Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (22)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО

Над кулите в замъка тук-там започна да се появява яркосиньо небе, но от тези първи признаци на наближаващото лято на Хари не му стана по-весело. Постоянно удряше на камък и в опитите си да разбере какво върши Малфой, и в усилията да подхване разговор със Слъгхорн и той да се престраши да му разкрие спомена, който очевидно беше укривал десетилетия наред.

— За последен път ти казвам, избий си го от главата този Малфой — отсече Хърмаяни.

Тримата с Рон седяха след обяда в едно слънчево кътче край замъка. Хърмаяни и Рон стискаха в ръце издадена от Министерството на магията брошура „Обичайни грешки при магипортирането и как да ги избегнем“, защото същия следобед щяха да се явяват на изпит, но брошурите изобщо не действаха успокоително на нервите им. Иззад ъгъла се появи момиче, Рон трепна и се опита да се скрие зад Хърмаяни.

— Не е Лавендър — отегчено каза тя.

— О, добре! — поотпусна се Рон.

— Хари Потър? — попита момичето. — Пратиха ме да ти предам това.

— Благодаря…

Хари взе със свито сърце навития на руло малък пергамент. След като момичето се отдалечи и вече не ги чуваше, той каза:

— Дъмбълдор ми заяви, че докато не изтръгна спомена, няма да имаме уроци!

— Може би иска да провери дали имаш напредък? — предположи Хърмаяни, докато Хари разтваряше пергаментовия свитък, но вместо високите, тесни и наклонени букви на Дъмбълдор видя небрежни драскулки, които се четяха много трудно заради големите петна размазано мастило по пергамента.

Скъпи Хари, Рон и Хърмаяни,

Нощес Арагог почина. Вий, Хари и Рон, сте се срещали с него и знаете колко прекрасен беше. Сигурен съм, Хърмаяни, че и ти щеше да го харесаш. Ще ви бъда признателен, ако по-късно довечера наминете за погребението. Смятам да бъде някъде на здрачаване, това беше любимото време на Арагог. Знам, че не ви е разрешено да излизате толкоз късно, но можете да използвате мантията невидимка. Нямаше да ви моля, ако можех да го понеса сам.

Хагрид

— Виж — рече Хари и подаде на Хърмаяни писмото.

— О, майко мила! — ахна тя, докато го преглеждаше набързо, после го връчи и на Рон, който го прочете с нарастващо неверие.

— Той е превъртял! — заяви вбесен. — Тази твар каза на побратимите си да ни изядат! Да се почерпят с нас! А сега Хагрид очаква да идем и да леем сълзи над ужасното му космато туловище!

— И не само това — допълни Хърмаяни. — Кара ни да излизаме от замъка вечер, а знае, че мерките за безопасност са милион пъти по-строги и ако ни хванат, ще си имаме страхотни неприятности.

— И друг път сме ходили при него нощем — напомни Хари.

— Да, но за такова нещо? — възкликна Хърмаяни. — Излагали сме се на какви ли не опасности само и само да помогнем на Хагрид, но в края на краищата… Арагог е мъртъв. Ако ставаше въпрос да го спасяваме…

— Тогава щях да имам още по-малко желание да ходя там — отсече Рон. — Хърмаяни, ти не си го виждала. Повярвай ми, това, че е мъртъв, му се е отразило много добре.

Хари отново взе писмото и се загледа в мастилените петна, с които беше осеяно. Върху пергамента очевидно обилно бяха капали едри сълзи…

— Хари, и дума не може да става да ходиш там! — каза Хърмаяни. — Само това оставаше — да те накажат за такова безсмислено нещо.

Хари въздъхна.

— Да, знам — съгласи се той. — Явно ще се наложи Хагрид да погребе Арагог без нас.

— Да, ще се наложи — рече с облекчение Хърмаяни. — Виж какво, в часа по отвари днес няма да има почти никой, всички ще се явяваме на изпит… опитай да умилостивиш някак Слъгхорн!

— На петдесет и седмия път ще извадя късмет, така ли? — простена горчиво Хари.

— Късмет! — възкликна най-неочаквано Рон. — Точно така, Хари… трябва ти късмет!

— За какво говориш?

— Пийни от отварата за късмет!

— Рон, браво на теб! — възхити се Хърмаяни. — Ами да! Как не съм се сетила!

Хари ги зяпна и двамата.

— Феликс Фелицис ли? — попита той. — Не знам… Пазех го за…

— За какво? — възкликна с недоумение Рон.

— Какво може да е по-важно от този спомен, Хари? — рече Хърмаяни.

Той не отговори. От известно време мисълта за златното шишенце витаеше в периферията на въображението му, в дълбините на ума му зрееха мъгляви неизяснени представи как Джини ще скъса с Дийн и Рон ще се зарадва да я види с нов приятел, които Хари виждаше единствено в сънищата си или във времето на здрача между съня и будността…

— Хари! С нас ли си още? — попита Хърмаяни.

— Какво?… Да, разбира се — отвърна той, след като дойде на себе си. — Ами… Добре. Ако и днес следобед не успея да убедя Слъгхорн да поговори с мен, ще пийна от Феликса и довечера ще опитам отново.

— Значи го решихме — отбеляза делово Хърмаяни, като стана на крака и направи изящен пирует. — Посока, постоянство, последователност… — прошепна тя.

— О, стига вече! — примоли се Рон. — Дойде ми до гуша… бързо, скрий ме!

— Не е Лавендър! — спря го нетърпеливо Хърмаяни, когато на двора се появиха още две момичета и Рон се шмугна зад нея.

— Супер! — възкликна той, като надзърна иззад рамото й да се увери. — Майко мила, не изглеждат никак щастливи, нали?

— Това са сестрите на Монтгомъри и е съвсем естествено да не изглеждат щастливи, не си ли чул какво е сполетяло малкото им братче? — попита Хърмаяни.

— Да ти призная, вече му изгубих дирята на чии роднини какво се случва — призна си Рон.

— Брат им е бил нападнат от върколак. Ако се вярва на мълвата, майка им е отказала да помага на смъртожадните. Така или иначе, момченцето е било само на пет годинки и е починало в „Свети Мънго“, не са успели да го спасят.

— Починало ли? — повтори стъписан Хари. — Но върколаците със сигурност не убиват, само те превръщат в такъв като тях.

— Понякога убиват — поправи го Рон, който изведнъж бе станал много сериозен. — Случва се, когато върколаците попрекалят.

— Как се казва върколакът? — побърза да попита Хари.

— Според слуховете го е направил Фенрир Грейбек — отговори Хърмаяни.

— Знаех си… маниакът, който обича да напада невръстни деца, Лупин ми разказа за него! — рече разгневен Хари.

Хърмаяни го погледна безрадостно.

— Хари, на всяка цена трябва да изтръгнеш този спомен — каза му тя. — Всъщност от това зависи да бъде спрян Волдемор. Тези ужасии, които постоянно се случват, са свързани с него…

В замъка зад тях би звънецът и Хърмаяни и Рон ужасени скочиха на крака.

— Ще се справите — каза им Хари, когато те се отправиха към входната зала — там се събираха всички, които щяха да се явят на изпита по магипортиране. — Успех!

— И на теб също! — пожела му с многозначителен поглед Хърмаяни и той се запъти към подземията.

Този следобед в часа по отвари бяха само трима души — Хари, Ърни и Драко Малфой.

— Още сте много мънички, за да се магипортирате, а? — възкликна сърдечно Слъгхорн. — Не сте навършили седемнайсет, нали?

Те поклатиха глави.

— Е, понеже сме съвсем малко, ще се позабавляваме — оповести радостно преподавателят. — Забъркайте ми нещо, което да ме развесели!

— Звучи приятно, сър! — взе да се подмазва Ърни, като потриваше ръце.

Малфой обаче дори не благоволи да се усмихне.

— Какво имате предвид под „да ме развесели“? — попита той раздразнен.

— О, изненадайте ме! — отвърна нехайно Слъгхорн.

Малфой отвори нацупен учебника по отвари за напреднали. Едва ли можеше да бъде по-ясно, че според него този час си е жива загуба на време. Докато го наблюдаваше над своя учебник, Хари си помисли, че без съмнение Драко се дразни, задето не може да прекара това време в Нужната стая.

Дали само му се струваше, но и Малфой, точно като Тонкс, изглеждаше отслабнал? Със сигурност беше по-блед, кожата му беше със сивкав оттенък — навярно защото напоследък той рядко виждаше дневна светлина. Но ги нямаше самодоволството, онази надменност и нафуканост, с които Малфой се беше държал в експреса „Хогуортс“ и се беше похвалил на всеослушание, че Волдемор му е възложил нещо важно… Според Хари изводът се натрапваше от само себе си: каквато и да беше тази важна задача, Малфой явно не можеше да се справи.

Ободрен от тази мисъл, Хари се зае да прелиства учебника по отвари за напреднали и откри силно поправена от Нечистокръвния принц разновидност на еликсир за еуфория, която не само отговаряше на предложението на Слъгхорн, но и с нейна помощ (при тази мисъл сърцето на Хари подскочи) — ако успееше да го убеди да пийне малко, — учителят можеше да изпадне в добро настроение и да даде спомена…

— Изглежда невероятно! — плесна с ръце Слъгхорн час и половина по-късно, докато се взираше в слънчевожълтото съдържание в котела на Хари. — Еуфория, познах ли? И какво надушвам? Ммм… добавил си и щипка мента, нали? Необичайно, какъв прилив на вдъхновение, Хари! Ментата, разбира се, ще омекоти страничните ефекти, които отварата понякога дава: излишна склонност към пеене и щипане по носа… Наистина недоумявам откъде ти хрумват такива неща, момчето ми… освен…

Хари натика още по-надълбоко с крак учебника на Нечистокръвния принц в чантата си.

— Освен че у теб се проявяват гените на майка ти!

— О… да, може би — отвърна с облекчение Хари.

Ърни се мусеше: беше решил поне веднъж да удари Хари в земята и доста безразсъдно беше изобретил своя си отвара, но тя се беше пресякла и се беше утаила на морави бучки в котела. Малфой пък с кисела физиономия си прибираше нещата — Слъгхорн бе обявил неговата отвара за хълцане за „приемлива“.

Звънецът удари и Ърни и Малфой се изнесоха на мига.

— Професоре — подхвана Хари, ала Слъгхорн тутакси погледна през рамо и щом видя, че са останали сами в стаята, хукна да излиза. — Професоре… професоре… не искате ли да опитате от… — провикна се отчаян Хари.

Но Слъгхорн си беше отишъл. Разочарован, Хари изпразни котела, прибра си нещата, излезе от подземието и се отправи бавно нагоре по стълбището към общата стая.

Рон и Хърмаяни се прибраха надвечер.

— Хари! — извика Хърмаяни, докато се прекачваше през дупката в портрета. — Взех го!

— Браво на теб! — отвърна той. — А Рон?

— Той… той не успя — пошушна Хърмаяни точно когато Рон влезе при тях, сгърбен и свъсен като буреносен облак. — Наистина нямаше късмет, скъсаха го за нещо съвсем дребно, изпитващият забеляза, че е забравил да магипортира половината си вежда… Как мина със Слъгхорн?

— Пак нищо — рече Хари и се обърна към Рон. — Е, не си имал късмет, приятелю, но следващия път ще го вземеш… ще се явим заедно.

— Да, сигурно — отвърна намръщен Рон. — Само заради някаква си половин вежда! За такова нещо!

— Знам, знам — взе да го успокоява Хърмаяни, — наистина не е честно…

По време на пялата вечеря тримата сипеха обиди по адрес на изпитващия по магипортиране и Рон като че ли се поободри мъничко, когато тръгнаха към общата стая и се заеха да обсъждат висящия въпрос със Слъгхорн и спомена.

— Е, Хари… ще използваш ли Феликс Фелицис? — попита Рон.

— Да, май е най-добре — отговори Хари. — Едва ли ще ми трябва цялото количество за дванайсет часа, съмнявам се да ми отнеме цялата нощ… ще глътна само малко. Два-три часа би трябвало да ми стигнат.

— Усещането е страхотно — отдаде се на спомени Рон. — Имаш чувството, че ти върви като по вода.

— Какви ги дрънкаш? — засмя се Хърмаяни. — Ти изобщо не си пил от отварата!

— Да, но си мислех, че съм пил — напомни Рон, сякаш обясняваше очевидни неща. — Все същото е…

Току-що бяха видели, че Слъгхорн влиза в Голямата зала, и понеже знаеха, че той обича да се храни дълго, поостанаха в общата стая: планът беше Хари да отиде в кабинета на Слъгхорн, след като му остави известно време да се върне там. Щом слънцето се сниши до върхарите на дърветата в Забранената гора, тримата решиха, че моментът е дошъл, увериха се, че Невил, Дийн и Шеймъс са в общата стая, и се промъкнаха в момчешката спалня.

Хари взе от дъното на куфара навитите на клъбце чорапи и извади от тях малката лъскава стъкленичка.

— Я да опитаме!

И той надигна шишенцето и отпи внимателно премерена глътка.

— Как е? — прошепна Хърмаяни.

За миг Хари не отговори. После бавно, но сигурно го заля вдъхновяващото усещане за неизчерпаеми възможности и му се стори, че е способен на всичко, на абсолютно всичко… че не само е в състояние да получи спомена на Слъгхорн, но и че това е съвсем лесно…

Изправи се усмихнат, преливаше от самоувереност.

— Страхотно! — рече той. — Наистина е страхотно. И така… отивам при Хагрид.

— Какво? — попитаха в един глас Рон и Хърмаяни с ужас.

— Не, Хари… длъжен си да отидеш при Слъгхорн, не помниш ли? — попита Хърмаяни.

— Не, отивам при Хагрид — оповести уверено той. — Нещо ми подсказва, че трябва да отида при него.

— Нещо ти подсказва, че трябва да погребваш някакъв си грамаден паяк? — изуми се Рон.

— Да — потвърди Хари и извади от чантата си мантията невидимка. — Имам чувството, че тази вечер трябва да бъда точно там, нали се досещате?

— Не, не се досещаме — казаха пак в хор Рон и Хърмаяни, и двамата вече доста разтревожени.

— Това е точно Феликс Фелицис, нали? — рече притеснена Хърмаяни и вдигна стъкленичката да я огледа на светлината. — Да не би да имаш още едно шишенце, пълно… и аз не знам с какво…

— С екстракт за безумие — подметна Рон, докато Хари се замяташе с мантията невидимка.

Той се засмя, от което Рон и Хърмаяни се разтревожиха още повече.

— Имайте ми вяра — успокои ги Хари. — Знам какво правя… или поне Феликс знае — допълни и уверено се запъти към вратата.

Покри и главата си с мантията невидимка и заслиза по стълбите, а Рон и Хърмаяни забързаха след него. В долния край на стълбището Хари се шмугна през отворената врата.

— Какво правиш там горе с тая? — изписка Лавендър Браун, която гледаше от общата стая право през Хари към Рон и Хърмаяни, когато те излязоха заедно от момчешката спалня.

Хари чу как Рон изпелтечи нещо зад него и се стрелна през стаята, за да избяга по-далеч от тях.

Не беше трудно да мине през дупката в портрета: когато се приближи, през нея се прекачваха Джини и Дийн и Хари се провря между двамата. Без да иска, закачи Джини.

— Много те моля, Дийн, не ме бутай — рече тя подразнена. — Постоянно го правиш, мога да мина и сама…

Портретът се завъртя и се затвори след Хари, но той успя да чуе как Дийн троснато отговаря на Джини… от което въодушевлението му нарасна още повече. Продължи нататък през замъка, без да се налага да внимава, защото не срещна никого по пътя си, което не го изненада ни най-малко — тази вечер той беше най-големият късметлия в „Хогуортс“.

Нямаше представа защо му се струва, че ще стори добре именно като отиде при Хагрид. Отварата сякаш осветяваше само по няколко крачки от пътя му и той не виждаше крайната цел, не виждаше къде във всичко това се вписва Слъгхорн, но знаеше, че трябва да постъпи именно така, ако иска да се сдобие със спомена. Стигна във входната зала и видя, че Филч е забравил да заключи предната врата. Грейнал, Хари я отвори с рязко движение, вдъхна от чистия въздух с мирис на трева и слезе в здрача по стълбите.

Вече на последното стъпало му хрумна, че по пътя към Хагрид ще бъде прекрасно да мине през зеленчуковите лехи. Не че му бяха на път, но Хари разбираше ясно, че това е приумица, която трябва да изпълни, ето защо тутакси насочи краката си към зеленчуковата градина, където с удоволствие и без особена изненада видя, че професор Слъгхорн си приказва с професор Спраут. Хари се спотаи зад нисък каменен зид: чувстваше се в мир със света и не се смути ни най-малко, че подслушва чужд разговор.

— Наистина съм ти признателен, Помона, че отдели от времето си — рече благовъзпитано Слъгхорн. — Повечето специалисти са единодушни, че въздействието е най-силно, ако го берем по здрач.

— О, напълно съм съгласна! — отвърна радушно професор Спраут. — Тези стигат ли?

— Стигат, стигат — потвърди Слъгхорн, който — както Хари забеляза — носеше цял наръч растения с големи листа. — Има по няколко листенца за всеки от моите третокурсници, ще стигнат и за подмяна, ако някой ги превари… Е, приятна вечер и още веднъж много благодаря!

Професор Спраут се отправи в сгъстяващия се мрак към парниците, а Слъгхорн се насочи право към мястото, където стоеше невидимият Хари.

Изневиделица го обзе желание да се разкрие и той смъкна със замах мантията невидимка.

— Добър вечер, професоре!

— Брадата на Мерлин, Хари, изкара ми ангелите! — възкликна Слъгхорн, спря като закован и се огледа уплашено. — Как си се измъкнал от замъка?

— Филч очевидно е забравил да заключи вратата — обясни весело Хари и с радост видя как Слъгхорн се въси.

— Накрая ще взема да се оплача от този тип, дай му да чисти… мен ако питаш, нехае за безопасността… А ти защо си тук?

— Ами заради Хагрид, сър — отвърна той, понеже знаеше, че точно сега е най-добре да каже истината. — Доста разстроен е… но нали няма да казвате на никого, професоре? Не искам Хагрид да си има неприятности…

Това очевидно разчовърка любопитството на Слъгхорн.

— Е, не мога да ти обещая такова нещо — рече той сърдито. — Знам обаче, че Дъмбълдор вярва на Хагрид, както на себе си, затова съм сигурен, че той едва ли върши нещо чак толкова ужасно…

— Ами онзи гигантски паяк… Хагрид го има от години… живееше в Забранената гора… можеше да говори и…

— Чувал съм слухове, че там се въдели огромните паяци от вида Акромантула — пошушна Слъгхорн и погледна към гъсталака от черни дървета. — Значи е вярно?

— Да — потвърди Хари. — Но този паяк, Арагог де, е първият, с който Хагрид се е сдобил, и той е умрял нощес. Хагрид е сломен от мъка. Искаше да не е сам, докато го погребва, и аз му обещах да отида.

— Трогателно, трогателно — рече разсеяно Слъгхорн, вперил големи очи с увиснали клепачи в светещата къщурка на великана в далечината. — Но отровата на осмооките паяци е много ценна… и ако звярът е починал съвсем наскоро, тя може би още не е пресъхнала… Е, щом Хагрид е разстроен, не бих си позволил, разбира се, да върша нещо, което да засегне чувствата му… но ако има начин да си набавя малко от отровата… направо си е невъзможно да я вземеш, докато паякът е жив… — Слъгхорн сякаш говореше по-скоро на себе си, отколкото на Хари. — Би било ужасно прахосничество да не вземем от отровата… за половинка литър ще ми броят сто галеона… Да ти призная, заплатата ми не е много висока…

Сега вече Хари схвана съвсем ясно какво трябва да направи.

— Ами… — подхвана той с доста убедително изиграно колебание, — ако решите да дойдете, професоре, Хагрид наистина ще се зарадва… така ще изпратим подобаващо Арагог в последния му път…

— Да, разбира се — рече Слъгхорн с блеснали от въодушевление очи. — Знаеш ли какво, Хари, ще се срещнем там, ще донеса някоя и друга бутилка… за да пийнем за… е, не за здравето на клетия звяр… а за да го изпратим както си му е редът и да се почерпим, след като го погребем. Ще си сменя и вратовръзката, тази не върви за случая, прекалено шарена е…

Той забърза обратно към замъка, а Хари отпраши към Хагрид, възхитен от себе си.

— Дойде, значи — изграчи Хагрид, след като му отвори и го видя да изниква пред него изпод мантията невидимка.

— Да… но Рон и Хърмаяни не успяха — обясни Хари. — Страшно съжаляват.

— Е, нищо… той щеше да бъде трогнат, дето си тук, Хари…

Хагрид изхлипа. Беше си направил за ръкава траурна лента от нещо, което приличаше на топнат в боя за обуща парцал, очите му бяха подпухнали и червени. Хари го потупа състрадателно по лакътя, най-високата точка от великана, до която можеше да достигне.

— Къде ще го погребем? — попита той. — В Забранената гора ли?

— А, не — рече Хагрид и избърса с долния край на ризата очите си, от които се лееха сълзи. — Откак Арагог се спомина, другите паяци не дават и да припаря до паяжините им. Разбрах, моля ти се, че досега не са ме излапали само защото той им е наредил. Представяш ли си, Хари?

Честният отговор би бил „да“ — Хари тутакси си спомни мъчителната случка, когато двамата с Рон бяха попаднали при огромните паяци, и му беше пределно ясно, че само Арагог е могъл да ги спре да не изядат Хагрид.

— Досега не е имало място в Гората, дето да не мога да ходя — поклати глава великанът. — Хич не беше лесно да изнеса оттам тялото на Арагог… обикновено те си ядат мъртъвците… ама исках да го погреба както си трябва… да го изпратя в последния му път…

Той отново се разрида, а Хари пак се зае да го потупва по лакътя и спокойно каза (защото отварата му подсказа, че трябва да стори точно това):

— Хагрид, докато идвах насам, ме срещна професор Слъгхорн.

— Да не си загазил, а? — погледна го тревожно великанът. — Знам, вечерно време не бива да излизаш от замъка, аз съм виновен…

— Не, не, щом чу закъде съм тръгнал, той каза, че също щял да намине да отдаде последна почит на Арагог — обясни Хари. — Май отиде да се преоблече в по-подходящи дрехи… каза, че щял да донесе и няколко бутилки, да пийнем в памет на Арагог…

— Тъй ли? — възкликна учуден, но и трогнат Хагрид. — Бре, много мило от негова страна, а и дето няма да те издаде. Никога досега не съм си имал ’земане-даване с Хорас Слъгхорн… ама въпреки туй ще дойде да се сбогува с Арагог… Бре… на Арагог щеше да му хареса…

Хари си каза наум, че ако има нещо у Слъгхорн, което Арагог би харесал, това са изобилните количества вкусна плът, които щеше да му предостави. После отиде на задния прозорец на къщурката и пред очите му се разкри страховита гледка — грамадният мъртъв паяк, който лежеше отвън по гръб с вирнати преплетени крака.

— Тук ли ще го погребем, Хагрид, в градината ти?

— Рекох си да е точно зад лехата с тиквите — обясни сподавено Хагрид. — Вече съм изкопал… гроба. Е, ще кажем някоя и друга добра дума за него… щастливи спомени де…

Гласът му затрепери и заглъхна. На вратата се почука и великанът се обърна да отвори, като пътем се изсекна в огромната си захабена носна кърпа. Слъгхорн побърза да влезе — носеше няколко бутилки и беше със строга широка черна вратовръзка.

— Хагрид — подхвана той гърлено и покрусено, — моите съболезнования за тежката загуба!

— Много мило — пророни Хагрид. — Благодаря ти! А, да, благодаря и дето не си наказал Хари…

— И през ум не би ми минало — отвърна Слъгхорн. — Тъжна вечер, тъжна вечер… къде е клетото създание?

— Ей там отвънка — рече с треперлив глас Хагрид. — Е… ще го погребем ли?

Тримата излязоха в градината отзад. Луната проблясваше бледо през дърветата, а лъчите й се сливаха със светлината, плиснала се от прозореца на Хагрид, и падаха върху тялото на Арагог, положено на ръба на дълбока яма до триметрова купчина току-що изкопана пръст.

— Великолепно! — рече Слъгхорн, докато се приближаваше до главата на паяка, където осемте мътнобели очи се бяха изцъклили невиждащо в небето и двете огромни извити щипки проблясваха безжизнено на лунната светлина.

На Хари му се стори, че чува подрънкване на бутилки, когато Слъгхорн се надвеси над щипките явно за да разгледа грамадната космата глава.

— Не ’секи оценява колко са красиви — рече Хагрид на гърба на Слъгхорн и от ъгълчетата на обрамчените му с бръчки очи пак се застичаха сълзи. — Не знаех, Хорас, че се интересуваш от твари като Арагог.

— Да се интересувам ли? Драги ми Хагрид, аз направо благоговея пред тях — отвърна Слъгхорн и се дръпна от тялото. Хари видя как една проблясваща бутилка изчезва под наметалото му, но Хагрид, който непрекъснато си бършеше очите, не забеляза нищо. — Е, ще преминем ли сега към погребението?

Хагрид кимна и пристъпи напред. Със страшно пъшкане вдигна на ръце гигантския паяк и го претърколи в тъмната яма. Той се удари с доста зловещо пращене в дъното. Хагрид пак се разплака.

— На теб, разбира се, ти е тежко, ти си го познавал най-добре — отбеляза Слъгхорн, който точно като Хари стигаше едва до лакътя на великана, но въпреки това го потупа. — Дали да не кажа няколко думи?

Хари си помисли, че Слъгхорн сигурно е източил от Арагог доста големи количества висококачествена отрова, защото се подсмихваше самодоволно, когато отиде в края на ямата и подхвана бавно и внушително:

— Сбогом, Арагог, цар на всички паяци!… Онези, които те познаваха, никога няма да забравят дългото ти вярно приятелство! Тялото ти на тлен е подвластно, ала духът ти ще пребъде сред тихите, забулени с паяжина кътчета в твоя горски дом. Блажени да бъдат многооките ти потомци и дано човеците, твои приятели, намерят утеха след тежката загуба, която понесоха!

— Туй… туй… беше много красиво! — ревна Хагрид и като се свлече върху купчината пръст, се разплака още по-безутешно.

— Успокой се, успокой се — рече му Слъгхорн и замахна с магическата си пръчка, при което огромната купчина пръст се издигна във въздуха, после падна с приглушен грохот върху мъртвия паяк и образува гладка могилка. — Хайде да влезем и да пийнем. Мини от другата му страна, Хари… а така… хайде, Хагрид… браво на теб!

Заведоха великана да седне на един стол край масата. Фанг, който по време на погребението се беше спотайвал в коша си, излезе и дойде бавно и тихо при тях, а после, както обикновено, отпусна тежка глава върху коленете на Хари. Слъгхорн махна корковата запушалка на една от бутилките вино, които беше донесъл.

— Дадох ги всичките да ги проверят за отрова — увери той Хари, изля почти цялата първа бутилка в една от чашите на Хагрид с големина на кофи и му я подаде. — След онова произшествие с клетия ти приятел Рупърт накарах едно домашно духче да опита една по една бутилките.

Хари си представи изражението на Хърмаяни, ако научеше отнякъде за тази злоупотреба с домашните духчета, и реши да не й споменава.

— Една за Хари — оповести Слъгхорн и подели втората бутилка в две чаши — и една за мен. Е, за Арагог! — вдигна той високо своята чаша.

— За Арагог! — повториха в един глас Хари и Хагрид.

И Слъгхорн, и великанът изпиха чашите почти до дъно. Пътят на Хари обаче беше осветен от Феликс Фелицис и той знаеше, че не бива да пие, затова само се престори, че близва от виното, и остави чашата на масата отпред.

— Отгледал съм го от яйце — каза мрачно Хагрид. — Само к’ъв мъничък беше, кога се излюпи! Има-няма колкото пекинез.

— Сладурче — добави Слъгхорн.

— Държах го в един шкаф в училището, додето…

Лицето на великана помръкна и Хари знаеше защо: Том Риддъл беше успял да направи така, че да обвинят Хагрид за отварянето на Стаята на тайните и да го изхвърлят от училището. Но Слъгхорн като че ли и не слушаше, гледаше към тавана накачените по него медни съдове и дълго свилено челе яркобели влакна.

— Да не би да са от еднорог, Хагрид?

— А, да — потвърди той безразлично. — Капят им от опашките, закачат се по клоните в Забранената гора…

— Но, мили ми приятелю, знаеш ли по колко вървят?

— С тях прихващам превръзките, ако някое същество се нарани — сви рамене Хагрид. — Чудна работа вършат… много са здрави.

Слъгхорн отпи от чашата си поредната юнашка глътка, а очите му продължиха да се плъзгат внимателно наоколо и Хари разбра, че търси съкровища, които може да обърне в обилни количества отлежала в дъбови бъчви медовина, захаросани ананаси и кадифени смокинги. Професорът напълни отново чашите, своята и на Хагрид, и взе да го разпитва за създанията, които напоследък живеят в Забранената гора и как великанът се грижи за тях. Под въздействие на виното и на ласкаещото внимание на Слъгхорн Хагрид ставаше все по-бъбрив, престана да си бърше очите и щастливо се впусна да обяснява надълго и нашироко как се развъждат съчковци.

На това място Феликс Фелицис посръчка леко Хари и той забеляза, че запасите от пиене, които Слъгхорн беше донесъл, бързо се изчерпват. Още не беше успял да направи пълнеща магия, без да изрича заклинанието на глас, но мисълта, че тази вечер може да не се справи, му се стори смехотворна. Подсмихна се и без да го забележат Хагрид и Слъгхорн (които сега си разказваха за контрабандата със змейски яйца), насочи под масата магическата си пръчка към почти празните бутилки, които тутакси започнаха да се пълнят.

След час и нещо Хагрид и Слъгхорн взеха да се надпреварват да вдигат наздравици: за „Хогуортс“, за Дъмбълдор, за виното на домашните духчета…

— За Хари Потър! — ревна Хагрид и надигна четиринайсетата си кофа с вино, част от което се разплиска по брадичката му.

— Я, вярно! — подвикна леко завалено и Слъгхорн. — За Пари Отър, Избраното момче, което… нещо от тоя десен… — изломоти той и също изпи до дъно чашата си.

Скоро след това Хагрид пак се натъжи и връчи цялото челе влакна от еднорог на Слъгхорн, който си го прибра в джоба с възгласите:

— За приятелството! За щедростта! За десетте галеона влакното!

Малко по-късно Хагрид и Слъгхорн вече седяха един до друг и прегърнати, запяха бавна тъжна песен за издъхващ магьосник на име Одо.

— „Оооо, добрите умират млади“ — промърмори Хагрид с леко разногледи очи и се сгърби досами масата, а Слъгхорн подхвана припева. — И моят татко си отиде млад… както и твоите татко и майка, Хари…

От ъгълчетата на потъналите сред бръчки очи на Хагрид пак се затъркаляха едри сълзи, той стисна Хари за ръката и я разтресе.

— Не знам по тяхно време да имаше по-добър магьосник и по-добра магьосница… ужасно… наистина ужасно!

Слъгхорн продължи жално:

Донесоха героя Одо в родния му дом,

там всички знаеха какъв юнак бе той;

положиха го с шапка на една страна,

и с пръчката прекършена — каква тъга!

— Ужасно! — смотолеви Хагрид и огромната му чорлава глава се търкулна на една страна върху ръцете му, след което той заспа със звучно хъркане.

— Ще прощаваш — рече Слъгхорн и хлъцна. — Да ме убиеш, не мога да ти изпея и най-простата песен.

— Хагрид нямаше предвид пеенето ви — пошушна Хари. — Говореше за мама и татко.

— О! — възкликна Слъгхорн и едва се сдържа да не се оригне мощно. — Ох, леле! Да… това беше… беше наистина ужасно. Ужасно… ужасно… — И понеже явно не знаеше какво друго да каже, се зае отново да пълни огромните чаши. — Ти, Хари, едва… едва ли помниш — допълни смутен Слъгхорн.

— Не… бил съм само на годинка, когато са загинали — отговори Хари, вторачен в пламъка на свещта, който трепкаше от гръмкото хъркане на Хагрид. — Но след това разбрах какво се е случило. Пръв е загинал татко. Знаехте ли?

— Аз… не, не знаех — каза сподавено Слъгхорн.

— Да… Волдемор го е убил и после прекрачил трупа му, за да отиде при майка ми — обясни Хари.

Слъгхорн потрепери силно, но явно не можеше да откъсне ужасени очи от лицето на Хари.

— Казал й да се махне от пътя му — уточни без следа от жалост Хари. — А на мен ми заяви, че тя е могла и да не умира. Че той е искал да се добере до мен. Мама е могла да избяга.

— Ох, ужас! — простена Слъгхорн. — Могла е… не се е налагало… какъв ужас!

— Да — потвърди Хари едва чуто. — Тя обаче не се и помръднала. Татко вече е бил мъртъв, ала мама не е искала да умирам и аз. Примолила се на Волдемор, но той само й се изсмял.

— Стига! — каза най-неочаквано Слъгхорн и вдигна трепереща ръка. — Наистина, мило момче, не ми разказвай повече… аз съм стар човек… не мога да слушам… не искам да слушам…

— Забравих — излъга Хари, направляван от Феликс Фелицис. — Вие сте я харесвал, нали?

— Дали съм я харесвал ли? — възкликна Слъгхорн и очите му отново се напълниха със сълзи. — Просто не си представям да има някой, който да я е познавал и да не я е харесвал… много сърцата… много забавна… това беше най-големият ужас…

— Вие обаче отказвате да помогнете на сина й — натякна Хари. — Тя ми е дала живота си, а вие не искате да ми дадете някакъв си спомен!

Къщурката се огласяше от тътнещото хъркане на Хагрид. Хари прикова поглед в очите на Слъгхорн, които бяха плувнали в сълзи, а той явно нямаше сили да се извърне.

— Не говори така — прошепна учителят. — Тук не става въпрос… ако наистина трябваше да ти помогна, разбира се… но с това няма да се постигне нищо…

— Как така няма да се постигне! — възрази високо Хари. — Дъмбълдор има нужда от информация. Аз имам нужда от информация.

Знаеше, че е в безопасност: Феликс му беше подсказал, че на сутринта Слъгхорн няма да помни нищо. Погледна го право в очите и се понаклони леко напред.

— Аз съм Избрания. Длъжен съм да го убия. Споменът ми трябва.

Слъгхорн пребледня повече отвсякога, по лъскавото му чело заблестя пот.

— Ти ли си Избрания?

— Разбира се, че съм аз! — потвърди спокойно Хари.

— Но в такъв случай… скъпо момче… искаш много от мен… всъщност искаш да ти помогна в твоя опит да унищожиш…

— Не искате ли да се отървете от магьосника, който е убил Лили Евънс?

— Хари, Хари, то се знае, че искам, но…

— Страхувате се да не би той да разбере, че сте ми помогнал?

Слъгхорн не каза нищо, изглеждаше ужасен.

— Бъдете смел като майка ми, професоре…

Слъгхорн вдигна пухкавата си ръка и притисна треперещи пръсти до устата си — за миг заприлича на грамадно бебе.

— Не се гордея… — прошепна той през пръстите си. — Срамувам се от онова… от онова, което показва споменът… Мисля, че в онзи ден съм нанесъл голяма вреда…

— Каквото и да сте сторил, ще го заличите, като ми дадете спомена — каза Хари. — Ще постъпите много храбро и благородно.

Хагрид трепна насън и пак си захърка. Слъгхорн и Хари продължиха да се гледат втренчено над разтопената свещ. Настъпи мълчание, което продължи много, много дълго, ала Феликс Фелицис каза на Хари да не го нарушава и да изчака.

И тогава Слъгхорн бръкна съвсем бавно в джоба си и извади магическата пръчка. С другата ръка взе изпод наметалото си празно шишенце. Все така впил поглед в Хари, докосна с върха на пръчката слепоочието си и я дръпна, изтегляйки ярката сребриста нишка на спомена, която се беше залепила за пръчката и ставаше все по-дълга и по-дълга, докато накрая се скъса и се нагъна. Слъгхорн я вкара с пръчката в шишенцето, където тя се намота, сетне плъзна и се загъна като газ. Той запуши с трепереща ръка стъкленичката и я подаде през масата на Хари.

— Много ви благодаря, професоре!

— Добро момче си ти — рече Слъгхорн, а по месестите му бузи в моржовите мустаци се застичаха сълзи. — И имаш нейните очи… Но не си мисли лошо за мен, след като видиш спомена…

После и той положи глава върху ръцете си, въздъхна тежко и заспа.