Елена Павлова
Старчето от първия етаж

Докато Тони свиваше, Бухала и Симо наблюдаваха от прозореца как старецът крета с кофичката към контейнерите. Много се беше спихнал от лятото насам — вече и за да стигне до боклука, ползваше бастуна, а и се мъкнеше полека.

Кухнята на петия етаж беше хубава наблюдателница — достатъчно високо никой от улицата да не забелязва как момчетата кибичат на стъклото, но и достатъчно ниско да се различават и дребните подробности. Пък родителите на Симо си седяха долу на четвъртия и не смееха да се качват. Оправдаваха се, че искали да дадат на сина си пространство, но истината беше, че не държат да се бутат между шамарите. Страхуваха се.

— И какво, ако вика за помощ? — продължи размишленията си Бухала. — Съседите не го харесват, никой няма да се отзове. И полиция даже няма да му пратят!

— Не бива да сереш там, където ядеш — изсумтя Симо. — Първо правило, ’начи.

— Първо правило, ху-ху! — подигра го Бухала. — Първи етаж е това, и да дойдат ченгетата, все през едната тераса ще сме драснали. Виж само колко много боклук изхвърля — хич не я кара бедно професорчето.

— Почти всеки ден е на контейнера — съгласи се Симо. — И все има кокали в боклука, ние вкъщи не ядем толкоз месо, дето дъртите и двамата бачкат. Обаче да си го виждал да пазарува? Не си, нали?

Доста приказки като за Симо, каза си Бухала. Двамата позяпаха как старецът празни кофата над контейнера. Наистина имаше кокали поне от две пилета. Уличните псета на блока взеха да изникват между колите, наострили възбудено уши. Никога не лаеха по професора, но определено ги вълнуваше. Много.

— Глей ги как хем искат да идат към него, хем се дърпат. От миризмата ще да е — обобщи Симо. — Скоро го засякох на входа — смърди, все едно е вече умрял!

Позяпаха псетата още малко. Глутницата следваше стареца по петите, докато крета към блока дървено като зомбясал.

— Все едно събират смелост да го нападнат — изхили се Бухала. — Съвсем като нас!

— Да паля, ако сте свършили? — обади се Тони с гробовния си глас.

 

 

Минаваше десет и половина, когато алармата на Тони ги разбута. Симо домъкна тенджерата супа, дето майка му я беше приготвила. Долу гледаха „Бандата на Оушън 2“ и баща му открито си дремеше.

— Бира си вземи и да не тръгнете да излизате, че навънка вали, ей! — поръча майка му, преди да хлопне вратата.

— Топчета! — възмути се Бухала, докато разсипваше супата по паниците, но я врътна в микровълновата и си омете порцията и допълнителното, топейки едри залци хляб. Едното му око беше по-кръвясало от другото, забеляза Симо на светлината на мъждивата кухненска крушка. Даже два часа и нещо спане не го беше оправило.

Трилитровата куча марка бира от „Денито“ я оставиха в хладилника за после, като се върнат.

Навън наистина прикапваше и беше свил кучи студ. Въпреки това нощните грабители се изтътриха на полянката пред блока, Бухала по стар обичай замери самотната улична лампа с камък и с придърпани над ушите качулки на суитшърите тримата се наредиха в тъмното на бордюра срещу апартамента на стареца.

В хола светеше, а професорът се беше чучнал на терасата.

— Е, майка му, единайсе и кусур е, к’во студува отвънка! — избуча Тони.

— Пуши? — предположи Симо и солидарно взе да рови по джобовете си за „Джумаята“

Остъклението беше доста запотено, но имаше открехнат прозорец.

— Това е яке бе, идиоти! — изсумтя Бухала.

— Че кой си държи якето на терасата, копеле? — изблещи се Симо и щракна запалката.

Фрас! — и Тони му изби от ръцете и цигара, и запалка, и кутия.

— Ей!

— Шшшт!

— Хайде! — Бухала пресече и се приближи до терасите.

Симо се огледа, но тръгна след него.

Отблизо си личеше, че онова наистина е провиснало на закачалка старо кожено яке. Също и че яката решетка се държи на ебаси смешното резенце, което Бухала компетентно пръсна от двете страни със спрейче за ръжда, надигна се на пръсти и безшумно издърпа. Симо почти очакваше още едно такова да има и в горния край, но решетката скръъъъъъъъъъцна и за малко да го фрасне, понеже рязко се набра навън.

— Бахмаааму! — изрева Тони и я хвана, преди да е събудила блока, който той вече беше вдигнал на главата си.

Бухала измъкна от другия си джоб смачканата консервена кутия, изприпка в тъмното насред улицата, светна с телефона си и щастливо заподритва дрънчащото щастие към съседния вход.

Драндарандан-дан-дан-бам-бум!

— Да се махаш оттука, мама ти ша еба! — осмели се да се обади някаква свадлива патка от горните етажи. — Хората спят по това време бе, боклук ниеден!

— Ела да я ебеш де, ела де! — ухили се Бухала.

Драндарандан-дан-дан-бам-бум!

— Ей ся звънкам на полицията! — викна мъжки глас, този му беше познат: чичо Томето.

— К’ва полиция — възрази друг познат глас от терасите — викни баща му и да видиш как ще миряса кварталът. Чу ли бе, Бухал? Е ся съм се обадил в Пежото и глей к’во ще стане…

— Добре де, добре де! — Бухала светна неопределено с телефона нагоре и церемониално си прибра кутията. — Айде, мир, ша ’звинявате, лека нощ и тъй нататък си!

Съседи и непознати се заприбираха и заугасяха лампите.

След малко, когато щателна проверка на балкони и прозорци подсказа, че вече никой не е луд да виси на мокрото и студеното и да зяпа, Бухала се върна при клекналите под терасата Тони и Симо, фъсна пантата на решетката със спрейчето, посочи на спътниците си да му направят стъпенка, набра се на терасата и се погрижи и за горната панта. Нацвъка и ръждясалите винкели на открехнатото остъкляване, бутна го церемониално с пръст и крилото на прозореца безшумно се отвори навътре.

— Айде де, тежиш и си кален! — изсъска Симо.

Бухала стъпи странично на ръба на циментовия перваз извън решетката и прекрачи на вътрешния ръб.

И призрачната светлина през пердето от крушката в хола стигаше да види, че терасата е пълна с всякакви боклуци. Прицели се между някакви ръждиви тенджери и килнато шкафче и пределно внимателно стъпи. Не искаше да си докара тетанус.

Хръц! — изпука някаква дъска, но нищо не го убоде и нищо не поддаде, и най-важното: нищо не се срина.

Той размаха ръка навън да покаже, че пътят е свободен. С другата ръка се попипа по колана, където успокоително твърдееше ловната чекия на баща му, тежка и солидна като нищо друго в живота. Миналата седмица „забрави“ да я върне, след като ходиха да колят прасе на фермата.

Тони се издърпа над ръба на балкона и Бухала му подаде ръка. Обърна се да се озъби през замъгления прозорец към неясните сенки в стаята вътре. Момчетата не знаеха за чекията, но наум си каза, че ако не намереха нищо смислено у стареца, щеше да го заколи с нея. Като прасето.

Посочи натрупаните зад килнатото шкафче саксии. Тони кимна и внимателно се намести между двете купчини. С другия си крак стъпи върху тях.

Бухала пак размаха ръка навън. Симо се улови за ръба и се набра, двамата с Тони го хванаха. За пет-шест секунди балансираха като ошашавени балетковци по торбести дънки, после все пак двамата успяха да изтеглят товара си нагоре.

— Шибана Лара Крофт! — изпръхтя много тихичко Бухала и в следващата секунда Симо се изправи на перваза, и докато да му посочи, вече беше скочил долу, право върху тенджерите.

Драндарандан-дан-дан-БАМ-БУМ!

Отскочил сепнато, Тони срита саксиите и те добавиха тътена си към симфонията.

В последвалата настръхнала тишина някъде от горните етажи се обади самотно и недоволно, но не особено уверено чичо Томето:

— Е ся ша съ обадя на баща ти, Бухал, честно!

И това беше.

Зад пердето в апартамента нищо не помръдна.

Бухала беше сигурен, че не е помръднало — поне докато на следващата сутрин не изми кръвта от ръцете си и не направи грешката да си разкопчае ципа, че да пусне една вода.

Тони се надигна от купчината потрошени грънци, прихлупил устата си с две ръце. Кискаше се като ненормален.

Симо също се изправи, безцелно размаха юмрук и вече по-внимателно пристъпи към балконската врата. Под маратонката му нещо издрънка, но явно недостатъчно силно да наизвади съседите.

Зад пердето съвсем нищо не помръдваше.

Бухала беше, ама абсолютно сигурен в това, само дето по гръбнака му пробяга ледена тръпка и внезапно му се отщя да привеждат в действие собствения му брилянтен план.

Ху-ху, първи етаж е! — подигра се сам на себе си и попипа пак чекията.

Симо бръсна встрани торбестото кожено яке и натисна с цяла длан рамката на вратата малко над средата — там, където в жълтосаната, вехта дограма трябваше да се намира езичето на бравата.

Пук, обади се дървенията.

Бухала продължаваше да е сигурен, че зад пердето няма нищо, а мижавата светлина просто е премигнала, както се случва със старите крушки, като шавне напрежението.

Внезапно балконската врата зейна, Симо залитна напред и влетя вътре в хола.

Хлоп, фрасна се вратата.

— Не си играй де! — промърмори Бухала и пристъпи напред, за малко да се спъне в една от проклетите тенджери.

— Много смешно! — изсъска зад гърба му и Тони.

На първи опит балконът се оказа здраво затворен, даже учудващо за гнилата древна дограма да си пасва толкова, ако ще и да е надута от влагата. Бухала натисна няколко пъти — никакво „пук“ не отвърна на усилията му — и тъкмо се канеше да тегли един шут по-ниско долу с надежда да счупи бравата, когато вратата се смили и отлепи с влажно „джвак“ и сълзливо скърцане.

Холчето се оказа много по-малко, отколкото Бухала очакваше, и съвсем спартански обзаведено — срещу балконската врата имаше разтегаем диван, под прозореца — шкаф с черно-бял телевизор от едно време, по протежение на стената — суперстара секция с почти празни полици, а в дъното — акумулираща печка, от ония с тухлите. Нищо общо със загадъчния професор по археология, галеник на властта от Тошово време, дето му била пълна къщата с всякакви щуротии от могили и гробници. И дето го били изгонили от БАН заради оная пещера при Мадарския конник, ама кой знае какво бил вече изнесъл оттам.

В холчето липсваше нещо доста съществено, а именно Симо, но той сигурно тършуваше в кухничката или в килера. За сметка на това присъстваше нещо твърде гадничко: загадъчният професор, проснат на дивана под родопско одеяло с ресни. Смърдеше до бога.

Пак на сутринта, докато измие кръвта от ръцете си и вдигне седалката на тоалетната чиния, Бухала бе останал относително сигурен, че професорът се е цъклил в стената и не е мърдал нито до, нито след. После… направи грешката да си разкопчае ципа.

— Мамка му, гътнал се е! — коментира на малко по-висок глас Бухала.

— Хъхъъъъ! — изпъхтя Тони зад гърба му. — Ъ-ххъъъъ…

— На тебе пък какво ти ста.

Грамаден тип беше яхнал Тони и го душеше с две ръце — това му ставаше, видя Бухала, когато се обърна. Приятелят му се олюля на прага на балконската врата, блъсна се с рамо в стената, удари с колене дървения подлакътник на разтегаемия диван и през цялото време не спираше да хъхри и да дере с нокти противника си, вече съвсем наслуки, и даже на светлината на крушката си личеше, че е почервенял като домат.

Тони втори път се тресна в дървения подлакътник — някак странешком — и се катурна през него право върху оцъкления професор, а нападателят на гърба му се надигна като каубоец и се изду, и Бухала най-сетне осъзна, че това е якето от закачалката, само дето всъщност не беше дреха, нищо че на вид беше мазничко и леко сбръчканко отвън като добре поддържана естествена кожа. Тони се гърчеше и се мяташе, а коженото нещо вдигна черна, мъхната муцуна от врата му и оголи дълги поне колкото пръст, окървавени зъби.

— Шибан прилеп! — изрева Бухала и измъкна чекията от канията на колана си. Чувстваше я като продължение на ръката си — тежка, солидна и много заземяваща на фона на сърцето, което щеше да му изхвръкне през ушите.

Не беше сигурен дали всъщност е видял муцуната, или не — истината беше, че движението просто внезапно замря и якето се спихна плавно върху Тони. Остър мирис на пикня удари Бухала в носа и го принуди да отстъпи.

Хлоп, фрасна се балконската врата, но той почти не я забеляза, втренчен в уголемяващото се бързо тъмно петно на родопското одеяло под главата на приятеля си. Изпод гънките се чуваше „мняп-мняп-мняп“, все едно котенце ближе чинийка с грапав език.

Старецът седна дървено, отметна одеялото, Тони и якето, сгъна крака като дърводелски метър и ги смъкна на пода. Беше в същите безлични, но не и баш домашни дрехи, с които бе изнесъл боклука днес следобед, и Бухала го напуши смях: кой спи вкъщи по панталон с ръб и сив плетен вълнен елек, моля ви се? Кръвта беше успяла вече да се просмуче през елека и да го изплеска отпред като гигантско петно лютеница.

— Ъъъ… — Бухала инстинктивно скри чекията зад гърба си и изпелтечи: — Ша звинявате, ние за е’ната веселба, лека нощ и тъй нататък си!

И пак, на сутринта, докато се миеше и се канеше да пикае, си мислеше, че нищо такова не се е случило и старецът изобщо не се е надигал от смъртния си одър, все едно не му тежат сто кила Тони отгоре. Нито пък е отварял уста да оголи невъзможно огромни и остри зъби и да изплези свръхдълъг език, не го лепва върху кървавото петно и не го увърта хууубавичко по него, преди да го прибере и да измляска.

Понякога тревата и хапчетата му правеха такива работи. Бухала може да пропускаше да го каже на паляците, които му се пишеха приятели, но си го знаеше и гледаше да не се вкарва в големи циркове. Не трябваше да взима ножа — това беше истината, каза си хладнокръвно сутринта, надвесен над мивката; не трябваше да си вярва дотам, че да бара ножа на баща си.

Старецът пак близна кръвта от елека си и се изправи, и протегна напред ръце с разперени пръсти, опънати и твърди като на труп.

— … и тъй нататък си… — промърмори Бухала и задърпа бравата на холската врата.

Успя да я отвори точно когато студени пръсти се вкопчиха в суитшъра му. Метна се в коридорчето и усети как се изплъзва от несръчната хватка.

Антрето също се оказа клаустрофобично тясно, с външната врата отляво, а напред и надясно — кухнята, която тънеше в мрак. Там имаше някого… нещо… и Бухала направи отчаян опит да се измъкне от апартамента. Или поне щеше да направи, ако можеше да напипа брава, ключалка, райбер, резе — нещо си. Зашари с длан в сумрака, блъсна един-два пъти с другата си ръка по стената — ножът издрънча идиотски… и след това кокалестите пръсти на стареца се вкопчиха в рамото му.

— Пусни ме! — наддаде вой Бухала.

Не, пръстите бяха вкопчени в бицепса му, даде си сметка още докато пищеше, а огнената болка го вцепеняваше и го парализираше. Онова на рамото му бяха зъбите. Шибаните невъзможно огромни зъби!

Протегнал ръце с разперени пръсти, от тъмното в кухнята срещу него скована крачка направи Симо.

Минаваше девет сутринта, когато Бухала се изблещи срещу яркото есенно слънце отвъд прозореца. В хола на петия етаж напичаше безмилостно и още преди да види, че е целият в кръв, той вече си знаеше, че много се е оплескал.

Нямаше спомен как се е добрал до апартамента на Симо, но сигурно целият вход беше в кървища, каза си, мрачно втренчен в огледалото в банята, докато се сапунисваше за трети път и се ядосваше на пипкавите си и студени като смъртта пръсти. Канията на колана беше празна и Бухала пръв беше готов да се обзаложи, че няма да намери приятелите си нито в спалнята, нито в кухнята. Трябва да ги беше оставил долу.

Едва мърдаше, все едно е прекарал три камиона дърва снощи, че и ги е нарязал. Надяваше се да не е — да не ги е нарязал поне.

Затутка се с ципа, опитвайки се да раздели случилото се на първия етаж от… ами, действителността.

На пода се изхлузиха и взеха да се размотават намотките на собствените му черва, набързо напъхани снощи под слипа. Отдавна бяха изстинали и спрели да кървят.