Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (27)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА
ПОРАЗЕНАТА ОТ ГРЪМ КУЛА

Отново под звездното небе навън, Хари качи Дъмбълдор на най-близкия камък и после го изправи на крака. Мокър до кости и разтреперан, все още притиснат от тежестта на директора, той се съсредоточи по-силно отвсякога върху мястото, докъдето трябваше да се магипортират: Хогсмийд. Зажумя, стисна с все сила Дъмбълдор за ръката и се гмурна в усещането за невероятен натиск.

Още преди да е отворил очи, разбра, че се е получило — вече нямаше миризма на сол и морски бриз. Двамата с Дъмбълдор трепереха в подгизналите дрехи насред тъмната главна улица в Хогсмийд. За миг Хари се ужаси, защото му се стори, че иззад магазините към него пъплят още и още инферии, после обаче примига и видя, че не се помръдва нищо, че всичко сякаш е застинало и е тъмно като в рог, ако не се броят няколкото улични лампи и светещи прозорци по горните етажи.

— Успяхме, професоре! — прошепна с мъка Хари, внезапно усетил, че в гърдите го пробожда остра болка. — Успяхме! Взехме хоркрукса!

Дъмбълдор залитна към него. Отпърво Хари си помисли, че директорът е загубил равновесие заради неопитното му магипортиране, но после в светлината на далечната улична лампа видя, че лицето му е по-бледо и помръкнало от когато и да било.

— Добре ли сте, сър?

— Бил съм и по-добре — отвърна отпаднало той, макар че ъгълчетата на устните му трепнаха. — Онази отвара… не беше от най-здравословните…

И за ужас на Хари Дъмбълдор се свлече на земята.

— Професоре… всичко е наред, ще се оправите, не се притеснявайте…

Огледа се отчаяно за помощ, но наоколо нямаше никого и единственото, което хрумна на Хари, бе бързо да пренесе някак Дъмбълдор в болничното крило.

— Трябва да ви прехвърлим в училището… Мадам Помфри…

— Не — каза Дъмбълдор. — Трябва ми… професор Снейп… но едва ли… сега едва ли ще стигна далеч…

— Точно така… слушайте… ще почукам някъде, ще намеря място, където да ви приютят, после ще изтичам и ще доведа Мадам…

— Сивиръс — рече ясно Дъмбълдор. — Трябва ми Сивиръс…

— Добре тогава, Снейп… но ще се наложи да ви оставя за малко сам, за да…

Ала още преди да помръдне, Хари чу, че някой тича към тях. Сърцето му подскочи: някой ги беше видял, някой знаеше, че имат нужда от помощ, и като се обърна, съгледа Мадам Розмерта, която бързаше по тъмната улица в пухени пантофки с висок ток и копринен пеньоар, извезан със змейове.

— Докато пусках пердетата в спалнята, ви видях, че се магипортирате! Слава Богу, слава Богу, и аз не знаех какво да… но какво ти е, Албус?

Тя спря запъхтяна и се взря с широко отворени очи надолу към Дъмбълдор.

— Ранен е — обясни Хари. — Мадам Розмерта, може ли да постои в „Трите метли“, докато аз отида до училището и доведа някого на помощ?

— Не можеш да отидеш сам! Не знаеш ли… не си ли видял?

— Ако ми помогнете и го придържате, мисля, че можем да го заведем дотам — каза Хари, без да я слуша.

— Какво се е случило? — попита Дъмбълдор. — Какво има, Розмерта?

— Черния знак, Албус…

И тя посочи небето по посока към „Хогуортс“. При тези думи Хари беше плиснат от страх… после се обърна и погледна.

И наистина в небето над училището висеше пламтящият зелен череп със змия вместо език — знакът, който смъртожадните оставяха след себе си всеки път щом проникнеха в някоя сграда… и убиеха човек…

— Кога се появи? — попита Дъмбълдор и стисна до болка рамото на Хари в опит да се изправи.

— Явно само преди няколко минути, нямаше го, когато изведох котката, но щом се качих горе…

— Трябва незабавно да се върнем в замъка — рече Дъмбълдор. — Розмерта, нужен ни е превоз… метли — допълни той и макар да се олюля леко, очевидно напълно владееше положението.

— Имам две зад тезгяха — отвърна тя с много уплашен вид. — Да изтичам ли да ги донеса?

— Не, Хари ще го направи.

Момчето веднага вдигна магическата си пръчка.

— Акцио метлите на Розмерта!

След миг чуха силен трясък, защото входната врата на кръчмата се беше отворила и на улицата бяха излетели две метли, които се втурнаха да се надпреварват към Хари, после спряха с леко трептене на равнището на кръста му.

— Ако обичаш, Розмерта, съобщи в министерството — помоли Дъмбълдор, докато яхваше по-близката метла. — Може би още никой в „Хогуортс“ не е разбрал, че се е случило нещо… Хари, слагай мантията невидимка.

Момчето я извади от джоба си и се заметна с нея, после възседна метлата. Мадам Розмерта вече ситнеше бързо към кръчмата си, когато Хари и Дъмбълдор се оттласнаха от земята и се извисиха във въздуха. Докато летяха шеметно към замъка, Хари току поглеждаше встрани към Дъмбълдор, готов да го сграбчи, ако тръгне да пада, ала Черния знак явно му беше подействал като стимулант: директорът се беше надвесил ниско над метлата с вперени в Знака очи, а дългата сребърна коса и брадата му се вееха отзад в нощния въздух. Хари също гледаше напред към черепа, а страхът набъбваше вътре в него като отровен мехур, който притискаше белите му дробове и заличаваше от съзнанието му всички други притеснения…

Колко ли бяха отсъствали? Дали късметът вече не беше напуснал Рон, Хърмаяни и Джини? Дали Знака не висеше над училището заради някого от тях, или заради Невил, Луна или някой друг от ВОДА? И ако беше заради тях… точно той ги беше пратил да дежурят по коридорите, точно той ги беше помолил да напуснат безопасните легла… дали отново щеше да бъде отговорен за смъртта на приятел?

Докато летяха над тъмния криволичещ път, по който бяха дошли, Хари чу през свистенето на нощния въздух в ушите си, че Дъмбълдор пак нашепва нещо на някакъв странен език. Разбра защо усети как метлата му потреперва за миг, когато прелитаха над оградата на парка: Дъмбълдор разваляше магията, която сам беше направил около замъка, така че да влязат вътре. Черния знак проблясваше точно над кулата на астрономическата обсерватория — най-високата в замъка. Дали това означаваше, че смъртта е застигнала жертвата там?

Дъмбълдор вече беше прелетял над назъбената стена с бойниците и слизаше от метлата, няколко секунди по-късно и Хари се приземи до него на площадката на върха на кулата и се огледа.

Наоколо нямаше никого. Вратата към витата стълба, която водеше към замъка, беше затворена. По нищо не личеше да е имало боричкане, смъртоносна схватка, труп.

— Какво означава? — попита Хари, докато Дъмбълдор се взираше нагоре към зеления череп със змия вместо език, който блестеше злокобно. — Това истинският знак ли е? Дали наистина някой… Професоре!

В мъждивото зелено сияние на знака беше видял как Дъмбълдор се хваща с почернялата ръка за гърдите.

— Върви да събудиш Сивиръс — заръча директорът едва чуто, но ясно. — Кажи му какво е станало и го доведи. Не прави нищо друго, не разговаряй с никой друг и не махай мантията невидимка. Аз ще чакам тук.

— Ама…

— Закле се да ми се подчиняваш, Хари… Тръгвай!

Хари забърза към вратата за витата стълба, но тъкмо беше хванал желязната халка, когато чу, че някой тича от другата страна. Обърна се към Дъмбълдор, който с ръка му даде знак да се дръпне. Хари отстъпи назад и извади магическата си пръчка.

Вратата се отвори рязко, някой изхвърча от нея и изкрещя:

— Експелиармус!

Тялото на Хари в миг се вцепени и обездвижи, той усети как пада към стената на кулата и се подпира на нея като неустойчива статуя — не можеше да се помръдне и да говори. Не проумяваше как се е получило така — „Експелиармус“ не беше заклинанието за смразяваща магия…

После видя в светлината на знака как магическата пръчка на Дъмбълдор описва дъга над ръба на стената с бойниците и разбра всичко… Директорът го беше обездвижил безсловесно и секундата, която му беше отнело заклинанието, го беше лишила от възможността да защити себе си.

Дъмбълдор стоеше до назъбената стена около площадката и макар да беше пребледнял като платно, не даваше никакви признаци на паника или отчаяние. Само погледна човека, който го беше обезоръжил, и каза:

— Добър вечер, Драко!

Малфой излезе напред и се огледа бързо, за да провери дали са само двамата с Дъмбълдор. Погледът му падна върху втората метла.

— Кой още е тук?

— Въпрос, който аз би трябвало да задам на теб. Или действаш сам?

В зеленикавото сияние на знака Хари видя как Малфой мести воднистите си очи отново към Дъмбълдор.

— Не — отговори той. — Имам подкрепление. Тази вечер във вашето училище има смъртожадни.

— Виж ти! — възкликна Дъмбълдор, сякаш Малфой му показваше амбициозно домашно. — Наистина прекрасно! Намерил си начин да ги вкараш вътре, а?

— Да — потвърди Малфой, който едва си поемаше дъх. — Направо под носа ви, а вие така и не усетихте.

— Изобретателно! — рече Дъмбълдор. — И все пак… прощавай… но къде са те сега? Не ти виждам подкреплението.

— Натъкнаха се на хора от вашата охрана. Водят битка долу. Няма да се бавят дълго… Аз избързах напред. Имам да свърша една работа.

— Е, в такъв случай не бива да протакаш, момчето ми — промълви тихо Дъмбълдор.

Настъпи мълчание. Хари стоеше като в затвор в собственото си невидимо сковано тяло, наблюдаваше вторачено двамата и се ослушваше да долови звуците на далечната битка, водена от смъртожадните, а отпред Драко Малфой не правеше друго, освен да гледа в упор Албус Дъмбълдор, който, колкото и невероятно да беше, се усмихваше.

— Драко, Драко, не си убиец ти!

— Откъде знаете? — подвикна веднага Малфой.

Очевидно усети колко детински са прозвучали думите му, защото Хари забеляза дори в зеленикавата светлина, че той се изчервява.

— Не знаете на какво съм способен — натърти Малфой, — не знаете какво съм направил!

— Как да не знам, знам — възрази меко Дъмбълдор. — За малко да убиеш Кейти Бел и Роналд Уизли. Цяла година се мъчиш все по-отчаяно да убиеш мен. Извинявай, Драко, но опитите ти бяха доста нескопосани… толкова нескопосани, че да ти призная, питах се дали наистина си искал да ги правиш…

— Исках, исках! — разгорещи се Малфой. — Работя за това цяла година и тази вечер…

Някъде в дълбините на замъка долу Хари чу сподавен вик. Малфой се вцепени и погледна през рамо.

— Някой се съпротивлява наистина мъжки — отбеляза Дъмбълдор уж небрежно. — Но какво ми обясняваше… да, успял си да вкараш в училището ми смъртожадни — нещо, което, признавам, смятах за невъзможно… и как го направи?

Ала Малфой продължи да мълчи: още слушаше какво става долу и изглеждаше вцепенен почти колкото Хари.

— Може би трябва да го направиш сам — предложи Дъмбълдор. — Ами ако моята охрана спре подкреплението ти? Както вероятно си разбрал, тук тази вечер има и хора от Ордена на феникса. Пък и не ти трябва помощ… точно сега съм без магическа пръчка… не мога да се защитя.

Малфой само го погледна.

— Ясно — добродушно рече Дъмбълдор, когато Малфой нито се помръдна, нито каза нещо. — Страх те е да предприемеш каквото и да било, докато те не дойдат при теб.

— Не ме е страх! — изръмжа Малфой, макар че пак не направи никакво движение, с което да нарани Дъмбълдор. — Не мен, а вас трябва да ви е страх!

— Но защо? Не мисля, че ти, Драко, ще ме убиеш. Не е толкова лесно, колкото си мислят непосветените… Я ми кажи, докато чакаме твоите приятели, как ги вкара тук? Май ти отне доста време да измислиш как точно да го направиш.

Малфой изглеждаше така, сякаш едвам се сдържаше да не изкрещи или да повърне. Преглътна и няколко пъти си пое дълбоко въздух, без да сваля очи от Дъмбълдор, насочил магическата си пръчка право към сърцето му. После сякаш не се стърпя и каза:

— Наложи се да поправя онзи вълшебен сандък, който никой не е използвал от години. Сандъка, с който миналата година се изгуби Монтагю.

— Аааах!

Въздишката на Дъмбълдор наподобяваше по-скоро стенание. За миг той затвори очи.

— Добре си се сетил… доколкото схващам, той върви в комплект с още нещо, нали?

— Да, с шкафа в магазин „Боргин и Бъркс“, двата образуват помежду си нещо като коридор — потвърди Малфой. — Монтагю ми каза, че докато е бил залостен в сандъка в „Хогуортс“, е бил като в капан, но понякога е чувал какво става в училището, а друг път — в магазина, сякаш изчезващият сандък сновял между тях, лошото било, че никой не чувал самия Монтагю… накрая успял да се магипортира и да излезе, нищо че не си бил взел изпита. Едва не умрял. Всички намираха разказа му за много забавен, ала само аз се досетих какво всъщност означава това — дори Боргин не знаеше, — а то означаваше, че ако успея да поправя счупения сандък, между него и шкафа може да се минава и да се проникне в „Хогуортс“.

— Браво на теб — пророни Дъмбълдор. — Значи смъртожадните са успели да проникнат от „Боргин и Бъркс“ в училището, за да ти помогнат… хитър замисъл, много хитър… и както сам каза, направо под носа ми…

— Да — потвърди Малфой; колкото и да беше странно, той сякаш черпеше смелост и утеха от похвалата на директора. — Да, хитър!

— Но понякога не беше сигурен дали ще успееш да поправиш изчезващия сандък, нали? — продължи Дъмбълдор. — И тогава прибягваше до груби и необмислени действия като това да ми пратиш прокълната огърлица, която неминуемо щеше да се озове първо в други ръце… да сложиш отрова в медовината, която беше малко вероятно да изпия точно аз…

— Е, да, но пак не се досетихте кой стои зад всичко това, нали? — ухили се презрително Малфой, а Дъмбълдор се плъзна още малко надолу по назъбената стена явно защото краката му се подкосяваха, все по-обезсилени, докато Хари се бореше безплодно и нямо със заклинанието, което го беше сковало.

— Всъщност досетих се — възрази Дъмбълдор. — Бях сигурен, че си ти.

— Защо тогава не ме спряхте? — попита настойчиво Малфой.

— Опитах се, Драко. По мое нареждане професор Снейп те държеше под око…

— Той не е изпълнявал вашите нареждания, беше обещал на майка ми…

— Разбира се, че ще ти каже това, Драко, но…

— Той е двоен агент, тъпо старче, изобщо не работи за вас, само си въобразявате!

— Тук мненията ни се различават, Драко. Имам пълно доверие на професор Снейп…

— Е, в такъв случай изобщо нямате представа за какво става въпрос — присмехулно подметна Малфой. — Снейп постоянно се натискаше да ми помага… искаше да грабне за себе си цялата слава, и той да се включи, все подпитваше: „Какви ги вършиш? Ти ли даде огърлицата, беше глупаво, можеше да провалиш всичко“… Аз обаче не му казах какво правя в Нужната стая, утре ще се събуди и всичко вече ще е приключило, а той вече няма да е любимецът на Черния лорд, в сравнение с мен ще бъде кръгла нула, да, кръгла нула!

— Много обнадеждаващо — рече меко Дъмбълдор. — Всички ние, разбира се, искаме усърдният ни труд да получи признание… но въпреки това ти със сигурност си имал съучастник, някой в Хогсмийд, който е пъхнал на Кейти… Аааах! — Дъмбълдор отново затвори очи и кимна, сякаш всеки момент щеше да заспи. — Разбира се… Розмерта. Откога е под въздействието на проклятието Империус?

— Най-после схванахте, а! — изсъска заядливо Малфой.

Долу пак се чу писък, този път малко по-силен от предишния. Малфой отново погледна притеснен през рамо, сетне пак извърна очи към Дъмбълдор, който продължи:

— Значи клетата Розмерта е била принудена да се спотайва в собствената си тоалетна и да пъхне огърлицата на първата ученичка от „Хогуортс“, която влезе сама? И медовината със сложената в нея отрова… ами да, Розмерта е могла, естествено, да пусне по твоя заръка отровата, а после да прати бутилката на Слъгхорн, убедена, че ще ми бъде дадена като коледен подарък… да, добре измислено… много добре… бедният господин Филч не би се сетил, разбира се, да проверява бутилка, пратена от Розмерта… Я ми кажи как се свързвахте с Розмерта? Мислех, че държим под наблюдение всички начини, по които човек може да изпраща съобщения навътре и навън от училището.

— Омагьосани монети — обясни Малфой, сякаш се чувстваше длъжен да говори, макар че ръката, в която държеше магическата пръчка, се тресеше. — У мен беше едната монета, у Розмерта — другата, и така можех да й пращам съобщения…

— Това не е ли тайният начин за връзка, който миналата година прилагаше групата, нарекла се Войнството на Дъмбълдор? — попита директорът.

Говореше ведро и нехайно, но Хари забеляза, че при тези думи се е смъкнал с още два-три сантиметра надолу по стената.

— Да, взех идеята от тях — призна с ехидна усмивка Малфой. — И за отрова в медовината също ми хрумна благодарение на онази мътнорода Грейнджър — чух я как обяснява в библиотеката, че Филч не разпознавал отровите…

— Много те моля, недей да употребяваш пред мен тази обидна дума — каза Дъмбълдор.

Малфой се изсмя грубиянски.

— Правите ми забележка, че казвам „мътнорода“, при положение че ей сега ще ви убия?

— Да — потвърди Дъмбълдор и Хари видя как се мъчи да се задържи прав, но краката му се плъзнаха още малко напред. — А колкото до това, че ще ме убиеш, Драко, вече разполагаше с достатъчно време. Съвсем сами сме. Едва ли дори си мечтал да ме завариш толкова беззащитен, но въпреки това не предприе нищо…

Устата на Малфой се изкриви неволно, сякаш бе вкусил нещо много горчиво.

— А за тази вечер — продължи Дъмбълдор — съм донякъде озадачен как се е получило… сигурно си знаел, че съм напуснал училището. Ами да, разбира се — отговори си той сам, — Розмерта ме видя, че заминавам, предупредила те е с вашите хитроумни монети, убеден съм…

— Точно така — потвърди Малфой. — Тя обаче каза, че сте отишли само да пийнете нещо и ще се върнете…

— Да, определено пийнах… в известен смисъл… и се върнах — пророни Дъмбълдор. — И ти реши да ми устроиш капан, така ли?

— Решихме да измагьосаме над кулата на астрономическата обсерватория Черния знак, за да ви накараме да побързате да видите кой е убит — обясни Малфой. — И вие се хванахте!

— И да, и не… — рече Дъмбълдор. — Но в такъв случай да разбирам ли, че никой не е бил убит?

— Мъртъв има — отговори Малфой, а гласът му като че ли се качи с една октава. — Един от вашите… не знам кой, беше тъмно… препънах се в трупа му… трябваше да се кача тук и да ви чакам да се върнете, но ми се изпречиха вашите от Ордена…

— Да, не се и съмнявам — каза Дъмбълдор.

Долу се чуха по-силни викове и грохот, по всичко личеше, че битката се води на витата стълба към мястото, където стояха Дъмбълдор, Малфой и Хари, чието сърце заби нечуто в невидимите му гърди… имаше загинал… Малфой се е препънал в трупа му… но кой ли?

— При всички положения не разполагаме с много време — допълни Дъмбълдор. — Затова, Драко, нека обсъдим с какви възможности разполагаш.

— С какви възможности разполагам ли? — повтори на висок глас Малфой. — Стоя тук с магическа пръчка в ръка… ей сега ще ви убия…

— Мило момче, нека да не се заблуждаваме. Ако си смятал да ме убиваш, щеше да го сториш още когато ми направи обезоръжаваща магия и нямаше да се спреш, за да водиш с мен този увлекателен разговор за начините и средствата.

— Не разполагам с възможности! — подвикна Малфой, който внезапно пребледня като Дъмбълдор. — Длъжен съм да го направя! Той ще ме убие! Ще избие цялото ми семейство!

— Съзнавам в какво трудно положение си — сподели Дъмбълдор. — Защо според теб не съм ти поискал сметка досега? Защото знаех, че няма да останеш жив, ако Лорд Волдемор разбере, че те подозирам.

Малфой трепна от името.

— Не смеех да разговарям за задачата, която ти е била възложена, да не би той да приложи спрямо теб легилимантика — продължи Дъмбълдор. — Сега обаче най-после можем да говорим без недомлъвки… не е нанесена никаква вреда, ти не си наранил никого, макар да извади голям късмет, че неволните ти жертви се разминаха на косъм със смъртта… Мога да ти помогна, Драко.

— Не, не можете — отсече момчето, а ръката, с която държеше магическата пръчка, вече се тресеше много силно. — Никой не може да ми помогне. Той ми каза да го направя, в противен случай ще ме убие. Нямам избор.

— Премини на страната на добрите, Драко, и ние ще те скрием така, че никой няма да те намери. И не само това, още тази вечер мога да пратя при майка ти хора от Ордена, които да скрият и нея. Засега баща ти е в безопасност в Азкабан… когато му дойде времето, можем да защитим и него… премини на страната на добрите, Драко… ти не си убиец…

Малфой се взря в него.

— Но вече съм стигнал твърде далеч, нали? — провлачи той. — Смятаха, че докато се опитвам да изпълня задачата, ще загина, но ето ме жив и здрав… вие сте в ръцете ми… аз държа магическа пръчка, а вие… зависите от милостта ми…

— Не, Драко — възрази тихо Дъмбълдор. — Сега е важна не твоята, а моята милост.

Малфой не каза нищо. Устата му беше отворена, ръката с магическата пръчка още трепереше. На Хари му се стори, че той я е свалил по-ниско…

Но не щеш ли, нагоре по стълбите забумкаха стъпки и след миг Малфой беше изтикан от четирима души в черни мантии, които изхвърчаха на покрива на кулата. Все така скован, с немигащ вторачен поглед, Хари се взря ужасен в четиримата непознати: както личеше, смъртожадните бяха надвили в сражението долу.

Един от мъжете — буцест на вид, със странна крива усмивка — се изкиска хъхрещо.

— Дъмбълдор притиснат до стената! — оповести той и се обърна към тантуреста ниска жена — очевидно му беше сестра, — която се ухили злорадо. — Дъмбълдор е без магическа пръчка, Дъмбълдор е сам! Браво на теб, Драко, браво!

— Добър вечер, Амик^[1]! — поздрави спокойно Дъмбълдор, сякаш го посрещаше за чаша чай. — Довел си и Алекто^[2]… колко трогателно…

Жената изхихика ядосано.

— Да не си въобразяваш, че тия шегички ще ти помогнат на смъртния одър? — подметна подигравателно тя.

— Шегички ли? Не, това са добри обноски — възрази Дъмбълдор.

— Направи го! — разпореди се непознатият най-близо до Хари, грамаден мъж със сплъстена сива коса и бакенбарди и с черна мантия на смъртожаден, която на него изглеждаше неудобно тясна.

Никога досега Хари не беше чувал такъв глас — приличаше на стържещ лай. Хари долови остра смрад на пръст, пот и безспорно на кръв, която се носеше от мъжа. Мръсните му ръце бяха с дълги жълтеникави нокти.

— Ти ли си, Фенрир? — попита Дъмбълдор.

— Аз ами, кой друг — излая непознатият. — Радваш се да ме видиш ли, Дъмбълдор?

— Не, не бих казал, че…

Фенрир Грейбек се ухили и оголи остри зъби. По брадичката му се застича кръв и той бавно и гнусно облиза устните си.

— Но ти, Дъмбълдор, знаеш, че си падам по невръстни дечица.

— Да разбирам ли, че вече нападаш не само по пълнолуние? Твърде необичайно… човешката плът ти се услажда толкова много, че вече не ти стига веднъж на месец, а?

— Именно — потвърди Грейбек. — Потресен си, нали, Дъмбълдор? Уплашен.

— Е, не мога да се преструвам, че не съм малко отвратен — призна Дъмбълдор. — Да, и наистина съм донякъде потресен, че от всички възможни хора Драко е поканил точно теб в училището, където живеят неговите приятели…

— Не съм го канил — промълви Малфой. Не гледаше към Грейбек, явно не искаше дори да се обърне към него. — Не знаех, че ще дойде и той…

— Не исках да пропусна гостуване в „Хогуортс“, Дъмбълдор — излая Грейбек. — Толкова шийки за разкъсване… крехки-крехки… — Той вдигна жълт нокът и започна да чопли предните си зъби, както се хилеше на директора. — А теб ще те излапам за десерт, Дъмбълдор…

— Не — прекъсна го остро четвъртият смъртожаден с месесто, жестоко на вид лице. — Имаме заповед. Трябва да го направи Драко. Хайде, Драко, и по-бързо!

Малфой се държеше по-нерешително отвсякога. Явно се ужаси, когато се взря в лицето на Дъмбълдор — още по-бледо и по-ниско, защото директорът се беше смъкнал още малко до стената на кулата с бойниците.

— Мен ако питаш, и бездруго е пътник! — включи се и мъжът с кривата уста под съпровода на хъхрещото хихикане на сестра си. — Вижте го, моля ви се… какво е станало с теб, Дъмби^[3]?

— О, по-слаба съпротива, по-бавни рефлекси, Амик — отвърна директорът. — Накратко — старост… някой ден, ако извадиш късмет… и ти ще го доживееш…

— Какво означава това, а, какво означава? — кипна внезапно смъртожадният. — Все същият си, Дъмби, само плямпаш и не вършиш нищо, нищичко, направо не проумявам защо Черния лорд си играе да те убива! Хайде, Драко, направи го!

Точно тогава обаче отдолу пак се чу подновено боричкане и някой изкрещя:

— Препречили са стълбите… Редукто! РЕДУКТО!

Сърцето на Хари трепна радостно: значи тези четиримата не бяха сломили изцяло съпротивата, явно се бяха отскубнали от схватката, за да се качат на кулата, и бяха създали след себе си преграда…

— Хайде, Драко, побързай! — ядоса се мъжът с жестокото лице.

Ала ръката на Малфой се тресеше така, че той едва ли би могъл да се прицели.

— Аз ще го направя! — изръмжа Грейбек и се насочи към Дъмбълдор с протегнати ръце и оголени зъби.

— Казах не! — ревна мъжът с жестокото лице, после блесна светлина, върколакът отхвърча встрани и се удари в стената с бойниците, след което залитна вбесен.

Сърцето на Хари бумтеше силно и на него му се стори невероятно, че никой не го чува, докато стои, хванат като в затвор от заклинанието на Дъмбълдор: само да можеше да помръдне, да насочи изпод мантията невидимка някакво проклятие…

— Драко, или го направи, или се дръпни, та някой от нас… — изписка жената, ала точно в този миг вратата за площадката на върха на кулата отново се отвори рязко и пред тях застана Снейп, стиснал в ръката си магическа пръчка — той огледа с черни очи всички, от Дъмбълдор, който съвсем се беше свлякъл до стената, до четиримата смъртожадни, включително настървения върколак, и Малфой.

— Имаме проблем, Снейп — обясни буцестият Амик, който също беше насочил магическата пръчка и очите си към Дъмбълдор, — момчето явно не е в състояние…

Ала още някой беше изрекъл едва чуто името на Снейп.

— Сивиръс…

Звукът уплаши Хари повече от всичко, което беше изживял тази вечер. За пръв път Дъмбълдор умоляваше.

Снейп не каза нищо, само тръгна напред и грубо изтласка Малфой от пътя си. Тримата смъртожадни се отдръпнаха безмълвно. Дори върколакът като че ли се сепна.

След миг Снейп се вторачи в Дъмбълдор и в грубите черти на лицето му се врязаха отвращение и омраза.

— Сивиръс… моля те…

Снейп вдигна магическата си пръчка и я насочи право към Дъмбълдор.

— Авада Кедавра!

От върха на пръчката му блъвна струя зелена светлина, която прониза Дъмбълдор точно в гърдите. Ужасният писък на Хари така и не излезе от устата му: притихнал и вцепенен, той беше принуден да гледа как Дъмбълдор се изстрелва във въздуха, как за стотна от секундата сякаш увисва под блесналия череп, а после пада бавно, като огромна парцалена кукла, зад бойниците и изчезва от поглед.