Джон Огъст, Джейн Хемшър, Куентин Тарантино, Оливър Стоун
Родени убийци (18)

15.

Дуайт Макклъски не беше щастлив човек.

Когато се съгласи да допусне Уейн Гейл и пътуващата му циркова трупа в Батонгавил за интервю с Мики Нокс, той нямаше ни най-малко намерение да удържи на обещанието си. Един вид подигравка с така наречения „журналист“ — да го накара да си мисли, че ще постигне желаното от него. По това време на Мики и Малъри им оставаха три седмици преди да бъдат преместени в „Нистрьом“, а невероятната бюрокрация, през която трябваше да се мине за получаване на разрешение за каквото и да било в отдела, отговарящ за местата за лишаване от свобода в щата Илинойс, даваше нищожни шансове да се сдобиеш дори с един кламер в посочения срок, да не говорим за заплануването на интервю на живо от телевизионна компания.

Откъде да предположи той, че това нищожество Гейл държи вицегубернатора в малкия си джоб?

През 1975 година Сантино Гонзалес, предшественикът на Макклъски в Батонгавил, човек от „новото поколение“ директори на затвори, с научна степен по социология, беше написал разработка, в която се противопоставяше на смъртното наказание. Един ден в столовата възникна спречкване, точно на обяд, и преди денят да отмине, на охраната се наложи да си върне карцера със сила от контрола на затворниците. Шест души бяха убити.

Гонзалес се пенсионира и сега обикаляше страната, изказвайки се в подкрепа на смъртното наказание. Почти час и половина беше отнело на Гонзалес да стигне до затвора в най-натовареното движение. Толкова отнемаше пътят от Чикаго до Джолиет — а двама души от охраната бяха вече мъртви, още преди директорът да успее да си покаже носа в затвора. Така че ръководството на отдела, отговарящ за местата за лишаване от свобода, постави пред евентуалния му заместник изискването да се установи за постоянно в Джолиет, което пък лиши длъжността от привлекателност, защото малцина по върховете на тоя бизнес бяха склонни да отглеждат децата си в малък затворнически град от селски тип.

Въпреки това Дуайт Макклъски безстрашно постави кандидатурата си. Може и да не беше най-способният или квалифицираният от кандидатите, но му допадаше идеята да управлява с желязна ръка едно от сборищата на престъпници с най-мрачна слава в страната. Нямаше деца, за които да мисли — синът му беше загинал във Виетнам през 68-а, а Брайон работеше за корпорацията „Алпо“ в Синсинати, Охайо. Съпругата му Максин — бяха женени от четиридесет и четири години, гледаше главно търговията си в магазина за сувенири, собственост на общината в Джолиет, и нямаше нищо против да живее в затворнически град, стига да не й се налага да слуша затворнически новини всяка вечер, когато Дуайт се прибира вкъщи.

Сега обаче Дуайт Макклъски създаваше впечатление на човек, напрегнат вътрешно като опъната струна. Беше принуден да наблюдава как групичката медийни педерасти се опитва да завземе властта в неговия затвор. Все от хората, дето ще залеят някой съд с молби да им се разреши да бъдат зрители на федерална екзекуция и там да си изповръщат червата. В Батонгавил наблюдателната зала предвидливо беше построена върху склон, за да могат разните му нечистотии по-лесно да се почистват.

Макклъски погледна с отвращение карнавала, разиграващ се пред него.

Шон Девлин, заел позиция при вратата на помещението, в случай че нещата тръгнат да се изплъзват от контрол, никога не беше виждал директора толкова разтревожен. От двете му страни, както винаги, стояха неизменните му телохранители Кавано и Вурлицър — чифт садисти, угоднически стараещи се да предусетят всяка негова дума. По-късно Девлин си припомни, че Макклъски нервно подръпвал закачените на колана му клещички — любимо средство за укротяване на затворници, и наблюдавал как звукотехници, оператори, гримьорки и разни други („съществен персонал“, както се титулуваха в молбата на телевизионната компания), превръщат затвора му в цирк. Растения в саксии, изтривалки, имитиращи кожа от зебра, кожени кресла — начало на гръмотевично фиаско според него. Макклъски гледаше Гейл с разгаряща се омраза, а някъде отзад по екрана течеше „Супербоул“.

Наближаваше краят на четвъртата четвъртина и разликата в резултата вече съвсем не приличаше на разгромна — 20:17. Изпаднали в паника програмни редактори държаха Уейн на телефона и му повтаряха, че може да се наложи забавяне на интервюто, ако се стигне до продължения. Ответният писък на Уейн трудно се поддаваше на дешифриране, но Девлин изтъква, че в него се съдържали различни епитети по адрес на тъста му.

Ако Уейн Гейл се намираше на границата на припадъка, Мики Нокс беше спокоен като будистки монах, сериозно отдаден на изучаване на вътрешната си същност. Беше обръснал главата си специално за интервюто и фотогеничността му, контрастираща със саморъчно правените татуировки, му придаваше още по-зловещ вид отпреди. На пръв поглед Макклъски и Уейн не обръщаха особено внимание на присъствието му в стаята, но Девлин беше убеден, че въпреки демонстрираното безразличие, нито един детайл не убягва от вниманието на Мики Нокс.

Когато преди десет минути го въведоха в стаята, през екипа премина панически шепот. Голата му глава със свежо лъснала се бяла кожа върху големия череп и очите, по-големи и по-тъмни от всякога, стреснаха всички. Скоти първи се окопити и бързо пренагласи осветлението така, че да елиминира заслепяващия блясък от отражението на кубето на убиеца.

— Радвам се отново да те видя, Мики — каза Уейн и протегна ръка за здрависване, но Мики не реагира и не отвърна нищо, само злобният му поглед обходи стаята изпод спуснатите клепачи — тигър, разучаващ новата си клетка.

— Имаш ли нещо против малко да те погримираме? — попита Гейл, насилвайки се да запази самообладание. Джули и останалите от екипа несъзнателно се бяха отдръпнали. Мики се усмихна и кимна.

Охраната го отведе до стола и Уейн видя как кариерата му се разпада на прах. Каквото и да се беше случило в затвора с Мики, в резултат някаква верига в мозъка му явно беше дала на късо. Нямаше го чувството за хумор, усета към обстановката, индивидуалността — всичко, превърнало го в „Мансън на 90-те“. Сега той просто беше поредният непоносимо скучен кокошкар.

Внезапно Уейн огледа стаята, сякаш я виждаше за пръв път.

„Бяхме дванайсет души, въоръжени с «Мосберг» с дванайсетпатронни пълнители, и бяхме пръснати по целия периметър — разказва Девлин. — Не ми се вярва да не ни е забелязал преди това.“ Но Уейн изпърха като дизайнер по вътрешното обзавеждане, включил изведнъж, че стените на модернистичното му жилище са окичени с предренесансови платна.

— Божичко! — изкряка той и издърпа Макклъски да му шепне в усамотение. — Дуайт, нямаш нищо против да се обръщам към теб с Дуайт, нали? Дуайт, може ли само да те попитам нещо?

Макклъски цял излъчваше подозрение, но отстъпи. Уейн постави ръка на рамото му и го заразхожда из стаята.

— Нали вече успя да видиш приятелчетата, с които работя?

— Да, успях.

— Големи скици, нали?

— Така изглежда, обаче… Уейн не му даде да довърши.

— Скот — оператор-гений. Роджър — магьосник със звука. Ей оня там, Джош, е най-добрият плейбек-оператор. Хърб и Франк са хората ми по осветлението, не бих се справил без тях. Мария, моята асистентка — не я заменям за нищо на света. И Джули, продуцентката ми — ами по-скоро бих се справил без една от ръцете си, отколкото без Джули Пули…

— Така ли се казва?

— А, не, прякор. Виж сега, те са моите деца и аз нямам нужда от никого другиго освен тях. След двегодишна съвместна работа сме като добре смазана машина. Не, по-скоро — като кола от Формула 1. Не, задраскай и последното. Най-точно е да се каже, че сме като швейцарски часовник. Малък размер, деликатен механизъм, компактност… не би могло да се предположи, че ще работи толкова добре, но работи. Защото е излязъл с обич изпод ръката на майстора, вложил в изработката всички владени от него тайни на занаята.

Уейн остави Макклъски да смели чутото. Не му понасяше особено добре.

— Виж какво, Дуайт, не знам дали някога си се появявал пред камерите, но…

Дуайт се изду като напомпана гума.

— Да ти кажа, бил съм.

— Наистина ли? — прояви интерес Уейн, придружавайки го с имитация на ентусиазъм.

Девлин забеляза как по лицата на екипа пробягаха весели пламъчета — очевидно бяха чували същия въпрос да се задава по същия начин многократно, но не знаеха, че Макклъски е известен като човека с най-голямото его в щата Илинойс и че ухажванията на Уейн дават предполагаемия резултат.

— Бях в „Бароните на риска“ преди седем-осем години.

— Е, ама светът наистина е малък — възкликна Уейн. — Значи знаеш от първа ръка как се правят нещата в Холивуд. Навсякъде светлини, генератори, екипи от по сто и петдесет души…

— Е, на онова шоу на „Бароните на риска“ имаше най-много стотина. Без да споменавам най-важния участник — „Додж Чалънджър“. Имаше поне три-четири. Но май като ги блъснеш, се потрошават повече, отколкото показваха на шоуто…

— Прав си — каза Уейн и прекъсна въведението, обещаващо да прерасне в поредната безкрайна реч на Макклъски за двубоя му с водещия на шоуто. — Разбираш какво имам предвид. Смехория, а, какво ще кажеш?

— Да де.

— Сложили са един кретен ей там — Уейн посочи наляво, — един кретен е седнал и чете списание ей там; един кретен е кацнал ей там горе. Навсякъде кретени. Виж сега, ако снимахме някаква цуни-муни работа, щяхме да имаме нужда и от тия кретени. Ние се нуждаем от интимна обстановка. В нашето шоу ще покажем двама души, които си разговарят. Да речем, че интервюирах теб. Тогава щях да искам единственото ми притеснение да е свързано с въпросите ми към теб. Ще искам помежду ни да се породи доверие. Ако главата ти се напълни само с ей такива мисли — Уейн махна с ръка, сякаш пред зрителя му за пръв път се вдигаше завесата, — няма да можеш да се отпуснеш, няма да се породи доверие. Ще се дебнем, а няма да разговаряме. Близостта помежду ни няма да има никакъв шанс.

Отново пауза за смилане. Девлин трябваше да му признае — разбираше си от работата. Напипал беше слабото място на Макклъски и ковеше горещото желязо.

— Което ме подсеща за какво исках да говоря с теб. — Уейн поведе Макклъски към другия край на стаята, възможно най-далеч от Мики, за да не чува разговора им, и продължи шепнешком: — Трябва да накарам Мики Нокс да се отпусне… Мики Нокс да сподели… Мики Нокс да се изповяда, както не го е правил никога… Мики Нокс да отговори на неотговаряни въпроси. Е, и как можем да очакваме от него да направи всичко това, когато цялата служба по охрана му диша във врата?

Макклъски изведнъж схвана накъде го поднася Уейн и подскочи като заек, надушил ловеца.

— И какво точно очакваш да направя?

— Разкарай ги.

— Господин Гейл, имате ли изобщо представа колко опасен е Мики Нокс?

— Директор Макклъски, уверявам ви, много добре съм запознат с кариерата на Мики Нокс.

Кадифените ръкавици бяха свалени. Най-непресторен гняв бликаше на вълни и от двете страни.

— Той и съпругата му са убили…

— Не ми рецитирайте факти, директор Макклъски. Убеден съм, че съм по-добре запознат с тях от вас.

— Тогава разрешете ми да ви запозная с един факт, убягнал от вниманието ви. Ако отведа хората ми със себе си, Мики Нокс ще ви извие врата като на пиле.

Уейн беше вбесен. Австралийският му акцент си личеше съвсем ясно.

— Първо, сам мога да се грижа за себе си. Израснал съм в доста грубичко обкръжение и ми се е налагало да се справям с какви ли не бабаити. Мики Нокс не ме плаши. Второ, аз съм журналист и съм подготвен да поемам подобни рискове. Трето, нищо няма да ми се случи. Повярвай ми, като ти казвам, братко, най-добре е Мики Нокс да играе по моите правила.

В този момент, изглежда, в мозъка му проникна информацията, отдавна вече схваната от останалите присъстващи в стаята — че Макклъски не е от хората, дето ще позволят да им държат заповеден тон. В неговите ръце, така да се каже, се намираха и ножът, и хлябът. Уейн включи на нова предавка.

— Чакай малко — каза той. — Намесваме елементи на спор в диалога ни, а аз не го искам. Но, моля те, Дуайт, помисли сериозно. — Уейн огледа стаята, изброявайки стражите. — Тук са един… двама… трима… четирима… седем… дванайсет… души. Божичко, Дуайт, прекалено много са. Хайде да разкараме поне част от тях.

— Уейн, да ставаше въпрос за някой друг…

— Дуайт, страх ме е само, че ще млъкне като риба с всички тия значки наоколо. Взели са го на мерник с тия заредени пушки и са готови да му пръснат черепа, ако се почеше по носа. Те го мразят. Той ги мрази. Що за близост ще се получи с всичката тая омраза в ефира? Дори ти и аз я чувстваме.

— За колко души говорим? — каза Макклъски.

— За двама.

— Окей, ще махна двама души.

— Не, не, не; не, не, не, искам да кажа само двама да станат.

— Не мога да направя такова нещо. Седем.

— Трима.

— Ще ги намаля наполовина. Шестима и точка.

Уейн се ухили победоносно и в същия миг прозвуча сигналът, известяващ раздялата на Шон Девлин с тридесет долара поради загубата на „Бъфало“ от „Далас“ със 17:20. Но при създалото се положение не парите го притесняваха — искаше му се да е от шестимата, които Макклъски щеше да изведе от стаята. Но това не зависеше от него.

Ето как само шестима от охраната останаха да пазят Мики Нокс. Лентата в камерите започна да се превърта.

Тихо, почти недоловимо и като че ли на себе си, Уейн прошепна:

— Време е за шоуто…