Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- WizardBGR (2017)
Издание:
Автор: Елена Павлова
Заглавие: Белязани лебеди
Издание: първо
Издател: GAIANA Book&Art Studio
Град на издателя: Русе
Година на издаване: 2017
Тип: сборник разкази; стихосбирка
Националност: българска
Редактор: Ганка Филиповска
Художник: Живко Петров
Коректор: Кети Илиева
ISBN: 978-619-7354-21-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2758
История
- — Добавяне
Беше тиха къща, една от последните в Шевал, почти на хълмовете. Високата ограда беше обрасла с бръшлян и пълзящи рози. Две върби размахваха дългите си клони над портата. Покрита с неравни плочи пътека водеше навътре сред разцъфналите цветя, покрай чимширен лабиринт и към малката, кокетна вила със стени, облицовани с червен пясъчник. Пътеката я заобикаляше и продължаваше покрай езерце с рибки, просторна, равно окосена морава и зад нея — овощна градина с няколко праскови, ябълки и дребни криви смокини. В дъното на двора люляци разнасяха нежния си аромат, а зад тях, сякаш скрити от човешкия поглед, по протежение на оградата бяха подредени грозни и криви бодливи трънаци.
— Трийсет години вече съм тук — каза, след като ме разведе из двора. — Всичко поддържам сам и се надявам поне още двадесетина да съм жив и здрав да поддържам градината…
Погледнах го. Сух, изпит, с малко сурово лице и очилца с телени рамки. Издокаран в сивия си костюм и с вратовръзка, изглеждаше като делови бизнесмен — гладко избръснат, с интелигентен поглед и артистични пръсти на ръцете… Трудно ми беше да си го представя как окопава розовите храсти и коси моравата, но самият начин, по който докосваше и галеше листенцата, подсказваше, че ако изобщо има някакви дечица, точно това са те.
— Тук имаше беседка — той посочи една акация до езерцето. — Когато мама почина, посадих дървото. Не беше лесно да го оформя, но вече дванадесет години се радвам на… как да кажа, плодовете на усилията си.
Беше голяма, жълта акация с причудливо изкривено и усукано стебло, цялото на възли и криволици.
— Мама се отличаваше с доста остър език — подсказа ми той. — Особено зиме, когато вятърът се усили, дървото свири и приказва.
— Истинско изкуство! — похвалих го, тъй като очевидно имаше нужда да кажа нещо.
— А тази роза — той се насочи към първия розов храст в редицата — ми е поръчка от, е, да речем, един клиент. Подходящ надгробен паметник за съпругата му, как смятате?
Приличаше по-скоро на екстравагантна статуя — сплетени една в друга дебели издънки, бодлите на всяка се впиват в стеблото на друга, а около тях сияят снежнобели цветове, големи кажи-речи колкото чаени чинийки.
— А Вашият съпруг — попита ме той — отличава ли се с някое особено неприятно или пък интересно качество?
— О, хм! — Свих рамене. — Преди всичко е досаден. Нали разбирате, един от онези нещастници, които сутрин не те забелязват, четейки вестника, вечер не те забелязват заради телевизора… Много скучна личност наистина.
— Значи не заслужава някакво по-особено растение? — Той изглеждаше почти разочарован. — Бих могъл да го увековеча… о, може би с дърво гинко?
— Не мисля. Той е, хм, по-нисък от тревата…
Мъжът спря, сложи ръце на хълбоците си и се разсмя:
— Добре казано, даже много добре казано! Знаете ли, имал съм и такива клиенти! Ето тук, този парцел — посочи ми част от моравата, обрасла с детелина и дребни цветчета — е на един точно подобен на вашия съпруг господин. Но все пак клиентите винаги имат някакви предпочитания. Ето този се е увличал по разни млади момиченца и по хазарт, не особено, но все пак достойно за увековечаване…
— Тогава може би край езерото? — предположих. — Една-две тръстики биха подсказали например за малкото му постижения в живота.
— Прекрасно! — той направо засия. — Ето това се казва артистичен дух!
— Само че — прекъснах възторга му аз, след като се налага, бих искала да бъда напълно сигурна, че не си давам парите просто за един парцел край езерото.
— Но разбира се! — сините му очи чак се ококориха зад очилцата. — Можете да бъдете сигурна, че е веднъж и завинаги…
— Така ме увериха — съгласих се. — Но според мен завинаги е малко силно казано. Рано или късно все нещо се случва… Просто бих искала да науча повече за клиентите Ви.
— О, разбира се, питайте!
— Онази… — огледах се. — Онази смокиня например. Прекрасно гледана и е израсла в интересна форма.
— О, да. Един от шедьоврите ми. Сигурно сте чували за Йоргос Пантопулос…
— Корабният магнат?
— Същият. Съпругата му настоя за изкривено като съзнанието му, но пък типично южно дърво и ето я смокинята. Беше доста дебел, дори се притеснявах дали няма да пречи на растението, но както виждате…
— Лично ли го убихте?
— Винаги върша работата си лично. Ако Ви интересува точният способ, нападнах шофьора на лимузината му и заех неговото място. Когато господин Пантопулос се качи в колата, му пуснах сънотворен газ, а впоследствие, вече тук, в къщата, му поставих и инжекция. Предпочитам тихите методи.
— Да, спомням си, беше преди няколко години — живо се намесих аз. — Шофьорът беше намерен в безсъзнание, полицията поддържаше версията, че Пантопулос е отвлечен за откуп, но похитителите така и не се появиха…
— Да! — той се изкиска. — А междувременно вече шеста година въпросната личност почива в мир в корените на това дърво…
Нищо повече не ми трябваше. Бръкнах в джоба си и мило му казах:
— Не мърдайте! Вие сте арестуван…
Изпратих с поглед полицейската кола. Той се беше обърнал към задното стъкло и също ме гледаше — и обвинително, и умолително. Не се беше съпротивлявал нито при ареста, нито когато го качвахме в колата. Само беше промърморил:
— Градината ми… моля Ви!
И ето, колата зави зад ъгъла…
— Добре се справи! — Бърт, партньорът ми, ме потупа по рамото. — По едно време чак се притесних, че няма да се разприказва. Доста се забавихте…
— Трябваше ми ясно признание! — въздъхнах. — Невинаги е лесно. Пък и градината…
— Прекрасна градина! — съгласи се Бърт. — Трийсет години се е грижил за нея, а сега ще дойдат булдозерите и господ да ни е на помощ само като си помисля какво ще намерим под всеки един храст…
Кимнах. Жалко за градината — и едно на нула за нас. Но мислите ми все се връщаха към жълтата акация, розовия храст, смокинята на Пантопулос, парцела с детелина и цветчета… и към мъжа ми, който сутрин не ме забелязва, зачетен във вестника, а вечер не ме забелязва, загледан в телевизора… Да расте тревичка върху някого — какво зелено облекчение!