Джон Огъст, Джейн Хемшър, Куентин Тарантино, Оливър Стоун
Родени убийци (10)

7.

Когато на следващата сутрин се събуди, Малъри беше вбесена, задето Мики не й е казал, че в клозета има някой.

— Да взимаш заложници е едно, но да не ми кажеш, че си вързал някаква си кучка да ни гледа какво правим в леглото, си е чисто и просто гадна постъпка от твоя страна — каза Малъри, събуждайки любимия си с опряна в брадичката му цев на собствения му „Магнум“.

През това време Лиз Делакроа продължаваше да се мъчи да си поеме въздух, след като всичкия й беше изкаран, с две пукнати ребра в добавка, от якия шут, с който Малъри беше ознаменувала откриването на присъствието й в клозета.

Погледът на Мики беше все още замъглен от съня. По-късно Лиз се питаше в каква степен демонстрираното изтощение беше истинско и доколко той се опитваше да открадне време, за да измисли подходящ отговор.

— Ами, нали знаеш, бебчо — започна Мики, като очевидно подбираше думите една по една, — че решихме винаги да оставяме някой, който да разказва всеки път като убием някого?

— Да. И какво от това?

— Ами… Дойде ми на ум, че тази жена може да бъде живо доказателство за нашата любов.

Малъри го погледна недоверчиво.

— Какво може да бъде?

— Да — потвърди Мики и увереността в гласа му нарасна. — Просто искам целият свят да знае, че за нас има и други важни неща освен да убиваме хора. Тази жена ще бъде живо доказателство за нашата вечна и неумираща любов.

Мики погледна, за да провери доколко Малъри е склонна да повярва на изявлението му. Не изглеждаше като да не му вярва напълно, затова той продължи:

— Мислех си, че ако ти кажа, че тя е там, ти ще се стегнеш и няма да се получи естествено.

Малъри обмисли за момент чутото, почти с желание да го повярва.

— Наистина ли?

— Абсолютно, бебчо — каза Мики. — Ако я бяхме убили, никой никога нямаше да разбере.

Малъри се хвърли в прегръдките му, за да получи действено доказателство за думите му.

— Добро бебче — каза Мики и я целуна, носле стана от леглото и се отправи към банята.

Малъри седна на ръба на леглото, погледна към Лиз в клозета и кресна:

— Ти пък какво си зяпнала!

Етикетите все още си стояха залепени на устата на Лиз и дори и да имаше какво да отвърне на изкрещяването, нямаше начин да го стори. Едва ли би могла да бъде приета за източник на каквато и да било заплаха, както си лежеше, свита на кълбо. За нейно най-голямо изумление следващият ход на Малъри беше да си излее душата пред нея.

— Знаеш ги мъжете — не можеш да им се довериш, и това си е, не съм ли права? — попита Малъри, поглеждайки към Лиз за съчувствие. Загубила окончателно ума и дума, Лиз само кимна в знак на съгласие.

— Искам да кажа, през повечето време чувствам Мики като идеалния ми партньор, разбираш ли? Чувствам все едно всичко, дето си го помисли, аз го знам точно какво е. А същото важи с двойна сила и при него. Той сигурно знае всяка мисъл, която ми минава през главата. Откакто срещнах Мики, не ща и да погледна някой друг.

Тя замълча за момент.

— Предполагам, че нещо подобно е с всички жени, разбираш ли?

Лиз кимна.

— Е, и как така се случи да не знам, че те е напъхал в клозета? — каза тя и гневът разкриви лицето й. Лиз се уплаши, че ще я убие. Малъри се изправи и закръстосва из стаята.

— Чудя се дали си е мислил за теб, докато е правил любов с мен. Причернява ми само като ми мине мисълта, че крие от мен. Ние двамата не съществуваме отделно. Ние сме една душа. Мики винаги го повтаря. Един-единствен човек, разделен в две тела. Как е възможно дори когато не бихме могли да бъдем по-близки, когато лежим в прегръдките си, той да ме лъже? Е, може би „лъже“ не е точната дума, но, нали разбираш… да крие нещо от мен.

Малъри грабна една четка и започна да разресва дългите руси кичури на перуката, която вдигна от пода — бяха я захвърлили в спазмите на страстта през нощта. Един от кичурите се беше свил на топка и в раздразнение от напразното си усилие да го разплете, тя го захапа.

— Мики обича русата коса — подхвърли Малъри саркастично. Собствената й коса беше черна като катран, на фитили и рядка — както Малъри я наричаше, „коса на бяло момиче“. — Казва, че перуката му давала усещането, че прави любов едновременно с две.

Внезапно Малъри хвърли кръвожаден поглед към Лиз. Сърцето на жертвата сякаш престана да бие от студа в очите, вперени изучаващо в нея.

— Ти имаш руса коса — каза Малъри, местейки поглед от Лиз към перуката и обратно.

Лиз безмълвно се замоли шумът от душа да спре и Мики да се появи, за да изпълни обещанието си да я остави жива, като свидетел на сексуалните им подвизи. Тя беше готова да се закълне и в Бог, и в Мики, че целият свят ще научи за тях, стига само тази жена да престане да се занимава с нея.

Тя не престана.

Малъри пусна перуката, взе „Магнум“-а и бавно се приближи към клозета.

— И представа си нямам какво е ставало тук преди да дойда — каза тя. — Мики може просто да те е награбил, да те е проснал и да си е свършил работата за пет минути, ако му се е искало.

Лиз чу как изщрака вдигнатият предпазител и се разплака.

— Всеки мъж би го направил. Мики Нокс, мъничкият сладък Мики, е особено добър в тая работа, нали?

Душът продължаваше да си тече. Банята се огласяше от звуците на „Това, което не знам“ на Дуайт Йоукъм и изпълнението на Мики Нокс много приличаше на подигравка.

Той определено не възнамеряваше да я спасява. Малъри се намираше на сантиметри от клозета, когато на вратата на стаята неочаквано се почука. Малъри спря.

— Лиз? Тук ли си? — обади се мъжки глас от коридора.

— Ти ли си Лиз? — понита Малъри. Лиз енергично закима.

— Добре, да видим кой ти идва на гости — каза Малъри и по лицето й се разля ехидна усмивка.

Тя отвори вратата и се оказа лице в лице с Карлос Именес, помощник-управител на конгресния център в Лас Вегас — беше се облегнал на рамката и на самодоволната му физиономия бе изрисувано „ей сега ще ме чукат“. Щом видя Малъри, към въпросното изражение се прибави изненада.

— Къде е Лиз? — попита той.

— Може би й е писнало шибаното чакане! — кресна Малъри и го изблъска в коридора. Приличаше на торнадо, стоварило се незнайно откъде и как — четиридесет и пет килограма чист, необуздан бяс, който го притисна върху отсрещната врата.

— Мислиш си, че можеш просто да си вдигнеш шибаната ръчичка и да потропаш на някоя врата, по което време ти се прище и някоя кучка веднага ще е готова да си разтвори краката, за да ти направи кефа?

На Лиз й се струваше, че чува някакъв развихрил се дух на смъртта.

— Ей, по-кротко де, сбъркал съм стаята! — каза Карлос.

— Най-голямата ти грешка! — каза Малъри. Лиз чу смеха му в коридора.

— Е, и какво, да не би да ме напляскаш?

Отговорът на Малъри се състоеше от дясно кроше в челюстта, гарнирано с ляво в стомаха и последвано в бърза серия от ритник в топките и още два удара по врата. Превит, но не и надвит, Карлос атакува и я отнесе през вратата в стаята.

Лиз видя Малъри да се просва зашеметена на пода. При появата на Карлос от гърдите й се беше откъснала облекчена въздишка. Тя и Карлос спяха от четири нощи насам, а от момичето беше успяла да натрупа впечатления само за последните шест часа… но я притесняваше усещането, че Карлос допуска голяма грешка, като подценява противничката си.

И беше права.

Карлос влезе бавно в стаята, оставяйки вратата да се затвори зад гърба му. После я заключи.

Капчици пот се процеждаха през миглите му. Малъри се беше изправила и бяха приковали поглед един в друг, застанали в двата края на стаята.

— А сега чичко Карлос ще ти даде урок — каза той и се изхили мръснишки, докато сваляше колана си. После го сви на две и изплющя по ръката си за по-голям ефект.

Малъри го дари с широка дяволита усмивка и внезапно се стрелна към него. Скочи като побесняла улична котка и го събори върху телевизора, на чийто екран някаква новобрачна двойка се учеше как да участва в залози. Стъклото на телевизора се пръсна. Малъри успя да се закрепи на гърба на противника си и впи нокти в гърдите му.

Карлос изпищя и се опита да я изтръска от себе си, но тя само се вкопчи по-здраво, стисна гушата му с ръка и той се изтърколи и се удари шумно в дрешника.

Тя направи кълбо към вратата.

— Мръсна кучка! — извика той и невярващо попипа кървавите петна на местата, където хищницата беше разкъсала плътта му. Вече избиваха върху тениската.

Мики Нокс най-накрая сигурно беше дочул боричкането върху шума на водата, защото в същия момент дотърча в стаята — гол-голеничък и мокър. Карлос тъкмо се пресягаше да се въоръжи със стол. По инстинкт Мики се наведе за ножа в ботуша си. Само че не носеше ботуши.

— Стой настрана, по дяволите! — изкрещя Малъри. — Той си е мой!

— Добре де, бебчо, спокойно, твоя си работа — каза Мики примирително и се премести до вратата, за да блокира изхода и да гледа сеир.

Малъри скочи на крака преди Карлос да се приближи достатъчно със стола, който беше твърде тежък за ефективно използване дори за неговите метър и осемдесет и пет. Карлос го стовари върху ръба на кревата, но Малъри вече се беше преместила към възглавниците.

По някаква случайност той успя да я докопа за единия глезен и се опита да я придърпа. Малъри обаче сграбчи телефона от нощното шкафче и при рязкото дърпане кабелът изхвърча от щепсела в стената.

Във всичките си схватки Малъри се ползваше от едно преимущество — миниатюрният й ръст й даваше необикновена подвижност, с която всякакъв противник трудно би се справил, а отгоре на всичко, пак заради ръста, неоправдано я подценяваха.

Карлос Именес не нравеше изключение по отношение на гореизтъкнатото.

Още преди да посегне за втори удар, Малъри беше преметнала кабела около врата му и го душеше. Низ наблюдаваше с все по-изтляваща надежда как Малъри се плъзна зад него, опря коляно в гърба му и се превърна в ездач на бик, изправен на задните си крака. Той отново се опита да я изтръска от себе си и да я смаже между гърба си и стената, но Малъри уви двата края на кабела около едната си китка, а със свободната ръка започна да го налага по главата с телефонната слушалка. Разхвърчаха се кости и пластмаса.

— Браво, мойто момиче — каза Мики.

Най-сетне Карлос се строполи безчувствено, Малъри задържа примката на кабела стегната още трийсетина секунди. Ей така, за по-сигурно.

После допълзя до нощното шкафче и си запали цигара.

— Ако си намериш жена, която по-добре от мен ще скъсва задниците на мръсници като тоя, веднага се ожени за нея, Мики Нокс — каза тя и в същия момент тялото на Карлос се свлече от леглото на пода. След него се свлякоха и чаршафите и одеялата.

Мики просто си стоеше гол и ухилен. Малъри му подхвърли пакета „Малборо“ и запалката. Той се опита да заеме театрална поза, изразяваща небрежно безгрижие, с цигара в уста. Тя се разсмя. След нея и той.

— Ето ти малко компания, Лиз — каза Малъри и изблъска тялото на Карлос в клозета.

Очите на Лиз се замъглиха от изтощение и мъка. Тя почти не можеше да се движи, защото Карлос се просна върху нея в странна пародия на заниманието, с което по план трябваше да бъдат заети по същото време.

— Да ти го начукам, Лиз — каза Малъри, докато затваряше вратата. — И на теб, и на гаджето ти.

 

Малко след описаната случка Нора Хафърти влезе в конгресната зала, за да я подреди преди пристигането на участниците, предвидено за същата сутрин.

Като се изключеше акцентът, Нора удивително приличаше на телевизионното величие Джулия Чайлдс — едър кокал и мъжки черти, но грациозна и с майчинско излъчване във всички останали аспекти. Всъщност да бъде майка беше основната й професия, след като беше успяла да отгледа четири чудесни деца в предградията на Детройт. Понастоящем, петдесет и седем годишна, тя живееше само със съпруга си Пит (инженер, пенсиониран), след като преди година и половина последното от децата й (Кели, стоматолог-хигиенист) отлетя от семейното гнездо и ги остави двамата да се скитат немили-недраги из някога толкова уютната фамилна къща.

Точно майчинският инстинкт я прободе, когато зърна момичето с вид на бездомно сираче, което подаде глава иззад ъгъла и огледа помещението. Първоначалният й импулс беше да прегърне това дрипаво дете, да го нагости с топла храна и да се погрижи за белезите и раните, покриващи цялото му тяло — поне така й се струваше.

Възможно е точно този инстинкт да спаси живота й.

— Тук ли е ангелският конгрес? — попита момичето стеснително. Май не се осмеляваше да влезе.

— Ами, да, тук е — каза Нора. — Но ще започне по-късно. Още няма никой.

Момичето изглеждаше съкрушено.

— О! — каза то.

— Но ти можеш да дойдеш пак — каза Нора. — Би трябвало да започне към десет часа.

— Ами, като че ли няма да мога — каза разочарованото младо същество. — С приятеля ми трябва да хващаме пътя съвсем скоро.

Нора погледна към коридора и видя млад мъж. Косата му беше мокра и кракът му нетърпеливо подритваше килима. Можеше само да се надява, че не той е причинителят на белезите и раните на девойчето.

То й подхвърли малка розова брошура и каза:

— Попаднах на това в една книжарница в Илинойс, оттам съм. Вие ли сте жената-ангел?

Нора Хафърти наистина беше „жената-ангел“. Животът й завинаги се промени след прочитането на една книга, озаглавена „Ангели между нас“ и написана от Мериън Гейнис. В Гейнисовия модел на Вселената ангелите присъстваха навсякъде, грижеха се за всички и не позволяваха на праведните души да се случат лоши неща. Да се научиш как да живееш щастливо за Гейнис означаваше да изградиш здрава връзка с личните си ангели, понеже всички вътрешни конфликти на дадена личност произтичаха от битките, водени от групи ангели в света на духа. Общо взето, доста лесна и удобна за възприемане космология, която булевардната преса обозначаваше като „религиоподобна“ и предлагаща всеизвестните предимства на традиционната религия — сигурност, щастие, любов и същевременно сваляща от душата на вярващия съпътстващото бреме — боготворене, покаяние или риска от вечно проклятие.

Нора се занимаваше с публикуването на двумесечен бюлетин („Ангелски глас“) и ръководеше Американския постоянен електронен форум — най-бързоразрастващата се дискусионна мрежа. Една седмица след интервюто й за „Таим“ и „Нюзуик“ тя реши да се заеме с подготовката на първата национална конференция, посветена на ангелите, която да се проведе в Лас Вегас, Невада.

— Пропътувала си цялото това разстояние само заради конференцията ли? — понита Нора момичето с необикновено силна и събуждаща у нея безпокойство аура. Нора не можеше да си спомни някога да е изпитвала нещо подобно. Ангелската битка, разиграваща се насреща й, трябва да беше от порядъка на Армагедон.

— Ами, ние всъщност сме тръгнали… е, няма значение закъде. Мики ще избеснее, ако се изпусна да кажа. Но причината да минем през Лас Вегас е, че чух за вашата конференция и исках да дойда. Така, както ни се стекоха нещата, няма да ми е възможно да присъствам, но се чудех дали не би се намерило нещо, което да взема със себе си?

Нора погледна разопакованите кашони с материали и се опита да си спомни в кои от тях държеше популяризаторската си литература. Ако някога през живота й се беше случвало да види някой, нуждаещ се от малко ангелска помощ, това беше точно в този ден. Момичето пред нея.

— Мал, побързай, трябва да тръгваме — обади се младият мъж от коридора.

— Секунда, Мики…

— Веднага! — Безпрекословната заповедност на тона му накара Нора да изпита още по-силно съжаление към момичето. Тя разрови хартиената папка с бележките за лекцията си същия следобед и намери подходяща брошура.

— Заповядай, скъпа — каза тя и я тикна в ръцете на момичето.

— Благодаря ти, Нора — каза то. От лицето му бликаше благодарност. — Казвам се Малъри…

— Мал! — изкряска спътникът й, влезе в залата, сграбчи я за ръката и я извлече навън.

— …и завинаги ще запомня колко добре се отнесе с мен. Знаеш ли, Нора, аз мога да виждам ангели. Мога, наистина. Около теб е пълно с тях.

Петък сутринта, шест и петнайсет. Щяха да изминат часове, преди полицията живо да се заинтересува от Нора и тя да осъзнае, че се е разиграло събитие от най-съдбоносно значение — за конгреса и може би за целия й живот.

 

 

Лиз Делакроа оцеля и беше възнаградена — стана звездата на седмичния филм на Ен Би Си „Страховити убийци: Мики и Малъри в хотел «Мираж»“. Преодолявайки притесненията на цензорите от компанията, режисьорът Шенън Стайкс нагласи действието през цялата сцена на схватката да протича на бавни обороти, като камерата скачаше от размяната на удари към близки кадри от реакцията на Лиз, за да не бъде насилието пресъздадено прекалено страховито и отблъскващо. Един от критиците му отбеляза, че техниката давала усещането за гледане на подводен балет.

В сравнение с истинската история бяха променени няколко елемента. Първо, Карлос се бореше с Мики, не с Малъри, защото това бе чувството за реализъм на сценаристите. Второ, на Карлос му побеля кожата, беше повишен в управител на конгресния център и в ръцете му беше тикнат диамантен пръстен, с помощта на който възнамеряваше да получи ръката на Лиз. Трето, във филма схватката беше с времетраене три минути и половина, докато истината е, че между началото и края й нямаше и шейсет секунди.

Точната рамка във времето на горезаснетото събитие беше възстановена по непосредствените свидетелства на Лиз Делакроа и други двама гости на хотела — Рон и Марта Кулман от стая 1142, които изгледаха и прослушаха част от схватката в коридора през шпионката на вратата на стаята си. Семейната двойка от Милуоки по-късно сподели пред полицията, че не довели инцидента до знанието на хотелската управа, защото го сметнали просто за кавга между любовници, в лицето на Карлос и Малъри. Интервюирана специално с оглед на настоящата книга, Марта призна какво е било истинското й впечатление — че Карлос е сводникът на Малъри и че двамата не са могли да постигнат съгласие по повод на пари или наркотици. Не искала да го спомене по-рано, защото се стараела да бъде по-либерална и с по-свободни възгледи. Нещо естествено, като се вземе предвид, че била пристигнала за три дни в Лас Вегас, за да участва в конгреса на ангелите.