Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (42)

40. ЕЛИ

Вече не знаех кой съм и къде съм. Бях в транс, в замая, в кома. Като призрак на самия себе си витаех из Къщата на черепите, реех се през ледените, потънали в нощен мрак коридори. Каменните образи на черепи ме гледаха от стените, хилеха ми се. Аз им се хилех. Намигах, пращах им въздушни целувки. Взирах се в тежките дървени врати, които чезнеха бавно в безкрайността, всяка врата плътно затворена, и загадъчни имена кръжаха в съзнанието ми. Това е стаята на Тимъти, това е на Нед, това е на Оливър. Кои са те? А тази стая е на Ели Щайнфелд. Кой? Ели Щайнфелд. Кой? Е. Ли. Щайн. Фелд. Низ от непонятни звуци. Конгломерат от мъртви срички. Е. Ли. Щайн. Фелд. Да продължим. Тази стая е на брат Антъни, а тук вътре можеш да намериш брат Бернард, а тук брат Хавиер, а тук брат Клод, и брат Миклош, и брат Морис, и брат Леон, и брат Този и брат Онзи, и кои са тези братя, какво означават имената им? Ето още врати. Жените сигурно спят тук. Отворих една случайно. Четири легла, четири тела знойна женска плът, голи, проснати сред омачкани чаршафи. Нищо скрито. Бедра, задници, гърди. Отпуснатите лица на спящи. Можех да вляза при тях, да проникна в телата им, можех да ги обладая и четирите, една по една. Но не. Към място, където няма покрив, където ярките звезди блестят между голите греди. По-студено е тук. Черепи на стените. Бълбука фонтан. Минах през общите помещения. Тук ни въвеждат в Осемнадесетте мистерии. Тук правим святите упражнения. Тук ядем специалните храни. А тук… този отвор на пода, този омфалос, пъпът на вселената е тук, порталът към Бездната. Трябва да сляза долу. Значи долу, тогава. Ъгълът на спускане се снишава. Никаква бездна не е, само тунел, и го помня. Има преграда, каменна плоча. Тя поддава, поддава! Тунелът продължава. Бил съм тук преди, на идване от другата страна. Напред, напред, напред. Тромбони и рогове, хор от басове, думите на Реквиема трептят във въздуха: Rex tremendae majestatis, qui salvandos salvas gratis, salva me, fons pietatis. Навън! Озовах се навън. Пред мен — гола пустош, трънлива пустиня. Зад мен — Къщата на черепите. Над мен — звездите, пълната луна, небесният свод. Сега какво? Тръгнах колебливо покрай бордюра от каменни черепи с големина на баскетболна топка и по тясната пътека, прорязваща пустинята. Никаква цел нямах. Краката ми ме водеха сами. Вървях и вървях, часове, дни, седмици. После, вдясно от мен, видях грамаден очукан балван с грапава повърхност, тъмен. Пътният маркер, гигантският каменен череп. Дълбоко всечените черти бяха ръбати и сурови на лунната светлина. Черните кухини таяха езера от нощ. Нека медитираме тук, братя. Да се взрем в черепа под лицето. И коленичих. И с помощта на техниките, научени от благочестивия брат Антъни, отпратих душата си напред и поглъщах огромния каменен череп, и се прочиствах от цялата уязвимост пред смъртта. Череп, познавам те! Череп, не се страхувам от теб! Череп, нося твоя брат под своята кожа! И се смеех на черепа, и се забавлявах, превръщах го първо в гладко бяло яйце, после в глобус от розов алабастър и прошарен с жълто, после в кристална сфера, в чиито дълбини навлизах, за да ги проуча. Сферата ми разкри златните кули на изгубена Атлантида. Показа ми космати мъже, загърнати в рунтави кожи, подскачаха под светлината на факли пред нарисувани бикове по стените на осаждена пещера. Показа ми Оливър, лежащ изтръпнал и изтощен в прегръдките на Нед. Преобразих сферата в огромен череп, грубо изсечен от черна скала, и доволен, се запътих обратно по трънливата пътека към Къщата на черепите. Не влязох в подземния вход, а възвих отстрани на сградата и покрай фасадата на дългото крило, в което ни обучаваха братята, докато не стигнах до края на сградата, където пътеката започваше да отстъпва на градините и нивите. Пресягах се за плевели на лунната светлина и не намирах. Галех малките, едва прихванали корен растения в пиперените лехи. Благославях плодове и корени. Това е святата храна, това е чистата храна, това е храната на живот вечен. Коленичех между лехите, на студената мокра кална земя и се молех да ми се даде прошка за греховете ми. После отидох на хълма западно от Къщата на черепите. Изкачих го, смъкнах шортите си и гол в нощта изпълних святите упражнения за дишане. Коленичил, всмуквах нощния мрак, смесвах го с вътрешния си дъх, извличах от него сила, влагах тази сила в жизнените си органи. Тялото ми се разтваряше. Нямах маса и нямах тегло. Блуждаех, танцувах по въздушна колона. Затаявах дъха си столетия, реех се през еони. Доближавах истинското състояние на благодат. Сега бе подходящият момент да изпълня ритуала на гимнастиката и го направих. Движех се с изящество и живост, до каквито не бях достигал досега. Навеждах се, въртях се, извивах се, скачах. Политах нагоре. Плясках с ръце. Изпитвах всеки свой мускул. Изпитвах се до предела.

Зората вече идваше.

Първите отблясъци слънчева светлина се изсипаха над мен от хълмовете на изток. Коленичих с гръб на запад и се взрях в точката розова светлина, която растеше на хоризонта. Пиех слънчевия дъх. Очите ми бяха два проводника. Святият пламък се вливаше през тях и в лабиринта на тялото ми. Бях в пълен контрол, насочвах възхитителния огън по своя воля, отклонявах по своя приумица святата топлина към левия си бял дроб, към далака, към черния дроб, към капачката на дясното коляно. Слънцето наруши резката на хоризонта и се въздигна в цялата си прелест, съвършено кълбо, розовото зарево бързо преля в утринно злато. Изпълвах се със сиянието му.

Най-сетне, изпаднал в екстаз, тръгнах обратно към Къщата на черепите. Когато наближих входа, една фигура се появи от тунела: Тимъти. Беше намерил по някакъв начин градските си дрехи. Лицето му беше сурово и напрегнато — стиснати челюсти, изтерзани очи. Видя ме, спря и се изплю. Без да удостои появата ми другояче, закрачи бързо към пътеката.

— Тимъти?

Той не спря.

— Тимъти, къде отиваш? Отговори ми, Тимъти.

Той се обърна. Изгледа ме с ледено презрение и каза:

— Чупя се, мой човек. Защо по дяволите се мотаеш тук толкова рано сутринта?

— Не можеш да си отидеш.

— Не мога ли?

— Ще разбиеш Вместилището.

— Заеби Вместилището. Да не мислиш, че ще изкарам остатъка от живота си в този замък за идиоти? — Поклати глава. После изражението му омекна и той продължи не толкова грубо: — Ели. Виж, осъзнай се. Опитваш се да живееш във фантазия. Няма да стане. Трябва да се върнем в реалния свят.

— Не.

— Ония двамата са безнадеждни, но ти поне все още можеш да мислиш рационално, надявам се. Можем да закусим във Финикс и да вземем първия полет до Ню Йорк.

— Не.

— Последен шанс.

— Не, Тимъти.

Той сви рамене и ми обърна гръб.

— Добре. Стой с лудите си приятели тогава. На мен ми писна, мой човек! Писна ми.

Стоях замръзнал. Той тръгна, мина между два от малките черепи, подредени на пясъка, и доближи началото на пътеката. Нямаше начин да го убедя да остане. Този момент бе неизбежен от самото начало. Тимъти не беше като нас. Липсваха му нашите травми и нашите мотиви, никога нямаше да може да приеме докрай Изпитанието. В един продължителен миг премислих възможностите си и потърсих общение със силите, насочващи съдбата на това Вместилище. Попитах дали е дошъл подходящият момент и ми се каза: Да, този момент е дошъл. И аз затичах след него. Когато стигнах до редицата черепи, клекнах и вдигнах един — наложи се да го понеса с две ръце, тежеше поне десет кила. Отново затичах и се озовах зад Тимъти точно където започваше пътеката. С едно-единствено плавно движение вдигнах каменния череп и го блъснах в тила му с цялата си сила, пръстите ми поеха сблъсъка с трошащата се кост. Той падна, без дори да извика. Каменният череп беше окървавен. Пуснах го и останах до него. Златистата коса на Тимъти бе зацапана с червено и червеното петно се разширяваше с удивителна бързина. Сега трябва да си намеря свидетели, казах си, и да помоля за полагащите се ритуали. Погледнах назад към Къщата на черепите. Свидетелите ми вече бяха там. Нед, гол, и брат Антъни с протритите си сини шорти. Стояха пред сградата. Отидох при тях. Нед кимна — беше видял всичко. Паднах на колене пред брат Антъни, а той сложи хладната си длан на трескавото ми чело и каза кротко:

— Деветата мистерия е тази: че цената на един живот трябва винаги да е живот. Знай, о, Знатнородени, че вечностите трябва да се уравновесят със смърти. — И добави: — Тъй както живеейки ежедневно умираме, тъй и умирайки ще живеем вечно.