Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)
Корекция
WizardBGR (2017)

Издание:

Автор: Елена Павлова

Заглавие: Белязани лебеди

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2017

Тип: сборник разкази; стихосбирка

Националност: българска

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Живко Петров

Коректор: Кети Илиева

ISBN: 978-619-7354-21-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2758


Чета си книжка на тревясалата детска площадка на ъгъла.

Както всяка вечер последните година и нещо, бай Дечо полечка се тътри по маршрута си за разходка. Преди не беше толкова предвидим, но след инсулта е точен като часовник.

— О, котенце! — мазно изхъхря с непровисналото ъгълче на устата си.

— Ходи се шибай, дърт пръч изперколясал! — не му оставам длъжна аз.

„Харк-харк-харк!“, изкикотва се той и отминава.

Обичайната размяна на любезности. Почти сигурна съм, че не ме е познал, когато преди две години се преместих да живея в съседния блок. Въпреки „котенцето“ — той така вика на всичко женско и бездруго. А дори и да ме е познал, какво?

Изчаквам го да изкрета улицата до края и да изчезне от поглед. След това махвам на Тонката и той вкарва баничарката в тясната пряка. Имаме време. Но ми предстоят и други задачи, нали така?

— Петък тринайсети е… — мърмори Тонката, докато закача каишката на Талибан, който се вози отзад. — За първи април разбирам…

— … или за Вси светии — усмихвам му се сладко. Гледам да не мърдам — пред Талибан не е добре да се шава много. Особено когато е на разходка. — Не се притеснявай, идеална шега е за петък тринайсети! Насам, покрай стълбите…

Тонката прокарва несигурно длан по черния хълбок на питомеца си, но не възразява повече и просто го повежда към антрето на къщата. Въобще Тонката е много несигурен тип, да се чудиш как си върши работата с такава самоотверженост и страст… и смелост също.

Е, не мога да съм му мамичка и все да го водя за ръчичка — завеждам го само дотук, докъдето ми трябва.

Изкачваме се по вмирисаното на котешка пикня стълбище — пръчът Дечо живее на втория етаж, някогашното жилище долу, на първия, е изтърбушено и сега е котешко свърталище — и Тонката отвежда деликатно Талибан настрани, за да им отключа тежката желязна врата, а после и другата, полуостъклената в задния край на антрето. Отбивам се в кухнята и му показвам спалнята в края на коридора:

— Ето там го заведи!

Тонката кима.

След малко се връща с каишката в ръка.

— Да вървим! — примолва ми се. — Ако онзи се върне…

— Какво, като се върне? — вдигам вежди. — Ще ни завари да се натискаме в кухнята му?

Очите на Тонката стават на чинийки.

— Не се притеснявай! — млясвам го по устните аз, но само мимолетно. — Хайде, да се махаме оттук!

Докато изтичаме по стълбището и стигнем до баничарката, вече и двамата се кикотим неудържимо. Мятаме се в колата и изчезваме.

— Никой не ни е видял, нали? — тревожи се Тонката.

Няма кой да ни види — уличката е бодната между задните стени на няколко мизерни къщурки и новопостроените блокчета от двете им страни не гледат насам.

Но дори и да ни видят… какво?

С Тонката имаме достатъчно време да се подържим малко за ръце и да си погукаме в кварталното кафене. Това не го прави по-малко нервен, но все пак сяда зад волана с усмивка, а аз се захващам да примъкна клетките и Мъро… и да си поиграя малко с феромони. Чудо е какво може да се постигне с някое фъщене на феромончета, хич и не ти трябва валериан.

 

 

Смрачава се. На тревясалата детска площадка в ъгъла съм точно навреме — бай Дечо тъкмо успява да се довлече и ме вижда все така потънала в книжката си.

— О, котенцеее… — изхриптява той.

— Ходи се… — промърморвам, без да вдигна очи от страницата.

— Мееекото ти котенце… — мърмори той.

Дали все пак не ме е познал? Едновременно ми се гади и ми причернява, но успявам да избълвам злостно:

— Заври си маркуча в някой контакт, изрод!

„Харк-харк-харк!“, изкикотва се той и отминава.

Мустаците му между бедърцата ми… ръката му, която дръпва ластика от опашката ми и гали русата ми косица…

Другата му ръка, с която ми е вдигнал рокличката… и мустаците му и наболата брада ме боцкат… и лигавият му език…

Аххххх!

Скачам на крака, превивам се надве зад едно храстче и повръщам събралата се в гърлото ми жлъчка.

Бях на осем, по дяволите! Не може да ме е познал!

Трескаво ровя в чантата си за салфетка и за бутилката с вода. Избърсвам се. Отпивам.

Добре.

Чак когато почти съм стигнала до къщата на Дечо, се сещам за книгата, захвърлена на тревата.

Е, майната й.

 

 

— Пссст! — изсъсква от площадката над първия етаж Дечо.

Срещнал е първата котка.

— Яау! — възразява Мъро.

— Пссст, бе!

— Ааау? Хххх!

Туп: обувка се удря в нещо меко.

— Ох, мамка ти гнусна котка! Ооооооо!

Използвам врещенето на стареца да щракна с кликера в джоба си. Мъро е готин и е единствената ми истинска черна котка. Шест месеца съм се гърбила да го уча какво се прави с крака в обувки…

Дечо продължава да ругае, а Мъро се изнизва по стълбите с гордо вирната опашка. Черпя го мръвчица, той увива опашка около краката ми и се оттегля към сложената зад вратата пластмасова клетка.

Стърж-стърж, шляп-шляп — качва Дечо няколко стъпала, без да спира да ругае под нос.

— Псст! — изсъсква.

Котка номер две. Викам й Маца. Не е моя, навърта се около съседния вход. Не е черна, но за тая работа си има черна сладкарска боя… ще се измие след известно време.

Старецът не посмява да ритне Маца. Един окървавен крак му стига. Предполагам, че ако носеше бастун, би я ръгнал с него, но…

— Пссст дее! — нервничи.

— Уяаааау!

А, ритнал я е все пак.

— Мамка ти гнусна коткааааа!

След малко Маца изскача от входа и изчезва в тревата, без да дочака да я почерпя.

Промъквам се към тъмните стълби. Вътре вече почти нищо не се вижда. За момент се притеснявам, че Дечо ще подмине котка номер три, но Скъсаното ухо от кварталната кофа не дочаква да бъде открит: едва чутото ффссст на флакона подсказва, че старецът е прекъснал конеца, спреят е блъвнал феромон и…

— Аааааааааааааа!

И Скъсаното ухо се е изстрелял от мястото си като войник с команда „Атака!“, и този път борбата е безмилостна.

Три стъпала по-нагоре има още един котарак, който се отлепя от мястото си и влиза в боя.

Туп! — излита по стълбите Скъсаното ухо, Дечо явно е успял да го махне от себе си. Котаракът остава да лежи замаян в краката ми, но дори в тъмното виждам гръдния му кош да помръдва. И Скъсаното ухо е временно черен.

Туп! — отеква ритник и нещо със сила се фрасва в стена. Тигровия Стойчо сигурно няма да го видя повече, решавам.

Стърж-шляп — пак тръгва нагоре Дечо, макар че на негово място досега да съм драснала надолу. Тежкото му дишане отеква по стълбището, изпълва го цялото и пак започва да ми се гади, понеже имам чувството, че идва изпод мен, между краката ми, където мустаците му…

Фссст! — сработва следващият капан.

Котки номер пет и шест атакуват едновременно, писъкът на стареца направо ме вцепенява до мозъка на костите.

Този спрей е насочен по-нагоре. Доста по-нагоре. Примерно на нивото на кръста.

Старецът квичи, по някое време чувам тежко тупване, което не е от котка. Шляпат длани, ритат обувки, но феромонът изветрява бързо и Пет и Шест зарязват схватката и оставят повалената си жертва да се изправи.

Седем и Осем дебнат пред вратата на втория етаж. Вече е достатъчно тъмно да не се вижда абсолютно нищо. Дечо тъкмо превърта ключа и отново се озовава затрупан от котки…

Фрас! — удря се вратата в стената.

Грешка, старче, грешка: Девет и Десет са позиционирани от другата страна.

Изкачвам се към втория етаж, вслушана в отгласите от схватката: блъскане в стените, охкане през стиснати зъби, несекващо мяукане… Шурти вода: мръсникът се е добрал до банята.

Тряс! — затваря се вътре.

Минават няколко минути, преди котките да се успокоят и на свой ред да се изнижат по стълбите към тавана.

На площадката плисва светлина — Дечо е запалил лампата и е отворил вратата на банята. Внимателно се отлепвам от стената, за да надникна към огледалото в коридора му: ето го, целия окъпан в кръв. Залита насам-натам навътре по коридора…

И се натъква на Кресчендо, седнал пред вратата на кухнята.

И той не е черен поначало.

— Мамка му! — изругава Дечо и много внимателно го заобикаля.

Кресчендо кротко си мие лапичката и не му обръща внимание.

Номер Дванадесет е Гандалф, който се е разплул на прага на хола в обичайната си поза и мърка като камион. Той е черен. С бели лапички. Не съм му ги боядисвала. Хвърля един поглед изпод вежди и посяга към натрапника, което стига старецът със завидна пъргавина да се метне към вратата на спалнята.

Едва съм дочакала да се затвори вътре, и вече съм се втурнала с ключа в ръка по коридора.

Щрак! — превъртам го в бравата в момента, в който пръстите на Дечо започват да дращят от вътрешната страна.

Зърнал е значи моя номер Тринайсет. Чувам го да хъхри:

— Оо, котенцееее…

Работата е там, че Тонката е гледач в Софийския зоопарк. Много се обичат с Талибан, черната пантера.

Край