Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Book of Skulls, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Силвърбърг. Книгата на черепите
Американска, първо издание
ИК „Бард“, София, 2008
ISBN: 978-954-585-876-5
Редактор Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Формат 84/108/32. Печатни коли 17
История
- — Добавяне
13. НЕД
Студена синя вечер на Озарк. Изтощеност, аноксия, гадене: дивидентите от автоумората. Стига! Тук спираме. Четири робота с почервенели очи се измъкват едва-едва със залитане от колата. Наистина ли сме изминали хиляда и петстотин километра днес? Да, хиляда петстотин и нещо, през Илинойс и Мисури, до Оклахома, дълги отсечки с по сто, сто и двайсет километра в час — и ако Оливър се беше наложил, щяхме да продължим още неколкостотин преди пълния колапс. Но нямаше да можем да продължим. Самият Оливър призна, че качеството на изпълнението му започнало да спада след деветстотния му километър за деня. За малко щеше да ни види сметката извън Джоплин, оцъклен и скапан, китките му не можаха да се справят със завоя, който очите му регистрираха. Тимъти покара някъде около сто и петдесет, двеста километра. Аз трябва да съм навъртял останалите няколко къси етапа, три-четири часа всичко, скован от ужас през цялото време. Но вече трябва да спрем. Психическото бреме е прекалено голямо. Съмнение, отчаяние, потиснатост и униние са обзели здравата ни банда. Оклюмали, обезсърчени, обезкуражени, отчаяни и без илюзии се вмъкваме в избрания мотел и всеки по своя си начин се чуди как изобщо сме могли да се убедим да предприемем тази експедиция. Аха! Автохижа „Мигът на истината“, Никъде, Оклахома! Мотел „Краят на реалността“! Странноприемница „Скептицизъм“! Двайсет стаи, псевдоколониален стил, пластмасова фасада, тухлена имитация и бели дървени колони на входа. Ние сме единствените гости, изглежда; жвакаща дъвка нощна служителка на гишето, има-няма седемнайсет, косата събрана на фантастичен кошер от шейсетте и задържана с лъскав гел. Гледа ни апатично, без никакъв интерес. Тежък грим около очите, тюркоаз с черно по края. Пачавра, измет, толкова тъпо курвенска, че не става дори за успешна курва.
— Кафето затваря в десет — казва ни. Странен носов провлечен говор. Тимъти си мисли да я покани за малко шибане, това е очевидно за всички ни. Според мен иска да я добави в колекцията, която си попълва с всички американски типове. Всъщност — да го кажа в качеството си на обективен наблюдател, подвид полиморфен перверз — всъщност не би изглеждала никак зле при едно добро остъргване, да го махне целия този грим и спрей за коса. Хубави остри гърди, щръкнали под зелената униформа, изпъкнали скули и прав нос. Но тъпите очи, безжизнените нацупени устни не може да се измият. Оливър поглежда Тимъти навъсено, предупреждава го да не започва нищо с нея. Веднъж поне Тимъти отстъпва — преобладаващата депресия е обзела и него. Настанява ни в две съседни стаи, тринайсет долара на легло, и Тимъти й предлага всемогъщото си пластмасово правоъгълниче.
— Стаите са наляво — казва тя, докато си върши работата с автомата за кредитни карти, и след това изключва напълно присъствието ни, забива отново поглед в японския телевизор с петинчов екран, кацнал на тезгяха. Тръгваме наляво покрай опразнения басейн и влизаме в стаите си. Трябва да побързаме, иначе ще изпуснем вечерята. Хвърляш багажа, плисваш се с вода по лицето и айде навън, към кафето. Сервитьорката, мърлява и отпусната, също жвака дъвка. Може да е сестра на оная на рецепцията. И тя е имала дълъг ден. Наоколо й се носи вкиснала миризмата на немита путка, която ни блъска в ноздрите, докато тя се навежда да тресне сребърните прибори на пластмасовия плот на масата.
— Какво да бъде, момчета?
Никакво „escalopes de veau“ тази вечер, никакво „caneton aux cerises“. Сухи хамбургери и мазно кафе. Ядем мълчаливо и мълчаливо се тътрим към стаите си. Смъкваш потните дрехи. Под душа, Ели първо, после аз. Вратата, свързваща стаята ни с тяхната, може да се отвори. Отворена е. Глух тътен оттатък: Оливър, гол, е клекнал пред телевизора и върти копчетата. Оглеждам го, стегнатия му задник, широкия гръб, полюшващите се гениталии под издутите мускулести бедра. Потискам извратените си похотливи мисли. Тези трима хуманитарии се справяха доста добре досега с проблема със съжителството с бисексуален съквартирант. Преструват се, че моето „заболяване“, „състоянието“ ми не съществува, и карат нататък. Основното либерално правило: не покровителствай инвалида. Прави се, че слепецът вижда, че чернокожият е бял, че геят не изпитва никаква възбуда при гледката с гладкия твърд задник на Оливър. Не че някога съм му го предлагал открито, но той знае. Той знае. Оливър не е глупак.
Защо сме толкова потиснати тази нощ? Защо е тази загуба на вяра?
Трябва да е дошло от Ели. Беше унил през целия ден, потънал в дебрите на екзистенциалната безнадеждност. Мисля, че меланхолията му беше нещо съвсем лично, породено от затрудненията му в отношенията с непосредствената среда и космоса като цяло. Но някак си подмолно, подпрагово се генерализира и зарази всички ни. Добива формата на терзаещи съмнения:
1. Защо си направихме изобщо труда с това пътуване?
2. Какво всъщност очакваме да спечелим?
3. Можем ли наистина да се надяваме, че ще намерим онова, което търсим?
4. Ако го намерим, искаме ли го?
Така че трябва да започне отново. Задачата със самоизвисяването, самопокръстването. Ели е извадил бумагите си и ги проучва настървено, ръкописа на превода му на „Книгата на черепите“, ксероксите на вестникарските изрезки, които го накараха да свърже мястото в Аризона с древния и неправдоподобен култ, чието свято писание би могло да представлява книгата, и грамадата му от периферни документи и цитати. Вдига след малко очи и произнася:
— „Всичко, известно понастоящем в медицината, е нищо в сравнение с онова, което остава да бъде открито… бихме могли да се освободим от безбройните болести на тялото, както и на ума, а може би също така и от старческото слабоумие, стига да разполагахме с достатъчно изобилно познание за техните причини и за всички лекарства, осигурени ни от природата“. Това е Декарт, „Разсъждение за метода“. И отново Декарт, на четиридесет и две години, пише на бащата на Хюйгенс. „Никога не съм се грижил толкова да се самосъхраня, колкото го правя сега, и макар да съм мислел преди, че смъртта не би могла да ме ограби с повече от трийсет или четиридесет години, оттук насетне тя не може да ме изненада, без да ме лиши от надеждата за повече от столетие: защото за мен изглежда очевидно, че ако се предпазваме от някои грешки, които обичайно допускаме в начина си на живот, ще бъдем в състояние без други изобретения да постигнем старост много по-дълга и по-щастлива, отколкото сега“.
Не за първи път съм чул това. Ели отдавна ни е представил всичките си данни. Решението ни да тръгнем за Аризона съзряваше изключително бавно и беше тласкано към съзряване през акри псевдофилософско бръщолевене. Тогава казах, и сега го казвам:
— Декарт умира на петдесет и четири, нали?
— Злополука. Изненада. Освен това той все още не е усъвършенствал теориите си за дълголетието.
Тимъти:
— Жалко, че не е работил по-бързо.
— Жалко, да, за всички ни — каза Ели. — Но затова имаме Пазителите на черепите. Те са усъвършенствали техниките си.
— Така казваш ти.
— Така вярвам — отвърна Ели, мъчеше се да се убеди сам. И познатият танц се подхвана отново. Ели, съсипан от умора, на ръба на неверието, изрежда аргументите си, за да приведе отново мислите си в ред. Вдигнал е ръце с разперени пръсти, в педагогически жест. — Съгласихме се, че хладнокръвието тук не играе, прагматизмът е изчерпан, философският скептицизъм е старомоден. Целия този пакет от подходи го пробвахме и не действат. Те ни отрязват от твърде много неща, които са важни. Те не отговарят достатъчно на истинските въпроси. Те само ни правят да изглеждаме умни и цинични, но сме все така невежи. Съгласни ли сме?
— Съгласен — отвръща Оливър, с присвити очи.
— Съгласен — отвръща Тимъти, с прозявка.
— Съгласен. — Дори и аз, ухилен.
Отново Ели:
— Никаква мистерия не е останала в модерния живот. Научното поколение я уби окончателно. Рационалистката чистка, която изхвърля невероятното и необяснимото. Вижте колко куха е станала религията в последните сто години. Бог е мъртъв, казват ни. Разбира се: убит е. Вижте, аз съм евреин, взел съм си еврейските уроци като добро малко юде, чета Тората, взех си своя Бар Мицвах[1], дадоха ми писалки… някой поне веднъж да ми спомена Бог в контекст, който си заслужава да чуеш? Бог бил някой, който говорил на Мойсей. Бог бил някакъв огнен стълб преди четири хиляди години. Къде е Бог сега? Не питайте евреин за това. Не сме го виждали от доста време. Почитаме правила, диетични канони, обичаи, думите на Библията, хартията, на която е отпечатана Библията, самата подвързана книга, но не почитаме свръхестествени същества като Бог. Брадатото старче, което брои грехове — не, не, това е за шварцерите, това е за гоите. Само че какво да кажем за вас, тримата гойим? Вашите религии също са празни. Ти, Тимъти, елитарната ти Епископална църква, ти какво имаш, облаци тамян, златоткани раса, момченцата в хора, които пеят Вон Уилямс и Елгар. Ти, Оливър, методистът, баптистът, презвитерианецът, дори не мога да се оправя с тях, те са нищо, нищичко, никакво духовно съдържание, никаква мистерия, никакъв екстаз. Все едно да си евреин реформист. А ти, Нед, папистът, неосъщественият свещеник, ти какво имаш? Девата? Светците? Детето Христос? Не може да вярваш на този боклук. Изгорено е от мозъка ти. Това е за селянията, за лумпенпролетариата. Иконите и светената вода. Хлябът и виното. Би искал да го вярваш… Господи, аз самият бих искал да го повярвам! Католицизмът е единствената пълна религия в тази цивилизация, единствената, която поне се опитва да се домогне до мистичното, до резонанса със свръхестественото, до усещането за по-висши сили. Само че са го унищожили, унищожили са нас, не можеш да приемеш нищо. Всичко вече е Бинг Кросби и Бергман, или братята Бериган[2] с манифестите им, или поляците, предупреждаващи срещу безбожния комунизъм и порнофилмите. Тъй че религията е мъртва. Свършила е. И къде оставаме тогава? Сами под едно ужасно небе и чакащи края. Чакащи края.
— Много хора все още ходят на църква — изтъкна Тимъти. — Даже и в синагоги, предполагам.
— По навик. От страх. Поради социална необходимост. Отварят ли душите си за Бога? Ти кога за последен път отвори душата си за Бога, Тимъти? Оливър? Нед? Аз самият — кога? Кога сме помислили дори да направим нещо такова? Звучи абсурдно. Бог е толкова зацапан от евангелисти, библейски археолози, теолози и лъжевярващи, че нищо чудно, че е мъртъв. Самоубийство. Но докъде ни води това? Всички ли ще се правим на учени и ще обясняваме всичко с неутрони, протони и ДНК? Къде е мистерията? Къде е дълбочината? Ние трябва да го направим всичко сами — натърти Ели. — В модерния живот липсва мистерията. Добре, тогава задачата на интелигентния човек става да създаде атмосфера, в която преклонението пред невероятното е възможно. Затвореният ум е мъртъв ум. — Вече все едно пророкуваше. Треската го обземаше. Били Греъм от „Стоунд Ейдж“[3]. — През последните осем или десет години всички се мъчим да се докопаме до някакъв приемлив синтез, някакъв структурен корелатив, който да съхрани света ни в цялост сред целия хаос. Тревата, прашецът, комуните, рокът, цялата трансценденталност, астрологията, макробиотиката, дзен — в процес на търсене сме, нали, все търсим? И понякога намираме. Не често. Търсим по много тъпи места, защото общо взето сме предимно тъпи, дори най-добрите от нас, и също така защото не можем да знаем отговорите, преди да сме оформили повечето въпроси. Гоним летящи чинии. Навличаме водолазните костюми и търсим Атлантида. Нагазваме в митология, фантазия, параноя, Средната земя, чудеса, хиляди видове ирационалност. Всичко, което те отхвърлят, при нас минава, често не за друго, а тъкмо защото го отхвърлят. Бягството от разума. Не го защитавам изцяло. Просто казвам, че е необходимо, това е стадий, през който всички трябва да преминем, през огъня, през закаляването. Разумът не се оказа достатъчен. Западният човек избяга от суеверното невежество, за да се озове в математическата пустош: сега сме длъжни да продължим, понякога по задънени улици и измамни пътеки, докато не се научим отново да приемаме вселената в цялото й мистериозно и необяснимо величие, докато не намерим вярното, синтеза, сливането, което ни позволява да живеем така, както трябва да се живее. И тогава ще можем да живеем вечно. Или толкова близо до вечното, че да е все едно.
— И ти, хъм, искаш да повярваме, че Книгата на черепите сочи пътя? — попита Тимъти.
— Тя е възможност. Дава ни краен шанс да пристъпим в безкрайното. Нима не е достатъчно? Не си ли струва да се опита? Докъде ни доведе това подсмихване? Докъде ни доведе съмнението? Докъде ни доведе скептицизмът? Не можем ли да опитаме? Не можем ли да погледнем? — Ели отново беше намерил вярата си. Викаше, потеше се, застанал съвсем гол насред стаята, махаше с ръце. Цялото му тяло гореше. Всъщност беше красив точно в този момент. Ели красив!?!
Казах:
— Аз съм изцяло за това, обаче в същото време не приемам и ей толкова от него. Схващате ли? Изравям диалектиката на мита. Неговата неправдоподобност се сблъсква със скептицизма и ме тласка напред. За мен горивото са напреженията и противоречията.
Тимъти, адвокатът на дявола, клати глава — тежкарски жест: едрата му бича фигура се полюшва като бавно махало.
— О, хайде! В какво всъщност вярваш? Черепите, да или не, спасение или боклук, факт или фантазия. Кое?
— И двете.
— И двете? Не можеш да имаш и двете.
— Да, мога! — извиках. — Двете! Двете! Да и не! Можеш ли да влезеш там, където живея аз, Тимъти? Където напрежението е най-голямо, където „да“ е плътно притиснато срещу „не“. Където едновременно отхвърляш съществуването на необяснимото и приемаш съществуването на необяснимото. Вечен живот! Това е боклук, нали, миризливата купчина пожелателно мислене, старата нелепа помия, нали? И в същото време е истинско. Можем да живеем хиляда години, ако поискаме. Но е невъзможно. Аз потвърждавам. Аз отричам. Ръкопляскам. Надсмивам се.
— Не виждам никаква логика — изръмжа Тимъти.
— Твърде много логика търсиш. Срал съм на логиката ти! Ели е прав — трябва ни мистерия, трябва ни нелогичното, трябва ни неизвестното, трябва ни невъзможното. Цяло поколение се е учило да вярва в невероятното, Тимъти. И ето те теб тука, стоиш ми с късата си подстрижка и ми казваш, че нямало логика.
Тимъти сви рамене.
— Добре. Какво искате от мен? Тъпото биче.
— Това е позата ти — каза Ели. — Персоната ти, външната ти маска. Едро тъпо биче. Това те предпазва, изолира те. Спестява ти необходимостта да се посветиш на каквото и да било, емоционално, политически, идеологически, метафизически. Казваш, че не разбираш, свиваш рамене, отстъпваш и се смееш. Наистина ли искаш да си зомби, Тимъти? Защо държиш да се изключиш?
— За него е неизбежно, Ели. Възпитан е да бъде джентълмен. Изолиран е по дефиниция.
— Я се еби — изръмжа Тимъти най-джентълменски. — Какво знаете вие, и двамата? И какво изобщо правя тук? Завлечен през половината Западно полукълбо от едно еврейче и един обратен, и за какво? Да видя колко е вярна една хилядагодишна приказка!
Отвърнах с лек реверанс.
— Страхотно, Тимъти! Чертата на истинския джентълмен: никога не обижда неволно.
— Ти попита — каза Ели. — Тъй че ти отговори. Какво наистина правиш тук?
— И не обвинявай мен, че съм те довлякъл тук — добавих. — Това пътуване е на Ели. Аз съм скептичен колкото теб, може би и повече.
Тимъти изсумтя. Мисля, че се почувства в малцинство. Отвърна много спокойно:
— Дойдох само за разходката.
— За разходката? За разходката!? — викна Ели.
— Вие ме помолихте да дойда. Майната му, казахте, че ви трябват четирима пича, а нищо по-добро нямах за Великден. Моите хора. Приятелчетата. Казах, че съм навит. Моята кола, моите пари. Мога да играя с вързана уста. Маргото е хлътнала в астрологията, нали знаете, Везните това, Рибите онова, Марс пресичал десетия соларен дом, Сатурн бил в зенита, и не иска да се чука, без първо да е проверила как са звездите, което понякога е доста досадно. И какво, подигравам ли й се? Смея ли й се като баща й?
— Само вътрешно — каза Ели.
— Това си е моя работа. Приемам каквото мога да приема и останалото не ми трябва. Но съм добросърдечен. Търпя й суеверията. И вашите ги търпя, Ели. Още една черта на джентълмена, Нед: той е любезен и толерантен, не убеждава във вярата си, никога не натрапва своето в ущърб на чуждото.
— Не бива и да го прави.
— Не бива, да. Все едно: тук съм, нали? Плащам за тази стая, нали? Сътруднича 400 процента. Трябва ли да съм и искреният вярващ така? Длъжен ли съм да приема религията ви?
— Какво ще правиш, когато наистина стигнем в Къщата на черепите и Пазителите ни предложат Изпитанието? — попита Ели. — И тогава ли ще си скептичен? Навикът ти да не вярваш няма ли толкова да те затрудни, че да не можеш да се отдадеш?
— Това ще го преценя, когато имам нещо, на което да базирам преценката си — отвърна бавно Тимъти. Изведнъж се обърна към Оливър: — Много мълчиш, чистокръвен американецо.
— Какво искаш да кажа? — попита Оливър. Дългото му стройно тяло, изпънато пред телевизора. Всеки мускул плътно очертан под кожата: ходещ учебник по анатомия. Дългият му розов атрибут, провиснал от златист храсталак, ми внушава нечестиви помисли. Retro me, Sathanas. Натам е Гомора, ако не Содом.
— Имаш ли нещо, с което да допринесеш за дискусията?
— Ами всъщност не внимавах много.
— Говорехме за това пътуване. За Книгата на черепите и за степента на вярата, която имаме в нея — поясни Тимъти.
— Разбирам.
— Ще бъдете ли така добър да изповядате вярата си, доктор Маршал?
Оливър изглеждаше все едно, че е отпрашил към друга галактика. Каза:
— Оправдавам Ели.
— Вярваш в Черепите значи?
— Вярвам.
— Въпреки че знаеш, че всичко това е абсурд?
— Да — каза Оливър. — Въпреки че е абсурд.
— Това е и позицията на Тертулиан — подхвърли Ели. — Credo quia absurdum est. Вярвам, защото е абсурдно. Различен контекст на вяра, разбира се, но психологията е същата.
— Да, да, точно моята позиция! — казах. — Вярвам, защото е абсурдно. Малкият Тертулиан. Казал е точно каквото чувствам. Точно моята позиция.
— Не моята — каза Оливър.
— Не е ли? — учуди се Ели.
— Не. Аз вярвам въпреки абсурдността.
— Защо? — попита Ели.
— Защо, Оливър? — повторих и аз след малко. — Знаеш, че е нелепо, и все пак вярваш. Защо?
— Защото съм длъжен — каза той. — Защото е единствената ми надежда.
Гледаше ме в упор. Очите му таяха някаква опустошеност, все едно се е взирал с тях право в лицето на Смъртта и се е измъкнал от това още жив, но с избор всякакъв — отвят, възможност всякаква — пометена. Сякаш беше чул музиката на траурния марш на ръба на вселената. Тези ледени очи ме сразиха. Тези едва изтръгнати думи ме пронизаха. Вярвам, каза. Въпреки абсурдността. Защото съм длъжен. Защото е единствената ми надежда. Послание от друга планета. Усетих леденото присъствие на Смъртта тук, в стаята с нас, усетих я как безшумно забърсва розовите ни хлапашки лица.