Стивън Кинг
Тялото (27) (Есен над детството)

27

Лицето му хлътна, по него видях неочакван ужас. Тонът на Крис подейства по-силно от думите му; истинското съжаление, че нещата отиват от лошо на още по-лошо. Ако това беше блъф, той е най-големият, който съм виждал. Другите големи момчета бяха съвсем наплашени; лицата им се изкривиха, сякаш някой беше поднесъл клечката към бомба с къс фитил.

Ейс се овладя бавно. Мускулите на лицето му се свиха отново, устните му се стиснаха и той погледна към Крис като към човек, направил сериозно делово предложение — да се обедини с твоята фирма, да управлява твоя кредит или да ти пръсне топките. Изразът му беше изчакващ, почти любопитен, искаше да каже, че ужасът е отминал или поне е овладян. Ейс беше преценил възможностите да не бъде застрелян и стигна до извода, че те не са толкова големи, както си мислеше. Но той още беше опасен, може би повече, отколкото преди. Това беше най-силният сблъсък, който съм виждал. Никой от тях не блъфираше, и двамата говореха сериозно.

— Добре — рече меко Ейс на Крис. — Но аз зная как ще се измъкнеш от това, да го туриш на майка си.

— Не, не знаеш — каза Крис.

— Хей, малко копеле! — обади се високо Айбол. — Ще влезеш в поправителен дом за това.

— Яж ми задника! — рече му Крис.

С нечленоразделни звуци на ярост Айбол се хвърли напред и Крис изстреля един куршум на три метра пред него. Куршумът цопна във водата. Айбол отскочи назад с псувни.

— Добре, а сега какво? — попита Ейс.

— Сега, момчета, мятайте се в колите си и карайте към Касъл Рок. После не ме интересува. Вие няма да го вземете. — Той докосна лекичко, почти благоговейно Рей Броуър с върха на подгизналата си гуменка. — Загряхте ли?

— Ще те пипнем — рече Ейс. Той пак започна да се усмихва. — Разбираш ли?

— Може би да. Може би не.

— Ще си изпатиш здравата — усмихваше се Ейс. — Ще те смажем. Не ми се вярва, че не разбираш това. Ще те пратим в шибана болница с шибани счупвания. Честно.

— О, защо не се прибереш да чукаш още малко майка си? Чувал съм, че тя много обича това.

Усмивката на Ейс замръзна.

— Ще те убия за тези приказки. Никой не може да се гаври с майка ми.

— Чувал съм, че майка ти се чука за мангизи — съобщи му Крис. Ейс пребледня и когато лицето му стана толкова бяло, колкото и на Крис, той продължи. — Всъщност, чувал съм, че тя го духа за петаче. Чувал съм…

Бурята започна отново, могъща и заплашителна. Само че този път заваля град вместо дъжд. Вместо шепот и шум от оживялата гора се донесе тътен на барабани — това беше звукът на големите ледени парчета, които като че крещяха от дънерите на дърветата. Жилещи камъни заудряха по раменете ми, сякаш ги мяташе някаква чувствителна, отмъстителна сила. Нещо по-лошо, те заудряха по обърнатото нагоре лице на Рей Броуър със зло плющене, което отново ни напомни за него, за неговото страхотно и безкрайно търпение.

Върн пръв отстъпи с див вик. Той изтича по насипа с огромни тромави скокове. Теди изчака малко, сетне се завтече след Върн с ръце над главата. От другата страна Винс Дежарден прецапа назад под близките дървета и Фузи Бракович го настигна. Другите останаха на място и Ейс пак се заусмихва.

— Стой с мен, Горди! — рече Крис с нисък треперлив глас. — Стой с мен, човече!

— Тук съм.

— Хайде сега — каза Крис на Ейс и успя по някакъв вълшебен начин да избегне треперенето на гласа. Той звучеше като поучение към глупаво дете.

— Ще те пипнем! — рече Ейс. — Няма да забравим, не си мисли! Има време, бебчо.

— Чудесно! Само си вървете и приберете плячката някой друг ден.

— Ще ви направим шибана клопка, Чембърс. Ние ще…

— Махай се! — извика Крис и вдигна пистолета. Ейс отстъпи.

Той задържа поглед върху Крис за един дълъг миг, кимна и се обърна.

— Хайде! — рече той на другите. Погледна още веднъж през рамо към мен и Крис. — Ще се видим пак.

Те се скриха зад дърветата между мочурището и пътя. Крис и аз стояхме съвсем неподвижни въпреки града, който ни пердашеше, зачервяваше кожите ни и застилаше всичко наоколо като летен сняг. Стояхме, наострили уши, и през лудешкото калипсо на града, който биеше дънерите на дърветата, чухме как две коли тръгват.

— Стой тук — каза ми Крис и тръгна през блатото.

— Крис! — рекох аз в паника.

— Отивам да видя. Стой тук!

Струва ми се, че го нямаше много дълго. Започнах да мисля, че Ейс или Айбол са се скрили и са го хванали. Стоях на място само в компанията на Рей Броуър и чаках някого — когото и да било — да се върне. След малко Крис се върна.

— Успяхме! — рече той. — Отидоха си.

— Сигурен ли си?

— Да. И двете коли. — Той вдигна ръце над главата си, стисна ги с пистолета между тях и размаха този двоен юмрук с жеста на шампион. После отпусна ръце и ми се усмихна. Това беше най-тъжната и уплашена усмивка, която съм виждал някога. — Духай моя дебелия! Кой ти е казал, че твоят е дебел, а, Лашанс?

— Най-големия в четири окръга — отговорих аз. Целият треперех.

За миг се спогледахме топло и смутени от онова, което видяхме, едновременно обърнахме погледи надолу. Гадна тръпка на ужас мина през тялото ми и неочакваното „пляс, пляс“ от тътрещите се нозе на Крис ме подсети, че и той е видял същото. Очите на Рей Броуър бяха огромни и бели, останали без зеници, като очите на гръцки статуи. Трябваше ни само миг да разберем какво е станало, но разбирането не намали ужаса. Очите му бяха пълни с кръгли бели ледени зърна. Сега те се топяха и водата се стичаше по бузите му като че плачеше заради нелепото си положение — ниската цена да се преборят за теб две банди провинциални момчета. И дрехите му бяха бели от градушката. Той сякаш лежеше в собствената си плащеница.

— О, Горди, хей — рече разтреперан Крис. — Кажи хей, човече! Ужасно е за него.

— Мисля, че той не знае…

— Може би това, което чухме, е неговият призрак. Може и да знае какво е станало. Какъв шибан ужас, аз съм искрен.

Зад нас изпукаха клони. Обърнах се, почти сигурен, че са ни хванали, а Крис продължи да съзерцава тялото след един кратък, едва ли не случаен поглед. Бяха Върн и Теди с подгизнали потъмнели джинси, залепнали по краката им, и двамата ухилени като кучета, надушили яйца.

— Какво да правим, човече? — попита Крис и смразяваща тръпка мина през мен. Може би говореше на мен, а може би… но той все гледаше надолу, към тялото.

— Ще го занесем, нали? — попита озадаченият Теди. — Ще станем герои. Така ли е? — той премести поглед от Крис към мен и пак към Крис.

Крис вдигна очи, сякаш се събуждаше от сън. Устните му се свиха. Направи голяма крачка към Теди, сложи ръце на гърдите му и го блъсна назад. Теди залитна, разпери ръце за равновесие и седна със звучно пльосване. Той премигна към Крис като изненадан мускусен воден плъх. Върн гледаше внимателно към Крис, сякаш той излъчваше лудост. Не беше далеч от истината.

— Затваряй си плювалника! — каза Крис на Теди. — Парашутисти по фланга на моя гъз. Ти си страхлива гумена кокошка.

— Валеше град! — извика Теди, сърдит и засрамен. — Не е заради момчетата, Крис! Уплаших се от бурята! Не мога да се преборя. Щях да ги помета всичките наведнъж, кълна се в майка си! Но се страхувам от бурите! Лайна! Не мога да го преодолея.

Той пак се разплака, седнал във водата.

— А ти? — обърна се Крис към Върн. — И ти ли се страхуваш от бурите?

Върн тръсна тъпо глава, все още уплашен от гнева на Крис.

— Хей, човече, мислех, че всички ще бягаме.

— Сигурно четеш мисли, защото избяга пръв?

Върн преглътна два пъти и премълча.

Крис се взря в него, начумерен и див. Сетне се обърна към мен.

— Да го пораздрусаме малко, Горди.

— Щом казваш, Крис.

— Разбира се. Като при скаутите. — Гласът му се повиши и изтъня. — Точно като при шибаните скаути. Като по учебник. Добре ли е, Горди?

— Да. Щом искаш. Но ако онези момчета…

— Да им го начукам на момчетата — развика се той. — Вие сте кокошки. Ебете се, страхливци!

— Крис, те могат да извикат полиция. Да дойде тук.

— Той е наш и ние ще го занесем.

— Тези момчета ще кажат нещо да ни вкарат в беля — казах аз. Думите звучаха несигурно, глупаво, като болни от грип. — Ще излъжат нещо и всички ще го потвърдят. Знаеш как хората лъжат, за да вкарват в беля хора, човече. Като с млечни…

— НЕ МИ ПУКА! — кресна той и се хвърли срещу мен с юмруци. Но един от краката му се спъна с удар в гръдния кош на Рей Броуър и трупът му се пръсна. Крис политна и се просна с цялото си тяло, а аз го чаках да стане и да ми друсне един в зъбите, но вместо това той лежеше там, където падна, с глава към насипа и ръце над главата като плувец преди гмуркане, в същата поза, в която намерихме Рей Броуър. Погледнах потресен към гуменките на Крис да се уверя, че са на краката му. Той се развика, запищя, тялото му се тресеше в калната вода, плискаше я наоколо, юмруците му се вдигаха и падаха, главата му се въртеше ту на една, ту на друга страна. Теди и Крис го зяпаха онемели, защото никой не беше виждал Крис Чембърс да плаче. След малко се качих по насипа, пресякох го и седнах на релсата. Теди и Върн ме последваха. Седяхме безмълвни под дъжда и гледахме като Трите добродетелни маймуни, които се продаваха в евтините книжарници и онези калпави магазини за подаръци, които винаги изглеждат на ръба на фалита.