Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ХОРАС СЛЪГХОРН^[1]

 

От няколко дни нямаше миг, в който Хари да е бил буден и да не се е надявал отчаяно Дъмбълдор наистина да дойде и да го отведе, а сега, когато двамата тръгнаха по улица „Привит Драйв“, той определено се чувстваше неловко. Никога не беше разговарял надълго с директора извън „Хогуортс“, между тях обикновено имаше писалище. Освен това в съзнанието му постоянно нахлуваше споменът за последната им среща лице в лице, който само изостряше притесненията му: тогава Хари се беше разкрещял и на всичкото отгоре се бе постарал да изпотроши доста от най-ценните вещи на Дъмбълдор.

Директорът обаче изглеждаше съвсем спокоен.

— Нека магическата пръчка ти е подръка, Хари — рече му той ведро.

— Но аз мислех, че не ми е разрешено да правя магии извън училището.

— Ако ни атакуват — уточни Дъмбълдор, — позволявам ти да приложиш всички контразаклинания и контрапроклятия, за които се сетиш. Все пак ми се струва, че тази вечер може и да не се страхуваш от нападения.

— Защо, професоре?

— Защото си с мен — недвусмислено отговори Дъмбълдор. — Това, Хари, е предостатъчно.

В края на „Привит Драйв“ той внезапно спря.

— Още не си се явявал на изпит по магипортиране, нали? — попита директорът.

— Не — потвърди Хари. — Мислех, че трябва да съм навършил седемнайсет години.

— Точно така — съгласи се Дъмбълдор. — В такъв случай се хвани за ръката ми, ама много здраво. За лявата, ако не възразяваш… както забеляза, в момента ръката ми за магическата пръчка е доста крехка.

Хари се вкопчи в китката, която Дъмбълдор доближи до него.

— Чудесно — одобри директорът. — Е, да тръгваме.

Хари усети как ръката на Дъмбълдор му се изплъзва и я стисна двойно по-силно, след миг обаче всичко почерня и той почувства мощен натиск от всички страни: едва си поемаше дъх, около гърдите му сякаш се стегнаха железни обръчи, очните му ямки — аха да хлътнат навътре в главата, а тъпанчетата на ушите му като че ли потънаха по-надълбоко в черепа, после…

Хари няколко пъти вдъхна дълбоко от студения нощен въздух и отвори насълзени очи. Имаше чувството, че току-що са го проврели през много тесен гумен маркуч. Минаха няколко секунди, докато разбере, че улица „Привит Драйв“ е изчезнала. Сега двамата с Дъмбълдор стояха на някакъв безлюден селски площад, в средата на който имаше стар паметник на загиналите във войната и няколко пейки. След като разсъдъкът му догони сетивата, Хари осъзна, че току-що се е магипортирал за пръв път в живота си.

— Добре ли си? — попита Дъмбълдор, като го гледаше угрижено отгоре. — Необходимо е да мине малко време, докато свикнеш с усещането.

— Добре съм си — отвърна Хари и разтърка ушите си, които сякаш насила бяха напуснали „Привит Драйв“. — Но все пак май предпочитам метлите.

Дъмбълдор се усмихна, пристегна пътното наметало още малко около врата си и подкани:

— Насам!

Закрачи бодро покрай празна странноприемница и няколко къщи. Според часовника на близката църква наближаваше полунощ.

— Я ми кажи, Хари — подхвана възрастният магьосник. — Белегът… боли ли те изобщо?

Хари несъзнателно вдигна ръка към челото си и разтърка мълниевидния белег.

— Не — отговори той, — и аз това се чудя. Мислех си, че сега, когато Волдемор си възвърна мощта, ще ми пари постоянно.

Вдигна очи към Дъмбълдор и видя по лицето му доволно изражение.

— Аз пък си мислех точно обратното — каза директорът. — Лорд Волдемор най-после е проумял колко опасно е да имаш достъп до мислите и чувствата му. Както личи, сега прилага срещу теб оклумантика.

— Е, аз не се оплаквам — заяви Хари, понеже не му липсваха нито тревожните сънища, нито стряскащите мигове на прозрения в съзнанието на Волдемор.

Завиха и подминаха телефонна кабина и автобусна спирка с навес. Хари отново погледна изкосо Дъмбълдор.

— Професоре!

— Да, Хари!

— Ъъъ… къде точно се намираме?

— Това, Хари, е китното селце Бъдли Бабъртън.

— И какво търсим тук?

— О, да, разбира се, не ти обясних — отвърна Дъмбълдор. — Е, вече не помня колко пъти през последните години ми се е налагало да го казвам, но отново не ни достига един преподавател. Дойдохме тук, за да убедим един мой стар колега да се откаже от пенсията и да се върне в „Хогуортс“.

— А аз как мога да помогна, господин директоре?

— Е, мисля, че все ще има някаква полза и от теб — рече мъгляво възрастният магьосник. — Тук наляво, Хари.

Тръгнаха по стръмна тясна улица между две редици къщи. Всичките прозорци бяха тъмни. И тук се усещаше упоритият странен студ, сковал от две седмици „Привит Драйв“. Хари си спомни за дименторите, хвърли бърз поглед през рамо и за по-сигурно стисна магическата пръчка в джоба си.

— Професоре, а не можеше ли да се магипортираме направо в къщата на стария ви колега?

— Не го направихме, защото щеше да е точно толкова невъзпитано, както да избиеш входната врата — поясни Дъмбълдор. — Добрите обноски изискват да предоставим на събратята си вълшебници възможността да ни откажат гостоприемство. При всички положения повечето от техните къщи са омагьосани и до тях нямат достъп магипортирали се натрапници. Така например в „Хогуортс“…

— … човек не може да се магипортира в никоя от сградите или в парка — побърза да довърши Хари. — Хърмаяни Грейнджър ми го каза.

— И е напълно права. Отново завиваме наляво.

Църковният часовник зад тях удари полунощ. Хари се учуди защо Дъмбълдор не смята за невъзпитано да ходят в такъв късен час у стария му колега, но разговорът тъкмо беше потръгнал и той имаше да задава по-неотложни въпроси.

— Видях в „Пророчески вести“, че Фъдж е бил уволнен…

— Точно така — потвърди Дъмбълдор и зави по стръмна пресечка. — Както, сигурен съм, си видял още, че беше заменен с Руфъс Скримджър, бивш началник на служба „Аврори“.

— Той… как мислите, той добър ли е? — полюбопитства Хари.

— Интересен въпрос! Определено не му липсват способности. И като човек е по-решителен и по-енергичен от Корнелиус.

— Да, но аз ви питах за друго…

— Знам за какво ме питаш. Руфъс е човек на действието, почти през целия си трудов живот се е сражавал с черни магьосници и не подценява Лорд Волдемор.

Хари поизчака, но Дъмбълдор изобщо не отвори дума за разногласията си със Скримджър, споменати в „Пророчески вести“, а момчето го достраша да подпитва, затова смени темата.

— И… видях за Мадам Боунс.

— Да — пророни тихо Дъмбълдор. — Ужасна загуба. Беше велика вещица. Май беше тук… ох!

Той беше посочил с пострадалата си ръка.

— Какво ви се е случило, професоре?

— Сега няма време да ти обяснявам — каза Дъмбълдор. — Но не мога да не призная, че разказът наистина ще е увлекателен.

Усмихна се на Хари и момчето разбра, че не са го срязали и му е разрешено да задава още въпроси.

— Освен това, сър, получих по сова брошура от Министерството на магията за необходимите мерки за сигурност, за да се предпазим от смъртожадни…

— Да, и аз получих — сподели все така усмихнат Дъмбълдор. — Как мислиш, полезна ли е?

— Не бих казал.

— И аз съм на същото мнение. Ето ти например не ме попита кое е любимото ми сладко, за да се увериш, че наистина съм професор Дъмбълдор, а не някой самозванец.

— Вярно… — подхвана Хари, но не бе съвсем сигурен дали това не е мъмрене.

— Занапред да знаеш, Хари, че най-много обичам малиново сладко… макар че ако бях смъртожаден, щях да се постарая да проуча какво сладко обичам, преди да се преструвам на самия себе си.

— Хм… да — каза Хари. — Та в тази брошура се споменаваше за някакви инферии. Какво точно представляват те? От брошурата не става съвсем ясно.

— Това са трупове — спокойно обясни Дъмбълдор. — Мъртви тела, на които някой черен магьосник е направил магия, за да изпълняват волята му. Но инферии не са се появявали доста отдавна, поне откакто Волдемор изгуби мощта си… той самият е избил достатъчно хора и може да си направи цяло войнство от инферии. Пристигнахме, Хари, ето тук…

Наближаваха малка спретната каменна къща с градина. Хари беше прекалено погълнат от ужасната мисъл за инфериите, за да обърне внимание на каквото и било, но когато стигнаха до портичката на градината, Дъмбълдор спря като закован и момчето връхлетя върху него.

— Майко мила!

Хари проследи погледа му по старателно поддържаната пътека отпред и сърцето му се сви. Входната врата беше смъкната от пантите.

Дъмбълдор огледа улицата първо в едната, сетне и в другата посока. Очевидно нямаше никого.

— Извади пръчката и ела с мен, Хари — подкани тихо той.

Отвори портичката и забърза нечуто по пътеката, следван по петите от Хари, после бутна много бавно входната врата, като държеше високо магическата пръчка.

— Лумос!

Върхът на пръчката му лумна и освети тесния коридор. Вратата вляво също беше отворена. Вдигнал високо светналата пръчка, Дъмбълдор влезе във всекидневната, а Хари вървеше плътно зад него.

Пред очите им се разкри гледка на пълно опустошение. В краката им лежеше направен на трески старовремски часовник с кутия и с пукнат циферблат, махалото му бе отхвърчало леко встрани като изпусната сабя. Пианото бе преобърнато на една страна, а клавишите му бяха разпилени по пода. Наоколо проблясваха останки от паднал полилей. Възглавниците се въргаляха изтърбушени, с изскочил от странични прорези пух, всичко бе покрито с парченца стъкло и порцелан като с прах. Дъмбълдор вдигна пръчката още по-високо и тя освети стените, където по тапетите имаше тъмночервени и лепкави пръски. Хари ахна тихо и Дъмбълдор се обърна.

— Грозна гледка, а! — въздъхна той тежко. — Да, тук се е разиграло нещо ужасно.

Предпазливо пристъпи до средата на стаята, като внимателно оглеждаше парчетиите в краката си. Хари го последва, като също се озърташе, сякаш се плашеше от онова, което би могъл да види скрито зад преобърнатото пиано или канапе — там обаче нямаше и следа от труп.

— Може да се е съпротивлявал, професоре, и после са го отвлекли — предположи момчето, като избягваше да си представя колко тежко трябва да е ранен човек, за да остави такива кървави петна до средата на стените.

— Съмнявам се — отвърна тихо Дъмбълдор и надзърна зад огромен фотьойл, който също беше преобърнат на една страна.

— Предполагате, че той…

— Че още е тук някъде? Да.

И Дъмбълдор изненадващо се стрелна напред и заби върха на магическата пръчка в седалката на огромния фотьойл, а фотьойлът ревна:

— Ох!

— Добър вечер, Хорас! — поздрави Дъмбълдор и се изправи.

Хари зяпна от учудване. Там, където допреди стотна от секундата стоеше фотьойл, сега клечеше страшно шишкав плешив старец, който разтриваше долната част на корема си и обидено гледаше Дъмбълдор с присвити воднисти очи.

— Нямаше нужда да забучваш толкова силно пръчката — възропта той кисело и с мъка се изправи на крака. — Заболя ме.

Светлината от магическата пръчка заигра по лъскавото му теме, по изпъкналите очи, по огромните сребристи мустаци като на морж и лъснатите до блясък копчета на светлокафявото кадифено сако, което мъжът беше облякъл над чифт лилава копринена пижама. На ръст едва достигаше брадичката на Дъмбълдор.

— Какво ме издаде? — промърмори той, докато се закрепи с олюляване и продължи да разтрива корема си отдолу.

Държеше се доста невъзмутимо за човек, когото току-що са разкрили, че се прави на фотьойл.

— Драги ми Хорас — подхвана Дъмбълдор, който изглеждаше развеселен, — ако са ти идвали на гости смъртожадни, над къщата щеше да гори Черния знак.

Магьосникът се плесна с месеста ръка по широкото чело.

— Черния знак — изпъшка той. — Знаех си аз, че има още нещо… Е, карай! При всички положения времето нямаше да ми стигне. Когато влязохте, тъкмо приключвах с тапицерията.

От гърдите му се откърти тежка въздишка, от която връхчетата на мустаците му се разклатиха.

— Искаш ли да ти помогна да разтребим? — учтиво попита Дъмбълдор.

— Да, ако обичаш.

Двамата — високият слаб магьосник и ниският му тантурест събрат — застанаха с гръб един към друг и направиха еднакво широки движения с магическите пръчки.

Покъщнината се разлетя и се върна по обичайните си места, украшенията се наредиха още във въздуха, пухът се стрелна обратно в калъфките на възглавниците, разкъсаните книги се възстановиха още докато се носеха към своите лавици, газените лампи кацнаха на страничните масички и светнаха, натрошените сребърни рамки от огромната колекция се разхвърчаха с проблясване из стаята, за да се подредят цели-целенички и възвърнали блясъка си върху писалището, пукнатините, дупките и разрезите се заличиха самички, стените се самоизбърсаха и пак станаха чисти.

— Каква беше тази кръв? — попита Дъмбълдор високо, за да надвика тиктакането на старовремския часовник с кутия, който изглеждаше като нов.

— По стените ли? Змейска — изкрещя магьосникът на име Хорас, докато полилеят се самозанитваше обратно в тавана с оглушително стържене и звънтеж.

Накрая се чу последно „дрън“, когато пианото се върна на мястото си, после настана тишина.

— Да, змейска — небрежно повтори магьосникът. — Последната ми бутилчица, а напоследък цените са скочили до небето. Все пак тя става за многократна употреба.

Той отиде с тежка стъпка при кристалното шишенце върху един от бюфетите и като го вдигна към светлината, се зае да преценява гъстата течност вътре.

— Хм. Малко е прашна.

Върна шишенцето на бюфета и въздъхна. Точно тогава погледът му падна върху Хари.

— Охо! — възкликна магьосникът, а големите му топчести очи се устремиха към челото на момчето и мълниевидния белег. — Охо!

— Това е Хари Потър — представи го Дъмбълдор, като се приближи. — А това, Хари, е един мой стар приятел и колега, Хорас Слъгхорн.

Домакинът се извърна с хитро изражение към Дъмбълдор.

— Значи така си намислил да ме убедиш, а? Е, Албус, отговорът е „не“.

Той подмина Хари с решително извърнато встрани лице и с вид на човек, който се опитва да устои на изкушение.

— Е, поне да пийнем по нещо — предложи Дъмбълдор. — За доброто старо време.

Слъгхорн се поколеба.

— Добре, но само по едно — отряза той неучтиво.

Дъмбълдор се усмихна на Хари и го насочи към почти същия фотьойл, в какъвто се беше преобразил Слъгхорн — беше точно до разгорелия се наново огън и ярко светналата газена лампа. Хари седна с ясното усещане, че по някаква причина Дъмбълдор иска да го сложи на възможно най-видно място. Когато Слъгхорн приключи с ваденето на гарафите и чашите и се извърна отново с лице към стаята, погледът му, разбира се, тутакси попадна на Хари.

— Хм — промърмори той и побърза да се обърне, сякаш се страхуваше да не си нарани очите. — Заповядай!

Слъгхорн подаде питието на Дъмбълдор, който беше седнал, без да чака покана, после бутна подноса под лицето на Хари и потъна между възглавниците на възстановеното канапе в недоволно мълчание. Краката му бяха толкова къси, че не достигаха пода.

— Е, как я караш, Хорас? — попита Дъмбълдор.

— Не съм много добре — оплака се веднага Слъгхорн. — Слаби бели дробове. Едва дишам. И ревматизъм. Вече не съм подвижен като едно време. Но какво друго мога да очаквам! Старост. Умора.

— Е, явно си доста подвижен, щом за толкова кратко успя да ни подготвиш такова посрещане — отбеляза Дъмбълдор. — Едва ли си разполагал с повече от три минути.

Слъгхорн отговори подразнен, но и горд:

— С две. Не съм чул кога се е задействала магията за отпор срещу натрапници, бях във ваната. И въпреки това не може да се отрече, Албус, че съм си старец — допълни той непреклонно, явно отново готов да се съпротивлява. — Уморен старец, който си е заслужил правото на спокоен живот и на някои удобства.

Хари огледа стаята и си помисли, че домакинът не може да се оплаче от липса на удобства. Беше старомодна и задръстена с какво ли не, но никой не би казал, че не е уютна: имаше фотьойли и табуретки за крака, напитки и книги, кутии с шоколадови бонбони и меки възглавници. Ако не знаеше кой живее тук, момчето би отсъдило, че това е домът на някоя богата придирчива възрастна дама.

— Не си толкова стар като мен, Хорас — възрази Дъмбълдор.

— Е, сигурно не е зле и ти да помислиш за пенсия — рече без заобикалки Слъгхорн. Бледите му очи с цвят на цариградско грозде бяха открили поразената ръка на госта. — Като гледам, и реакциите ти не са като едно време.

— Напълно си прав — потвърди ведро Дъмбълдор, като тръсна ръкав и показа върховете на обгорените си почернели пръсти, при вида на които Хари го побиха тръпки. — Безспорно вече съм по-муден. Но от друга страна…

Той сви рамене и разпери ръце, сякаш искаше да каже, че и старостта си има своите предимства, а Хари забеляза на здравата му ръка пръстен, който не беше виждал досега на пръста му: голям, доста грубо изработен, май беше от злато, с тежък черен камък, пукнат по средата. Слъгхорн също позадържа поглед върху пръстена и Хари видя как за миг на широкото му чело се появи малка бръчка.

— И така, за кого са предназначени всички тези предпазни мерки срещу натрапници, Хорас — за смъртожадните или за мен? — полюбопитства Дъмбълдор.

— За какво им е притрябвал на смъртожадните един клет сломен дядка като мен? — учуди се Слъгхорн.

— Вероятно за да впрегнат забележителните ти дарби в изнудване, изтезания и убийства. Наистина ли твърдиш, че досега не са се опитвали да те спечелят на своя страна?

Слъгхорн го стрелна с изпепеляващ поглед, после заломоти:

— Не съм им дал тази възможност. От една година постоянно се местя. Не се заседавам повече от седмица на едно място. Движа се от една мъгълска къща на друга — собствениците на тази тук са на курорт на Канарските острови. Тук много ми харесва, жалко че ще се наложи да се изнеса. Съвсем просто е, стига да знаеш как: правиш най-обикновена смразяваща магия на смешните им аларми, които те слагат вместо опасноскопи, и внимаваш съседите да не забележат, докато вкарваш пианото.

— Хитро — одобри Дъмбълдор. — Но ми звучи твърде уморително за сломен дядка, който мечтае за спокоен живот. В случай че решиш да се върнеш в „Хогуортс“…

— Ако сега ще седнеш да ми твърдиш, Албус, че в това зловредно училище ще живея по-спокойно, хич не си прави труда! Може и да се укривам, но след напускането на Долорес Ъмбридж и до мен достигнаха някои странни слухове. Ако така се отнасяш с преподавателите сега…

— Професор Ъмбридж тръгна да се заяжда с нашето стадо кентаври — обясни Дъмбълдор. — Според мен, Хорас, ти никога не би отишъл да се разхождаш из Гората и да наричаш цяла орда разярени кентаври „мръсни мелези“.

— Това ли е направила? — завайка се Слъгхорн. — Глупава жена. Никога не ми е била симпатична.

Хари се засмя злорадо и двамата магьосници се извърнаха към него.

— Извинявайте — побърза да каже момчето. — Просто… просто и на мен не ми беше симпатична.

Съвсем неочаквано Дъмбълдор се изправи.

— Ама тръгвате ли си? — възкликна тутакси Слъгхорн, изглеждаше обнадежден.

— Не, но се питах дали мога да използвам тоалетната — отговори Дъмбълдор.

— О! — рече явно разочарован домакинът. — Втората врата вляво по коридора.

Дъмбълдор прекоси стаята. Вратата се затвори след него и в стаята настана тишина. След малко Слъгхорн стана, но изглежда не знаеше какво да прави със себе си. Крадешком стрелна с очи Хари, после отиде при огъня и застана с гръб, за да се стопли.

— Не си мисли, че не знам защо те е довел — подхвана изненадващо магьосникът.

Хари само го погледна. Воднистите очи на Слъгхорн се плъзнаха по белега му, но този път огледаха цялото лице.

— Много приличаш на баща си.

— Да, казвали са ми — отговори момчето.

— Освен в очите. Имаш…

— Очите на майка ми, да.

Беше го чувал толкова пъти, че вече му ставаше малко досадно.

— Хм. Ами да. Ако си учител, не е хубаво да имаш любимци, но нея наистина си я обичах. Майка ти де — поясни Слъгхорн в отговор на озадачения поглед на момчето. — Лили Евънс. Беше от най-будните, на които някога съм преподавал. Жизнена такава… Много мила. Все й повтарях, че е трябвало да я разпределят в моя дом. Случваше се и да ми отговаря доста дръзко.

— Вие от кой дом бяхте?

— Бях отговорник на „Слидерин“ — отвърна магьосникът. — О, само не се настройвай срещу мен, чу ли — побърза да добави, след като забеляза изражението на Хари и му се закани с месест пръст. — Ти сигурно си в „Грифиндор“, като нея. Да, предава се от поколение на поколение. Но не винаги. Чувал ли си някога за Сириус Блек? Няма начин да не си чувал, от две години вестниците все пишат за него… умря преди няколко седмици…

Сякаш невидима ръка се впи във вътрешностите на Хари и ги стисна с все сила.

— Та като ученици двамата с баща ти бяха големи приятели. Целият род на Сириус е учил в моя дом, той обаче попадна в „Грифиндор“! Жалко… беше талантливо момче. После при мен дойде брат му Регулус, но ми се искаше да ги имам в комплект.

Говореше като запален колекционер, който на търг се е разминал с нещо, защото друг е дал повече. После явно се отдаде на спомени, вторачен в стената отсреща, и запристъпва разсеяно на едно място, така че огънят да топли гърба му равномерно.

— Майка ти, разбира се, беше мъгълокръвна. Когато разбрах, направо не можех да повярвам. Все си мислех, че е чистокръвна, толкова добра беше.

— Една от най-близките ми приятелки е мъгълокръвна — заяви Хари, — а е най-добрата в курса.

— Странно, но и това понякога се случва — отсъди Слъгхорн.

— Какво му е странното? — рече Хари хладно.

Слъгхорн го погледна изненадан.

— Само да не си помислиш, че страдам от предразсъдъци! — възкликна той. — Няма такова нещо! Нали току-що казах, че майка ти беше една от най-любимите от всичките ми ученици! Или да вземем Дърк Кресуел от курса след нея — сега е шеф на Управлението за свръзка с таласъмите, разбира се, — друг мъгълокръвен, много талантлив ученик, и досега ми съобщава какво ново-старо в „Гринготс“. — Слъгхорн взе да се надига на пръсти със самодоволна усмивка и засочи към множеството лъскави рамки със снимки върху шкафа, населени с мънички мърдащи човечета. — Всичките са на мои бивши ученици, всичките са с посвещение. Сигурно забелязваш Барнабас Къф, редактор в „Пророчески вести“, винаги държи да чуе какво мисля за последните новини. И Амброзиус Флюм от „Меденото царство“ — кошница сладкиши и пасти за всеки рожден ден само защото съм го представил на Цицерон Харкис и той го е назначил на първата му работа. А отзад, ако поизвиеш врат, ще видиш Гуеног Джоунс, капитанката на „Холихедските харпии“, разбира се… всички се учудват, че съм на „ти“ с харпиите и винаги мога да осигуря безплатни билети!

Тази мисъл изглежда го развесели невероятно.

— И всички тези хора знаят къде да ви намерят и да ви пращат разни неща? — попита Хари.

Той недоумяваше как така смъртожадните не са надушили къде е Слъгхорн, при положение че всички тези кошници с вкуснотии, билети за куидични мачове и посетители, изгарящи от нетърпение да чуят съвета и мнението му, го откриват с лекота.

Усмивката се смъкна от лицето на Слъгхорн точно толкова бързо, както и кръвта по стените.

— Разбира се, че не знаят — отсече той и погледна момчето отвисоко. — От една година съм неоткриваем за всички.

На Хари му се стори, че тези думи стреснаха самия Слъгхорн — за миг той изглеждаше доста разтревожен. После сви рамене.

— И все пак… в такива времена благоразумният магьосник гледа да се сниши. Лесно му е на Дъмбълдор да си говори, но да приема да преподавам в „Хогуортс“ е все едно да заявя на всеослушание, че съм се обвързал с Ордена на Феникса! Наистина съм сигурен, че всички там са достойни за възхищение, смели са и така нататък, но лично аз не си представям каква е смъртността…

— Не е задължително да влизате в Ордена, за да преподавате в „Хогуортс“ — прекъсна го Хари, като не успя да прикрие присмеха в гласа си: трудно би изпитал състрадание към Слъгхорн с неговия сладък живот при мисълта как Сириус се е свивал в пещерата и се е хранел с плъхове. — Повечето учители не членуват в Ордена, а още не е убит никой… освен Куиръл, разбира се, но той си го изпроси, щом се е хванал да работи за Волдемор.

Хари беше сигурен, че Слъгхорн е от магьосниците, които не понасят да се изрича името на Волдемор, и не се излъга — старецът потрепери и кресна недоволно, момчето обаче не му обърна внимание.

— Според мен, докато Дъмбълдор е директор, преподавателите са в по-голяма безопасност от почти всички останали. Все пак се смята, че Волдемор има страх само от него, нали? — продължи Хари.

Слъгхорн се втренчи за миг-два някъде пред себе си, изглежда обмисляше последните думи.

— Всъщност да, вярно е, че никой не е виждал Онзи-който-не-бива-да-се-назовава в пряк двубой с Дъмбълдор — промърмори той нацупено. — И вероятно може да се каже, че щом не съм се присъединил към смъртожадните, Онзи-който-не-бива-да-се-назовава едва ли ме смята за свой приятел… и в такъв случай май наистина ще бъда в по-голяма безопасност, ако съм малко по-близо до Албус… не мога да крия, че смъртта на Амилия Боунс ме разтърси… щом тя при всичките й връзки и закрилници в министерството…

Дъмбълдор се върна в стаята и Слъгхорн подскочи, сякаш беше забравил, че и той е в къщата.

— О, ето те и теб, Албус! — възкликна старецът. — Доста се забави. Разстроен стомах ли?

— Не, просто се зачетох в мъгълските списания — обясни Дъмбълдор. — Увличам се по плетки. Е, Хари, достатъчно дълго злоупотребихме с гостоприемството на Хорас, мисля, че е време да тръгваме.

Хари нямаше нищо против да се подчини и скочи на крака. Слъгхорн изглеждаше стъписан.

— Ама тръгвате ли си?

— Всъщност да. Аз не водя изгубени битки.

— Изгубени ли…

Слъгхорн се развълнува. Започна да върти месести палци и да пристъпва от крак на крак, докато гледаше как Дъмбълдор пристяга пътното си наметало, а Хари вдига ципа на якето си.

— Е, съжалявам, Хорас, че не искаш да се върнеш като преподавател — рече Дъмбълдор и вдигна за довиждане ръката, която не беше пострадала. — „Хогуортс“ щеше да се радва да те види отново. Въпреки че сериозно сме затегнали мерките за сигурност, ако решиш, винаги си добре дошъл да ни посетиш.

— Да… ами… много мило… както казах…

— Е, довиждане!

— Довиждане! — пожела и Хари.

Бяха вече на входната врата, когато зад тях екна вик.

— Добре, добре, приемам!

Дъмбълдор се обърна и видя, че Слъгхорн стои запъхтян на вратата на всекидневната.

— Ще се откажеш от заслужената си почивка?

— Да, да — нетърпеливо потвърди Слъгхорн. — Сигурно съм луд, но… да.

— Чудесно! — грейна Дъмбълдор. — В такъв случай, Хорас, ще се видим на първи септември.

— Да, предполагам… да — изсумтя старецът.

Вече вървяха по пътеката в градината, когато гласът му отново ги настигна:

— И да ми вдигнеш заплатата, чу ли, Дъмбълдор!

Директорът се подсмихна. Градинската портичка се затвори след тях и двамата заслизаха от хълма в мрака и кълбящата се мъгла.

— Браво, Хари! — похвали го Дъмбълдор.

— Не съм направил нищо! — изненада се момчето.

— Как да не си! Показа на Хорас колко много ще спечели, ако се върне в „Хогуортс“. Ти хареса ли го?

— Ами…

Хари не беше сигурен дали харесва Слъгхорн. Старчето вероятно си имаше и хубави страни, но му се видя суетно и макар че го уверяваше в обратното, недоумяваше как от една мъгълокръвна може да излезе добра магьосница.

— Хорас — подхвана Дъмбълдор и така освободи момчето от задължението да изрича на глас всичко това — си обича удобствата. Обича и компанията на прочутите, преуспелите и силните. Приятно му е да си мисли, че има някакво влияние над тях. Самият той никога не се е домогвал до престол — предпочита да стои зад кулисите, там има повече място да се разгърне. Навремето в „Хогуортс“ си избираше любимци защото бяха или амбициозни и умни, или обаятелни и способни, и притежаваше смайващото умение да предусеща кой ще се прочуе и ще се издигне в своето поприще. Беше създал нещо като клуб на любимците си, а в центъра на всичко беше самият той: уреждаше запознанства, ковеше полезни връзки между членовете и в замяна винаги извличаше някаква изгода, например безплатна кутия от любимия му захаросан ананас или възможността да вреди някого на работа в Управлението за свръзка с таласъмите.

Изведнъж Хари си представи съвсем ясно огромен издут паяк, който плете мрежа около него, пуска нишка първо тук, после там и доближава още малко до себе си големите сочни мухи.

— Разказвам ти всичко това — продължи Дъмбълдор — не за да те настройвам срещу Хорас… или както вече би трябвало да го наричаме — професор Слъгхорн, а за да си имаш едно наум. Той безспорно ще се опита да те придърпа, Хари. Ти ще бъдеш перлата в колекцията му: Момчето, което оживя… или както те наричат напоследък — Избрания.

При тези думи към Хари припълзя студ, който нямаше нищо общо с мъглата наоколо. Те му напомниха слова, които беше чул преди няколко седмици, чието значение беше ужасно именно за него:

Докато единият е жив, другият не може да оцелее…

Дъмбълдор стигна до църквата, която бяха подминали на идване, и спря.

— Тук е добре, Хари. А сега се хвани здраво за ръката ми.

Този път Хари знаеше какво да очаква и бе готов за магипортирането, но то пак му се стори неприятно. Когато натискът изчезна и той отново установи, че може да си поеме дъх, стоеше заедно с Дъмбълдор на селски път и гледаше пред себе си кривите очертания на втората най-любима за него сграда на този свят — „Хралупата“. Въпреки уплахата, която току-що го беше сковала, просто бе невъзможно настроението му да не се оправи при тази гледка. Там беше Рон… и госпожа Уизли, която готвеше по-вкусно от когото и да било…

— Ако нямаш нищо против, Хари — рече Дъмбълдор, докато влизаха през портичката, — бих искал на раздяла да разменим няколко думи. На четири очи. Може би ето тук.

Професорът посочи порутената каменна постройка, където семейство Уизли си държаха метлите. Леко озадачен, Хари влезе след него през скърцащата врата в помещението, малко по-голямо от килер. Дъмбълдор запали върха на магическата си пръчка, която лумна като факла, и се усмихна на Хари.

— Надявам се да ми простиш, Хари, че отварям дума за това, но съм доволен и малко горд, че се справяш толкова добре след всичко, което се разигра в министерството. Разреши ми да ти кажа, че според мен Сириус щеше да се гордее с теб.

Хари преглътна, гласът сякаш го беше напуснал. Струваше му се, че няма да издържи да обсъжда смъртта на Сириус. Достатъчно го беше заболяло от подпитването на вуйчо Върнън „Кръстникът му да не е умрял?“ а още по-силна бе болката, когато Слъгхорн нехайно подметна името му.

— Беше жестоко, че вие със Сириус имахте толкова малко време да бъдете заедно — пророни тихо Дъмбълдор. — Безмилостен край на взаимоотношения, които би трябвало да бъдат дълги и щастливи.

Момчето кимна, решително вперило очи в паяка, който се катереше по шапката на Дъмбълдор. Според Хари директорът подозираше и дори може би беше наясно, че преди пристигането на писмото е прекарвал почти цялото време у семейство Дърсли в леглото, отказвал е да се храни и се е взирал невиждащо към замъгления прозорец, запълнен от мразовитата празнота, която му напомняше за дименторите.

— Тежко ми е, като си помисля, че той никога вече няма да ми пише — накрая тихо сподели Хари.

Най-неочаквано очите му запариха и той примига. Почувства се глупаво заради признанието си, но да има някого извън „Хогуортс“, който почти като родител се вълнува от съдбата му, беше едно от най-хубавите неща, които го свързваха с неговия кръстник… а пощенските сови никога вече нямаше да му донесат тази утеха…

— За теб Сириус олицетворяваше много неща, които дотогава ти не познаваше — рече предпазливо Дъмбълдор. — Загубата, разбира се, е смазваща…

— Но докато бях у семейство Дърсли — прекъсна го вече с по-силен глас Хари, — си дадох сметка, че не мога да се затварям в себе си… и да се предавам. Сириус не би искал това да се случва, нали? Пък и животът е твърде кратък… ето Мадам Боунс или Емелин Ванс… Нищо чудно аз да съм следващият, нали? Но ако наистина е така — отсече яростно момчето и сега вече гледаше Дъмбълдор право в сините очи, проблясващи в светлината на магическата пръчка, — ще направя всичко, за да отведа със себе си възможно най-много смъртожадни, а също и Волдемор, стига да успея.

— Каза го като достоен син на майка си и на баща си и като истински кръщелник на Сириус! — възкликна Дъмбълдор и одобрително го потупа по гърба. — Свалям ти шапка… по-точно бих я свалил, ако не се притеснявах, че ще те залея с водопад от паяци. А сега, Хари, по въпрос, който е тясно свързан… доколкото разбрах, през последните две седмици си следил „Пророчески вести“.

— Да — потвърди Хари и сърцето му заби учестено.

— В такъв случай си видял, че има не просто изтичане, а направо порой от сведения за перипетиите ти в Залата с пророчествата.

— Да — потвърди отново момчето. — И сега всички знаят, че аз съм онзи, който…

— Не, не знаят — прекъсна го възрастният вълшебник. — На този свят има само двама души, които знаят изцяло съдържанието на пророчеството за теб и Лорд Волдемор, и в момента и двамата стоят в тази смрадлива, гъмжаща от паяци барака за метли. Мнозина обаче наистина са се досетили, че Волдемор е изпратил своите смъртожадни да откраднат пророчеството и че то засяга теб. Смятам, ще бъда прав, ако кажа, че не си споделял с никого, че знаеш какво гласи пророчеството.

— Не, не съм — потвърди Хари.

— Мъдро решение, общо взето — одобри Дъмбълдор. — Макар че според мен би трябвало да го разкриеш пред приятелите си господин Роналд Уизли и госпожица Хърмаяни Грейнджър. Точно така — продължи той, когато Хари го погледна изумен, — смятам, че е редно те да знаят. Правиш им мечешка услуга, като не им доверяваш нещо толкова важно за тях.

— Не исках да…

— Не си искал да ги тревожиш и плашиш ли? — довърши вместо него магьосникът, като го огледа хубаво над очилата си с форма на полумесеци. — Или пък да споделиш, че самият ти си разтревожен и уплашен? Имаш нужда от приятелите си, Хари. Както отбеляза съвсем основателно, Сириус не би искал да се затваряш в себе си.

Хари не каза нищо, но Дъмбълдор изглежда и не очакваше отговор. Той продължи:

— По един друг, също свързан въпрос — искам тази година да вземаш индивидуални уроци при мен.

— Индивидуални… при вас ли? — изненада се Хари, след като се отърси от мрачното мълчание.

— Да. Мисля, че е време да се включа по-дейно в обучението ти.

— Какво ще ми преподавате, сър?

— О, малко от това, малко от онова — отговори нехайно Дъмбълдор.

Хари зачака с надежда, но магьосникът не добави нищо повече, затова момчето зададе друг въпрос, който напоследък го притесняваше.

— Щом ще вземам уроци при вас, нали няма да се налага да ходя и на оклумантика при Снейп?

— При професор Снейп, Хари… Не, няма.

— Прекрасно — рече с облекчение момчето, — защото те бяха…

Хари млъкна — внимаваше да не каже какво всъщност мисли.

— Според мен в този случай би била уместна думата „провал“ — кимна Дъмбълдор.

Хари се засмя.

— Е, това означава, че от тук нататък няма да виждам често професор Снейп, защото той няма да ми разреши да запиша „Отвари“, ако на СОВА не съм получил „Изключителен“.

— Совите се броят наесен — напомни сериозно директорът. — Сега, като се замисля, броенето всъщност би трябвало да настъпи малко по-късно днес. И още две неща, Хари, преди да се разделим. Първо, от този миг нататък искам постоянно да носиш със себе си мантията невидимка. Дори вътре в „Хогуортс“. За всеки случай, нали разбираш?

Хари кимна.

— И накрая, докато си в „Хралупата“, тя ще бъде охранявана с най-строгите мерки за сигурност, каквито може да вземе Министерството на магията. Тези мерки причиняват на Артър и Моли известни неудобства… например цялата им поща се проверява в министерството преди да им бъде предадена. Те нямат нищо против, защото за тях най-важна е твоята безопасност. Но ще им се отплатиш зле, ако по време на престоя си при тях хукнеш да си трошиш главата.

— Разбирам — побърза да каже Хари.

— Е, чудесно — рече Дъмбълдор, бутна вратата на бараката, отвори я и излезе на двора. — Виждам, че в кухнята свети. Нека не лишаваме повече Моли от възможността да се вайка колко си слабичък.