Читателски коментари от rabeno

Благодаря за изчерпателните отговори! Не отричам изнесените от Вас факти. Може би имаме различия в тяхното тълкуване. Например не мога да приема, че върховистите са били „парашутисти“ или някакви безотговорни авантюристи… Върховистите са македонски българи, които постъпват в редиците на българската армия с намерението да освободят родния си край. В крайна сметка едно революционно движение, подкрепено от българската държава, има по-големи изгледи за успех, отколкото самостоятелно вътрешно въстание. Но други са главните спънки пред освобождението на Македония:

1. Липсата на подкрепа сред великите сили. Главно нежеланието на Австро-Унгария (Германия) и Русия (Франция) да видят една уголемена България, която би застрашила техните интереси на Балканите.

2. Смъртта на Стамболов, която слага край на идеята за културна и икономическа интеграция — строежи на железопътни линии, на читалища и училища, т.н., всичко това е занемарено от следващите български правителства.

В никакъв случай не съм привърженик на Фердинанд, точно обратното, но преувеличените критики на Талев към върховистите сякаш обслужват идеологическата постановка да се критикува всичко „монархофашистко“ като „шовинистично“, „великонационалистическо“ или като проява на „великобългарски империализъм“. Че Фердинанд е грешник — грешник е, но Фердинанд не е България. Талев като че пренебрегва или недостатъчно оценява реките от кръв, които българският народ пролива за Македония през войните за национално обединение.

Все пак аз не нападам Талев, чието произведение си остава един от най-големите върхове в българската литература. От чисто национална гледна точка делото му заслужава най-висока оценка. Същото така отчитам епохата и тежките условия, сред които е работил, но това не променя, макар и да смекчава, същността на критиките към тетралогията.

„Железният светилник“ ми допадна, заради интересните персонажи и майсторското пресъздаване на старовремския бит. В „Преспанските камбани“ Ния Глаушева беше най-впечатляващия персонаж, но ми дойде в повече телешкия възторг по „дядо Иван“. Изобщо Талев доста неща е премълчал за Русия, което лишава произведението му от историческа обективност. В „Илинден“ ме отблъсна лошото отношение към върховистите и изобщо към българската държава, която Талев отъждествява с Фердинанд. Главната му критика към върховисткото движение е, че идва да буни народа в Македония, предизвиквайки гнева и жестокостта на турците. Добре де, ВМОРО не направи ли същото с Илинденско-Преображенското въстание? И какво лошо има в това Македония да бъде свободна като част от България, а не като отделна политическа единица? „Гласовете ви чувам“ пък е пропито със социалистическа пропаганда, но това е нормално, тъй като по време на написването на творбата Талев е напълно реабилитиран и вече част от статуквото. Тетралогията е впечатляваща като мащаби, но е исторически не докрай обективна, а повечето от героите са плоски, някак стереотипни (изключение правят персонажите на Султана, Ния, Рафе Клинче, Вардарски, Добра Лозанова…) Сравненията с „Война и мир“ на Толстой… Далече е от „Война и мир“. Там всеки образ е уникален и пълнокръвен сам по себе си, а мащабите са много по-големи. Оценка за цялата тетралогия — 6/10. Лично мнение.

Съвсем заслужено „Под игото“ е считано за едно от най-значимите произведения в българската литература. Чрез него Вазов продължава да гради храма на българската национална идентичност заедно с цикъла „Епопея на забравените“, повестите „Немили-недраги“, „Една българка“, и други. За българската национална литература Вазов е това, което Хенрик Сенкевич представлява за полската.

Ако се абстрахираме от националното чувство, творбата „Под игото“ не е най-блестящия образец за роман. В типичния стил на романтизма персонажите са абсолютизирани — или са положителни, или са отрицателни. Ако са положителни, то те са още умни, силни, красиви. Ако пък са отрицателни, те са също така глупави, слаби, отблъскващи. Точно както е и в творчеството на Сенкевич. На Вазовите персонажи липсва сложност, противоречивост, автентичност. Сякаш те не влияят върху случващите се процеси, но ги следват, потопени в техния водовъртеж. Липсват им убедителни морални конфликти. Някак си от самото начало се подразбира кой какъв е — герой, страхливец, предател, т.н. Просто е нужно да се направи сравнителен прочит със „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов или с някоя чуждестранна класика от същата епоха — „Братя Карамазови“ или „Ана Каренина“. В „Под игото“ Вазов се е показал като забележителен народопсихолог, но като слаб личностен такъв. Бих казал, че това е характерно за цялото му творчество, но пък и Вазов е рожба на своята епоха. В онези години българската литература и национално самосъзнание са имали нужда именно от него, а не от автори като Достоевски, Толстой или Чехов. Все пак, струва ми се, че „Под игото“ е задължителен за четене роман именно в ученическа възраст, тъй като, поради липсата на литературен опит, художествените недостатъци на произведението не бият на очи.

Съгласен съм! Бих добавил също така и „Бит и душевност на нашия народ“ от Иван Хаджийски.

За мен това е най-великата българска книга. Жалко, че Захари Стоянов не е доживял да я завърши…

Според моето скромно мнение това е най-доброто произведение на Ботев.

В никой друг от своите разкази Чехов не е успял да постави темата за „малкия човек“ толкова сполучливо, колкото в „Мъка“. За мен това е най-доброто му произведение.

Прекрасен Дебелянов. Никой друг наш поет не е успял да изрази чувството за носталгия толкова въздействащо.

Ботевата философия ми напомня на мирогледа на Иван Карамазов от „Братя Карамазови“. И двамата отхвърлят Небесното царство на Христос, защото не могат да се примирят със земната несправедливост. Личността на Ботев е дълбоко трагична — титаничен дух, устремен към свободата, който не може да приеме света, не може да го промени, но и не желае да се смири пред Божия промисъл. Единственото свобода в такъв случай е смъртта — и Ботев я намира.