Джон Огъст, Джейн Хемшър, Куентин Тарантино, Оливър Стоун
Родени убийци (22)

19.

Противно на законите на логическото мислене, Мики и Малъри Нокс просто си бяха излезли през парадния вход на най-усилено охранявания затвор в Америка, без да използват за целта нищо друго освен две автоматични пушки, вързани с опрени дула до гърлата на заложниците им.

Камерата продължаваше да навърта лента и нито щатската полиция, нито Националната гвардия, нито патрулите на пътната полиция посмяха да нарушат заповедта на Мики Нокс да не се изпращат превозни средства с опознавателни знаци на официалните власти по дирите на караваната на „Американски маниаци“.

Което остави възможността само на немаркирани коли да последват Мики и Малъри при сбогуването им с Джолиет.

Едно от тези превозни средства беше колата, наета от Катрин Гинис.

 

 

Посред цялата бъркотия по пътищата, дължаща се отчасти на наскоро завършилия „Супербоул“, отчасти на тийнейджъри-мародери, издевателстващи над останалите участници в движението, за да улеснят безследното изчезване на Мики и Малъри, караваната съумя да се отърве от компанията на почти всички свои преследвачи. И последните, успели да се справят с препятствията в преследването, се отказаха от него, когато, съвсем неочаквано, Мики свърна по някакъв селски път, а от задната част на караваната изхвърча Дънкан Хомолка. Резултатът, освен в пищенето на спирачки и пушенето на гуми, се изрази във верижна катастрофа на четири коли, опитали се да избягнат търкалящото се тяло.

Съдбата беше решила, както се оказа, да има още едно, последно препятствие по пътя на бегълците.

Късметът на Катрин Гинис доста проработи при избора й да поеме в южна посока по областен път N5. Мики Нокс беше избрал същия път, само че точно обратната посока. Двете превозни средства се разминаха със скорост сто и десет километра в час, което принуди Гинис да намали почти до нула, преди да направи завой и да се впусне подире им. Обикновен обратен завой, без гъзарско свирене на гуми. Четири години стаж в трафика на федералния окръг Колумбия я бяха научили, че който бърза, бавно стига.

Тя засили „Форд Таурус“-а до над сто и тридесет километра в час — най-голямата цифра, изписана на километража й. Ако се беше опитала да осъществи връзка посредством клетъчния си телефон, за да предаде местонахождението на семейство Нокс, а почти сигурно е, че е възнамерявала да го направи, щеше да установи, че целият честотен спектър е плътно запълнен от полицейски жаргон.

Сигурно си е давала сметка, че няма начин да спре караваната — с голи ръце срещу въоръжените до зъби, както личеше по всичко, Мики и Малъри. Най-безопасният план включваше проследяването от разстояние, намирането на свободна телефонна линия и уведомяването на полицията къде да блокира пътищата. Стандартна оперативна процедура, изисква се единствено разсъдливост и благоразумие.

Но Катрин Гинис беше прекарала твърде голяма част от живота си зад бюро на ФБР. Други обираха славата, докато тя прехвърляше купища и купища книжа, от които зависеше успехът на покрилите се със слава.

Катрин пришпори двигателя отвъд червената линия.

„Таурус“-ът се блъсна в задната броня на караваната със сила, която изкриви решетката му и натроши и двата предни фара.

Раздрусването беше пълна изненада за пътниците в караваната. Малъри дръпна затвора на карабината си и се запъти да се разправи с новопоявилата се заплаха.

— Защо не се откажат, бебчо? — надвика тя рева на двигателя.

Отговор й беше предложен от Уейн:

— Вълкът не знае защо е вълк и сърната не знае защо е сърна. Просто Бог така е сътворил света, нали, Мики?

Горепосоченото изречение по-късно доведе психолозите до извода, че по това време Уейн е страдал от синдрома на Пати Хърст, т.е. непоносимият за него ужас на ситуацията го е подтикнал да изпита симпатия към похитителите си.

Други щяха да заключат, че е просто идиот.

Мики се усмихна и рязко изви кормилото, опитвайки се да избута „Таурус“-а в канавката.

— От лявата ти страна, Мал! — извика той.

Малъри се прицели. Оуен Трафт наблюдаваше развоя на събитията, залепил лице за задното стъкло на караваната. Времето забави хода си, докато очите му неотстъпно следяха Катрин Гинис зад волана, чертите й, сковани от решението да унищожи караваната или да умре.

Без да отмества поглед от „Таурус“-а, той събу обувките и чорапите си и разкопча ризата.

— Какво нравиш, по дяволите? — извика Уейн на голия-голеничък мъж, застанал в задния край на караваната.

— Остави го на мира — обади се Малъри. — Струва ми се, че той има да изпълнява някаква мисия. Може би е ангел или нещо подобно, изпратен да ни помогне. Да ни избави от злото.

Ангел или не, Оуен се беше свил до задната врата гол както го е майка родила. Вихрушка разпръсна всички книжа в караваната, когато Оуен отвори. Мики не отпускаше педала на газта и за секунда.

Гинис беше изостанала на около петнайсет метра, за да се предпази от очакваната градушка от куршуми.

Вместо това зърна фигурата на гол мъж, приклекнал в позата на магическа статуетка до отворената задна врата на караваната, с поглед, впит в колата й. Преди да успее да реагира, голото тяло вече се носеше към нея.

Във въздуха Оуен Трафт се сгъна в позата на зародиш — упражнение, прецизирано още от детството му, пред летните дни, прекарвани на градския басейн. Предната част на човешкото гюлле се оказа основата на гръбначния му стълб, чието съприкосновение с предното стъкло го раздроби на хиляди парченца и така цялото му тяло проникна в кабината. Смъртта на Гинис настъпи от строшаването на три прешлена на врата й. Въздушната възглавница в кормилото изскочи по-късно, когато колата се преобърна в една от канавките.

Малъри се настани отново на мястото до шофьора.

— Видя ли какво стана, Мики? Той полетя. Кълна се в Бога, видях го да лети. И кой после казва, че такива глупости не били за вярване?

— Пълна мистерия, бебчо — отвърна той и я погали но лицето. — Кой може да каже истина ли е, не е ли? Ама сериозно, кой би могъл да каже?

 

 

Подготвяйки екипировката и себе си за последното интервю в кариерата си, разположил се на фона на буйно цъфтящата флора на илинойския селски пейзаж, Уейн Гейл правеше впечатление на човек спокоен и съсредоточен. Въпреки многобройните си синини и порязвания, плюс дупката от куршум в едната си ръка, или може би точно заради тях, той представляваше убедително въплъщение на отдаден на професията си военен кореспондент. Не прекалено самоуверен, но не и по-малко от необходимото.

Картината, която най-сетне достигна до американските домове, от време на време губеше синхрона си и това бе съвсем нормално, като се имаше предвид през какви изпитания бяха преминали и хората, и камерата, но ясно се разбираше за какво става дума.

— Аз съм Уейн Гейл, но за нещастие вече няма възможност да излъчваме „на живо“. Аз съм ранен, а никой от екипа ми не е сред живите.

Малъри стоеше зад камерата и си играеше с копчетата за промяна на разстоянието и фокуса, изпаднала в закачливо настроение сега, когато наблизо не се забелязваха преследващи ги полицаи.

— Напуснах жена си и приятелката ми ме заряза — продължи Уейн, възползвайки се от положението си да вмъкне във фабулата и личната си мелодрама. — Излязохме през парадния вход, качихме се в караваната и отпрашихме. Когато патрулни коли се опитаха да ни преследват, Малъри Нокс уби заместник-шерифа Дънкан Хомолка и изхвърли тялото от задната врата.

Всъщност Малъри изблъска Хомолка съвсем жив и фактът е, че той оцеля, но представена в този вариант, случката беше по-подходяща за телевизионен репортаж.

— Мики уведоми властите, използвайки радиостанцията ми за връзка с полицията, че със сигурност ще бъда следващата жертва, ако не се откажат от преследването. Нямам представа защо от пейзажа отсъстваха хеликоптери. Предположението ми е, че събитията се развиваха твърде бързо, за да могат да бъдат направени необходимите приготовления. Ние току-що отбихме от пътя, за да осъществим това интервю. Напрежението се покачва…

— Нямаме цял шибан ден на разположение! — провикна се някъде извън кадър Мики.

Уейн пое камерата от рамото на Малъри и я обърна към двойката.

— Без повече размотаване, по същество. Мики и Малъри…

Първата минута от интервюто беше отделена, за да може Малъри да нагласи в приличен вид затворническото си облекло и перушината си.

— Малъри Нокс, какво си мислеше по време на това невероятно бягство? — започна „по същество“ Уейн, който очевидно възвръщаше формата си, надушвайки, че се намира пред най-големия журналистически удар в живота си.

— Чудех се колко ли време ще трябва да чакам, преди да останем сами с любимия — каза Малъри. — И се чудех дали ще мога да понеса толкова чакане.

Мики и Малъри се разгукаха като два влюбени гълъба в нетърпеливо очакване на повторното си романтично съединяване. Само че Уейн Гейл на първо време искаше малко отговори.

— Имате ли нещо общо с избухването на бунта?

— Нямаме нищо общо с тоя бунт. Тоя бунт беше просто — как му се вика…

— Съдба — подсказа Мики.

— Съдба — повтори Малъри. — Да пукна, ако сме знаели нещо за някакъв си бунт. Как си мислиш, че е възможно да организираме бунт, когато бяхме пъхнати в шибан изолатор през последната година, Уейн? Не че не ни пука кой к’во говори… Ако толкова искат да се разправя, че ние сме мозъците на цялата работа, нека си разправят. От това няма да си развалим съня или нещо подобно. Но истината е — Малъри се усмихна на любимия си с увереността на жена, чиято вяра в силите, движещи Вселената, току-що е получила неоспоримо потвърждение, — че си беше съдба.

— Съдба, наистина! — обяви тържествено Уейн. — А това е предаването „Американски маниаци“…

Мики щракна с пръсти.

— Айде, айде, побързай.

Но Уейн сега се чувстваше в безопасност с двамата и старата му, нахална като конска муха самоличност излизаше на преден план.

— Още един въпрос, още един въпрос. И така, какво ви предстои?

Малъри прегърна Мики.

— Ами, сега аз и Мики ще я караме спокойно. Може би ще си лежим в някое грамадно легло ден-два. Просто да си се порадваме на компанията. А аз си мислех напоследък за деца. Мисля, че аз и Мики скоро ще я почнем тая работа.

Малъри се изкиска като момиченце, очакващо да получи някакво лакомство, и сложи ръка на рамото на Мики. Той я погали нежно по главата. Само че двама преследвани убийци не можеха да се задържат прекалено дълго време на едно и също място и Мики Нокс все по-натрапчиво го осъзнаваше, а му предстоеше и още работа.

— Трябва да вървим… — каза той.

— Почакайте! — извика Уейн, който не можеше да се примири с неосъществяването на най-златоносния за кариерата му план. — Как възнамерявате да изчезнете точно вие двамата? Та вие сте най-известната двойка в Америка.

— Ами, още в робски времена са имали нещо, което са наричали катакомби…

— Окей, край на интервюто — намеси се Мики, разтревожен, че Малъри може да продължи с разкрития, които да поставят в опасност трудно добитата им свобода.

Образите в обектива подскочиха, защото Уейн наведе камерата.

— Окей, само ме изчакайте да обърна и да се заснема как задавам въпросите. След това ще си посъбера набързо багажа и можем да изчезваме.

Нито един от зрителите не беше подготвен за следващата сцена.

— Добре, добре, ще поразчистим, Уейн. Но ти няма да се блещиш тъпо в камерата и да вършиш простотии — каза Мики и взе карабината си. — Вместо в камерата, ще гледаш към цевите на карабините ни, а ние ще дръпнем спусъците.

Уейн се опита да се засмее.

— Това е шега, нали?

В отговор Мики зареди оръжието си.

— Само почакай една шибана минута, моля ти се — каза Уейн. — Чакай! А аз си мислех, аз почувствах, че през… през цялото това бягство между нас тримата съществуваше някаква връзка. Нещо като да сме комбина и тримата, не е ли така?

— Не е, защото ти си боклук, Уейн — каза Мики. — Ти правеше всичко, за да си вдигнеш рейтинга. Не ти пукаше за нас или за каквото и да било друго, освен за тебе самия. Затова и на никой хич не му пука за тебе. Затова и „от пейзажа отсъстваха хеликоптери“.

Ужасът по лицето на Уейн нарастваше с видима скорост.

— Чакай! Ами индианецът?

— Какво за него?

— Не каза ли, че вече сте свършили с убийствата? Не каза ли, че „любовта побеждава демона“?

— Казах го и така и ще стане — каза Мики, чието търпение вече очевидно беше на изчерпване. — Работата е там, че ти ще бъдеш последната жертва на демона, Уейн.

Известието беше съкрушително за последната жертва и тя се разциври.

— Не, не ме убивай, за Бога.

Сълзите му май попаднаха на мека почва в душата на Мики, защото страшният убиец се наведе и сложи ръка на рамото му.

— В случая не става дума за теб, егоманиак такъв. Аз дори може да се каже, че те харесвам. Просто убийството ти е насочено срещу това, което представляваш, и е вид… официално изявление. — После доверително прошепна в ухото му: — Не съм сто процента сигурен какъв е смисълът на това изявление, но…

Уейн, изглежда, помисли, че проявата на близост е доказателство за размекване и отстъпление у Мики, така че отчаяно хукна на зигзаг между дърветата.

— Уейн! — извика Мики подире му, без изобщо да си даде труд да се помръдне. — Уейн!

Журналистът се спря, после се сгърчи, признавайки поражението си.

— Имай малко достойнство — добави Мики.

Уейн се предаде окончателно, но цената беше получаването на последна дума.

— Добре, добре, нека съм паразит — каза той и закрачи право към въоръженото дуо и към предопределеното му от съдбата. — Живеем в жесток свят. С вас са се отнесли лошо. Нищо ново под слънцето. От деня, когато извършихте първото си убийство, нямаше къде да мърдате от нас. Сторихте, което се очакваше от вас. Аз също. Впрегнати сме в една каруца.

Малъри Нокс се заля в смях — не е ясно дали в отговор на новото ниво на духовно израстване на Уейн, или на мисълта, че й предстои със собствената си ръка да го прати във вечността.

Малките зъбчати колелца в отракания малък мозък на Уейн неспирно продължаваха да се въртят. Той реши да направи най-последен опит.

— Помислете. Работата е там, че, стига да поискаме, можем да се превърнем в новите Салманрушдиевци — книги, срещи с почитатели, всичко това — от разстояние. Ще си живеем в жълтата подводница и от време на време ще изплуваме да вземем въздух. Донахю, Опра ли? Ще ни бъдат като малкото братче и сестриче.

Уейн изкушаваше и се пазареше като дърт търговец на сергия в арабски пазар, обаче Мики не проявяваше интерес да купува.

— Хайде да пуснем малко музика, а? — каза той.

— Чакай! Чакай! — изкрещя Уейн. — Не оставят ли Мики и Малъри винаги жив очевидец, за да разказва?

— Така и ще направим — отговори тандемът в един глас. — Твоята камера.

Уейн Монклер Галенович разтвори широко ръце да прегърне Вселената и нададе предсмъртен вик („Ом“), а двамата Нокс го натъпкаха с олово.

Американската публика потресено видя как тялото на Уейн се лепна на дървото зад него и се свлече. В клоните му пееха птици, листата му шумоляха на вятъра, а в последния кадър, преди компанията да изключи директната връзка, Мики Нокс обгърна с ръка булката си и двамата закрачиха към залеза.

 

 

— Уейн! Уейн! — закрещя Антония Чавес, чието сърцато усилие да запази самообладание през цялото времетраене на събитието най-сетне премина пределната си точка. — О, Господи!

Скот Мабът не желаеше сгромолясването й да стане факт по националната телевизионна мрежа, след като беше удържала положението чак до деветия вал. Без да пита за ничие разрешение, той пусна предварително направен запис на новините в шест часа — решение, което по-късно му коства мястото. Съдбата не преставаше с ирониите си, защото водещият на новините съобщаваше за изтреблението, настанало на сватбено тържество предишната вечер.

Той отиде до подиума на водещите и прегърна Антония в мълчаливо признание за добре свършената работа. Дотогава никога не беше я възприемал на сериозно като журналистка, никога не беше я смятал за нещо повече от говореща уста с хубави зъби и добре поддържана коса. Тя се отпусна върху рамото му и зарида без глас, докато най-непоносимата част от емоционалния й товар се оттече. Само няколко секунди й трябваха, за да събере неподозираните си резерви от вътрешна сила и да се овладее.

— Как така никой досега не разбра, че си толкова печена? — попита Мабът.

Тя го погледна, сякаш й беше задал глупав въпрос.

— Никой не се поинтересува.