Джон Огъст, Джейн Хемшър, Куентин Тарантино, Оливър Стоун
Родени убийци (17)

14.

Докато екипът на Уейн Гейл наближаваше Батонгавил, самолетът на Катрин Гинис се приземи в Албъкърк, Ню Мексико.

През дванайсетте месеца, изтекли след залавянето на Мики и Малъри Нокс, Катрин Гинис беше изчела всяка думичка, написана във връзка с тях, под претекст, че прави изследване за нуждите на архива в Куонтико. Нещо като проява на манията й за „статистическа цялостност“ — този термин използваше в споровете им Дан, ортопедически хирург, с когото тя излизаше от време на време. В известна степен диагнозата му беше правилна. Тя беше от хората, които, след като наместят всички парченца от мозайката, я заливат с лепило, лакират я и я заключват за вечни времена в съответния шкаф.

Честно казано, тя не беше убедена, че всички парчета от мозайката на Мики и Малъри са събрани, да не говорим за подреждането им. Нетривиалността на случая беше очевидна — двамата Нокс бяха избили повече от петдесет души, а в следствието зееха дупки, които всички, работещи по него, съзнателно пренебрегваха — заключения, невръзващи се в логически вериги и насила натикани на мястото на логически оправданите. С докторска степен по криминална психология, тя не беше склонна да се поддава на чувства или подозрения в работата си. Но в случая нещо определено куцаше.

Тя нае кола в Албъкърк и подкара по пътя за Галъп още преди слънцето да се е показало на хоризонта. Неделята е необичаен ден за изпълняване на служебни задължения, но за срещата си със следователя по тежките престъпления на окръг Кук тя отделяше от личното си време. Да не говорим, че отделяше и от личните си средства за осъществяването й. Катрин пристигна пред къщата на следователя, точно когато небето се обагри в ярката синя светлина на деня в Ню Мексико.

Ърл Джонсън отлично се справяше с работата едновременно на следовател и на съдебномедицински експерт на Галъп, действайки почти изцяло еднолично, с изключение на случаите на верижни катастрофи или пожари в детските ясли. С нежелание беше приел предложението й за среща, когато му се беше обадила от Вашингтон. Все пак й отвори. Изглеждаше открито враждебен.

— Надявам се, нямате нищо против, ако направя запис — каза тя, включвайки касетофона си. — При нас това е стандартна процедура.

— Нямам нищо против — отвърна той.

 

 

Гинис: Проба, едно, две, три. Катрин Гинис интервюира съдебномедицинския експерт Ърл Джонсън в дома му в Галъп, Ню Мексико, два и половина следобед.

Джонсън: И аз използвам такова. „Сони“ ли е?

Гинис: „Панасоник“. Обзалагам се — при аутопсии.

Джонсън: При аутопсии и защото пиша книга.

Гинис: Не за Мики и Малъри, надявам се.

Джонсън: Историята е измислена. Става дума за съдебен лекар, в малък град, който решава загадките на неразкрити убийства.

Гинис: Като онова шоу, „Куинси“?

Джонсън: Не точно. Ето, това са документите, които искате.

Гинис: Това ли са единствените ви документи за Хейли Робинс?

Джонсън: Единствените, от които се нуждаете.

Гинис: Не това ви попитах.

Джонсън: Ваш проблем.

Гинис: Ще може ли да видя и други документи?

Джонсън: Всичко, от което се нуждаете, е тук.

Гинис: Предполагам, че ще трябва да приема това за отговор на въпроса си.

Джонсън: Сигурен съм, че ще измислите други.

Гинис: Господин Джонсън… доктор Джонсън. Не искам да си мислите, че в момента ви разследвам, защото няма такова нещо. Тук съм само защото забелязахме някои несходства между смъртта на Хейли Робинс и всички други убийства, приписвани на Мики и Малъри Нокс.

Джонсън: Например?

Гинис: Например защо тя е била убита, при положение че други заложници са били освобождавани, ако тя изобщо е била вземана за заложник. Никоя от останалите жертви не е била удушена. Никоя от останалите жертви не е била премествана след смъртта й. Също така, не можем да поместим факта на смъртта й в хронологията на събитията — такава, каквато ни е известна. Не ви обвинявам в извършването на каквото и да било нарушение. Просто се надявах, че можете да отговорите на някои от тези въпроси.

Джонсън: Разрешете ми да се защитя от обвиненията ви, като ги разгледам едно по едно, ако така е угодно на уважаемия обвинител. Първо, младата жена очевидно е била отвлечена и задържана по начин, сходен със случаите на всяка от другите три жертви на Мики и Малъри. Подробностите са почти еднакви.

Гинис: Освен че другите трима заложници са живи. Хейли Робинс е мъртва.

Джонсън: Госпожице Гинис, ще оставя на вашия отдел да реши проблема защо са я убили. Аз работя само с конкретни факти и знам как е била убита. Била е удушена. Доказателствата за това са неоспорими.

Гинис: Типично за нашите убийци е използването на пистолет или нож.

Джонсън: В един случай използваха огън, а също бидон, и бутилка от бира „Хайнекен“, ако не греша. Удушаването не е сериозно отклонение от основното кредо, ако се вземат предвид всички тези примери.

Гинис: Вие смятате, че както и при другите заложници Хейли Робинс е била завързана, преди да бъде убита?

Джонсън: Точно така.

Гинис: И въпреки този извод в докладите ви не се споменава за никакви рани по китките или глезените, които да навеждат на мисълта, че тя е била вързана. Никакви нишки, никакви посинявания, нищо. Ако е била завързана, тя е щяла да се бори да се освободи от въжетата, докато се разрани и болката стане непоносима. Има го в учебника по патология, на страница сто и първа, докторе.

Джонсън: Ако намеквате, че съм пропуснал или пренебрегнал нещо важно, на ваше разположение са снимките. Прегледайте папката. Ще видите, че по китките и глезените й липсват контузии. Но от обстоятелството, че липсват белези, оставени от въжето, не може да се направи извод, че тя не е била завързана. Съществуват много начини за връзване, при които тя да е лишена от възможност да мърда. Изолирбандът например…

Гинис: Щеше да остави отпечатък върху кожата, за което вие явно не сте проверили. Също така, при махането му, за него са щели да залепнат косъмчета от китките на момичето. И защо Мики и Малъри Нокс да се занимават с махането на лепенката? Да си губят времето за почистване на тялото — това би сигнализирало за някакво пречупване в тях, за появата на ритуални елементи. Не знам дали сте запознат с докладите на останалите четиридесет и девет следователи, но чистотата не е тяхна характерна черта.

Джонсън: Е, добре, госпожице Гинис, бих искал да знам защо сте тук. Бих искал да знам защо намирате за нужно да изравяте цялата тази трагедия, да събуждате спомена за болката и страданието не само за моите сътрудници, но и за семейство Робинс, които прекараха последната година, опитвайки се да помогнат на духа на дъщеря си да намери покой.

Гинис: Доктор Джонсън…

Джонсън: Появявате се със значката и мръснишкото си отношение и ми заявявате, че съм провел изследванията си неправилно, при положение че в тази стая аз съм единственият с достатъчна подготовка да обсъжда въпроси от съдебната медицина. Нямате работа тук, не съм ви канил. На бюрото в кабинета си имам визитната картичка на някой си инспектор Кларк, ваш висшестоящ, ако не греша, и няма да се поколебая да му е обадя, ако незабавно не престанете с тези въпроси.

Гинис: Доктор Джонсън, чета един от документите в папката, която ми връчихте преди малко, и в него се казва, че изпод три от ноктите на лявата ръка на жертвата била извлечена тъкан от кожа. Попаднала там вероятно, когато Хейли Робинс се е отбранявала от нападателя си и го е издрала.

Джонсън: Често се наблюдава в подобни ситуации.

Гинис: Не е отбелязано в доклада ви.

Джонсън: Сигурен съм, че грешите.

Гинис: Възнамерявам, също така, да представя още един аргумент в противовес на теорията за завързването й. Трудничко е някак си да издереш някого, при положение че ръцете ти са вързани зад гърба.

Джонсън: Не разбирам накъде клоните. Ако ме извините, ще позвъня на инспектор Кларк.

Гинис: Тук се казва, че кръвта по тъканта е от група О-отрицателна. А пък и Мики, и Малъри са А-положителна. От кого е издраната кожа, доктор Джонсън? От убиеца? Ако е така, значи Мики и Малъри Нокс не са убийците.

Джонсън: Има и друго обяснение. Само да бяхте си затворили устата за две секунди, за да мога да помисля…

Гинис: Били сте наясно, че има разминаване, затова не сте го отразили в доклада си. Съзнателно сте укрили доказателствен материал във федерално дело. Освен че е престъпление, това съвсем не е най-приятният начин да си загубите разрешителното за медицинска практика.

Джонсън: Пропуск, това е всичко. Забелязах го около месец след като приключих с цялата писмена работа.

Гинис: Нямало е никаква пречка да отворите делото и да направите поправки. Случва се непрекъснато в дела от федерално ниво.

Джонсън: Тук не е Вашингтон, госпожице Гинис. Тук е Галъп. И независимо дали вярвате, или не, неща от този род не се случват тук всеки ден. През повечето време работата ми е да казвам: „Да, това е самоубийство“ или „Не, шофьорът не е бил пиян“. Това, което направиха тези хора, е най-ужасяващата сцена, която съм виждал през целия си живот. Едвам успяхме да съберем всичките части на азиатското приятелче, което Мики застреля в аптеката. Трябваше да чегъртаме части от черепа му от стената.

Гинис: Вярвам ви.

Джонсън: И тогава забелязвам, че кръвните групи не съвпадат и си задавам въпроса: кой печели, ако продължа да се ровя в подробностите? Момичето, Хейли Робинс, е мъртво и погребано; каквото и да напиша, няма да я върна при живите, заслужава ли си да карам семейството й да преживее всичко отново? Те вярват, а и аз все още съм убеден, че Мики и Малъри Нокс са убийците на дъщеря им. Не всички доказателства сочат към тях, но дълбоко в сърцето си аз знам, че това е истината за случилото се. Опасявам се, че не виждам ползата от разпалването на огън там, където са останали само въглени.

Гинис: Не сте прав. Човекът, който е убил Хейли Робинс, е останал ненаказан.

Джонсън: Просто искате да се окичите с лаври, признайте си.

Гинис: Докторе, някъде на свобода се разхожда убиец.

Джонсън: Убийците са навсякъде, повярвайте на човек с двайсетгодишна практика.

 

 

Катрин Гинис позвъни на секретаря си в дома му, вдигна го от масата на редовното му неделно барбекю и го помоли да разбере колкото е възможно по-скоро къде е Джак Сканети. Ответното позвъняване дойде само след минути с информацията, че Сканети е в Батонгавил и се подготвя да ескортира семейство Нокс до „Нистрьом“ на следващия ден.

Тя пресметна бързо, че ще успее да стигне в Албъкърк около единайсет сутринта; полетът в единайсет и четиридесет щеше да я стовари в Чикаго в три следобед и, като се вземеше предвид трафикът, щеше да пристигне в Батонгавил малко преди пет. Така че поръча на секретаря да й направи резервация.

Парчетата от мозайката идваха по местата си.

 

 

Джак Сканети се разхождаше безцелно из залите на затвора с усилено строг режим Батонгавил и се опитваше да си припомни точно колко убийци е изпратил тук. Поне дузина, реши той, въпреки че лицата им се сливаха в неотделима маса.

Само едно лице не се сливаше с останалите — на Малъри Нокс. Никой не можеше да се сравни с Малъри Нокс. Той много добре помнеше усещането, когато я бе сграбчил в нощта на арестуването й и се правеше на полицейски служител, отнасящ се отговорно към задълженията си. Но дори главата на Йоан Кръстител не е била толкова грижливо пазена от Саломе, колкото тялото на Малъри в люлката на ръцете му. А скоро му предстоеше да я види отново.

Първите две четвъртини на „Супербоул“ бяха свършили и резултатът до момента предвещаваше разгром — 20:3. Въпреки слабата игра вниманието на повечето обитатели на затвора беше приковано в размазването на „Бъфало“ и Сканети разполагаше с шанса да се запознае повторно с Малъри Нокс, без да бъде особено притесняван.

Това беше истинската причина да се натовари с настоящата си задача. Не — както оня идиот Макклъски беше настоявал — за да пръсне мозъка на Мики Нокс в неравностойна схватка, когато ръцете на страшилището ще са приковани за решетките на някой затворнически автобус някъде в пустинята. А за да види отново Малъри.

Чудеше се колко ли проблеми ще му създадат двамата каубои с дебели вратове, прикачени към него „да го пазят“, като че ли имаше нужда от телохранители.

— Надушвам я — каза им той. Все още бяха на два етажа от нея. — Вие не я ли надушвате? По същия начин миришеха и чаршафите й във Вегас. — Беше се запотил. Стъпките му затропаха по линолеума. Какво се чуваше над техния тропот, пеенето й ли? Това ли беше звукът, който започваше да се чува в далечината?

— Мисля, че е пейджърът ви, господин Сканети — обади се един от каубоите.

 

 

Номерът на телефона, който набра от стаята на сержанта, му беше непознат, но прищракванията и шумът от статичното електричество подсказваха, че е от подвижен телефон. Отговори му женски глас.

— Детектив Сканети? Обажда се Катрин Гинис.

Мадамата от ФБР. Последният човек, от когото очакваше да бъде потърсен или с когото имаше желание да разговаря.

— Какво има, Кати? Какво ни става? — Зачуди се дали е схванала намека му.

Дори да разбираше от намеци, тя не прояви желание да се поджавкат.

— Първо, искам да ви предупредя, че този разговор се записва, детектив.

— Да не би да си ми станала началник, Кати? Или ще се занимаваш със залаганията ми?

— Федералните закони ми забраняват да се занимавам с подобни дейности.

— Е, вие, федералните служители, винаги намирате начин да се измъкнете сухи от водата, не е ли тъй?

— Искам да ви задам няколко въпроса, свързани с едно от убийствата в Галъп.

— По дяволите, пак ли Мики и Малъри? Връщате ме доста назад във времето, детектив Гинис. — Той издърпа едно от чекмеджетата на бюрото и откри, че е пълно с броеве на „Плейбой“. — О, извинявай, ама ти детектив ли си? Не си спомням каква беше точно.

— Към мен се обръщат с „доктор Гинис“, не с Кати, и съм следовател от контингента на ФБР.

— Добре. Ами тогава, с какво бих могъл да ви помогна, докторе? — Статичната пукотевица вече почти заглушаваше връзката, Гинис явно се приближаваше към границата на функциониране на клетъчната си телефонна мрежа. Сканети се надяваше връзката напълно да се изгуби. Но в следващия момент го заинтригува друга мисъл. Къде ли я беше отвял вятърът, та клетъчната връзка почти не функционираше? Със сигурност не някъде по източното крайбрежие.

— Бих искала да чуя какво можете да ми кажете за Хейли Робинс.

— Честна дума, това име не ми говори нищо. Става дума за жертва ли?

— Тялото й беше намерено в канавката на едно автокино. Става дума за проститутка, известна като Пинки.

Сканети се пресегна и безшумно затвори вратата.

— И, казвате, това се е случило в Галъп?

— Да. Известно ни е, че сте били на мястото на престъплението.

— Как така?

— Подписали сте полицейския доклад, приписващ убийството на Мики и Малъри Нокс.

Сканети се облегна на стола, бръкна в джоба си и извади цигара от смачкания пакет.

— Да, започвам да си припомням. Едно от последните им убийства. Или поне едно от последните им убийства извън стените на затвора! — Опита се последното му изречение да прозвучи като шега, но и сам не можа да се насили да се усмихне.

И преди Гинис да успее да зададе друг въпрос, той разви мисълта си в друга посока.

— Не виждам с какво ви е заинтригувал точно този случай, докторе, при положение че Мики и Малъри подписаха заявление, в което признаха извършването на убийството на тази жена.

— Заедно с още четиридесет и девет други убийства.

— Точно така. Нали са серийни убийци.

— Тази седмица разговарях с обвинителите, които са им дали да подпишат въпросния документ, и научих, че Мики и Малъри не са били разпитвани поотделно за всяко убийство. Подписали са списък с имена, без приложени местонахождения или описания. Няма начин да са наясно със самоличността на всеки един от включените в списъка.

Сканети запали цигарата си и остави все още горящата клечка върху бюрото — върху металната повърхност се образува черно кръгче.

— Разрешете ми в такъв случай да ви помогна, докторе. В настоящия момент се намирам в затвора и се готвя да поема грижите по прехвърлянето на нашите убийци в лудница утре сутринта. С удоволствие ще попитам единия или и двамата за конкретния случай, просто за да се успокоите.

— Няма да е необходимо, детектив. Всъщност на път съм към вас.

Сканети почувства как устата му пресъхва. Ръката му с цигарата лекичко затрепери.

— Не ми е ясно защо.

— Предпочитам да отложим обсъжданията за след пристигането ми, детектив. Обадих се само за да ви уведомя, че ще се появя скоро, и да ви помоля да ме очаквате в кабинета на директора на затвора.

— Ще го обсъдим веднага, докторе, или Кати, или както, по дяволите, сте решили да се наричате. — Гласът на Сканети изтъня, натежал от раздразнение. — Да не би да оспорвате способностите ми на следовател?

Гинис замълча. Обикновено бе любезна и сдържана, но след всички изпитания, на които я беше подложило общуването със Сканети, след всичките преглътнати обиди и пренебрежение и цялото необуздано мъжкареене, което й се беше наложило да понесе, всяка следваща наглост ставаше все по-нетърпима.

— Не, детектив. Мисля, че способностите ви са изключителни — когато решите да ги използвате в правилна посока. Може би дори сте прекалено способен. Винаги ме е удивлявал несравнимият начин, по който се превъплътявате в убиец, поне в мисленето си.

Никой никога няма да узнае какво минаваше през главата на Джак Сканети, но замълчаването му красноречиво подсказваше, че е наясно за старта на новата игра. Далеч по-слаби от неговите инстинкти щяха да доловят, че Гинис е в ролята на преследвача и никак няма да й е трудно да го сложи на подсъдимата скамейка. По-късно, много след като курсът на световните събития вече изобщо не можеше да заинтересува Джак Сканети и Катрин Гинис, лабораторните резултати установиха пряка причинна връзка между наличието на тъкан под ноктите на Хейли Робинс и белезите по лицето на Джак Сканети, видими на видеозаписа от ареста на двамата Нокс в аптеката „Наркотична зона“.

Гинис го беше приковала до стената. Маниакалното му пристрастяване към убийците, родено в деня, когато Чарлс Уитман се качи на върха на наблюдателната кула на Тексаския университет и започна да отстрелва един след друг случайните минувачи, къпеше сърцето му в кръв през всяка минута от живота му, докато Сканети не изчерпа съпротивителните си сили спрямо изкушението. Ужасяващото събитие, лишило го завинаги от майка, го привличаше и прелъстяваше със същата сила, с която го отблъскваше. В края на краищата деликатният баланс беше разрушен и той не беше в състояние повече да се възпира. Жадуваше за разтърсващото изживяване, за сексуалното разтоварване, запазено единствено за неотстъпно преследваните от него дотогава. Беше го изпитал и сега играта свършваше.

Едно можеше да се твърди със сигурност — Сканети по никакъв начин нямаше да приеме ролята на дивеч. Имаше възможност, а може би и трябваше веднага да изчезне от затвора. Може би с позвъняването си Гинис искаше да му даде точно тази възможност? Или допълнително да го унижи с преследването му. Или може би само му предлагаше начин да запази достойнството си и положението си на служител на закона, даваше му шанс да избере начин за завършване на авантюрата? Сканети не можеше да реши кое предположение да предпочете. Но каквото и да бе мислил, следващите му думи бяха показателни, че се е предал на съдбата си, с цялата й неизбежност.

— Добра работа, докторе. Мнозина не биха се впечатлили от толкова обичайни подробности. Но не и вие.

— Благодаря ви, детектив. Ще го приема като комплимент от най-добрия.

Мълчание.

— Значи ще се видим, когато пристигна — каза тя. Сканети се засмя.

— Не и ако аз те видя пръв.

После затвори телефона и излезе от кабинета. Имаше още едно задължение. Към Малъри Нокс.