Панайот Йотов, Елена Павлова
Да ти изям сърцето

Със специално кимване към С. Майналовски от Панайот, който е голям фен; и също толкова специално извинение от Елена, която наистина не знаеше.

Хорбин Нунк влезе през портите на Трюш на гърба на черен кон в Часа на трошача на третия ден от месец авкиш.

Е, коня го водеше за юздата смутеният въглищар, на когото принадлежеше… Но това бяха дребни подробности, важното бе, че е догонил Морена Велар — и то в точния час.

Тлъстият чиновник на лавката на митницата със съмнение се втренчи в разрешителното му на некромант.

— К’во дириш в Трюш?

— По сърдечни дела съм дошъл — Хорбин се смъкна от седлото и плати на въглищаря три медни монети. — Благодаря ти, човече, сърцето да ти изям, ако не ми беше помогнал!

— Сърдечни дела, а? — разсмя се чиновникът и петте му брадички заподскачаха. — Да знайш, нямаме епидемия в Трюш!

— Още не — сви рамене Хорбин.

— И никоя важна клечка не се е гътнала.

— Още не е.

Двамата с дебелака се спогледаха.

— Я ела насам да поговорим, а? Ей, Тиквин, доди тука да ме смениш!

— Тиквин ли?

— Не питай — поклати глава дебелакът и го упъти към кръчмата на ъгъла.

„Зелена котана“ — гласеше табелата над вратата.

— И за котката не питай! Какво ще пиеш?

Хорбин се наведе над тезгяха и изръмжа:

— Смокиньовицата вади, да ти изям сърцето, ако не черпиш!

Съдържателят закима трескаво и замаха с ръка към масата в дъното.

Бирникът замислено подуши тежката, сладка смрад на смокини, избълвана от металното юзче пред некроманта.

— Не питай! — ухили се Хорбин. — Наздравичката!

Пиха.

— Кажи сега какво те води в Трюш… или какво ще те последва…

— Наистина съм дошъл по сърдечни дела — увери го некромантът. — Клетва следвам: да отмъстя на рода Велар до девето коляно, сърцето да им изям дано.

— Не съм ги и чувал.

— Не са оттук. Седем месеца вървя по студената им следа… Но ако ти се намират парици, ще ти гадая бъдещето за една марка злато или сребро.

— Е, хм, дано изпълниш клетвата си.

— Ще се изпълни. Наздраве!

Пиха.

— По какво ще ми гадаеш за сребърна марка? — попита дебелакът.

— Какво ще речеш за плъх? — Хорбин извади от колана си дълъг кинжал и без да изчака за отговор, го заби в тъмния ъгъл под пейките.

— Цврък! — рече плъхът.

Некромантът тръсна острието над масата и изхлузи трупчето от него. С опитно движение го разпори, повдигна с върха на кинжала няколко намотки черва, боцна тук-там из карантията и промърмори:

— Лоша работа, лоша работа… — обърна се към съдържателя. — Слушай, друже, събират ли някъде залози колко ще изкара на трона крал Сармат? Иди заложи тая марка, че до края на седмицата ще си търсите нов крал, бива ли?

— Кръ… кръ… — задави се бирникът.

— Наздраве, та да ти прокара!

Пиха.

— От какво ще умре кралят? — изграчи дебелакът.

— Това, друже, по червата на плъх не мога да ти кажа.

— А ако ми гадаеш за златна марка?

— Почакай! — некромантът се надигна и излезе през задната врата.

Върна се, преди чиновникът да е пресушил бокала си. Тупна на масата тигрова котка с щръкнал от гърдите й кинжал.

— Не е зелена, не бой се! — ухили се и я разпори с ловко движение. Повдигна с върха на кинжала няколко намотки черва, порови из карантията и зацъка с език: — Лоша работа, лоша работа… Ей, кръчмарю, я ми върни среброто, чу ли? Коремна чума ще пламне. Тя ще отнесе добрия ви крал Сармат и още мнозина…

— Чу-чу-чу… — затрака със зъби съдържателят.

— Накъде да бягаме, кажи ми! — изхъхри бирникът.

— Това, друже, по червата на котка не мога да ти кажа.

— Кон? Магаре?

— Истинското изкуство се практикува по човешки труп… и струва скъпо — присви очи Хорбин.

— За цената не бери грижа. И разрешителното ще ти подпиша за пред стражата.

— Добре тогава… — некромантът погледна към малкото, паяжинясало прозорче и се убеди, че още не е паднал здрач. — Нека пием за сделката.

 

 

Точно в Часа на Средната луна Хорбин Нунк влезе през задната врата на „Зелена котана“

Вярно, наложи му се да изчака на съседния ъгъл — толкова дълго, че чак си купи мръвка от скарата на уличния търговец („Какво е месото?“ — „Не питай…“). По-важното беше обаче, че спази точно знамението и скоро щеше да отмъсти на Морена Велар.

Съдържателят побърза да хлопне вратата зад некроманта. Пребледнели и ококорени, двамата с чиновника зяпнаха увитото в зебло… голямо нещо, преметнато през рамото му.

— Накъде? — поинтересува се Хорбин. — Тежи пущината, да знаете!

— Насам, в избата!

Когато слязоха долу и той разгърна зеблото, двамата му съучастници възкликнаха:

— Аххх!

Момичето лежеше на зеблото с отметната глава и леко присвити крака, все едно спеше. Като се изключи щръкналият изпод лявата й гърда кинжал, изглеждаше съвсем като жива.

— Да ми платиш, че сърцето ще ти изям иначе? — натърти Хорбин и прекъсна съвършения миг на съзерцание.

— А, да… — бирникът се затутка с тежката, здраво натъпкана със злато кесия.

— Настанете се удобно, господа, представлението започва! — обяви некромантът.

Вярно си е, че имаше какво да се види. С нежни, почти ласкави движения той разпори момичето от долу нагоре и добре наточеният му кинжал кажи-речи не срещна съпротива при гръдния кош. Хорбин разтвори ребрата като загадъчна кутия с бижута, отстъпи, взе фенера от съдържателя и обиколи отвсякъде тялото, надничайки тук и там из вътрешността му.

По стените танцуваха луди сенки. Добиваха свой живот, нокти и зъби, и бирникът няколко пъти едва сдържа писъците си. Тежката медна миризма на кръв се смесваше с изисканите — и не толкова — ухания на вината в бъчвите. Над тази смес се стелеше сладникавата, наситена смрад на смокиновицата и съдържателят скоро усети как стомахът му се преобръща.

— Лоша работа, лоша работа… — промърмори Хорбин, окачи фенера на куката на тавана и взе да вади разните органи и да ги подрежда отстрани до тялото. Вдигна пръст: — На запад трябва да потеглите още с пукването на зората. Инак чумата няма да надбягате…

— На запад ли? — спогледаха се бирникът и съдържателят.

— На Запад, я. До Набрут трябва да стигнете… — Хорбин размота малко черва и ги размачка в окървавените си ръце. — Да, Набрут.

— Какво виждаш още?

— Много неща виждам, но това е, което те интересува. До четири дни кралят ще бъде мъртъв, Трюш ще се гърчи в обятията на чумата и катафалките няма да смогват да изкарат труповете… а вие двамата ще сте в Набрут. Не влезете ли там до смрачаване на осмия ден на авкиш… — той поклати глава. — Горко ви!

— Набрут… та там за глътка вино ти режат главата! — простена съдържателят.

Хорбин положи окървавена длан на челото на момичето и се изправи:

— Това е, което имам да ви казвам. Сега да пием по едно! — и тръгна нагоре по стълбите.

 

 

Хорбин Нунк излезе през портите на Трюш в Часа на третата звезда на четвъртия ден от месец авкиш на гърба на сив кон, купен с марките на бирника.

Междувременно двамата му клиенти натъпкаха карантиите обратно в момичето, увиха го в зеблото, натикаха го зад бъчвите и побързаха да напуснат града. Така и не намериха сърцето — сигурно се беше търколило някъде в бързането — и това тормозеше съдържателя чак до Набрут, но после го сполетяха други грижи.

Хорбин яздеше, без да бърза, и спря за обедна почивка край езерото Сепалар. От дисагите извади кесийка от сушен рибешки мехур и от нея изтърси на дланта си прясното сърце.

— Радвам се да те видя пак, Морена Велар — каза му и го погали с показалец. — Обещах, че ще те намеря, нали? Защо ти беше да ми разбиваш сърцето, че и да ми го изплюеш в лицето след това, а? — той поклати глава. — Казах ли ти, че за отмъщение ще изтръгна твоето сърце и ще го изям, че и ще забогатея от това? — потупа се по кесията със златото. — Излъгал ли съм те за едничко нещо, а?

 

 

На седмия ден на месец авкиш коремната чума помете Трюш и провинциите. Тръгна от един труп, скрит в кръчма. Както плъхът бе предсказал, до вечерта на осмия ден крал Сармат беше мъртъв.

Заранта същия ден съдържателят и бирникът влязоха в Набрут. Спазиха срока и добре сториха, защото единият се разболя още по обед, а и дебелакът не надживя краля си. Така чумата пристигна в Набрут и попиля града, и не пожали рода Велар… до девето коляно, че и отгоре. Капка от кръвта им не остана.

 

 

Междувременно Хорбин си отряза парченце от сърцето на Морена Велар и го задъвка с усмивка. Беше студено и жилаво, както и очакваше, но не му преседна.