Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Book of Skulls, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Силвърбърг. Книгата на черепите
Американска, първо издание
ИК „Бард“, София, 2008
ISBN: 978-954-585-876-5
Редактор Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Формат 84/108/32. Печатни коли 17
История
- — Добавяне
27. ЕЛИ
Ето, че започва. Ритуалите, диетата, гимнастиката, духовните екзерсизи и останалото. Дотук несъмнено сме видели само върха на айсберга. Много още остава да се разкрие; например все още не знаем кога ще трябва да се изпълнят условията на Деветата мистерия. Утре, другия петък, на Коледа, кога? Вече се гледаме някак злобно, взираме се през лицето до черепа отдолу. Ти, Нед, ще се самоубиеш ли заради нас? Ти, Тимъти, каниш ли се да ме убиеш, за да можеш да живееш? Изобщо не сме разсъждавали на глас над този аспект, нито веднъж. Твърде ужасно и твърде абсурдно изглежда да се понесе едно такова обсъждане, дори да се мисли за него. Може би изискванията са символични, метафорични. Може би не. Това ме тревожи. Още след началото на този проект долових определени допускания кой трябва да си отиде, ако се наложи някой от нас да си отиде: аз да умра от техните ръце, Нед сам да сложи край на живота си. Разбира се, ще го отхвърля. Дойдох тук, за да спечеля вечен живот. Не знам дали някой от останалите го направи наистина за това. Нед, чудатият Нед, е способен да види в едно самоубийство най-прекрасната си поема. Тимъти като че ли не го интересува много дълголетието, макар да допускам, че ще го приеме, стига да го споходи без особено усилие. Оливър настоява, че категорично отказва да умре, изобщо, и е много разпален по този въпрос; но Оливър е много по-нестабилен, отколкото изглежда на повърхността, и мотивите му са неясни. С подходящо философско внушение може толкова да заобича смъртта, колкото твърди, че обича живота. Тъй че не мога да кажа кой ще живее и кой ще се принесе в жертва на Деветата мистерия. Само дето внимавам много и ще продължа да си отварям очите, докато пребиваваме тук. (Колко ли дълго ще е? Всъщност изобщо не бяхме мислили за това. Великденската ваканция свършва след шест-седем дни. Изпитанието със сигурност няма да приключи дотогава. Имам усещането, че ще трае месеци, ако не и години. Махаме ли се все пак другата седмица? Заклехме се, че няма, но разбира се, братята не могат да ни направят кой знае какво, ако се измъкнем всички посред нощ. Само че аз искам да остана. Седмици, ако се наложи. Години, ако потрябва. Във външния свят ще се съобщи, че сме в неизвестност. Регистратори, наборни комисии, родителите ни, всички ще се зачудят къде сме. Стига да не ни проследят дотук обаче. Братята са донесли багажа ни от колата. Самата кола е паркирана в края на пустинната пътека. Ако щатските полицаи я забележат някой ден? Ще пратят ли човек по пътеката, за да потърси собственика й? Неясноти колкото искаш. Но оставаме тук, докато трае Изпитанието. Аз поне оставам тук.)
А ако ритуалът на Черепите се окаже реалност?
Няма да остана тук, както, изглежда, правят братята, след като спечеля каквото търся. О, може да се позадържа някакви си пет-десет години от благоприличие, от чувство на благодарност. Но след това се махам. Светът е голям; защо да прекарам цяла вечност в една пустинна обител? Имам си своя визия за бъдещия живот. В известен смисъл тя е като на Оливър: решен съм да утоля глада си за опит. Ще живея много различни животи, ще изпивам до дъно всичко от тях. Да речем, ще изкарам десет години на Уолстрийт и ще трупам богатство. Ако баща ми е прав, а съм сигурен, че е прав, всеки що-годе умен тип може да разбие борсата просто като прави обратното на това, което правят уж най-големите умници. Всички те са овце, добитък, сган гойише коп. Тъпи, алчни, следват тази или онази мода. Така че ще играя другата страна на играта, излизам с пет-десет милиона, влагам ги в подходящите акции, добри дивиденти, нищо модно, източници на стабилен приход. В края на краищата смятам да живея от тези дивиденти следващите десетина хиляди години, нали? Вече съм финансово независим. По-нататък? Ами, десет години разврат. Защо не? С достатъчно пари и самоувереност можеш да имаш всяка жена на света, нали? Ще имам Марго и десетки като нея всяка седмица. Имам право. Малко похот, да; не е интелектуално, не е Значимо, но ебането си има място в едно добре оформено съществуване. Добре. Пари и разврат. След това се заемам с духовното си богатство. Петнадесет години в трапистки манастир. Не говоря с никого; медитирам, пиша поезия, опитвам се да достигна Бога, домогвам се до съзнанието на Вселената. Сложи го двайсет години. Пречистване на душата, пълно очищение, въздигаш я до висини. После се отдавам на бодибилдинг. Осем години целодневни упражнения. Ели плажният атлет. Не петдесеткилограмовата хърба. Сърф, ски, печеля шампионата по борба на Ист Вилидж. По-нататък? Музика. Никога не съм стигал толкова далече в музиката, колкото бих искал. Ще се запиша в Джулиърд, четири години, пълна програма, проникване в дълбоката същност на музикалното изкуство, навлизане в последните квартети на Бетовен, четиридесет и осма на Бах, Берг, Шонберг, Ксенакис, всичката най-трудна материя, и ще прилагам техниките, които ще науча в манастира, за да навляза в сърцевината на вселената на звука. Може би ще композирам. Може би ще пиша критически есета. Ще изнасям концерти дори. Ели Щайнфелд в седмиците, посветени на Бах, Карнеги Хол. Петнайсет години за музика, става ли? Това запълва първите шейсетина години от безсмъртието ми. По-нататък? Вече сме навлезли здраво в двадесет и първия век. Хайде да видим света. Тръгвам да пътувам като Буда, скитам пеш от земя на земя, пускам косата си дълга, обличам жълти раса, нося просешка паница, осребрявам си чековете веднъж месечно в Америкън Експрес в Рангун, Катманду, Джакарта, Сингапур. Опознавам човешкия живот до най-дълбоките му недра, ям всякаква храна, мравки с къри, пържени тестиси, спя с жени от всякакви раси и вери, живея в колиби с течащи покриви, в иглута, в шатри, в плаващи къщи. Двайсет години за това и би трябвало да имам добра представа за културната сложност на човечеството. След това мисля, че ще се върна към първоначалната си специалност, лингвистика, филология, и ще си позволя кариерата, която временно съм изоставил. За трийсет години бих могъл да напиша фундаментален труд за неправилните глаголи в индоевропейските езици или да разбия тайната на етруския, или да преведа пълния корпус на угаритската поезия. Която област избере капризът ми. След това ставам хомосексуален. След като имаш на разположение вечен живот, трябва да опиташ всичко поне веднъж, нали, а Нед твърди, че животът на гея е всъщност хубавият живот. Лично аз винаги съм предпочитал момичетата, интуитивно, инстинктивно — по-меки са, по-гладки, по-приятни на допир — но по някое време трябва да разбера какво има да предложи и другият пол. Sub specie aeternitatis[1] трябва ли да е толкова важно дали мушкаш чепа в тази дупка, или в онази?
След като се върна в хетеросексуална фаза, ще замина на Марс. Дотогава ще сме някъде към 2100 г. Ще сме колонизирали Марс, убеден съм. Двайсет години на Марс. Ще работя тежък физически труд, ще съм от първите заселници. После двайсет години за литература, десет за четене на всичко ценно, което е писано някога, още десет за написване на роман, сравним с най-доброто на Фокнър, Достоевски, Джойс, Пруст. Защо да не мога да съм равен на тях? Вече няма да съм сополив хлапак: ще имам зад гърба си към 150 години пълноценен живот, най-дълбокото и широко самообразование, на каквото някога се е радвало човешко същество, и все още ще съм изпълнен с младежка енергия. Така че ако се посветя на задачата, по страница на ден, страница на седмица, пет години за планиране архитектониката на книгата, преди да съм написал и една дума, би трябвало да мога да напиша защо не безсмъртен шедьовър. Под псевдоним, разбира се. Това ще е специален проблем, смяна на самоличността ми на всеки осемдесет-деветдесет години. Дори в сияйното бъдно бъдеще хората най-вероятно ще са подозрителни към човек, който просто не умира. Дълголетието е едно, безсмъртието е съвсем друго. Ще трябва по някакъв начин да си самопрехвърлям инвестициите, да наричам новата си самоличност като наследник на старото ми „аз“. Ще се налага непрекъснато да изчезвам и да се появявам отново на света. Боя на косата, пускане и бръснене на бради, мустаци и бакенбарди, контактни лещи. Ще внимавам да не се доближавам много до управленската машина: влязат ли отпечатъците на пръстите ми в главния компютър, ще си имам неприятности. Какво ще използвам за свидетелство за раждане при всяка нова поява? Ще измисля нещо. Ако си достатъчно умен да живееш вечно, ще си достатъчно умен да се справиш с бюрокрацията. А ако се влюбя? Женя се, имам деца, гледам как жена ми вехне и остарява, гледам как и децата ми навлизат в старостта, докато аз си оставам свеж и млад? Вероятно изобщо не бива да се женя, или да го направя само заради опита, десет-петнайсет години най-много, след това се развеждам, въпреки че я обичам, за да избегна по-късните усложнения. Ще видим. Докъде стигнах? Навътре в двадесет и втория, отмятам десетилетията с лека ръка. Десет години като лама в Тибет. Десет години като ирландски рибар, стига все още да имат риба дотогава. Двайсет години изтъкнат член на Сената на САЩ. След това би трябвало да се заема с точните науки, голямата пренебрегвана област в живота ми. Ще мога да се справя с достатъчно търпение и усърдие — физика, математика, каквото там трябва да изуча. Ще заделя четиридесет години за наука. Смятам да достигна нивото на Айнщайн и Нютон, пълна кариера, в която ще функционирам на най-високото равнище на интелект. А после? Бих могъл да се върна в Къщата на черепите, предполагам, да видя как я карат брат Антъни и компанията му. Пет години в пустинята. Навън, отново в големия свят. Какъв свят ще бъде! Ще разполагат със съвсем нови кариери, ще имат неща, за чието изобретяване не е имало и смътна идея досега: мога да изкарам двайсет години като експерт по дематериализация, петнайсет в поливалентна левитация, десетина като симптомен амбулант. А после? След това? И все така, и все така. Възможностите ще са безкрайни. Но засега да си отварям очите с Тимъти и Оливър, може би и с Нед дори, заради трижди шибаната Девета мистерия. Голяма грижа ми е това. Ако двама от приятелчетата ми ме убият другия вторник например, ще се провалят някои мои доста претенциозни дългосрочни планове.