Лeбeдът тук e рeтрo-рaздeлът c рaзкaзи, пиcaни в трeпeтнoтo ми юнoшecтвo: в руxвaщa, глaднa държaвa, в кoятo интeрнeт бeшe чиcтa фaнтacтикa и ce cблъcквaxмe чeлнo c първитe книги нa Cтивън Кинг и Дийн Кунц, a мoя милocт — глупaвo вaрнeнcкo тийнчe — губeшe дeвcтвeнocттa cи, нeвиннocттa cи, вярaтa cи във възрacтнитe и мнoгo други нeщa. Тoчнo тeзи рaзкaзи ca причинaтa „Бeлязaни лeбeди“ дa e caмиздaт: публикувaм ги, зaщoтo иcкaм дa ти ги пoдaря. В извecтeн cмиcъл, тe ca въпрocът нa oтгoвoрa 42.

(Нови) хорърийки и щуротийки

Повечето от тази шепа разкази са писани за „Истории от някога“ — един изключително интересен формат за четене пред жива публика, който се провежда ежемесечно от 2015 г. и където имам голямото удоволствие доста често да попадам в селекцията. Тук са представени и по-дълги версии, които не намериха място там поради ограничението в обема. Представени са и разкази, спечелили достойно място в конкурсните сборници на изд. „Гаяна“ („451 градуса по Бредбъри“ и „По крилете на гарвана“), както и един, написан за първия сборник на клуб „Лазаръс“. Особено изключение са „Тринайсет черни котки“, които специално отказах да пусна в едноименния конкурс на „Буквите“ — и с право, предвид голямата веселба с участници и спечелили.

Старо, но златно

По време на саморедакцията и после при редакцията на тези разкази (и повест) с прекрасната Ганка Филиповска сме се постарали да запазим максимално детското невинно звучене: всички те са писани в трепетното юношество между 15 и 20-тата ми година[1], в рухваща гладна държава, в която информацията по вълнуващите ме теми беше тъкмо и точно нула (а интернет беше чиста фантастика). „Плеяда“ пускаше първите книги на Стивън Кинг и Дийн Кунц, а моя милост — глупаво варненско тийнче — губеше девствеността си, невинността си, вярата си във възрастните и много други неща. Да, „ретро“ раздел е — има дори един ретро-ретро разказ, писан през 94 г. и описващ времена, в които телевизията беше по няколко часа дневно дори в западните държави. Но са ми свидни разкази.

Тук е мястото да благодаря на Иван Атанасов, без чиято грижа единият изобщо нямаше да види бял свят.

Точно тези разкази са причината „Белязани лебеди“ да е самиздат: публикувам ги, защото мога :) и защото искам да ти ги подаря. В известен смисъл, те са въпросът на отговор 42.

Делириум

Пак по времето, когато старите, но златни разкази още се ковяха — къде на хартия, къде на компютър :), баба ми изрече също тъй златната фраза колко горко съжалявала, че съм зарязала поезията за сметка на прозата… Като че ли съм имала избор.

Беше ми смешно навремето, когато четях, че поетичната дарба често се губи в края на пубертета. Дарбите или си ги имаш, или си ги нямаш, не се появяват и не се губят просто ей тъй… нали?! Да, ама било истина: не се събуждаш някоя сутрин с възглас „Вай, поезията ми изчезна!“, но за броени дни… поезията ти изчезва. Там, където миналата седмица е гъмжало от рими, вече има само празнота. И туйто.

Е, не е точно така — капва по някоя капка, но все по-рядко и по-рядко с годините. Останал ми е „Делириум — несъществуващата стихосбирка“, що-годе най-кадърното от която, е време да си самоподаря тук. Подредбата е строго хронологична и по мое изрично желание стиховете не са минавали под редакторския нож — сервират се as is[2], както съм ги писала и каквито ги обичам.

Бележки

[1] С изключение на два, родени скоро след 2001 г. — „Дъвката“ и „Те се спускат…“ — Бел.авт.

[2] (англ.) — както са си; с други думи — в насипен вид. — Бел.авт.