Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (3)

ГЛАВА ТРЕТА
ЗАВЕЩАНИЕТО И НЕЖЕЛАНИЕТО

Хари Потър хъркаше силно. Близо четири часа беше седял на стола до прозореца в стаята си и беше гледал притъмнялата улица, докато накрая заспа с опряно в студената рамка лице, с накривени очила и с широко отворена уста. Кръгчето пара, което дъхът му оставяше върху стъклото, блещукаше в оранжевото сияние на уличния фенер, а изкуствената светлина беше изсмукала от лицето му цялата руменина и то изглеждаше призрачно под гъстата чорлава черна коса.

Стаята беше осеяна с какви ли не вещи и боклуци. По пода се виждаха совешки пера, огризки от ябълка и обвивки от бонбони, сред измачканите мантии върху леглото бяха метнати небрежно няколко книги със заклинания, а в езерцето светлина върху бюрото лежаха разпилени вестници. Заглавието от първата страница на един от тях тръбеше:

ХАРИ ПОТЪР: ИЗБРАНИЯ?

И досега се ширят слухове за тайнственото произшествие, разиграло се наскоро в Министерството на магията, по време на което Онзи-който-не-бива-да-се-назовава е бил забелязан отново.

„Не ни е разрешено да говорим за това, не ме питайте“ — заяви снощи на излизане от министерството един развълнуван забравител, който не пожела да се представи.

Въпреки това високопоставени източници от министерството потвърдиха, че произшествието е станало в прословутата Зала с пророчества.

Макар че вълшебниците, говорители на министерството, и досега отказват дори да потвърдят съществуването на такова място, все повече представители на магьосническата общност са убедени, че смъртожадните, които бяха затворени в Азкабан с присъди за проникване с взлом и опит за кражба, са се опитали да откраднат едно от пророчествата. Естеството на това пророчество не е известно, но често изказвано предположение го свързва с Хари Потър — единствения човек, за когото се знае, че е оживял след смъртоносното проклятие и освен това същата вечер е бил в министерството. Някои стигат дотам да наричат Потър „Избрания“ защото са убедени, че според пророчеството той е човекът, способен да ни избави от Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.

Не се знае къде точно се намира сега това пророчество, ако то изобщо съществува, въпреки че (следва на 2 стр., колона 5)

Заглавието от първата страница на друг от вестниците гласеше:

СКРИМДЖЪР НАСЛЕДЯВА ФЪДЖ

Почти цялата първа страница беше запълнена от голяма черно-бяла снимка на човек с гъста като лъвска грива коса и състарено лице. Снимката се движеше — мъжът махаше с ръка към тавана.

Руфъс Скримджър, бивш началник на служба „Аврори“ към Отдела за охрана на магическия ред, наследи Корнелиус Фъдж като министър на магията. Магьосническата общност като цяло посрещна с одобрение назначаването му за министър, макар че броени часове след като той встъпи в длъжност, плъзна мълвата за разногласия между новия министър и Албус Дъмбълдор, току-що възстановен като главен съдия на Магисъбора.

Представители на Скримджър признаха, че веднага след като поел висшата длъжност, той се е срещнал с Дъмбълдор, но отказаха да коментират обсъжданите въпроси. Знае се, че Албус Дъмбълдор е (следва на 3 стр., колона 2)

Вляво от тази страница имаше друга, сгъната така, че да се вижда дописката със заглавие „МИНИСТЕРСТВОТО ГАРАНТИРА БЕЗОПАСНОСТТА НА УЧЕНИЦИТЕ“.

Днес новоназначеният министър на магията Руфъс Скримджър даде изявление за строгите мерки, които министерството взима за осигуряване безопасността на учениците, които тази есен ще се завърнат в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“.

„По очевидни причини министерството няма да огласява в подробности намеренията си“ — изтъкна министърът, но въпреки това вътрешен източник потвърди, че крайните мерки за сигурност включват защитни магии и заклинания, различни видове контрапроклятия и малък отряд за бързо реагиране, съставен от аврори, чиято единствена задача ще бъде охраната на училище „Хогуортс“.

Почти всички заинтересовани са успокоени от непреклонното отношение на новия министър към сигурността на учениците. Госпожа Августа Лонгботъм сподели: „Моят внук Невил, който по една случайност е добър приятел на Хари Потър и през юни се е сражавал в министерството рамо до рамо с него срещу смъртожадните…“

Нататък обаче дописката не се четеше, защото върху нея беше оставен голям кафез за птици. В него беше затворена прелестна полярна сова. Тя властно оглеждаше с кехлибарените си очи стаята и от време на време извръщаше глава към хъркащия си господар. Един-два пъти изтрака нетърпеливо с човка, но Хари бе потънал в дълбок сън и не я чу.

Точно в средата на стаята беше оставен голям куфар. Капакът му беше отворен сякаш в очакване, но куфарът бе почти празен, ако не броим забравеното старо бельо, бонбоните, празните шишенца от мастило и счупените пачи пера, покрили дъното. Наблизо на пода беше метната морава брошура, в горния край на която пишеше:

Разпространява се по поръчка на Министерството на магията

КАК ДА ЗАЩИТИТЕ ДОМА И СЕМЕЙСТВОТО СИ ОТ ТЪМНИТЕ СИЛИ

В последно време магьосническата общност е застрашена от организация, представяща се като смъртожадните. Ако спазвате посочените по-долу прости правила за безопасност, ще защитите от нападение себе си, семейството си и своя дом.

1. Съветваме ви да не напускате домовете си сами.

2. Призоваваме към особена бдителност в часовете след настъпване на нощта. Когато е възможно, постарайте се да се приберете преди да падне мрак.

3. Проверете мерките за сигурност около къщата си, уверете се, че всички членове на семейството ви знаят как да се предпазят в случай на необходимост със защитно заклинание и хамелеонизираща магия, както и групово магипортиране, ако в семейството има ненавършили пълнолетие.

4. Съгласувайте мерките за сигурност с близките си приятели и роднини, за да разкривате смъртожадни, които чрез многоликова отвара са приели чужд облик (виж 2 стр.).

5. Ако забележите, че някой член на семейството, колега, приятел или съсед се държи необяснимо, незабавно се свържете с представители на Силите за охрана на магическия ред. Възможно е той да е под въздействието на проклятието Империус (виж 4 стр.).

6. Ако над някоя жилищна или друга сграда се появи Черния знак, НЕ ВЛИЗАЙТЕ В НЕЯ и незабавно се свържете със служба „Аврори“.

7. Привидения с неустановен произход биха могли да означават, че смъртожадните използват инферии^[1]. Следва да съобщите НЕЗАБАВНО в министерството, ако видите или срещнете инферии.

Хари изсумтя насън, лицето му се плъзна с два-три сантиметра по рамката на прозореца и очилата му се изкривиха още повече, но той не се събуди. Будилникът, който беше поправил преди няколко години, тиктакаше силно върху перваза и показваше единайсет без една минута. До него имаше парче пергамент, изписано със ситен наклонен почерк, което момчето държеше в отпуснатата си ръка. Откакто писмото беше пристигнало преди три дни като здраво стегнат свитък, Хари го беше чел толкова често, че сега то бе съвсем плоско.

Драги Хари,

Ако ти е удобно, този петък в единайсет вечерта ще дойда на „Привит Драйв“ номер четири, за да те отведа в „Хралупата“, където си поканен да прекараш остатъка от ваканцията.

В случай че си съгласен, ще се радвам и ако ми помогнеш в начинание, с което се надявам да се заема на път за „Хралупата“. Ще ти обясня по-подробно, когато се видим.

Бъди така любезен да изпратиш отговор по същата сова. Надявам се да се видим в петък.

Искрено твой

Албус Дъмбълдор

Въпреки че вече знаеше писмото наизуст, Хари го беше поглеждал крадешком през няколко минути още от седем часа тази вечер, когато бе заел позиция при прозореца в стаята си — оттук „Привит Драйв“ се виждаше сравнително добре и в двете посоки. Знаеше, че е безсмислено да чете отново и отново думите на Дъмбълдор — както бе помолен, беше изпратил потвърждение по същата сова и сега единственото, което му оставаше да прави, беше да чака: Дъмбълдор или щеше да дойде, или нямаше да дойде.

Хари обаче не си беше приготвил багажа. Струваше му се прекалено хубаво, за да бъде истина, че само след две седмици в компанията на семейство Дърсли ще бъде избавен от тях. Все не можеше да се отърси от чувството, че нещо ще се обърка — отговорът му до Дъмбълдор ще се изгуби, Дъмбълдор ще бъде възпрепятстван и няма да дойде да го вземе или пък ще се окаже, че писмото изобщо не е от него, а е някакъв гаден номер, шега или капан. Хари не намери сили да си приготви багажа при мисълта, че може да се наложи отново да вади нещата от куфара. Само с едно беше признал, че все пак е възможно да замине — затвори полярната си сова Хедуиг на сигурно място в кафеза.

Голямата стрелка на часовника достигна цифрата дванайсет и точно в този миг уличният фенер пред прозореца угасна.

Хари се събуди, сякаш внезапният мрак бе сигнал за тревога. Намести припряно очилата си, допря нос до стъклото и се взря в паважа. По алеята в градината се движеше висока сянка с дълго развято наметало.

Хари подскочи като ударен от ток, катурна стола и се зае да мята в куфара всичко, което се изпречи пред очите му. Точно когато напъха вътре комплект магьоснически мантии, две книги със заклинания и пакетче чипс, на входната врата се позвъни.

Вуйчо му Върнън изкрещя от всекидневната долу:

— Кой, да го вземат мътните, ми идва посред нощ?

Хари застина, както държеше в едната ръка месингов телескоп, а в другата — чифт маратонки. Съвсем беше забравил да предупреди семейство Дърсли, че може да дойде Дъмбълдор. Изпадна в паника, но и го напуши смях. Той прескочи куфара и рязко отвори вратата на стаята точно когато долу гърлен глас каза:

— Добър вечер! Вие сигурно сте господин Дърсли. Предполагам, Хари ви е споменал, че ще мина да го взема.

Хари се втурна надолу по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж, но някъде по средата внезапно спря — от дългия си опит знаеше, че при всички случаи е за предпочитане да не е в обсега на вуйчо си. На вратата стоеше висок слаб мъж с дълги до кръста сребристи коса и брада. На гърбавия му нос бяха закрепени очила с рамки като полумесеци, беше облечен с дълго черно пътно наметало и островърха шапка. Върнън Дърсли, чиито мустаци бяха не по-малко рунтави от мустаците на Дъмбълдор, макар и черни, и чието облекло беше кафеникавочервен халат, се втренчи в посетителя сякаш не можеше да повярва на малките си очички.

— Ако се съди от изумения ви изненадан вид, Хари явно не ви е предупредил, че ще дойда — отбеляза благо Дъмбълдор. — Но да приемем, че сте ме поканили най-радушно в дома си. Неразумно е в тези смутни времена да стоим прекалено дълго на входната врата. — Той енергично прекрачи прага и затвори вратата след себе си. — Доста време мина от предишното ми посещение — продължи Дъмбълдор и приведе към вуйчо Върнън гърбавия си нос. — Длъжен съм да отбележа, че агапантусите ви са се хванали много добре.

Върнън Дърсли не каза и дума. Хари изобщо не се съмняваше, че той ще си възвърне говора, и то скоро — туптящата вена на слепоочието му достигаше опасна точка, — ала нещо у Дъмбълдор като че ли временно го беше оставило без дъх, може би неприкритата вълшебност на появата му. Но дори вуйчо Върнън навярно беше доловил, че пред него стои мъж, на когото е много трудно да се окаже натиск.

— О, добър вечер, Хари! — поздрави Дъмбълдор, като го погледна с изключително доволно изражение иззад очилата. — Отлично, отлично!

Тези думи като че ли извадиха вуйчо Върнън от унеса. Беше осъзнал, че макар да е замесен, не може да си има вземане-даване с човек, който поглежда Хари и възкликва „отлично“.

— Не искам да бъда груб… — подхвана той с тон, който всъщност придаваше на всяка сричка заплаха за грубост.

— Но за съжаление възмутително често наблюдаваме прояви на неволна грубост — мрачно завърши вместо него Дъмбълдор. — По-добре не казвайте нищо, драги ми човече. А, това сигурно е Петуния.

Кухненската врата се беше отворила и пред тях застана лелята на Хари с гумени ръкавици и пеньоар над нощницата — очевидно тъкмо се беше заела да забърше както винаги преди лягане всички повърхности в кухнята. По лицето й с конски черти не бе изписано нищо друго, освен стъписване.

— Албус Дъмбълдор — оповести новодошлият, след като вуйчо Върнън пропусна да го представи. — Поддържали сме кореспонденция, разбира се. — На Хари му се стори странно Дъмбълдор да напомня по този начин на леля Петуния, че веднъж й бе изпратил опасно писмо, но жената не оспори израза. — А това трябва да е синът ви Дъдли.

Точно в този миг Дъдли беше надзърнал през вратата на всекидневната. Голямата му русолява глава, показала се от яката на раираната пижама, изглеждаше чудато, като откъсната от тялото, той беше зяпнал от учудване и страх. Дъмбълдор поизчака малко — явно за да провери дали някой от семейство Дърсли ще каже нещо, — но тъй като мълчанието се проточи, накрая се усмихна.

— Да приемем ли, че сте ме поканили във всекидневната си?

Докато Дъмбълдор минаваше покрай Дъдли, той се дръпна като попарен, за да му направи път. Хари, който още стискаше телескопа и маратонките, скочи от последните няколко стъпала и влезе подир Дъмбълдор, който се беше разположил във фотьойла най-близо до огъня и оглеждаше обстановката с любопитно добродушно изражение. Изобщо не се вписваше тук.

— Тръгваме ли, професоре? — попита тревожно Хари.

— Да, тръгваме, но първо трябва да обсъдим някои неща — отвърна Дъмбълдор. — И предпочитам да не го правим на открито. Ще злоупотребим още съвсем малко с гостоприемството на леля ти и вуйчо ти.

— Така ли?

Върнън Дърсли също беше влязъл в стаята, Петуния надничаше зад рамото му, а Дъдли се бе спотаил зад двамата.

— Да, така — простичко каза Дъмбълдор.

Извади магическата пръчка толкова бързо, че Хари почти не я видя, замахна нехайно с нея и диванът се понесе към тримата Дъдли, чукна ги отзад в коленете и те се свлякоха на купчина върху него. Още едно замахване с пръчката, и диванът се върна на обичайното си място.

— Защо да не се чувстваме удобно! — рече благо Дъмбълдор.

Докато той прибираше магическата пръчка в джоба си, Хари видя, че ръката му е почерняла и изсъхнала, сякаш плътта по нея е била изгорена.

— Какво ви се е случило?

— После, Хари — каза Дъмбълдор. — Седни, моля те.

Хари се разположи на другия фотьойл, като предпочете да не поглежда тримата Дърсли, които сякаш бяха онемели от изумление.

— Предполагах, че ще ми предложите нещо освежително — обърна се Дъмбълдор към вуйчо Върнън, — но всичко дотук ме кара да мисля, че това е било граничещ с глупостта оптимизъм.

Трето трепване на магическата пръчка, и във въздуха изникнаха прашна бутилка и пет чаши. Бутилката се наклони и напълни с прещедра доза медена на цвят течност всяка от чашите и те се понесоха към присъстващите в стаята.

— Най-пивката медовина на Мадам Розмерта, отлежала е в дъбови бъчви — обясни Дъмбълдор, като вдигна чашата към Хари, който хвана своята и също отпи.

Никога дотогава не беше вкусвал подобно нещо, но му се услади невероятно. Тримата Дърсли се спогледаха уплашено и се опитаха да не обръщат никакво внимание на чашите, което си беше голямо постижение, защото те ги побутваха леко отстрани по главите. Хари не успя да се пребори с подозрението, че Дъмбълдор се забавлява.

— Е, Хари — обърна се директорът към него, — пред нас възникна трудност, за която ние се надяваме да ни помогнеш. Под „ние“ имам предвид Ордена на Феникса. Първо обаче съм длъжен да ти кажа, че преди седмица беше намерено завещанието на Сириус — той е приписал на теб всичко, което притежаваше.

Главата на вуйчо Върнън се извърна, но Хари не го погледна, нито се сети какво друго да каже, освен:

— А, така ли! Добре.

— Като цяло всичко си е ясно — продължи Дъмбълдор. — Към сметката си в „Гринготс“ добавяш значителна сума в злато, наследяваш и цялото имущество на Сириус. Донякъде затруднително в завещанието е…

— Кръстникът му да не е умрял? — попита на висок глас от дивана вуйчо Върнън. Дъмбълдор и Хари се извърнаха и го погледнаха. Сега чашата медовина го почукваше доста настойчиво отстрани по главата, но той се опита да я отпъди. — Умрял ли е? Кръстникът му де…

— Да — потвърди Дъмбълдор. Не попита Хари защо не е споделил със семейство Дърсли. — Затруднителното е — продължи той, сякаш не са го прекъсвали, — че Сириус ти е завещал и площад „Гримолд“ номер дванайсет.

— Къща ли е наследил? — взе да подпитва алчно вуйчо Върнън, присвил малките си очички, но никой не му отговори.

— Можете и занапред да я използвате за щабквартира — предложи Хари. — Все ми е едно. Вземете я, наистина не я искам.

Ако зависеше от него, за нищо на света не би стъпил отново на площад „Гримолд“ номер дванайсет. Струваше му се, че докато е жив, ще го преследва споменът как Сириус обикаля самичък из тъмните стаи с дъх на мухъл, затворен в къща, която отчаяно искаше да напусне.

— Много щедро от твоя страна — отвърна Дъмбълдор. — Но временно сме се изнесли оттам.

— Защо?

— Ами защото — поясни Дъмбълдор, без да обръща внимание на мърморенето на вуйчо Върнън, когото упоритата чаша сега честичко почукваше отгоре по темето, — в рода Блек е прието къщата да се наследява по пряка линия, от следващия мъж с името Блек. Сириус беше последният в рода, тъй като по-малкият му брат Регулус е починал преди него, а и двамата нямаха деца. Той е заявил недвусмислено, че държи къщата да стане твоя, но е напълно възможно върху нея да тегне заклинание или магия, за да не се допусне тя да премине във владение на някой, който не е чистокръвен.

В съзнанието на Хари като светкавица блесна ясният образ на майката на Сириус, която пищеше и ругаеше от портрета на стената в коридора на площад „Гримолд“ номер дванайсет.

— Не се и съмнявам — рече той.

— И аз — съгласи се Дъмбълдор. — И ако такава магия съществува, собствеността върху къщата вероятно ще премине към най-възрастния от живите роднини на Сириус, което в нашия случай означава братовчедка му Белатрикс Лестранж.

Без да съзнава какво прави, Хари скочи на крака, а телескопът и маратонките върху коленете му тупнаха на пода. И таз добра, Белатрикс Лестранж, убийцата на Сириус, да наследи неговата къща!

— Не! — отсече той.

— Е, и ние очевидно предпочитаме тя да не я получава — каза спокойно Дъмбълдор. — Но нещата са твърде сложни. Не знаем например дали магиите, които самите ние направихме на къщата, за да стане неотбележима, продължават да действат и сега, когато неин собственик вече не е Сириус. Нищо чудно Белатрикс да се появи всеки момент на прага. Наложи се, естествено, да се изнесем, докато всичко се изясни.

— Но как ще разберете дали ми е разрешено да я наследя?

— За щастие има прост начин да проверим — отвърна Дъмбълдор.

Той остави празната си чаша върху масичката до фотьойла, но още преди да е сторил каквото и да било, вуйчо Върнън се разкрещя:

— Ще ги махнете ли тези проклети неща от нас?

Хари се извърна натам: и тримата Дърсли се бяха снишили с ръце върху главите, трите чаши подскачаха нагоре-надолу по черепите им, а съдържанието им хвърчеше във всички посоки.

— О, ужасно съжалявам! — рече учтиво Дъмбълдор и отново вдигна магическата пръчка. И трите чаши изчезнаха. — Но знаете ли, добрите обноски изискваха да ги изпиете.

Вуйчо Върнън имаше вид на човек, който ще се пръсне от насъбралите се в него обидни отговори. Той обаче само се сви между възглавниците по дивана до леля Петуния и Дъдли и мълчеше, впил свинските си очички в магическата пръчка на Дъмбълдор.

— Ако наистина си наследил къщата — продължи директорът, след като се извърна отново към Хари, сякаш вуйчо Върнън изобщо не се е обаждал, — си наследил и…

Той замахна за пети път с пръчката. Чу се силно „пук“ и се появи домашно духче с нещо като зурла вместо нос, с грамадни прилепови уши и огромни кръвясали очи, беше облечено в мърляви дрипи и се беше свило върху мъхестия килим на семейство Дърсли. Леля Петуния нададе писък, от който можеше да ти настръхне косата — откакто се помнеше, в къщата й не беше влизала по-мръсна твар, — Дъдли дръпна от пода едрите си боси розови ходила и ги вдигна едва ли не над главата си, да не би тази гнусотия да вземе да се покачи по долнището на пижамата му, а вуйчо Върнън ревна:

— Това пък какво е!

— Крийчър — довърши Дъмбълдор.

— Няма пък, няма пък, няма пък! — изграчи домашното духче почти толкова силно, както и вуйчо Върнън, като тропаше с дългите си криви ходила и си дърпаше ушите. — Крийчър е на госпожица Белатрикс, о, да, Крийчър е на рода Блек, Крийчър си иска новата господарка, Крийчър няма да ходи при това хлапе Потър, няма пък, няма пък, няма пък…

— Както сам виждаш, Хари — опита се Дъмбълдор да надвика домашното духче, което продължаваше да вряска „няма пък, няма пък, няма пък“, — Крийчър проявява известно нежелание да стане твоя собственост.

— Все ми е едно — повтори Хари, като гледаше с погнуса домашното духче, което се гърчеше и тропаше с крак. — Не го искам.

— Няма пък, няма пък, няма пък…

— Предпочиташ да го преотстъпиш на Белатрикс Лестранж? Не забравяй, че последната година Крийчър е живял в щабквартирата на Ордена на феникса.

— Няма пък, няма пък, няма пък…

Хари се втренчи в Дъмбълдор. Знаеше, че няма да разрешат на Крийчър да живее при Белатрикс Лестранж, но му се повдигаше при мисълта да бъде господар на твар, която е предала Сириус, и да носи отговорност за нея.

— Заповядай му нещо — подкани Дъмбълдор. — Ако наистина е станал твоя собственост, ще бъде длъжен да се подчини. Ако ли не, ще се наложи да измислим някакъв друг начин да го държим далеч от законната му господарка.

— Няма пък, няма пък, няма пък, НЯМА ПЪК!

Гласът на Крийчър се беше извисил до писък. Хари не се сети какво друго да му нареди, освен:

— Млъквай, Крийчър!

За миг Крийчър доби вид сякаш се задушава. Хвана се за гърлото, като продължаваше яростно да движи устни, очите му щяха да изскочат. След няколко секунди на трескави опити да си поеме въздух той се просна по лице на килима (леля Петуния изврещя) и заудря с ръце и крака по пода — беше изпаднал в мъчителен, но напълно безмълвен пристъп.

— Е, това улеснява нещата — отбеляза бодро Дъмбълдор. — Сириус очевидно е знаел какво прави. Ти си законният собственик на площад „Гримолд“ номер дванайсет и на Крийчър.

— Длъжен ли съм… да го задържа при мен? — вцепени се от ужас Хари, докато Крийчър продължаваше да се мята в краката му.

— Не, ако не искаш — отговори Дъмбълдор. — Бих могъл да ти предложа да го изпратиш в „Хогуортс“ да работи в кухнята. Така другите домашни духчета ще го държат под око.

— Да — с облекчение се съгласи Хари, — точно така ще направя. Хм… Крийчър, заповядвам ти да отидеш в „Хогуортс“ и да работиш в кухнята заедно с другите домашни духчета.

Крийчър, който сега се беше проснал по гръб с ръце и крака във въздуха, изгледа отдолу Хари с възможно най-силната ненавист, сетне изчезна с поредното звучно „пук“.

— Чудесно — каза Дъмбълдор. — Трябва да поговорим и за хипогрифа Бъкбийк. Откакто Сириус загина, за него се грижи Хагрид, но сега Бъкбийк е твой, така че, ако предпочиташ нещо друго…

— Не — побърза да го спре Хари, — нека остане при Хагрид. Мисля, че Бъкбийк би искал това.

— Хагрид ще се зарадва — усмихна се Дъмбълдор. — Беше много щастлив, когато го видя отново. Между другото, за да предпазим Бъкбийк, решихме поне засега да му дадем ново име — Уидъруингс^[2], макар и да се съмнявам в министерството да се досетят, че това е хипогрифът, когото някога са осъдили на смърт. Е, Хари, приготви ли си багажа?

— Аз не…

— Съмняваше се, че ще дойда ли? — прозорливо предположи Дъмбълдор.

— Ей сега ще довърша — рече припряно Хари и побърза да вземе падналия телескоп и маратонките.

Отне му малко повече от десет минути да намери всичко, което му трябваше, а накрая успя да издърпа изпод леглото мантията невидимка, затегна запушалката на шишенцето с многоцветно мастило и натисна капака на куфара, та вътре да се побере и котелът. После, стиснал куфара в едната ръка и кафеза с Хедуиг в другата, се върна долу.

Разочарова се, че Дъмбълдор не го чака в антрето — значи трябваше да се върне отново във всекидневната.

Всички мълчаха. Дъмбълдор си тананикаше тихо и очевидно се чувстваше като у дома си, обстановката обаче бе нажежена и Хари не посмя да погледне семейство Дърсли, когато каза:

— Вече съм готов, професоре.

— Чудесно — рече Дъмбълдор. — И накрая още нещо. — Той отново се извърна към тримата Дърсли. — Както безспорно знаете, догодина Хари става пълнолетен…

— А, не! — възрази леля Петуния. Обаждаше се за пръв път, откакто Дъмбълдор беше пристигнал.

— Моля? — попита вежливо той.

— Не, не става пълнолетен. Хари е един месец по-малък от Дъдли, а Дъдърко ще навърши осемнайсет чак по-догодина.

— А! — възкликна благо Дъмбълдор. — Но ние в магьосническия свят ставаме пълнолетни на седемнайсет години.

Вуйчо Върнън промърмори „Глупава работа!“ ала Дъмбълдор не му обърна внимание.

— И така, както вече знаете, магьосникът на име Лорд Волдемор се завърна в страната. Сега магьосническото общество е в състояние на открита война. Днес Хари, когото Лорд Волдемор се е опитвал да убие нееднократно, е в по-голяма опасност, отколкото в онзи ден преди петнайсет години, когато го оставих пред вратата ви с писмо, в което разказах за убийството на майка му и баща му и изразих надежда, че вие ще се грижите за него като за роден син. — Дъмбълдор замълча и макар да не показа видими признаци на гняв и гласът му остана ведър и спокоен, Хари усети как от него лъха студ и забеляза, че тримата Дърсли са се приближили мъничко един към друг. — Вие не изпълнихте молбата ми. Никога не сте се отнасяли с Хари като със син. От вас той не е видял нищо друго, освен презрение и често пъти жестокост. Най-доброто, което може да се каже, е, че поне са му били спестени ужасните вреди, които сте нанесли на злощастното момче между вас.

И леля Петуния, и вуйчо Върнън се огледаха инстинктивно, сякаш очакваха да видят някой друг, а не Дъдли, който се беше сгушил помежду им.

— Ние… сме се държали зле с Дъдърко? Ама вие какво… — разфуча се вбесен вуйчо Върнън, но Дъмбълдор вдигна пръст, за да наложи тишина — тишина, която сякаш порази вуйчо Върнън до степен да онемее.

— Магията, която направих преди петнайсет години, осигурява на Хари мощна защита, докато все още може да нарича тази къща свой дом. Колкото и нещастен да се чувства тук, колкото и нежелан да е, колкото и лошо да се отнасяте с него, вие поне му осигурихте — макар и от немай-къде, — покрив над главата. Тази магия ще престане да действа веднага щом Хари навърши седемнайсет години, с други думи — щом стане мъж. Моля ви само за едно: да му разрешите да се завърне в къщата още само веднъж, преди седемнайсетия си рожден ден — това ще бъде залог, че дотогава защитата ще действа.

И тримата Дърсли не казаха нищо. Дъдли се беше понавъсил, сякаш още се мъчеше да се сети кога са се държали зле с него. Вуйчо Върнън изглеждаше така, сякаш нещо е заседнало в гърлото му, но виж, леля Петуния бе странно развълнувана.

— Е, Хари… време е да тръгваме — рече накрая Дъмбълдор, а после стана и поприглади дългото си черно наметало. — До нови срещи! — каза той на тримата Дърсли, но ако се съдеше по вида им, те явно предпочитаха този миг да не идва никога.

Магьосникът свали за поздрав шапката си и изхвърча от стаята.

— Довиждане! — припряно рече Хари на роднините си и последва Дъмбълдор, който бе спрял при куфара му със закрепения отгоре кафез на Хедуиг.

— Точно сега тези неща ще ни пречат — заяви Дъмбълдор и отново извади магическата пръчка. — Ще ги пратя в „Хралупата“, да ни чакат там. Но си вземи мантията невидимка… за всеки случай.

Хари я издърпа с известно затруднение от куфара, като се постара Дъмбълдор да не вижда каква бъркотия е вътре. Напъха я във вътрешния джоб на якето си, а Дъмбълдор размаха магическата пръчка и куфарът изчезна ведно с кафеза и Хедуиг. Той замахна за пореден път с пръчката и входната врата се отвори към прохладния мъглив мрак.

— А сега, Хари, да поемем в нощта по следите на този вятърничав изкусител — приключението!