Джон Огъст, Джейн Хемшър, Куентин Тарантино, Оливър Стоун
Родени убийци (5)

2.

Детектив Джак Сканети пристигна на местопрестъплението в три и двайсет и пет сутринта, ескортиран от цяла кохорта полицейски коли с пуснати сирени през последните сто и петдесет километра от Чикаго — изпитание за неограничеността на скоростните възможности, предоставяни от мрежата на американските магистрали. Друг защитник на закона и обществения ред едва ли би прибягнал до употребата на пронизително пищящите сирени в час, когато движение почти няма, но за Сканети двата тона на виеща сирена бяха сред най-приятно галещите ухото звуци. Те напомпваха тялото му с еуфория, до която не го беше докарвал нито един химикал, а в никакъв случай не може да се твърди, че Сканети не беше опитвал. Километри напред светът биваше предупреден каква беля ще му се стовари. Страх, благоговение и смърт. В деня на Страшния съд ангелите Божии щяха да се появят не на коне, а зад воланите на фордове.

Контингентът на Сканети се вля в мравуняка полицейски коли, линейки и други, заобиколили „Канкакий Соник“. Камион на пожарната също беше паркирал наблизо; пламъците се бяха появили в кухнята, след като нямаше вече кой да наглежда там — при наличието на изправен пожарогасител ситуацията лесно можеше да бъде овладяна.

Трима обилно кофеинизирани скаути бяха поели грижата за трафика и задържането на все по-увеличаващата се тълпа журналисти на разстояние от паркинга Щом разпознаха Сканети, те се втурнаха да му разчистят място на паркинга, като за целта изблъскаха екип на Си Ен Ен, подготвящ се за репортаж на живо.

Джими Хейл, помощник-шериф с отдавна небръсната физиономия, посрещна Сканети пред вратата на колата и се лепна за него, докато се промъкваха през плетеницата на ограничителната полицейска лента, проточваща се от абсолютно всички стълбове и ъгли.

— Детектив Сканети, искам само да знаете, че вероятно вие сте причината да стана полицай — каза Хейл. — Четох книгата ви за делото Скаруин и смятам, че тя промени живота ми. Искам да кажа, сигурен съм, че точно тя точно промени живота ми.

Сканети изчака на вратата на бистрото, за да изнесат носилките с два трупа, опаковани в чували с прикачени етикети.

— Това, дето сте го казали, че трябва да се мисли като убиеца, аз се опитвам да го правя всеки ден. Някой път ей така си сядам и си мисля: „Какво щях да направя точно сега, ако бях убиец-психопат?“ или „Какво щеше да направи Джак Сканети?“

Хейл се надяваше на усмивка, на някаква реакция, на каквото и да е от страна на Сканети, но детективът не му обръщаше никакво внимание.

— Четох преди известно време книгата на Антъни Робинс и той казва, че пътят към успеха било да намериш някой, който наистина е добър в нещо, и да се уподобиш на него. И ми се струва, че успявам да ви имитирам, честно.

Сканети драсна клечка кибрит и запали цигара. Беше на тридесет и пет години, но вече с прошарени слепоочия и понаедрял, почти разплут в кръста. Гласът му беше като на човек, започнал да пуши на десет години (така си и беше).

— Ами „Сканети за Сканети“?

— О, да. Много ми хареса. Адски много. Без съмнение. Направо се изненадах, че не надмина по продажба другата.

След време Хейл си спомняше, че в този момент Сканети му връчил все още горящата клечка кибрит. А сега обгърна пламъчето в шепи, сякаш беше получил божи дар.

— Най-великият момент в живота ми — твърдеше Хейл след време. — Не ме интересува какво разправят за него. Това беше постъпка на велик човек.

Сканети го потупа по гърба, усмихна се и каза:

— Кафе, черно. И се погрижи в чашата да няма кръв.

Въпреки че Илинойс се падаше извън периметъра на Сканети, нямаше съмнение, че точно той е човекът за убийствата на Мики и Малъри. Лично губернаторът беше вдигнал телефона да го издири с помощта на литературния му агент и да го намери в някакво долнопробно стрийптизьорско заведение. Триста километра скоростно каране, сирени и няколко грама „веществено доказателство“, конфискувано преди известно време от прокуратурата, го бяха изправили на крака дотолкова, че мръснишкото му изражение можеше да бъде объркано с пълно концентриране.

Сканети не се водеше вече в списъка на държавните служители, а разчиташе за издръжката си на американския читател, който с огромно желание се разделяше с 24 долара и 95 цента, за да получи екземпляр от първото издание с твърди корици на епоса му за истинския свят на престъпността. Последната му творба, „Сканети за Сканети“, се продаде в 750 000 екземпляра още през първата седмица след отпечатването въпреки усмъртителните отзиви на критиците за чисто и простото пренаписване в самохвален тон на случая „Ф. Скаруин“. Появата му в „Монтел Уилямс“ покачи предаването на първо място за седмицата, още повече че участвуваше в телевизионен диспут с три жени, всяка от които претендираше, че е забременяла изкуствено от Ричард Рамирес.

Изобилно примесени с кръв, секс и рокендрол, убийствата на Мики и Малъри бяха точно това, от което Сканети се нуждаеше, за да се върне на върха. Издателят му вече събираше „негри“ за бъдещата му книга („Сканети за Сканети“ беше първата и последна книга, написана от Джак самостоятелно).

Сканети мина в същата последователност през местата, откъдето бяха минали Мики и Малъри, преди да отстрелят всичко живо на сбогуване с „Канкакий Соник“, като тръгна от дамската тоалетна. Следователите вече бяха започнали да събират и изнасят трупове и веществени доказателства, но очертанията на телата и кървавите петна достатъчно стимулираха въображението за начина, по който се бяха развили събитията. Ето например Мики беше застрелял двете лидерки на агитка с един куршум. „Доста забавно — помисли си Сканети. — Такъв стил заслужава възхищение.“

Според собственото му убеждение, той беше първото ченге, сетило се да надникне в клозетите. Все пак бе имало някаква причина Малъри да се отправи към тоалетната. На вътрешната страна на втората вратичка той откри сърцето, нарисувано от Малъри с червило: „М и М“. „Обзалагам се, че е сладка като бонбончетата «ММ» — помисли си Джак. — Топи ти се в устата.“

Мярна отражението си в напуканото огледало. Всички пукнатини се събираха в кратер, но той не беше в състояние да определи със сигурност дали линиите, които виждаше, излизат от черното петънце, или влизат в него. Само дето в центъра имаше следи от кръв. Той се улови как разглежда цялата тая картинка и себе си. И се засмя.

Обладаването на Джак от магията на убийството дойде не като резултат от собствен избор, а вследствие прищявка на съдбата.

Седем дни след петия си рожден ден невръстният Джак Сканети съпровождаше майка си до библиотеката на Тексаския университет, където тя — стажант-учител в общинско училище в Остин, беше редовен посетител.

Беше малко след дванайсет на обяд и студентът от инженерно-архитектурния факултет Чарлз Уитман тъкмо се беше настанил на наблюдателната площадка на най-високата сграда в Остин, съвсем същата, към която по същото време се бяха насочили Джак и неговата майка, намиращи се в пълно неведение относно горепосочения факт. Уитман носеше малък куфар, съдържащ: шестмилиметрова пушка с оптически мерник; „Ремингтън“ трийсет и пети калибър, тип „помпа“; „Магнум“ 357; деветмилиметров „Люгер“; стара армейска карабина; ловджийска пушка с рязана цев и голям нож.

Настанил се на върха на наблюдателната кула, Уитман, по причини, които никога няма да бъдат изяснени, освен обстоятелството, че плещите му се превивали от тежкия академичен товар на четиринайсет курса лекции през семестъра, започна да подбира и поваля нищо неподозиращи хорица с ужасяваща точност.

Една от първите жертви беше Катрин Кюлии Сканети. Звук не се чу, но гръдният й кош експлодира и тя се просна на земята пред мъничкия Джак — Уитман стреляше от двайсет и седмия етаж. Някакъв храбър непознат сграбчи Джак и го захвърли в храстите, после тичешком потърси укритие за себе си.

В „Сканети за Сканети“ Джак разказа как цял ден лежал в храстите, покрит с мравки, без да може да се откъсне поглед от мъртвото тяло на майка си. Всъщност на полицията отне само час и петнайсет минути да се изкачи на площадката и да застреля Уитман, но при такава покъртителност на трагедията малцина биха се заяли със служителя на закона за преувеличението му.

Отмъщението се превърна в негова мания; като полицай, нарушаващ правилата, за да постигне желаното, той често използуваше миналото като извинение за поведението си. Обществеността го приемаше като символ на нетърпимост към непрекъснато разрастващото се насилие, задушаващо страната в края на двадесетото столетие. За колегите си в полицията той беше в тежест — бясно куче, чието неуважение към процедурата почти не се компенсираше от вродената му способност да влезе под кожата на някой убиец и да мисли като него.

Което приличаше на дарба. А може би и не.

При положение че липсваха други оцелели свидетели, които да опишат какво се е случило в бистрото, Сканети можеше да разчита единствено на помощта на Рандъл Кревниц, за да сглоби от парчетата цялата история. Скапаните психиатри можеха да си държат Рандъл за ръчичка през следващите пет години, докато той се чуди защо не е в състояние да задържи ерекцията си или защо светът е толкова отвратително гаден, но точно сега Сканети се нуждаеше от отговори.

Той прегърна момчето през рамо и го изведе от бъркотията, като застана прекалено близо до него, дори навлизайки в жизненото му пространство, но само така момчето нямаше да забрави за присъствието му. После му предложи цигара и Рандъл я взе, но не посегна да я постави в устата си. Не пушеше.

Изпаднал в някакво подобие на свещен транс, какъвто Сканети беше виждал само веднъж (по-точно, самият той го бе изпитал), Рандъл описа как бяха пристигнали Мики и Малъри Нокс: грохота, буботенето на ауспуха, тътена на конете, запретнати в двигателя. „Бих убил за такава кола“ — точно тези думи беше казал на Мики Нокс. Което си било истината — бил готов да убие Мики при първа възможност. Не от омраза, страх или в самозащита, а защото искал колата. Като го убие и стане самия него.

Сканети го попита за момичето. Дали не била тя заложница? Карал ли я е Мики да върши насила тия работи, или желанието си било нейно?

— Сигурен съм, че беше принудена да направи всичко — каза Рандъл след дълга пауза. — Принудиха я да го направи.

— Искаш да кажеш Мики? Че Мики я е принудил?

Очите на Рандъл се разтвориха широко. Той погледна надолу и настрани, връщайки се в началото на мисления запис на вечерта.

— Не, искам да кажа те. Онези вътре. Каквото и да са направили, ясно е, че е имало нещо, дето не е трябвало да го правят. Искам да кажа, никой не знае кой е прав и кой не, но не мога да кажа със сигурност, че Мики и…

— Малъри.

Рандъл се усмихна леко като чу името й.

— Не мога да кажа с абсолютна сигурност, че това, което направиха те, е лошо. По-скоро злощастно, бих казал. Искам да кажа, може би не всички заслужаваха да умрат. — От носа му течаха сополи и той ги обърса с ръкав. — Но пък, ако помислиш, вероятно мнозина от тях са заслужавали, тъй че кой би могъл да каже?

Сканети се наведе още по-близо. Детето вероятно вече усещаше миризмата на уиски от устата му.

— Би ли могъл да ми кажеш защо от всичките тия хора оставиха жив теб?

За пръв път Рандъл го погледна право в очите.

— Предполагам, че не съм заслужавал да умра.

Със свръхестествено спокойствие той пъхна цигарата в устата си, та Джак да му я запали. Ръцете му изобщо не трепереха. Задърпа дълбоко и не се закашля нито веднъж.

Джак Сканети потегли от „Соник“ в шест и трийсет и пет сутринта и подкара към мотел „6“, намиращ се на тринайсет километра на изток от Канкакий. Наложи му се през цялото време да се бори с инстинкта си, за да продължи да кара, оглеждайки се за убийците („Запад, сто на сто са тръгнали на запад, защо всички престъпници се отправят на запад?“), точно което правеха и по полицаите от пет щата — търсеха двойка набиващи се на очи убийци в набиваща се на очи кола. Логиката диктуваше, че би трябвало да бъдат заловени до залез слънце.

Да, ама не. Логиката в този случай не важеше. Хора като Мики Нокс притежаваха силата да прегазят и природни правила, и съвпадения, и в резултат да се подиграят с неизбежното. Сканети знаеше, че те ще се промушат през мрежата, профучавайки покрай някой полицай, докато той се пресяга за кафето си. Смъртта няма да се размине никому. Но тяхната щеше да е бляскаво събитие.

Те щяха да са си още на свобода, когато се събудеше. Ловът тепърва започваше.