Читателски коментари

Историята си я бива и се развива бързо.

Прекрасна история за дракони! Както и другите му драконски книги. Единствената ми препоръка е да не използва измишльотините Екатерина II за славяни, славянство и тям подобни московитски имперски инсинуации.

Благодаря за прекрасната книга!

Старенькие ходики.

Молодые ноченьки…

Полстраны — угодники.

Полстраны — доносчики.

На полях проталинки,

дышит воля вольная…

Полстраны — этапники.

Полстраны — конвойные.

Лаковые туфельки.

Бабушкины пряники…

Полстраны — преступники.

Полстраны — охранники.

Лейтенант в окно глядит.

Пьёт — не остановится…

Полстраны уже сидит.

Полстраны готовится.

Роберт Рождественский

https://www.history.com/topics/world-war-ii/japanese-american-relocation

https://www.archives.gov/education/lessons/japanese-relocation

https://www.docsteach.org/documents/document/signing-internment-compensation

https://www.nytimes.com/2020/08/20/magazine/japanese-internment-end-wwii-trailer-parks.html

https://www.whitehouse.gov/briefing-room/statements-releases/2021/02/19/statement-by-president-joseph-r-biden-jr-on-the-day-of-remembrance-of-japanese-american-internment/

https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_films_about_the_Japanese_American_internment

Да обобщим: филми по темата в САЩ снимат още през 50-те. През 80-те е приет специален закон, който разглежда обезщетяването на пострадалите японци. Наред с това от дълго време си имат специален ден, посветен на срама от стореното. Медии, сайтове и всякакви други източници предоставят предостатъчно информация по въпроса.

За руските лагери е писано много. И трябва. От Солженицин, Варлам Шаламов и чуждестранни автори. Прочетете книгата на Мартин Еймс „Дом за свиждане“. Обаче надали голяма част от коментиращите знаят, че и в САЩ е имало лагери.След японското нападение над Пърл Харбър Америка заклеймява японците, живеещи на нейна територия, като „риск за сигурността“ и са арестувани и изпратени в лагери. Но в САЩ избягват да говорят за това. Още на следващия ден САЩ обявяват война на Япония . През февруари 1942 тогавашният президент Франклин Делано Рузвелт подписва декрет, по силата на който над 120.000 души биват затворени в лагери против волята им. Само една пета от тях са родени в Япония. Останалите са второ или трето поколение японски мигранти. И нито един американски автор не си позволил да пише за това. /поне аз не съм срещал до сега/ Единствено Исабел Алиенде- чилийка, която сега живее в щатите в книгата си „Японския любовник“ повдига завесета на проблема. Част от „лагерниците японци“ които са хора на честта се записват доброволци и от тях и други чужденци е сформиран „полк 500“, който е изпратен в Европа и се е сръжавал на най-горещите точки. Голяма част са загинали, а много от тях и живите са получили ордени за храброст. Така, че и американците имат трески за дялане.

Добре написан любовен роман.

Да, прав сте за детайлите. Но същността остава и тя не е в полза на Вашата теза. В края на живота си Солженицин е великоруски шовинист, който вижда в разрешеното (от Русия) самоопределение на някои народи средство за влияние (на Русия) върху същите тези народи. Точно това се разиграва вече близо 150 години в нашата история. И е знаково, че Солженицин припозна тъкмо Путин като възможен реализатор на тази идея — в противовес на „разлагащия се Запад“, разбира се.

Впрочем, привет от 2023 година, от ден 400 и някой си на „специалната военна операция“ на Путин! Днес Дугин е никой, Украйна се бори за себе си и за нас, а аз се питам — ако беше жив Солженицин, от коя страна на барикадата щеше да застане?

Лично аз смятам, че щеше да застане против „разлагащия се Запад“ и народите, които искат да се присъединят към него. Чак такъв либерализъм от противник на либерализма не очаквам.

Не бях особено очарована. Напомни ми за американски филм направен по класическо руско произведение

Леле леле леле

След като прочетох „Краят на кръга“ от Том Егеланд спрях да чета Дан Браун. Ето защо.Романът „Краят на кръга“ е публикуван през 2001 г. Две години по-късно критици и читатели ще открият удивителните прилики между „Краят на кръга“ и световния бестселър „Шифърът на Леонардо“ (издаден през 2003 г.). Не липсват и намеци за плагиатство заради сходствата в сюжета и главния герой. Самият Том Егеланд се дистанцира от това: „Краят на кръга“ е просто добра литература.

Сходството между двата романа е почти 60%. И в единият и другия роман има герой албинос и много други прилики. Чак пък такава случайност.

Книгата е великолепна.Хареса ми поставянето на морални дилеми. Страшно ми хареса края на книгата: " един свят без истина "

Наистина приятна и четивна, лек сюжет, без кой знае какви драматизми :)

Много емоционална и поучителна книга.Хареса ми .

Имате право, а и доста хора са на Вашето мнение. Аз също считам, че много от нашумелите автори на трилъри (макар и да са хора в зряла възраст) нямат никакъв житейски опит да пишат в този жанр. Разбира се, комбинацията от агресивния маркетинг и ниските критерии на читателите е решаваща за успеха на дадена книга като търговски продукт.

Прочетох я, но не съм впечатлена особено. Историята е твърде клиширана: луда любов; обсебено поведение; привидно добро момиче, игнориращо лошото момче, но влюбено в него; сватба на деветнадесет във Вегас… и др. Диалозите са написани добре, но в никакъв случай (според мен) майсторски.

Напомня ми за описание на тийнейджърските американски предавания, а не на роман. Това е субективно мение.

Девойка е обобщено понятие за човек без житейски опит в темите за която пише, затова на места е твърде осезаема разликата. Това съм имал в предвид, не съм знаел за съавторство то, просто усетих разликата. Подобна разлика намирам и при Чайлд.

Надали

Ако под „девойка“ имате предвид Александра Андорил (дамската половинка на дуета „Ларш Кеплер“), то тя е била на 44г., когато е написана книгата.

До средата беше добре, следваща половина бе толкова елементарна че прескачах редовете. Мисля че втората част е писана от девойка като съавтор, историята е нереална. Чиста загуба на време.

Много приятна кнга