Джон Огъст, Джейн Хемшър, Куентин Тарантино, Оливър Стоун
Родени убийци (21)

18.

Дуайт Макклъски разбра, че работата му е спукана, от секундата, в която стъпи в наблюдателницата на охраната, намираща се пред главния вход.

Той се оказа там, след като изслуша по телефона в кабинета си конското на вицегубернатора, който си търсеше изкупителна жертва за даденото от него самия разрешение за интервюто. Тогава му съобщиха, че затворниците са завзели цялата главна сграда. Почти всички вътрешни врати на затвора бяха широко отворени и едно от малкото неща, които намиращите се вътре не можеха да направят, беше да излязат.

Шон Девлин беше зад Макклъски, когато той влезе в наблюдателницата и трагедията се стовари с пълна сила върху му.

„Тауъри седеше пред мониторите и полудяваше пред очите ми — припомня си Девлин. — Погледнах, накъдето гледаше и той, и не ми трябваше много време, за да разбера какви бесове го тресяха.“

Дори сега, шест месеца след описваните събития, гласът на Девлин пресеква под напора на спомените. Ръката му трепери и се пресяга за успокояваща цигара, а той започва да изброява ужасите, разиграли се на мониторите пред него.

„Зърнах Болтин на стол в бръснарницата. Двама го държаха да не мърда, а трети посягаше с бръснач към гърлото му. Сарън го натъпкваха някъде си, с главата надолу, в контейнер за боклук, от който излизаха пламъци. Някакъв нещастник, когото дори не успях да разпозная, се люлееше от една от гредите в карцера, целият покрит с кръв и с пречупен врат. А Зумас… — Девлин спря за да събере сили да продължи. — Зумас, мойто другарче за риболов, който ми помагаше да ремонтирам мотора на моя «Камаро» 396 Ер Ес, модел 68-а… Не ми се говори какво точно правеха с него в залата за изповеди. Едва ли не се зарадвах, когато после научих че са го убили, защото никога нямаше да искам да го погледна в очите след това, което видях да правят с него. Ако на мен ми се беше случило, щях да искам да съм мъртъв.“

Девлин беше сразен от гледката на осакатяването и изтребването на приятелите си, но Макклъски трепереше от гняв. Може да се каже, че Спарки Нимиц, жител на Бруклин и почитател на блус-музиката, преместил се в Чикаго именно заради нея преди две години, не беше избрал най-подходящия момент да извести шефа си, че:

— Те са на свобода, сър. — С треперещ глас.

Нужно беше известно време Макклъски да абсорбира поднесената му от Спарки информация.

— Какво? — попита той.

— Те са… те са на свобода, шефе. Мики и Малъри Нокс са на свобода.

Начало на процеса на възприемане:

— Какво искаш да кажеш с това „те са на свобода“?

— Въоръжени са — каза Спарки и изстреля всичко на един дъх. — Държат за заложници екипа на Уейн Гейл, Кавано и Хомолка. Сканети е мъртъв. С тях имат камера и точно сега ги показват по телевизията.

Изражението на Макклъски замръзна, сякаш някакъв бушон в мозъка му изгоря и сега там вътре беше тъмно. Не можа веднага да си възвърне способността да говори.

— Това е краят! — изрева той. — Тия двамата изроди, мръсници долни шибани, да го направят това на моя затвор! Те са виновни! Ще ги обеся! Казвам ти Спарки — или те, или аз.

„Спарки не беше гений — казва по-късно Девлин, — но той, както и всички ние, разбираше колко лоши са новините. Всички бяхме слушали истории за бунта в Санта Фе през 82-ра — наричаха го «кланицата на дявола». Най-страшният затворнически бунт в историята на САЩ, така се водеше. Но тия истории ми се струваха като детски приказки, като гледах какво става под носа ми. При това имахме начело човек, обсебен от идеята за отмъщение повече, отколкото да си върне контрола над затвора — по-чудесен начин от този да ни избият всичките, здраве му кажи.“

„Всички бяхме шокирани от реакцията му — продължава Девлин, — но единствен Спарки имаше смелостта да му го каже.“

— Какво говориш, шефе? — каза Спарки. — Целият затвор гори като факла, а ти дрънкаш врели-некипели за тия боклуци Нокс.

Но гневът беше обладал Макклъски напълно.

— Ще преследвам тия отрепки, както се преследват побеснели кучета или смрадливи плъхове, точно това са те! — От устата му изхвърчаха слюнки. Съвсем побеснял, той заповяда да се изпрати подире им „зелената трошачка“ — специално формирование, държано в постоянна бойна готовност за случаи като сегашния. Прозвището си бяха получили заради жълто-зелените си флуоресциращи гащеризони.

Девлин се раздвояваше между гнева и неспособността да повярва на чутото; на него самия му идваха наум поне сто по-добри идеи за използване ударната сила на формированието, например атакуване на затвора и отърваване на задниците на охраната. Но не той командваше парада. А в главата на директора на затвора май се въртеше само една мисъл:

— Тия двамата ще умрат днес.

 

 

Мики и Малъри Нокс може и да се бяха превъплътили в най-известната любовна двойка, но инстинктът за оцеляване им казваше сега да се борят, а да се обичат после. Американските зрители бяха удивени най-много от способността им да мислят и да действат като едно цяло, да се разбират не с думи, а интуитивно какво да правят и как да го правят.

Мики дръпна Уейн за яката на ризата.

— Хей, приятелче, я ми кажи с какво се дотътри дотук?

— Шоуто ми разполага с добре екипирана каравана.

Самата интимност бяха тия двамата.

— Къде е паркирана?

— Отпред…

— Значи се запътваме натам. Дай ми ключовете, ако обичаш.

Уейн изпълни желанието му на момента.

— Фургон, ухаа! — провикна се Мики.

Някъде между кафенето и бръснарницата иззвъня клетъчният телефон на Уейн. Навсякъде около него се вихреха затворници — палеха огньове или взривяваха саморъчно направени бомбички, без изобщо да се впечатляват от нетърпимо дразнещия разпръскван сълзотворен газ. Междувременно спортните занимания се бяха пренасочили от трепане на охраната към измъчване на доносници поради почти пълното изразходване на наличния ресурс от стражи и разбиване вратите на крилото, където се намираше отделно охраняваният отряд. След попадането на секретните документи в ръцете на затворниците повече не съществуваха никакви тайни. Този, който беше пял за другарчето си по килия, сега беше оставен на милостта му. Демонът беше неоспорим господар на положението.

— Виж какво, скъпа, нищо не се е случило! Кълна ти се! Винаги съм ти бил верен! — изкрещя Уейн и точно тогава върху му се стовари умиращ затворник, професионално скалпиран и със закачена на гърба табелка „доносническа курва“. — Ще го обсъдим, когато се прибера вкъщи… Разбира се, че съм добре! Тук е по-кошмарно, отколкото в шибания Багдад! Чуй ме, Долорес, обичам те.

И изключи телефона.

— Тъпа крава!

— Хайде! — извика Мики и групата тръгна по коридора. Върволицата заложници понастоящем включваше Уейн, Джули, Роджър, Франк, Кавано и Хомолка. Хърб Гейнис се беше възползвал от предоставилия му се шанс да си плюе на петите към един от изходите, когато някакъв затворник нападна Уейн и Мики беше принуден да го защити.

„Напълно ми беше ясно кой е най-ценният заложник за Мики — обяснява Гейнис. — На този етап безопасността му зависеше в по-голяма степен от запазване живота на Уейн, отколкото от моето убиване.“ Гейнис успя да излезе от сградата на затвора и да се зарови под купчината боклук, която провидението му беше подсигурило с последното заключване на килиите. Остана там до следващия ден, т.е. докато силите на реда наложиха контрола си над затворническия двор.

 

 

Светлините над главите на бегълците просветваха и загасваха. Внезапно от един коридор в южната част на сградата, водещ към крило „Г“, се появи група щурмоваци, облечени в зелени дрехи. Придвижваха се на бегом и с готово за стрелба оръжие.

Мики Нокс нямаше друг избор освен да поведе своите хора в обратната на досегашното придвижване посока. Само че там вече ги очакваха, избрали си тъкмо тази позиция, петима въоръжени стражи.

Измъкване май нямаше.

Охраната започна да стреля и един по един заложниците се просваха бездиханни на пода. Първо Роджър, майсторът на камерата. Втора Джули, отчаяно опитваща се да освободи ръцете си от здраво пристегналото ги въже и да се отдели от баласта на мъртвото тяло на Роджър. Безуспешно. После дойде редът на Франк, чийто гръден кош експлодира като зрял домат при срещата си с куршумите.

Уейн Гейл превъртя. За секунди разликата между добрите и лошите се стопи под дъжд от куршуми. В лудешко избухване на самосъхранителна енергия той се отскубна от въжето, привързващо го към Кавано, измъкна от ботуша си полуавтоматичен „Глок“ и откри стрелба по охраната, претъркаляйки се по коридора в търсене на прикритие.

Изглежда, късметът на Мики и Малъри си беше взел почивка, но те продължиха да стрелят. Друго не им оставаше — зелените щурмоваци се приближаваха от единия край на коридора, а стражите — от другия. Мики подвикна към Малъри и тя без излишни думи му подхвърли нов пълнител.

Мики презареждаше, когато изведнъж престрелката напълно замря. Той се надигна и зърна петимата стражи. Бяха си на мястото. Мъртви.

И тогава иззад телата им изникна фигурата на мъж. Кльощав, четиридесетгодишен, с оредяла коса — външност на чиновник, не на убиец.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Мики и огледа мъжа, който държеше димяща карабина, очевидно същата, прехвърлила петимата нещастници в перо „разход“.

— Аз съм Оуен — каза мъжът.

— Какво искаш? — попита Мики.

— Да ме вземете с вас — каза Оуен.

Прекрасно местенце да се натресеш на клуба на почитателите си, няма що.

— Точно сега не сме тръгнали наникъде — каза Мики.

Усмивката на Оуен беше загадъчна.

— Следвайте ме — каза той.

Който и да беше тоя тип, той беше избил охраната и не стреляше по тях, което съвсем не можеше да се очаква от щурмоваците, стремящи се с всички сили да ги догонят.

— Хайде, бебчо. Хайде, Уейн — каза Мики. — Хващай камерата.

 

 

— Здравейте, аз съм Антония Чавес и ако вие сега включвате телевизорите си, излъчваме на живо от затвора с усилено строг режим Батонгавил, където Уейн Гейл е взет за заложник от Мики и Малъри Нокс при опита им да си пробият път навън във вихъра на всеобщ бунт на затворниците. Уейн, чуваш ли ме?

Техниците полагаха титанични усилия да приведат в приличен вид образа, получаван от повредената преносима камера. Уейн се намираше във вътрешността на някакъв тъмен, тесен коридор, което съществено усложняваше задачата да се установи кои са сред оцелелите.

Уейн редуваше периоди пълна страхова парализа с участие в екшън сцени със стрелба и размяната на необясними реплики по телефона със съпругата си Долорес, чието име скоро се превърна в нарицателно за „кучка“ за много американци.

— Не мога да определя накъде отиваме — каза Уейн. Беше си свалил вратовръзката и я бе увил около главата си в превръзка стил „командо“, за да спре кръвотечението от почти откъснатото си от куршум ухо.

— Това е спомагателен коридор между източната и западната част на крило „Б“ — съобщи Оуен монотонно. — Отворите, които виждате, водят към всяка отделна килия. А това, което се стича от тръбите, е пикня и изпражнения. Но оттук най-бързо се стига до…

— Млъквай — сряза го Мики и посочи камерата. — Това нещо е включено.

 

 

Така си и беше — камерата предаваше уловените образ и звук. А пред затвора Катрин Гинис беше приклекнала пред миниатюрно телевизорче „Сони“ в компанията на може би цял батальон от щатската полиция на Илинойс и следеше развитието на драмата.

Беше пристигнала преди час за срещата си със Сканети в кабинета на директора на затвора. Сиреч, повече нищо не я задържаше в Батонгавил. Но дали защото беше попаднала под страховитото очарование, завладяло цялата нация, или просто защото подсъзнателно чувстваше, че има работа за довършване, Катрин Гинис продължи да гледа как Мики Нокс и спътниците му изплуват от бездната и бавно напредват в избраната посока.

 

 

Те се появиха от спомагателния коридор на второто ниво в източната част на крило „Б“.

Уейн вървеше начело на влакчето на заложниците, а ролите на вагончетата се изпълняваха от Кавано и Хомолка. Очакваше ги самотен човек от охраната, насочил оръжието си в Уейн.

— Не стреляй, аз съм Уейн Гейл, не стреляй! — записка Уейн. Бедният човечец, поколеба се точно колкото Уейн да изпразни целия пълнител на пистолета си в него.

Той издуха димящата цев с маниера на Мръсния Хари, напомпан с адреналин до степен да се почувства безсмъртен. Убиването на хора беше помогнало там, където години на философски и психологически анализи се бяха провалили.

— Жив съм, за първи път в живота си чувствам, че съм жив! Благодаря ти, Мики!

Но Мики Нокс не беше оглупял от избухването на бунта насам и от вниманието му никак не убягваше фактът, че този въоръжени идиот е способен с еднаква лекота да трепе хора и от двете страни, затова се възползва от възможността да разоръжи Уейн и да му повери само оперирането с камерата.

— Балансът ти е прецакан, човече — каза той на разочарования журналист.

Свиха зад ъгъла с намерение да слязат на първия етаж, но на долната площадка беше застанал Макклъски, заобиколен от щурмоваците си, които тъкмо бяха отвоювали първия етаж на източната част на крило „Б“. Главния коридор и пътят към свободата бяха блокирани.

— Последна спирка, Нокс. Убийте ги тия двамата!

Мики дръпна Кавано и го изправи на най-горното стъпало.

— Не стреляй или ще го убия, Макклъски!

Само че Макклъски забеляза, че ситуацията не е патова.

— Той е мъртъв, малоумнико. Можеш да ме цунеш отзад! Огън!

Шон Девлин съзнаваше, че е прекрачил някаква невидима, но съдбоносна линия, когато, заедно с другите щурмоваци, даде воля на натрупаното напрежение и напълни тялото на Кавано с олово. Тялото на Кавано бясно се заизвива в някакво странно подобие на танц, а Мики хукна и се вкопчи в Хомолка.

Малъри действаше още по-бързо. Тя стисна Уейн за врата, опря пистолета си в слепоочието му и го избута, за да застанат пред Мики на тясното стълбище.

— Разкарай си пушечното месо или ще му пръсна черепа! Изчезвайте, иначе ще му пръсна главата!

Вдигнатите насреща й дула не помръднаха.

„Не ни пукаше особено за тоя тип“ — казва Девлин.

Уейн започна да циври.

— Не стреляйте! Умолявам ви, не стреляйте! Моля ви, моля ви, моля ви…

— Затвори се устата, Гейл, боклук такъв! — изкрещя Макклъски, удивен, че дори и в предматово положение тия двамата намираха начин да му причиняват душевно неразположение. — Мики, Малъри, чакайте да ви кажа…

— Ти си затваряй устата! Не ща да ти слушам дрънканиците — пресече го Малъри.

— Сигурен съм, че разбираш, Малъри, че ако убиеш тоя скапаняк, ти…

Малъри ръгна Уейн в гърба.

— Вдигни си ръката!

Уейн изпълни послушно командата и моментално получи дупка от куршум в китката.

Телевизионните цербери бяха толкова сразени от видяното, че напълно пропуснаха да регулират звуковата мощност, когато Уейн заквича като прасе, на което са забили нож във врата.

Щурмоваците отскочиха назад.

Оуен се появи от северната страна на стълбището.

— Насам, Мики, разчистих пътя!

Камерата върху рамото на Уейн се изви към помещението за къпане на крило „Б“-изток — някога лъщящо с белите си плочки, а сега потънало в кръв като склад на пазар за човешко месо. По тавана бяха накачени и затворници, и стражи, безразборно, с разпрани стомаси и виснали вътрешности.

Гласът на Макклъски ги настигна:

— След шейсет секунди съм горе!

 

 

Кой би могъл да забрави непоносимото напрежение, докато наблюдавахме предполагаемите последни минути на Мики и Малъри Нокс на тоя свят?

Прехвърляме се при Антония Чавес: тя сега маневрираше с лекота между насъбраните „на пожар“ и включени в предаването от различни части на страната експерти по случая, в чиято бройка влизаха лелята на Мики Офелия, Дарил Гейтс, специалист по криминална психология от Харвард, и един самодоволно надут заместник-губернатор от Илинойс. Антония съумя да запълни мъртвото ефирно време със собствен коментар и насочващи въпроси. Цялата страна зависеше от способностите й на гид, за да бъде преведена през оргията на предаваното на живо насилие.

И без да й се подсказва, тя се досети да прекъсне възпоминанията на леля Офелия за Мики в средното училище, когато стана ясно, че предстои финалната сцена на шоуто. Макклъски ги беше притиснал до стената и не съществуваше сценарий, според който той и разярените му стрелци биха допуснали удължаване на земните им дни.

Из цялата страна, на бденията, провеждани в чест на семейство Нокс, се спусна тишина. Тийнейджърки започнаха да ридаят, ужасени от предстоящото заколение на живо по телевизията на демоничния любовник от пубертетските им сънища.

Всички ние гледахме, затаили дъх в очакване, когато клетъчният телефон на Уейн иззвъня. Долорес. Е, изглежда, най-сетне у Уейн Гейл се беше пробудило мъжкото начало, което също допринасяше за поддържането на трепетното очакване у нацията. Беше дошъл ред, може би, за неговото предсмъртно слово и на съпругата му се падна жребият да застане лице в лице с избликналата му мъжка сила. Гаснещата батерия на телефона с последен напън трасира крясъците му:

— Духай го, кучко! Чуваш ли ме… Хич нямам намерение да се прибирам вкъщи. Освободих се от теб. Аз съм жив! За първи път съм жив. Тъй че, знаеш ли к’во — върви на майната си!

Край на разговора. И всеки, таящ поне мижава надежда, че двамата някак си ще успеят да се спасят, почувства как на гърлото му засяда буца, когато Мики се наведе да помогне на Малъри да превърже кървящата рана.

— Каквото и да се случи, знай, че те обичам… — каза той. Първи момент на споделена нежност, откакто с огън и меч бяха проправили пътя на повторното съединяване на съдбите си. Явно за него беше важно да даде израз на нежността си; можеше да е последната му възможност. Най-последната. — Обичам те повече, отколкото обичам себе си…

Погледите им се прикотвиха един в друг. От очите на Малъри струеше любов и прошка и не остана сърце, недокоснато от излъчващото се от тях.

— Знам. Няма да се измъкнем живи оттук, Мики. Не искам да се връщам в килията. Давай да се спуснем по тия стълби, да стреляме, колкото сили и куршуми имаме, и да замъкнем с нас на оня свят колкото можем повече от тия гадни копелета.

Мики виждаше ясно бъдещето, което тя желаеше за тях двамата. Но не можеше да приеме такова бъдеще за жената, която обичаше.

— Това е романтиката — каза той. — Винаги можем да се върнем към нея, ако не ни остане избор.

Изтощението го напусна изведнъж. В главата му се оформяше план. Изправи се и застана пред изпадналия в истерия Хомолка.

— Женен ли си?

— Не искам да умра! — проплака Хомолка. Наложи се да го шляпне по-яко, за да го върне в реалността.

— Попитах, женен ли си?

В същото време Уейн за пореден път се ползваше от услугите на клетъчния телефон — този път, за да обяви пред света промяната в отношението си към любовницата си Минг:

— Тази нощ, когато дойда при теб, ще бъда истински ураган от екстаз, ще ти набутам люта чушка…

Доказателството, че Минг съвсем не е толкова ентусиазирана от близката си среща с новия Уейн, беше гумното изтракване, прозвучало от другия край на линията.

— Минг? Минг! — извика Уейн и ядосано запрати телефона към стената за всеобщо облекчение на зрителите, които отдавна бяха претръпнали за домашните му проблеми.

— Уважавани журналисте! — повика го Мики. Привързваше цевта на автомата си към врата на Хомолка. — Уейн, бих искал да се запознаеш с господин Дънкан Хомолка — продължи той и се зае със същата процедура, премятайки този път въжето през врата на Уейн. Уважаваният журналист, от своя страна, каза „здрасти“ на Хомолка.

— Единственият шанс да стигнем до входния портал е, ако се окаже, че вас искат да ви убият не повече, отколкото нас — каза Мики. — На колене, Уейн.

После грабна камерата и я тикна в ръцете му.

— Нали искаше живата реалност, Уейн?

 

 

— Аз съм Уейн Гейл, водещият на „Американски маниаци“!

Пред погледа на Макклъски и щурмоваците се появи Уейн с камера в ръце, филмиращ сам себе си.

„Видях, че дясната ръка на Мики е на спусъка, а дулото беше здраво привързано за врата на Уейн“ — разказва Девлин.

— Гледано от четиридесет милиона души всяка седмица! — продължи да нарежда истерично Уейн. — Аз съм известен и уважаван журналист, носител на наградата „Едуард P. Мъроу“ и на много други!

Макклъски замръзна в пълно неведение как да реагира. Единственото му ясно оформено желание беше да изтръгне гръкляна на Мики с голи ръце и като нищо щеше да го стори, ако Спарки Нимиц не го беше възпрял.

„Загряхме, че ако гръмнем Мики или Малъри, един от двамата — Уейн или Хомолка, също ще умре. Можеше и да си опитаме късмета, но при положение, че нямаше камера. Идеята някой от нас да се окаже в ролята на ченгетата от процеса на Родни Кинг — да те разпитват хора, изгледали някаква си там касета и без никаква представа как си се чувствал на самото място — на никой от нас не му се щеше да го изпита“ — казва Девлин.

Доста добро описание на идеята на Мики Нокс.

— Вие сте в кадър — викаше Уейн. — Предаваме на живо. Ако някой от вас постави живота ми в опасност, моята телевизионна компания ще съди Дуайт Макклъски, цялото полицейско управление и самия губернатор. Наследниците ми ще съдят еднолично всеки служител на затвора или полицията, който стреля…

Мики знаеше какво прави. Желаният ефект беше постигнат.

— Направете път! — изкрещя Малъри и стената от щурмоваци започна да се отдръпва.

Камерата хвана в обектива си караваната, а групичката запълзя към чудотворното си избавление, движейки се сякаш под Божията егида. От всички страни фалангата от оръжия и служители на закона образува кордон, разпрострял се от стълбището, та чак до пропускателния пункт на затвора.

Свобода. От другата страна на портала.

Уейн пищеше. Дънкан цивреше. Оръжието стоеше заредено и насочено, но редиците униформи отстъпваха и се разтваряха — като Червено море пред жезъла на Мойсей.

Пред взора им се появи и самият портал. И Макклъски, застанал пред него и на пътя им.

— И докъде си мислите, че ще стигнете?

— Право напред и през вратата — отговори Мики с нечовешко спокойствие и увереност.

— Няма да стане — каза Макклъски.

Само дето ставаше. Караваната се приближи. Уейн и Дънкан не спираха да опяват. Никой не смееше да помръдне.

„Бяхме абсолютно безсилни, унижени“ — казва Девлин.

Мики и Макклъски почти бяха опрели главите си, като бикове в двубой. Караваната спря от другата страна на портала.

— Лично ще ви преследвам, лично ще пръсна главата на курвата, дето ти се води за съпруга, и лично ще закопая мръсния ти задник на два метра под земята — изрева Макклъски.

Хладнокръвието на Мики беше непоклатимо.

— Някой друг ден, но не днес, директоре.

Макклъски почервеня, сякаш мозъкът му всеки момент щеше да изтече през носа или ушите. Нещо подобно се и случи. Медицински експерти, преглеждайки по-късно задълбочено видеозаписа, определиха, че вероятно тогава е било началото на инфаркта, сполетял Дуайт Макклъски.

„Нашият човек от другата страна на портала, Прус, ни видял как идваме към него по коридора, а също и камерата. Не искал на него да се падне да ускори края. Ако Макклъски се беше обърнал към него и му беше заповядал да не отваря вратите, той нямаше да ги отвори. Но точно тогава Макклъски се гърчеше от болки, тъй че Прус отвори и Мики и Малъри най-спокойно си излязоха.“

Мики затвори вратите зад тях. Камерата последва Мики и Малъри надолу по стъпалата, вън от затвора, на свобода. Дървета. Птички. Никакви решетки.

Това, което камерата пропусна да запише, бяха стотиците обладани от бяс затворници, пробили обръча на охраната, за да се насочат на бегом към Макклъски с пушки, прътове, ножове, натрошени столове и всичко, попаднало им подръка.

„Преди да излезе и да затвори вратите, Мики накара Прус да влезе в коридора, тъй че нямаше начин да се измъкнем. Започнахме да стреляме в мелето и ония падаха с дузини, но отзад прииждаха още повече. Нямаха свършване“ — припомня си Девлин.

Макклъски се изкачи на решетките на вратите и размаха единственото средство за защита, с което разполагаше — палката си, в жалък опит да възпре озверялата тълпа и да отърве кожата си. Смъкнаха го от решетките и си го запредаваха над главите, сякаш беше на концерт на някоя хеви метъл група. Тогава, по някое време, и сърцето му ще да се е пръснало.

„Последното нещо, което видях, преди да падна и да загубя съзнание, беше главата на Макклъски, набучена на кол и вървяща от ръка на ръка през тълпата.“

Девлин бил затиснат от телата на свои убити другари и също помислен за убит.