина само за него. По това време Льо Дио ми беше омръзнал до смърт и написах неща като „Mon Dieu“^[1], „Cherchez le Boche“^[2] и „Fermez le porte“^[3]. В Льо Дио френските селяни се хилят при вида на тъпите войнишки мутри от „Fermez le porte“. Но Теди се беше сгърбил над страниците, широко отворил очи, с потно чело и изкривено лице. Понякога почти чувах „Браунингите“ с въздушно охлаждане и свирките на 88-ми взвод, които излитаха от черепа му. Начина, по който крещеше от повечето разкази за Льо Дио, беше едновременно приятен и ужасяващ.

Сега писането ми е професия и удоволствието понамаля и все по-често онова виновно мастурбаторско удоволствие се свързва в главата ми с хладните клинични картини на изкуствено осеменяване: аз вървя по правилата и изискванията на договора за публикуване. И макар че никой никога не ще ме нарече Томас Уулф на моето поколение, рядко се чувствам мошеник — изхвърлям тази мисъл всеки шибан път. Да правиш по-малко ще бъде по един странен начин да станеш хомосексуалист или поне онова, което то означава днес. Плаши ме само, че това много често опорочава онези дни. Когато се връщам назад, понякога ме отвращава самият факт как дяволски хубаво беше да пиша. През тези дни понякога гледам пишещата си машина и се чудя кога ще свършат хубавите думи. Искам това да не стане никога. Не мога да остана равнодушен, докато все още имам хубави думи, разбираш ли?

— Какъв е този разказ — попита стеснително Върн. — Нали не е разказ на ужасите, а, Горди? Не ми се слушат разкази на ужасите. Не съм готов за това, човече.

— Не, в него няма ужас — рече Крис. — Много е интересен. Груб, но интересен. Хайде, Горди, зачукай ни го.

— Да не е за Льо Дио? — попита Теди.

— Не, той не е за Льо Дио, психо такъв — сръга го Крис.

— Разправя се за състезание по ядене на сладкиши.

— Хей, аз още не съм го написал — обадих се аз.

— Да, ама го разкажи.

— Момчета, искате ли да го чуете?

— Разбира се — каза Теди. — Давай.

— Ами, това е за този построен град. Нарекох го Гретна. Гретна в Мейн.

— Гретна? — рече Върн и се ухили. Какво е това име? В щата Мейн няма Гретна.

— Млъкни, глупако — каза Крис. — Той само каза, че е построен, нали?

— Да, но Гретна звучи много тъпо…

— Повечето от градовете имат тъпи имена — рече Крис.

— Какво ще кажеш за Алфред, щата Мейн? Или Сако, щата Мейн? Или за Джирусълъм’с Лот? Или за Касъл-шибан-Рок? Тук няма никакъв замък. Имената на повечето градове са тъпи. Не мислиш за това, защото си свикнал е тях. Прав ли съм, Горди?

— Сигурно — рекох, но си помислих, че Върн е прав, Гретна е доста тъпо име за град. Просто не можах да измисля друго. — Както и да е, там всяка година празнуват Деня на пионерите, също като в Касъл Рок…

— Да, Деня на пионерите е пълен въздух — каза откровено Върн.

— Аз пъхнах цялото семейство в оня затвор на колела, даже и шибания Били. Работата стана за половин час и ми излезе скъпо, но си струваше, за да разбера къде е оня кучи син…

— Ще млъкнете ли той да разказва? — разсърди се Теди.

— Разбира се. Да. Добре — пребледня Върн.

— Давай, Горди — рече Крис.

— Той наистина не е много…

— Сега не очакваме много от смотаняк като теб — каза Теди, — но все пак разказвай.

Аз се изкашлях.

— Както и да е. Празнуват Деня на пионерите и през последната нощ стават три големи събития. Има търкаляне на яйца за най-малките, надбягване в чували за деца на осем-девет години и състезание по ядене на сладкиши. И главният тип в разказа е онова дебело момче, което никой не обича, наречено Дейви Хоган.

— Като брата на Чарли Хоган, ако имаше брат — обади се Върн и млъкна, защото Крис го сръга отново.

— Това момче е на наша възраст, но е дебело. Тежи към деветдесет кила, често го бият и вместо да го наричат Дейви, му викат Тлъстия Гъз Хоган и го гонят където им падне.

Те кимнаха с уважение, показвайки истинска симпатия към Тлъстия Гъз, макар че, ако такова момче се появи в Касъл Рок, всички ще го разнищим и ще го хвърлим на кучетата.

— И той решава да си отмъсти, защото е, да речем, нахранен, разбирате ли? Той участва само в състезанието по ядене на сладкиши, но това е заключителното събитие за Дните на пионерите и всеки го обича истински. Наградата е пет долара…

— Той ги спечелва и показва пръст на всички — каза Теди. — Бум!

— Не, става нещо по-хубаво — рече Крис. — Само млъкнете и слушайте!

— Тлъстия Гъз си мисли: пет долара, какво е това? Ако след две седмици някой си спомни за него, той ще бъде шибаната свиня Хоган, която яде всичко, тогава, мисли си той, ще тръгнат към неговата къща и ще го оплюят, но този път ще бъде не Тлъстия Гъз, а Сладкия гъз.

Те кимнаха още веднъж, съгласиха се, че Дейви Хоган мисли, кучето. Започнах да се потя от собствения си разказ.

— Но всички очакват той да се състезава, сещате ли се? Даже майка му и баща му. Те вече са похарчили неговите пет долара.

— Да, така е — каза Крис.

— А той мисли за това и мрази цялата тази работа, защото не е негова вината, че е дебел. Нали разбирате, той има гадни шибани сливици, нещо такова, и…

— Моята братовчедка е като него — възбудено рече Върн. — Честно! Тежи към сто и петдесет кила! Предполагат, че е от третата сливица, нещо такова. Не зная нищо за третата й сливица, но е шибано ограничена, без майтап, прилича на шибана охранена пуйка и веднъж…

— Няма ли да си затвориш човката, Върн? — извика силно Крис. — За последен път, кълна се пред бога! — Беше си изпил колата и обърна зелената бутилка, оформена като стъкло на часовник, с дъното нагоре, като я тръскаше над главата на Върн.

— Да, добре, извинявай. Давай, Горди. Готин разказ.

Усмихнах се. Не ми пречеха много намесите на Върн, но не можех да кажа това на Крис, той беше самообявилият се Пазител на изкуството.

— И той си напъва мозъка, разбирате ли, цяла седмица преди състезанието. В училище децата постоянно ходят при него и го питат: „Хей, Тлъст Гъз, колко пая ще изядеш? Десет? Двайсет? Шибаните осемдесет!“ И Тлъстия Гъз отговаря: „Откъде да знам? Даже не знам какви са“. И вижда, че има интерес към, състезанието, защото шампионът е Бил Трейнър. Тоя тип Трейнър даже не е дебел. Всъщност той е съвсем кльощав. Но той излапва цял пай докато мигнеш, миналата година е изял шест пая за пет минути.

— Цял пай? — попита шашнатият Теди.

— Точно така. А Тлъстия Гъз е най-младият участник в състезанието.

— Давай, Тлъст Гъз! — провикна се възбуденият Теди. — Излапай тези шибани сладкиши!

— Кажи им за другото момче — каза Крис.

— Добре. Освен Тлъстия Гъз Хоган и Бил Трейнър, има и Калвин Спайър — най-дебелият човек в града, той държи бижутерен магазин…

— Гретна Джууълз — рече Върн и плюна. Крис му метна мрачен поглед.

— Има и един тип, който е дискожокер в радиото в Дюистън, той не е дебел, просто е топчест, разбирате ли? А последният е Хюбърт Гретна Трети, който е директор в училището на Тлъстия Гъз.

— И той ще яде срещу своя директор? — попита Теди.

Крис се хвана за коленете и започна да са търкаля от радост.

— Не е ли велико? Давай, Горди!

Бях ги заинтересувал. Всички се наведоха напред. Усетих отровното чувство за власт. Хвърлих празната бутилка от кола в гората и се поразтъпках малко, за да ми е по-удобно. Помня, че пак чух синигера някъде в дърветата, сега вече много далеч, да издава безкрайния си монотонен зов към небето: дии-дии-дии-дии…

— И той решава, взима най-великото решение за отмъщение в живота си. Идва голямата вечер — краят на Дните на пионерите. Състезанието по ядене на сладкиши е точно преди фойерверките. Главната улица на Гретна е затворена за автомобили, за да се разхождат хората по нея, на открито се издига голям подиум. По улицата има голямо движение, а срещу подиума се събира голяма тълпа. Идва, и фотограф от вестника да фотографира победителя, с боровинки по лицето, защото тази година състезанието ще е с боровинкови сладкиши. Забравих да кажа, че те трябва да изядат сладкишите с вързани отзад ръце. Както и да е, те се качват на подиума…