Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (23)

21. ТИМЪТИ

Старая се да съм весел, старая се да не се оплаквам, но понякога не издържам. Тази пътека през пустинята например. Трябва да си мазохист, за да си наложиш такова нещо, дори да е за да живееш десет хиляди години. Точно тази част е голямо говно, разбира се: нереално, идиотско. Реалното е жегата. Предполагам, че е трийсет и пет, трийсет и седем, дори четирийсет градуса тук на открито. Още не е и април, а сме като в пещ. Прословутата суха горещина на Аризона, за която непрекъснато ти разправят: е, да, горещо е, но е суха жега, не я усещаш. Говна. Аз я усещам. Якето ми е смъкнато и ризата ми е разкопчана, а се пържа. Ако я нямах тази моя шибана бяла кожа, щях и ризата да сваля, но тогава наистина ще се изпържа. Оливър вече е свалил ризата си, а е по-бял и от мен. Може би кожата му не изгаря, селска кожа, канзаска. Всяка стъпка е усилие. И колко още трябва да вървим, между другото? Седем километра? Петнайсет?

Колата е далече зад нас. Вече е дванайсет и половина, а вървим от дванайсет някъде. Пътеката е широка само две-три педи, на места става и още по-тясна. На места няма никаква пътека всъщност и трябва да прескачаме трънаци и да се провираме през тях. Вървим в индийска нишка като четирима смахнати навахо, дебнещи армията на Къстър. Даже гущерите ни се смеят. Боже мой, не знам как изобщо нещо успява да остане живо тук: гущерите, растенията, в тоя пек. Земята не е съвсем пръст и не е съвсем пясък; нещо сухо и трошливо, което издава тих стържещ звук, докато стъпваш по него. Тишината усилва звука. Тишината е плашеща. Не сме си проговаряли. Ели бърза напред все едно, че е хукнал към Светия граал. Нед пръхти и пуфти: слаб е и вървенето го изтощава. Оливър, поел тила, е както винаги напълно затворен в себе си. Все едно, че е астронавт, газещ по луната. Нед се включва от време на време да ни каже нещо за растителния живот. Така и не бях разбрал, че е такъв маниак по ботаника. Тук има много малко от огромните кактуси сагуарос, макар че виждам няколко, петнайсет, осемнайсет метра високи, по-встрани от пътеката. Но вместо тях има хиляди от онова шантаво нещо, високо докъм два метра, със сив чворест ствол и много шипове и зеленикави топчести неща. Плодната чоя, така го нарича Нед и предупреждава да стоим настрана от него. Шиповете са остри. Избягваме го, но тук има и друга чоя, „мечето чоя“, не е толкова лесно да го избегнеш. Мечето чоя е лентяй. Малки трънливи растения, високи по педя и покрити с хиляди мъхести жълтеникави бодли: погледнеш мечето накриво и бодлите скачат и те захапват. Заклевам се. Ботите ми са отрупани с бодли. Мечето се разкъсва лесно, бучките се разпръсват и се търкалят; лежат пръснати навсякъде, много от тях са точно на пътеката. Нед твърди, че всяка бучка рано или късно ще пусне корен и ще си стане цяло ново мече. Трябва непрекъснато да внимаваме къде стъпваме от страх да не настъпим някое. А не можеш просто да изриташ някоя бучка на мече от пътя си. Опитах и кактусът се лепна за ботата ми и се пресегнах да го издърпам, само че той се залепи за пръстите ми. Сто иглички ме жегнаха наведнъж. Като огън. Изревах. Доста жалък рев. Нед го издърпа с две пръчки. Пръстите ми още парят и са целите на черни точици. Дали пък няма да се инфектират? Пълно е и с други кактуси — тумбест кактус, бодлива круша, още шест-седем, даже Нед не им знае имената. И листати дървета с тръни — мескит, акация. Всички растения тук са враждебни. Не ме пипай, казват ти, не ме пипай, че ще съжаляваш. Ще ми се да съм другаде, където и да е. Но вървим и вървим, и вървим. Бих заменил Аризона за Сахара, даже отгоре бих дал, бих хвърлил половината Ню Мексико като бонус. Колко още? Колко по-горещо? Ужас, истински ужас.

— Ей, вижте! — сочи Ели. Вляво от пътеката, полускрита под плетеница жълтеникава чоя, има голяма кръгла скала, колкото човешки торс, тъмен груб камък, различен по структура и състав от местния шоколадов на цвят пясъчник. Това е черна вулканична скала, базалт, гранит, диабаз, някой от тях. Ели коленичи, вдига някаква пръчка и започва да разчиства кактусите. — Виждате ли? — казва. — Очите? Носа?

Прав е. Виждат се големи дълбоки очни кухини. Огромен триъгълен отвор на ушна дупка. А долу, на равнището на земята, ред грамадни зъби, горна челюст, зъбите са захапали песъчливата пръст.

Череп.

Изглежда на хиляда години. Може да се проследи по-деликатното извайване, очертаващо скули, челния ръб и други белези; но повечето времето ги е заличило. Череп е обаче. Безспорно е череп. Пътен знак. Казва ни, че онова, което търсим, не е много далече — или може би ни предупреждава, че вече е време да се връщаме. Ели стои дълго, оглежда го. Нед и Оливър стоят като омагьосани. Над нас преминава облак, засенчва скалата, променя контурите й и изведнъж ми се струва, че очите са се извърнали и са се вторачили в нас. Горещината ми влияе. Ели казва:

— Вероятно е предколумбов. Донесли са го от Мексико според мен.

Взираме се напред през маранята. Три огромни сагуарос, като колони, блокират гледката. Трябва да минем между тях. А по-натам? Самата Къща на черепите? Несъмнено. Внезапно се учудвам какво търся тук, защо изобщо съм се забъркал в тази лудост. Онова, което приличаше на шега, на майтап, вече изглежда прекалено реално.

Никога да не умреш. О, мамицата му! Как може да има такива неща? Колко дни ще си загубим тук, за да го разберем? Пътешествие в безумството. Черепи на пътя. Кактуси. Жега. Жажда. Двама трябва да умрат, за да живеят двама. Целият мистичен боклук, който беше избълвал Ели, сега се е побрал за мен в това кълбо от груб черен камък, толкова здраво, така неопровержимо. Отдал съм се на нещо, което е напълно непонятно за мен, а може и да се окаже заплаха за мен. Но връщане вече няма.