Елена Павлова
Мъгла

На сънения пристан се облягам.

Брегът отсреща тъне във мъгла.

Дърветата със клони се пресягат

от нея да си майсторят крила;

вълните също за мъглата пеят —

за облачна целувка и страстта…

И камъните дишат и живеят…

На пристана в мъглата съм сама.

 

От нея вятър вае силуети,

изтрива ги безгрижно, на шега.

Море, дървета, вятър — все поети,

симфония извайват от брега.

Бих искала до мен да се облегнеш,

да ни целуне нежната мъгла,

към нея — и към мен — да се пресегнеш…

На пристана в мъглата съм сама.