Джудит Макнот
Вълшебства (13)

ЕПИЛОГ

Покритите с копринени тапети стени в главния салон на къщата на Никола Дьовил край Лондон бяха украсени с безценни картини на много велики художници и съкровища от величествени палати. В този миг в нея се намираха собственикът й и четиримата му най-близки приятели — Уитни и Клейтън Уестморланд и Стивън и Шеридан Уестморланд. Също така на това важно събитие присъстваха и родителите на собственика — Йожени и Анри Дьовил. Седмият гост беше вдовстващата херцогиня на Клеймор, най-близка приятелка на господин Дьовил и майка на Клейтън и Стивън.

На този специален ден гостите се бяха групирали на две места в огромния салон. Първата група се състоеше от възрастните родители, Йожени, Анри и херцогинята. Втората — четиримата приятели на Никола Дьовил, които също бяха родители, ала, разбира се, по-млади.

Седмият обитател на стаята не присъстваше в нито една от групите, тъй като все още не бе станал родител.

В най-скоро време се очакваше да стане баща, много скоро.

Двамата му приятели, които бяха преживели изнервеното и мъчително чакане и бяха оцелели, сега се наслаждаваха как той страда. Умираха си от смях, защото Никола Дьовил се славеше сред членовете на аристокрацията, че никога не губи самообладание и остава съвършено спокоен, дори се забавлява, като гледа как в някои ситуации изисканите джентълмени се потят и псуват.

Днес обаче легендарният му самоконтрол го бе напуснал. Ники стоеше до прозореца и разтриваше напрегнатите мускули на врата си. Беше застанал там, защото бе минал толкова пъти по килима, че майка му през смях му заяви, че се изморява само като го гледа.

Тъй като сърцето й бе толкова слабо преди година, че тя едва изкачваше няколко стъпала, неуморният й син престана да се разхожда. Ала не спря да се тревожи.

Приятелите му го наблюдаваха и едновременно се забавляваха и му съчувстваха. Разбира се, повече се забавляваха, защото преди време жените им се възхищаваха от спокойствието на Никола Дьовил.

— Сега си спомням — излъга Стивън Уестморланд и намигна на останалите, — Клей имаше делова среща, когато Уитни раждаше. После мисля, че всички отидохме да го поздравим в „Уайтс“.

Клейтън Уестморланд погледна мълчаливия бъдещ баща.

— Ник, искаш ли да изтичаш в „Уайтс“? Ще дойдем или късно вечерта, или рано сутринта?

— Не ставай глупав — последва краткият отговор.

— Ако бях на твое място, щях да отида — посъветва го с усмивка Стивън Уестморланд. — Само да разкажа, че си обикалял като лъв в клетка и си се държал като побъркан, няма да посмееш да пристъпиш в „Уайтс“. Управата ще ти отнеме членството. Жалко, нали допринасяше за доброто име на мястото. Дали да не ги попитам дали ще приемат някого, който присяда на прозореца от време на време, ей-така, на майтап?

— Стивън?

— Да, Ник?

— Върви по дяволите.

Клейтън се намеси тържествено:

— Какво ще кажеш за партия шах? Така времето ще отлети.

Не последва отговор.

— Залогът ще е голям и така ще следиш играта. Онази картина на Рембранд срещу най-новата рисунка на сина ми: Уитни носи кофа на главата си.

Уитни и Шеридан, които не успяха да се справят със съпрузите си, станаха и отидоха до бъдещия баща.

— Ники — започна Уитни, — ще трябва да почакаш малко.

— Не мислиш ли, че чаках прекалено много! — изкрещя той. — Уитиком ми каза, че няма да отнеме повече от два часа.

— Знам — съгласи се Шеридан. — Ако е някакво успокоение, Стивън бе толкова отчаян, когато се роди синът ни преди три месеца, че нарече горкия доктор Уитиком „некомпетентен мухльо“, защото не бе по силите му да родя по-бързо.

Тази новина накара Клейтън да погледне укорително брат си:

— Горкият Уитиком! Изненадан съм от теб, Стивън. Той е отличен лекар, естествено, че не можеш да предвидиш е точност кога ще се роди едно дете. Той беше с Уитни близо дванайсет часа.

— Наистина ли? — подигравателно изрече Стивън. — И предполагам си му благодарил, задето не е ускорил нещата и ти си могъл да чакаш на спокойствие на долния етаж и си се молил на Господ да не загубиш жена си!

— Е, и аз го нагрубих с подобни думи, естествено — призна Клейтън и погледна чашата в ръцете си, за да скрие усмивката си.

— Естествено, че беше така — съгласи се доктор Уитиком, като изненада всички в стаята. Той се усмихваше и бършеше ръцете си в бяла кърпа. — А няколко часа, преди да ме обидите, ме заплашихте, че ще ме изхвърлите от цялата област и сам ще изродите детето си.

Той се усмихна на Ники, който се взираше в него с присвити очи.

— Горе някои хора са доста уморени и измъчени от преживяното, но много ще искат да ви видят… — Лекарят направи пауза и се ухили, тъй като младият баща бе профучал край него, после доктор Уитиком се обърна към бабата и дядото, които чакаха с нетърпение да разберат дали имат внучка или внук.

Някъде в отвъдното Сара Скефингтън се усмихна, доволна от начина, по който бе използвала трите вълшебства. Съществуваха ограничения и параметри, разбира се, и всички те бяха осъществени от Чудотвореца, като Той бе одобрил всяко от тях, включително и възстановяването на здравето на мадам Дьовил, за да може да види внука си.

Без да има ни най-малка представа за всичко това, Джулиана, облегната удобно на възглавниците, пишеше писмо на баба си.

Скъпа бабо,

Преди пет дни се роди нашият син, когото нарекохме Джон. Ники се гордее толкова много с него, ала е направо луд по близначката му.

Кръстихме я Сара, на теб.

Винаги ще останеш в мислите и сърцето ми…