Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Book of Skulls, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Силвърбърг. Книгата на черепите
Американска, първо издание
ИК „Бард“, София, 2008
ISBN: 978-954-585-876-5
Редактор Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Формат 84/108/32. Печатни коли 17
История
- — Добавяне
29. ТИМЪТИ
Този следобед, докато стържехме кофи курешки в трийсет и три градусовата жега, реших, че вече ми стига. Шегата продължи достатъчно дълго. Ваканцията бездруго вече привършваше. Исках да се махна. По същия начин се чувствах още в първия ден от пристигането ни тук, разбира се, но заради Ели потиснах чувствата си. Вече не можех да го тая повече. Реших да поговоря с него преди вечеря по време на почивката.
Когато се върнахме от полето, се изкъпах набързо и тръгнах по коридора към стаята на Ели. Той още беше във ваната. Чух течащата вода, чух го да пее с дълбокия си монотонен глас. Най-сетне излезе, уви се в кърпата. Животът тук му се отразяваше добре — изглеждаше по-силен, по-мускулест. Изгледа ме студено.
— Защо си тук, Тимъти?
— Малко на гости.
— Време е за почивка. Трябва да сме в усамотение.
— Да де. Винаги, освен когато сме с тях. Вече изобщо нямаме възможност да поговорим помежду си.
— Явно това е част от ритуала.
— Част от играта. Част от говняната игра, която ни въртят. Ти си ми буквално като брат, Ели. Никой не може да ми каже кога имам право да говоря с теб и кога — не.
— Моят брат гой — отвърна ми той. Бърза усмивка. — Имахме предостатъчно време да си говорим. Сега сме под възбрана да се събираме. Трябва да си идеш, Тимъти. Наистина, трябва да си идеш, преди братята да те хванат тук.
— Какво е това, някакъв шибан затвор ли?
— Това е манастир. Всеки манастир има правила и с идването си тук ние се подчинихме на тези правила. — Ели въздъхна. — Тимъти, отиди си, моля те.
— Точно за тези правила искам да си поговорим, Ели.
— Не ги определям аз. Не мога аз да те освободя от което и да е от тях.
— Изслушай ме. Знаеш, часовникът тиктака, докато стоим тук като тъпо Вместилище. Скоро някой ще се усети, че ни няма. Родителите ни ще забележат, че от доста време не сме се обаждали. Някой ще открие, че не сме се върнали на училище след Великден.
— Е, и?
— Колко още ще стоим тук, Ели?
— Докато получим каквото искаме.
— Вярваш на целия боклук, който ни разправят?
— Все още ли смяташ, че е боклук, Тимъти?
— Не съм видял или чул нищо, което да ме накара да променя първоначалното си мнение.
— А самите братя? На каква възраст са според теб? Свих рамене.
— Шейсет. Седемдесет. Някои може да са и над осемдесет. Водят добър живот, много свеж въздух и физически упражнения, грижливо подбрани диети. Тъй че се държат във форма.
— Убеден съм, че брат Антъни е поне на хиляда — каза Ели. Тонът му беше хладен, агресивен, предизвикателен. Готов беше да се сбие с мен, ако се изсмея, а не можех. — А вероятно е много по-стар — продължи Ели. — Същото важи и за брат Миклош и брат Франц. Не мисля, че някой от тях е на по-малко от сто и петдесет.
— Браво бе!
— Какво искаш, Тимъти? Да се махнеш?
— Обмислям го.
— Сам или с нас?
— За предпочитане с вас. Сам, ако се наложи.
— Ние с Оливър няма да си тръгнем, Тимъти. Мисля, че и Нед също.
— Тоест това ме оставя сам, така ли?
— Това заплаха ли е?
— Извод.
— Знаеш какво ще стане с останалите от нас, ако се измъкнеш.
— Ти сериозно ли вярваш, че братята ще приложат онази клетва?
— Ние се заклехме да не напускаме. Те назоваха наказанието и ние се съгласихме да го понесем. Не бих подценил способността им да го наложат, ако някой от нас им даде основание.
— Говна. Те са само пасмина дребни старчета. Ако тръгне някой след мен, ще ги смажа. С едната ръка.
— Може би. А може би не. Държиш ли да бъдеш виновникът за нашата смърт, Тимъти?
— Не ми пробутвай този мелодраматичен боклук. Аз съм свободен индивид. Погледни го екзистенциално, както винаги си ни карал да го правим. Всеки от нас сам кове съдбата си, Ели. Вървим по своите си пътеки. Защо трябва да съм обвързан с вас тримата?
— Ти даде доброволна клетва.
— Мога да се отрека.
— Добре. Отречи се. Събирай си багажа и чупката. — Лежеше проснат гол на леглото си, но ме гледаше отвисоко. Никога досега не бях виждал Ели толкова решителен, цялостен, непреодолим. Освен ако не го беше обладал някой демон. — Е, Тимъти? Ти си свободен индивид. Никой не те спира. До довечера можеш да си във Финикс.
— Не съм се забързал чак толкова. Исках да го обсъдим това и четиримата, да стигнем до някакво рационално решение, без никой да се налага на друг, но всички да се съгласим, че…
— Ние се съгласихме да дойдем тук — прекъсна ме Ели. — Да опитаме. Повече обсъждане не е необходимо. Можеш да се измъкнеш, когато решиш, без да забравяш, разбира се, че с това ни излагаш на определени рискове.
— Това е изнудване.
— Знам. — Очите му блеснаха. — От какво те е страх, Тимъти? Деветата мистерия? Това ли те плаши? Или те тревожи възможността наистина да получиш вечен живот? Екзистенциалният ужас ли те е обзел? Виждаш се как продължаваш безкрайно през столетията, вързан за кармичното колело, без да можеш да се освободиш? Кое те плаши повече, Тимъти — животът или смъртта?
— Да го духаш.
— Сбъркал си стаята. Навън и вляво, две врати по коридора, питай за Нед.
— Дойдох да говорим сериозно. Не да си разменяме шегички, не да се заплашваме и обиждаме. Просто искам да знам колко дълго ти, Оливър и Нед смятате да се задържите тук.
— Ние току-що сме пристигнали. Твърде рано е да се говори за напускане. Сега ще ме извиниш ли?
Излязох. Не бях стигнал доникъде и и двамата го знаехме. А Ели ме беше ужилил на няколко пъти, в места, където не бях подозирал, че съм толкова уязвим.
На вечеря се държа все едно че не бях му казвал нищо.
А сега? Просто си седя, чакам и се чудя? Боже мой, няма да мога да го изтърпя това дълго, честно. Просто не съм устроен за монашески живот, да оставим настрана въпроса с Книгата на черепите и всичко, която тя може да предлага. Трябва да си роден за такова нещо. Себеотрицанието трябва да е в гените ти, мазохизъм малко. Трябва да ги накарам да разберат това, Ели и Оливър. Двамата луди, двамата превъртели по безсмъртието сбърканяци. Те са готови да останат десет или двайсет години тук, да плевят бурени, да чупят гърбове в упражненията, да зяпат в слънцето, докато почти не ослепеят, да дишат дълбоко, да ядат пиперена каша и да се самоубеждават, че точно това е правилният начин да живееш вечно. Ели, който винаги ми е правил впечатление на леко вманиачен и невротичен, но в основата си е доста рационален, май определено е превъртял. Очите му вече са странни, стъклени и свирепи. Като очите на Оливър — психотични, ужасни очи. Някакви неща се пробуждат у Ели. От ден на ден придобива сила, не само мускулите, но и някаква морална сила, страст, динамизъм. Тръгнал е по пътя си и ти дава ясно да разбереш, че няма да позволи нищо да застане между него и онова, което иска. За Ели това е нещо съвсем ново. Понякога ми се струва, че се превръща в Оливър — ниско смугло космато еврейско издание на Оливър. Оливър, разбира се, си държи устата затворена и върши работа колкото за шестима, а на упражненията се връзва на фльонга, опитва се да надбрати брата. Дори и Нед го прихваща вярата. Вече никакви остроумия от него, никакъв сарказъм и шикалкавене. Сутрин седим и слушаме безкрайните старчески брътвежи на брат Миклош с може би по едно понятно изречение на всеки шест, а виж го Нед, като шестгодишно детенце, на което му разправят за Дядо Коледа, мръщи чело възбудено, поти се, гризе си ноктите, кима, гълта го всичкото. Давай, брат Миклош! Атлантида, да, и кроманьонецът, ясно, и ацтеките, и всичко останало, аз вярвам, вярвам! А после си ядем обеда, а след това медитираме на студения каменен под в стаите си, всеки сам, а после излизаме навън да се потим за братята в шибаните лехи и ниви. Стига. Не мога да изтърпя много повече. Днеска си прецаках шанса, но след ден-два отново ще ида при Ели и ще видим дали няма да мога да го убедя да прояви поне капка разум. Макар че не храня големи надежди за това. Ели вече малко ме плаши.
И ми се ще да не беше казал онова, от какво съм се страхувал, от Деветата мистерия или от вечния живот. Много ми се ще да не беше ми го казвал.