Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 239 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)

Издание:

„Егмонт България“, София, 2005

ISBN: 954-446-930-3

Редактор: Радка Бояджиева

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА
ПЕЩЕРАТА

Хари долови миризма на сол и чу разбиващи се вълни, мразовитият ветрец разроши косата му и той видя пред себе си осветено от луната море и звездно небе. Стоеше на висока издадена черна скала, а водата долу се плискаше и пенеше. Погледна през рамо. Зад него се възправяше отвесна урва, гладка и безлика. Имаше няколко големи скални къса като този, на който стояха с Дъмбълдор — сякаш в някакво отколешно време се бяха откъртили от лицето на урвата. Гледката беше потискаща и сурова, нямаше и едно дърво, поне малко тревица или пясък, които да омекотяват морето и скалите.

— За какво си мислиш? — рече Дъмбълдор с такъв тон, сякаш го питаше дали мястото е добро за излет.

— Нима са водили тук хлапетата от сиропиталището? — изуми се Хари, който не можеше да си представи по-неподходящо за екскурзия място.

— Не точно тук — отвърна Дъмбълдор. — По-нататък между скалите отзад има нещо като селце. Според мен са водили децата там, за да подишат морски въздух и да погледат вълните. Не, мисля, че тук са идвали само Том Риддъл и невръстните му жертви. Никой мъгъл не може да се добере до тази скала, освен ако не е изключително добър катерач, а не може да се стигне и с лодка, защото водата около зъберите е твърде опасна. Смятам, че Риддъл се е спуснал долу и магията му е послужила по-добре, отколкото въжета. Довел е със себе си двамата малчугани вероятно заради удоволствието да ги сплаши. Мисля, че те достатъчно са се намъчили и докато стигнат дотук, нали?

Хари отново извърна очи нагоре към урвата и усети как го побиват тръпки.

— Но крайната цел на пътешествието — и неговото, и нашето — е малко по-нататък. Ела.

Дъмбълдор отведе Хари досами ръба на скалата, където имаше няколко назъбени ниши, нещо като естествени стъпала надолу към огромните камъни най-близо до урвата, които наполовина бяха във водата. Спускането беше опасно и заради изсъхналата си ръка Дъмбълдор се движеше бавно. Скалите в ниското бяха хлъзгави от морската вода. Хари усети как по лицето го шибат студени солени пръски.

Лумос! — каза Дъмбълдор, като стигна при най-близкия до отвесната урва камък.

На метър-два от мястото, където се беше навел, по тъмната повърхност на водата блеснаха хиляди точици златна светлина, черната стена на канарата отстрани също се озари.

— Виждаш ли? — попита тихо Дъмбълдор, като вдигна малко по-високо магическата си пръчка.

Хари съгледа в урвата широка пукнатина, в която се плискаше тъмна вода.

— Нали нямаш нищо против да се понамокриш?

— Не — отвърна Хари.

— В такъв случай махни мантията невидимка, сега вече не ти трябва, и да се гмурнем.

С неочаквана пъргавина на много по-млад мъж Дъмбълдор се плъзна от камъка, цопна в морето и заплува в съвършен бруст към тъмния процеп върху лицето на урвата, като държеше между зъбите си светещата магическа пръчка. Хари свали мантията невидимка, напъха я в джоба си и го последва.

Водата беше ледена, подгизналите му дрехи се издуха около него и го затеглиха надолу като тежест. Поемайки си дълбоко въздух, изпълнил ноздрите му с острата миризма на сол и водорасли, Хари се насочи след трепкащата смаляваща се светлинка, която навлизаше все по-надълбоко в канарата.

Не след дълго процепът се разшири и се превърна в тъмен тунел, а Хари предположи, че по време на прилив той се пълни с вода. Хлъзгавите стени бяха едва на метър една от друга и в мърдащата светлинка на магическата пръчка на Дъмбълдор проблясваха като влажен катран. Малко по-навътре тунелът зави наляво и Хари видя, че продължава нататък в скалата. Пак заплува подир Дъмбълдор, от време на време върховете на вкочанените му пръсти опираха в грапавия мокър камък.

После Хари видя как Дъмбълдор излиза от водата пред него, сребърната му коса и черната мантия заблещукаха. Когато стигна до същото място, забеляза, че има стъпала, които водят към голяма пещера. Качи се по тях, от мокрите му дрехи се стичаше вода, и като трепереше неудържимо, се изправи в застиналия леден въздух.

Дъмбълдор стоеше в средата на пещерата с високо вдигната магическа пръчка и се въртеше бавно на едно място, за да огледа стените и тавана.

— Да, тук е — каза той.

— Откъде знаете? — прошепна Хари.

— На мястото е правена магия — лаконично обясни Дъмбълдор.

Хари не можеше да определи защо трепери като листо — дали заради студа, просмукал се до костите му, или защото също бе усетил направените заклинания. Продължи да гледа как Дъмбълдор се върти на място — явно беше насочил вниманието си към неща, невидими за момчето.

— Това е само преддверието, входната зала — обясни след миг-два Дъмбълдор. — Трябва да проникнем във вътрешността… от тук нататък ще се наложи да преодоляваме препятствия, оставени не от природата, а от Лорд Волдемор.

Приближи се до стената на пещерата и я помилва с почернелите си пръсти, като нашепваше думи на странен език, които Хари не разбра. Обиколи два пъти цялата пещера: докосваше колкото може повече от грапавия камък и от време на време спираше, за да прокара напред-назад пръсти по едно или друго място, докато накрая се закова и долепи плътно длан до стената.

— Тук — оповести той. — Ще минем оттук. Входът е скрит.

Хари не го попита откъде е разбрал. Никога дотогава не беше виждал магьосник да се справя по този начин, само като гледа и докосва, отдавна обаче беше проумял, че трясъците и пушекът по-често издават неспособност, отколкото опитност.

Дъмбълдор се дръпна от стената на пещерата и насочи магическата си пръчка към камъка. За миг върху мястото изникнаха огненобели очертания на свод, сякаш зад пукнатината сияеше ярка светлина.

— У-успяхте! — каза Хари през тракащи зъби, но още преди думите да са излезли от устата му, очертанията се заличиха и скалата пак си стана гола и плътна, както преди.

Дъмбълдор се обърна.

— Извинявай, Хари, забравих! — възкликна той, насочи магическата си пръчка към него и дрехите му веднага станаха топли и сухи, сякаш са били държани пред бумтящ огън.

— Благодаря! — признателно рече момчето, ала Дъмбълдор отново беше насочил вниманието си към плътната стена на пещерата.

Не се опита да прилага други магии, само впери съсредоточен поглед в нея, сякаш там беше написано нещо прелюбопитно. Хари не смееше да помръдне, не искаше да го разсейва.

После, след цели две минути, Дъмбълдор прошепна:

— О, не може да бъде! Толкова грубо!

— Какво има, професоре?

— Струва ми се, че от нас се иска да платим, за да влезем — обясни той, после пъхна здравата си ръка под мантията и извади къс сребърен нож като онези, с които Хари режеше съставките за отвари.

— Да платим ли? — учуди се момчето. — Трябва да дадем нещо на вратата?

— Да — потвърди Дъмбълдор. — Ако не греша — кръв.

Кръв ли?

— Казах ти, че е грубо — допълни директорът презрително, дори разочаровано, сякаш Волдемор не беше оправдал очакванията му. — Както, сигурен съм, вече си се досетил, замисълът е врагът да се омаломощи, преди да влезе. И този път Лорд Волдемор не е схванал, че има много по-ужасни неща от физическото нараняване.

— Да, но все пак, ако можем да го избегнем… — възрази Хари, който беше понесъл достатъчно болка, за да е готов за още.

— Понякога обаче е неизбежно — рече Дъмбълдор, като тръсна нагоре ръкава на мантията си и оголи китката на пострадалата си ръка.

— Професоре! — опита се да го спре Хари и тръгна към Дъмбълдор, който беше вдигнал ножа. — Нека аз. Аз съм…

Не знаеше какво да каже: че е по-млад, по-здрав? Но директорът само се усмихна. Блесна сребро, внезапно бликна алена струя, скалата се изпъстри с тъмни лъскави капки.

— Много мило от твоя страна, Хари! — рече Дъмбълдор, прокара върха на магическата си пръчка над дълбокия разрез, който беше направил върху собствената си ръка, и той зарасна веднага, точно както Снейп беше изцерил раните на Малфой. — Ала твоята кръв е по-ценна от моята. О, май успяхме!

Върху стената отново бяха изникнали огненосребристите очертания на свод, които този път не се заличиха: напръсканата с кръв скала в очертанията му просто изчезна, но остави отвор към непрогледна тъмнина.

— След мен — подкани Дъмбълдор и тръгна през свода, следван по петите от Хари, който пътем също припряно запали магическата си пръчка.

Натъкнаха се на зловеща гледка: стояха край голямо черно езеро, толкова огромно, че не се виждаше отсрещният бряг, а пещерата бе толкова висока, че таванът й също не се забелязваше. Далеч, сякаш в средата на езерото, сияеше обвита в мъглица зеленикава светлина, която се отразяваше в абсолютно застиналата вода долу. Единствено зеленикавото сияние и светлината на двете пръчки нарушаваха кадифения мрак, макар че лъчите им не стигаха докъдето беше очаквал Хари. Тъмнината беше някак по-наситена от обикновено.

— Да вървим — промълви Дъмбълдор. — Много внимавай да не стъпиш във водата. Стой близо до мен.

Тръгна покрай езерото, а Хари го последва, като вървеше плътно зад него. Стъпките им по тесния скалист ръб, обрамчил водата, кънтяха и издаваха жвакащи звуци. Двамата крачеха ли, крачеха, а гледката си оставаше все същата: от едната страна беше грапавата стена на пещерата, от другата — ширналата се гладка стъклена чернилка, точно в средата на която се мержелееше тайнственото зеленикаво сияние. На Хари мястото и тишината му се струваха потискащи и плашещи.

— Професоре! — обади се той накрая. — Смятате, че хоркруксът е тук ли?

— О, да — потвърди Дъмбълдор. — Да, сигурен съм, че е тук. Въпросът е как да стигнем до него.

— Не можем ли… не можем ли просто да опитаме с призоваваща магия? — рече Хари, убеден, че предложението му е много глупаво, но колкото и да не му се щеше да си признае, искаше час по-скоро да се махнат от това място.

— Можем, разбира се! — възкликна Дъмбълдор и спря толкова внезапно, че Хари насмалко да се блъсне в него. — Защо не го направиш ти?

— Аз ли? О… добре…

Не го беше очаквал, но се прокашля и каза високо с вдигната магическа пръчка:

Акцио хоркрукс!

На пет-шест метра от тях със звук като от взрив над черната вода се стрелна нещо много голямо и бледо, ала още преди Хари да види какво е, то отново изчезна, шльопна във водата, като разплиска по огледалната повърхност високи силни вълни. Хари отскочи потресен назад и се удари в стената, после с все още разтуптяно сърце се обърна към Дъмбълдор.

— Какво беше това?

— Нещо, което според мен е готово да отвърне на удара, ако се опитаме да вземем хоркрукса.

Хари погледна отново водата. Повърхността на езерото пак беше лъскаво черно стъкло, вълните бяха изчезнали неестествено бързо, но сърцето на Хари продължаваше да тупти лудо.

— Очаквахте ли го?

— Очаквах да се случи нещо, ако направим очевиден опит да посегнем към хоркрукса. Идеята ти беше много добра, Хари — това вероятно беше най-лесният начин да установим с какво си имаме работа.

— Но ние не знаем какво беше това нещо — напомни момчето, вторачено в зловещо гладката вода.

— Какви са тези неща — поправи го Дъмбълдор. — Силно се съмнявам, че е само едно. Продължаваме ли нататък?

— Професоре!

— Да, Хари?

— Как смятате, ще се наложи ли да влезем в езерото?

— В самото езеро ли? Само ако не ни провърви никак.

— Значи не мислите, че хоркруксът е на дъното?

— О, не… мисля, че е е средата.

И Дъмбълдор посочи към обвитата в мъглица зелена светлина насред водата.

— Значи трябва да прекосим езерото, за да го вземем?

— Така мисля.

Хари не каза нищо. В главата му се въртяха все мисли за водни чудовища и духове, за грамадни змии, за нечисти сили и привидения…

— Аха! — възкликна Дъмбълдор и отново спря — този път Хари наистина се блъсна в него и за миг се наклони над самия край на черната вода, ала здравата ръка на директора се впи с все сила над лакътя му и го издърпа. — Извинявай, Хари, трябваше да те предупредя! Застани назад до стената, ако обичаш, мисля, че намерих мястото.

Хари не разбра за какво му говори — поне доколкото можеше да прецени, тази част от потъналия в тъмнина бряг не се различаваше от другите, но Дъмбълдор май беше съзрял нещо по-особено. Този път прокара длан не по каменната стена, а във въздуха, сякаш очакваше да открие и да улови нещо незримо.

— Охо! — рече той щастлив след няколко секунди.

Както държеше ръката си във въздуха, беше стиснал нещо, което Хари не виждаше. Приближи се до водата и момчето изтръпна, като видя как върховете на обувките му с катарами опират в самия ръб на каменния праг. Все така стиснал длан във въздуха, Дъмбълдор вдигна с другата ръка магическата си пръчка и почука с върха й по юмрука си.

От въздуха тутакси изникна дебела бакъренозелена верига, която тръгваше от дълбините на водата и стигаше до юмрука на Дъмбълдор. Той почука и по веригата, която се заплъзга в дланта му като змия, нагъна се на земята с дрънчене, отекнало шумно о каменните стени, и затегли нещо от дълбините на черната вода. Хари ахна, защото на повърхността се показа призрачният нос на мъничка лодка, която заблестя в зелено точно като веригата и почти без да вдига вълни, заплава към брега, където стояха Хари и Дъмбълдор.

— Откъде разбрахте, че лодката е там? — изуми се Хари.

— Магията винаги оставя следи, понякога много ясни — обясни Дъмбълдор тъкмо когато лодката се удари в брега и отскочи леко. — Преподавал съм на Том Риддъл. Познавам стила му.

— А… а лодката безопасна ли е?

— О, да, според мен е безопасна. Волдемор е трябвало да измисли начин да прекоси езерото, без да си навлича гнева на съществата, които е оставил в него, в случай че някога реши да отиде при хоркрукса или да го прибере.

— Значи ония страшилища във водата няма да ни направят нищо, ако прекосим езерото с лодката?

— Май трябва да се примирим, че по някое време все някак ще разберат, че ние не сме Лорд Волдемор. Дотук обаче се справяме добре. Разрешиха ни да вдигнем лодката.

— Но защо? — попита Хари, който не можеше да се отърси от мисълта, че веднага щом се отдалечат от брега, от тъмната вода ще се извисят огромни пипала.

— Волдемор е бил убеден, и с основание, че никой… освен много велик магьосник… няма да открие лодката — обясни Дъмбълдор. — Бил е готов да рискува с най-невероятната според него възможност някой друг да я намери, понеже е знаел, че е поставил още препятствия, каквито единствен той може да преодолее. Сега ще видим дали е бил прав.

Хари погледна надолу към вътрешността на лодката. Наистина беше много малка.

— Както личи, не е направена за двама. Дали ще ни издържи? Няма ли да натежим?

Дъмбълдор се подсмихна.

— Волдемор е отчитал не тежестта, а съвкупността магьосническа мощ, която ще прекоси неговото езеро. По-склонен съм да смятам, че на лодката е направено заклинание, така че с нея да може да плава само един магьосник.

— Тогава…

— Според мен, Хари, ти не влизаш в сметките: още си непълнолетен и не си завършил училище. На Волдемор и през ум не му е минавало, че едно шестнайсеттодишно момче ще се добере до това място, затова смятам за малко вероятно твоите способности да бъдат засечени на фона на моите.

Тези думи не повдигнаха духа на Хари и Дъмбълдор навярно го знаеше, защото добави:

— Грешка на Волдемор, Хари, грешка на Волдемор… с възрастта човек се проявява като глупав и плиткопаметен, когато подценява младостта… а сега ти ще бъдеш пръв, внимавай да не докосваш водата.

Дъмбълдор се дръпна встрани и Хари предпазливо се качи в лодката. Директорът го последва и намота веригата на пода. Едва се сместиха, Хари не успя да седне удобно, а се сви с колене, щръкнали над борда на лодката, която мигновено потегли. Не се чуваше никакъв звук, освен коприненото шумолене, с което носът на лодката пореше водата — движеше се без тяхна помощ, сякаш теглена от невидимо въже напред към светлината в средата. Не след дълго вече не виждаха стените на пещерата и сякаш бяха в открито море, само дето нямаше вълни.

Хари погледна надолу и забеляза как — докато се носеха напред — отразеното злато на запалената му магическа пръчка проблясва и трепти върху черната вода. Лодката пореше широки кръгове върху стъклената повърхност, прорязваше жлебове по тъмното огледало…

И точно тогава Хари съгледа нещо бяло като мрамор, което плаваше на сантиметри под повърхността.

— Професоре! — викна той и стреснатият му глас проехтя високо над притихналата вода.

— Хари!

— Стори ми се, че видях във водата ръка… човешка ръка!

— Да, не се и съмнявам — спокойно отвърна Дъмбълдор.

Макар че му се догади, Хари се взря надолу във водата и затърси изчезналата ръка.

— Значи онова нещо, което изскочи от водата…

Но получи отговор още преди Дъмбълдор да е отворил уста: светлината от магическата му пръчка се плъзна нататък по водата и този път му показа мъртвец с обърнато нагоре лице само на сантиметри под повърхността — отворените му очи бяха замъглени сякаш с паяжина, а косата и мантията му се гънеха около него като дим.

— Тук има трупове! — изкрещя Хари и гласът му прозвуча много по-пискливо от обикновено, сякаш не беше неговият.

— Да — потвърди ведро Дъмбълдор, — но засега е излишно да се притесняваме от тях.

— Засега ли? — повтори Хари, като откъсна поглед от водата и го насочи към него.

— Поне докато се носят мирно и кротко под нас — уточни Дъмбълдор. — Няма нищо страшно в един труп, Хари, точно както няма нищо страшно в тъмнината. Лорд Волдемор, който дълбоко в себе си се страхува, разбира се, и от трупове, и от тъмнина, е на друго мнение. Но и тук той отново показва, че му липсва мъдрост. Когато гледаме смъртта и тъмнината, ние всъщност се страхуваме от неизвестното, нищо повече.

Хари си замълча, не искаше да спори, ала му се стори ужасно, че около тях и под тях се носят трупове, а и не му се вярваше да са безопасни.

— Но един от тях изскочи — напомни той, като се постара гласът му да е спокоен и ведър, както на Дъмбълдор. — Когато се опитах да направя на хоркрукса призоваваща магия, от езерото изскочи труп.

— Да — съгласи се Дъмбълдор. — Сигурен съм, след като вземем хоркрукса, ще установим, че те не са чак толкова хрисими. Но подобно на много същества, обитаващи в студ и мрак, те също се страхуват от светлината и топлината, които при първа необходимост ще призовем на помощ. Огън, Хари — допълни с усмивка Дъмбълдор в отговор на изумлението, изписало се върху лицето му.

— О… да… — побърза да отвърне момчето.

Извърна се и погледна зеленикавото сияние, към което лодката продължаваше да се носи неумолимо. Сега вече той не можеше да се преструва, че не е уплашен. Огромно черно езеро, гъмжащо от мъртъвци… струваше му се, че са минали часове, откакто срещна професор Трелони и даде на Рон и Хърмаяни Феликс Фелицис… внезапно съжали, че не се сбогува както подобава с тях… и изобщо не се видя с Джини…

— Почти пристигнахме — оповести весело Дъмбълдор.

И наистина, най-после зеленикавата светлина се уголеми и след броени минути лодката спря, като леко отскочи от нещо, което Хари отпърво не забеляза, но след като вдигна светещата магическа пръчка, видя, че са излезли при малък остров от гладка скала в средата на езерото.

— Внимавай да не се допреш до водата — отново предупреди Дъмбълдор, докато Хари слизаше от лодката.

Островът едва ли беше по-голям от кабинета на директора: дълъг плосък тъмен камък и на него нищо друго, освен източника на зеленикавата светлина, който отблизо изглеждаше много по-ярък. Хари го погледна с присвити очи и в началото му заприлича на нещо като светилник, после обаче видя, че светлината идва от каменен съд, почти същия като мислоема, сложен върху поставка.

Дъмбълдор се приближи до съда и Хари го последва. Застанали един до друг, двамата надзърнаха вътре. Беше пълен с изумрудена течност, която излъчваше фосфоресциращото сияние.

— Какво е това? — пошушна Хари.

— Не знам — призна Дъмбълдор. — Във всеки случай нещо много по-притеснително от кръвта и труповете.

Той запретна ръкава на мантията до лакътя на почернялата си ръка и протегна върховете на изгорените си пръсти към повърхността на отварата.

— Недейте, не я пипайте!…

— И да искам, не мога — отвърна Дъмбълдор с едва доловима усмивка. — Виждаш ли? Не мога да се приближа повече от това. Опитай ти.

Зяпнал от изумление, Хари бръкна в съда и се помъчи да докосне отварата. На около два-три сантиметра над нея се натъкна на невидима преграда. Колкото и да натискаше, пръстите му не напипваха друго, освен въздух, сякаш плътен и неподатлив.

— Дръпни се, ако обичаш, Хари — подкани Дъмбълдор.

Вдигна магическата пръчка и направи над повърхността на отварата някакви сложни движения, като нашепваше едва чуто. Не се случи нищо, само сиянието на отварата като че ли стана малко по-ярко. Хари мълчеше, докато Дъмбълдор работеше, след малко обаче той прибра до себе си магическата пръчка и момчето усети, че вече може да говори.

— Тук ли е хоркруксът според вас?

— О, да. — Дъмбълдор се взря по-отблизо в съда. Хари видя лицето му отразено в гладката повърхност на зелената отвара. — Но как да стигнем до него? Не можем да бръкнем с ръка в тази отвара, не можем да й направим магия за изчезване, да я накараме да се отдръпне към стените на съда, да я изтеглим навън, да я преобразим с трансфигурация или заклинание, да променим по някакъв начин естеството й…

Едва ли не разсеяно Дъмбълдор вдигна отново магическата си пръчка, описа с нея кръгче във въздуха и измагьоса кристален бокал, който улови.

— Мога да заключа само, че отварата трябва да се изпие.

— Какво! — възкликна Хари. — Не!

— Да, мисля, че мога да изпразня съда само като изпия отварата и видя какво има на дъното.

— Но ако… ако тя ви погуби?

— О, съмнявам се да действа така — увери го нехайно Дъмбълдор. — Лорд Волдемор едва ли иска да убие човека, добрал се до острова.

Хари не повярва на ушите си. Дали това отново не беше безумната решимост на Дъмбълдор да вижда добро във всеки?

— Професоре — подхвана момчето, като се опитваше да не избухва, — сър, тук сме срещу Волдемор…

— Извинявай, Хари, трябваше да уточня, че той едва ли иска да убие веднага човека, добрал се до острова — поправи се Дъмбълдор. — Ще иска да го държи жив поне известно време, докато разбере как е успял да проникне толкова надалеч и да преодолее защитите му, и най-важното — защо е решил да изпразни каменния съд. Не забравяй, Волдемор е убеден, че никой, освен него, не знае за хоркруксите.

Хари понечи да каже нещо, но този път Дъмбълдор вдигна ръка да го спре — гледаше леко свъсен изумрудената течност и очевидно мислеше напрегнато.

— Отварата безусловно действа така, че да ми попречи да взема хоркрукса — заяви накрая той. — Би могла да ме обездвижи, да ме накара да забравя защо съм дошъл тук, да ми причини такава болка, че да отклони вниманието ми, или да ме обезвреди по някакъв друг начин. При това положение, Хари, твоята задача е да направиш всичко възможно аз да продължа да я пия, дори и да се наложи да ми я наливаш насила в устата. Разбра ли?

Погледите им се срещнаха над каменния съд, бледите им лица бяха озарени от странната зелена светлина. Хари не каза нищо. Заради това ли беше поканен да дойде — за да даде насила на Дъмбълдор отвара, която може би ще му причини непоносима болка?

— Нали помниш при какво условие те взех със себе си? — попита директорът.

Хари се поколеба, загледан в сините му очи, които от отразената светлина на съда изглеждаха зелени.

— Ами ако…

— Закле се да изпълняваш всяка заповед, която ти дам, нали?

— Да, но…

— Предупредих те, че може да е опасно, нали?

— Да — рече Хари, — но…

— В такъв случай ти заповядвам — отсече Дъмбълдор, после отново запретна ръкави и вдигна празния бокал.

— Защо аз да не изпия отварата? — предложи отчаян Хари.

— Защото аз съм много по-стар, много по-умен и не толкова ценен — отговори Дъмбълдор. — Питам за последен път, Хари, имам ли думата ти, че ще направиш всичко по силите си, за да ме накараш да не спирам да пия от отварата?

— Не може ли…

— Имам ли я?

— Но…

Дай ми думата си, Хари?

— Аз… добре, но…

Ала още преди Хари да е продължил с възраженията, Дъмбълдор потопи кристалния бокал в отварата. За стотна от секундата момчето се надяваше, че и с чашата той няма да успее да докосне течността, но кристалът потъна както нищо друго под повърхността и когато бокалът беше пълен догоре, Дъмбълдор го доближи до устата си.

— За твое здраве, Хари!

После го пресуши. Хари го наблюдаваше ужасен, с ръце, вкопчени в ръба на каменния съд толкова здраво, че върховете на пръстите му изтръпнаха.

— Професоре! — подхвана той разтревожен, когато Дъмбълдор свали празната чаша. — Как се чувствате?

Мъжът поклати глава, без да отваря очи. Хари се запита дали не го боли. Дъмбълдор отново топна слепешком чашата в съда, напълни я и повторно пресуши съдържанието.

Без да продумва, изпи три пълни догоре бокала от отварата. После, някъде по средата на четвъртия, залитна и падна напред върху съда. Очите му още бяха затворени, дишаше трудно.

— Професор Дъмбълдор! — повика го с напрегнат глас Хари. — Чувате ли ме?

Той не отговори. Лицето му трепкаше, сякаш Дъмбълдор спеше дълбоко, но сънуваше кошмар. Вече не държеше така здраво бокала и отварата бе на път да се излее. Хари се пресегна и сграбчи кристалната чаша.

— Професоре, чувате ли ме? — повтори на висок глас, който отекна в пещерата.

Дъмбълдор въздъхна и заговори така, че Хари не позна гласа му, защото никога дотогава не беше чувал директора толкова уплашен.

— Не искам… не ме принуждавай…

Хари се взря в пребледнялото лице, което познаваше толкова добре, в гърбавия нос и очилата с форма на полумесеци — чудеше се какво да прави.

— Не ми харесва… не искам повече — простена Дъмбълдор.

— Вие… вие не можете да спрете, професоре — напомни Хари. — Трябва да продължите да пиете отварата, забравихте ли? Казахте ми, че не бива да спирате. Хайде…

Мразеше се, беше отвратен от онова, което вършеше, но въпреки това вкара насила ръба на бокала в устата на Дъмбълдор и го надигна, така че той да изпие остатъка от отварата вътре.

— Не — изпъшка Дъмбълдор, а Хари топна отново бокала в каменния съд и го напълни. — Не искам… не искам… остави ме…

— Всичко е наред, професоре — каза с разтреперана ръка Хари. — Всичко е наред, аз съм тук…

— Накарай го да спре, накарай го да спре! — простена Дъмбълдор.

— Да… да, това ще го спре — излъга Хари.

Изля съдържанието на бокала в отворената му уста.

Дъмбълдор изпищя, звукът прокънтя из просторната пещера над мъртвата черна вода.

— Не, не, не… не… не мога, не мога, не ме принуждавай, не искам…

— Всичко е наред, професоре, всичко е наред! — каза високо Хари, а ръцете му се тресяха и той едва загреба шестия бокал отвара — сега вече каменният съд беше наполовина празен. — С вас не става нищо лошо, вие сте в безопасност, това не се случва наистина, кълна се… хайде, пийте, пийте де…

И Дъмбълдор започна да пие послушно, сякаш Хари му е дал противоотрова, но след като пресуши бокала, се свлече на колене и се разтрепери неудържимо.

— Аз съм виновен, аз съм виновен — изхлипа, — много те моля, накарай го да спре, знам, знам, че сгреших, о, много те моля, накарай го да спре и аз никога вече няма да…

— Това ще го спре, професоре — обеща с пресеклив глас Хари, докато изливаше в устата му седмата чаша отвара.

Дъмбълдор започна да се гърчи, сякаш беше наобиколен от невидими инквизитори, замахна с ръка, като едва не събори отново напълнения бокал в треперещите ръце на Хари, и простена:

— Не им причинявайте болка, недейте, моля ви, моля ви, аз съм виновен, мен наранете…

— Хайде, изпийте това, изпийте го, всичко ще бъде наред — взе да го убеждава отчаяно Хари, а Дъмбълдор се подчини и този път, като отвори уста, но продължи да стиска очи и да трепери от глава до пети.

После падна напред с писъци и заудря с юмруци по земята, а Хари напълни деветия бокал.

— Много ви моля, много ви моля, недейте… не, не това, готов съм на всичко…

— Просто пийте, професоре, просто пийте…

Дъмбълдор изпи отварата като дете, умиращо от жажда, сетне обаче ревна отново, сякаш всичко отвътре му гореше.

— Недей повече, моля те, недей…

Хари загреба десети бокал от отварата и усети как кристалът продращи по дъното на каменния съд.

— Почти приключваме, професоре, изпийте я… хайде, пийте…

Хвана Дъмбълдор през раменете, за да го закрепи, и той отново пресуши чашата, но когато Хари се изправи, за да я напълни за пореден път, Дъмбълдор запищя от болка, каквато явно не бе изпитвал дотогава:

— Искам да умра! Искам да умра! Нека да спре, нека да спре, искам да умра!

— Пийте, професоре, пийте…

Дъмбълдор изпи отварата и веднага след това ревна:

— УБИЙ МЕ!

— Ето тази тук… тази тук и край! — изхлипа Хари. — Само я изпийте… и край… край!

Дъмбълдор загълта отварата в бокала, изпи я до последната капчица и после с тежка хъхреща въздишка се просна по лице.

— Не! — изкрещя Хари, който се беше изправил, за да напълни отново чашата, но вместо това я изпусна в каменния съд, стрелна се към Дъмбълдор и го обърна по гръб: очилата му се бяха изкривили на една страна, устата му беше отворена, очите бяха стиснати. — Не — повтори Хари и го разтресе, — не, не сте мъртъв, казахте, че не е отрова, събудете се, събудете се, чухте ли… Ренервате! — извика той и насочи магическата си пръчка към гърдите на Дъмбълдор — блесна червена светлина, ала не се случи нищо. — Ренервате… професоре… моля ви…

Клепачите на Дъмбълдор трепнаха, сърцето на Хари подскочи радостно.

— Професоре, нали…

— Вода — изграчи Дъмбълдор.

— Вода — повтори задъхан Хари, — ей сега…

Скочи на крака и грабна бокала, който беше изпуснал в каменния съд — почти не обърна внимание на златния медальон с капачето, нагънат под него.

Агуаменти! — извика и рязко насочи пръчката към бокала.

Той се напълни с бистра вода, Хари падна на колене до Дъмбълдор, надигна главата му и доближи до устните му чашата, тя обаче беше празна. Дъмбълдор простена и започна да се задъхва.

— Но аз бях измагьосал малко… чакайте… Агуаменти! — повтори той с пръчка, обърната по посока на бокала. И този път за миг в него блесна бистра вода, но когато момчето доближи чашата до устата на Дъмбълдор, водата изчезна. — Опитвам се, опитвам се! — възкликна отчаяно Хари, ала му се стори, че Дъмбълдор вече не го чува: беше се претърколил на една страна и дишаше тежко, сякаш с предсмъртни хрипове. — Агуаменти… агуаменти… АГУАМЕНТИ!

И този път бокалът се напълни, после се изпразни. Сега вече дишането на Дъмбълдор почти не се чуваше. С трескаво работещ мозък Хари инстинктивно се досети за единствения начин, който му оставаше да набави вода, защото Волдемор го беше измислил точно така…

Метна се към края на скалата и топна бокала в езерото, а после го извади пълен догоре с леденостудена вода, която не изчезна.

— Професоре… ето! — изкрещя Хари и като се наведе рязко, непохватно разплиска водата по лицето на Дъмбълдор.

За друго не намери сили, защото смразяващото усещане върху свободната му ръка не беше от ледената тръпка на водата. За китката го стискаше слузеста бяла ръка и съществото, на което тя принадлежеше, го теглеше бавно назад по скалата. Повърхността на езерото вече не беше гладка като огледало, а сякаш беше кипнала и накъдето и да се обърнеше Хари, от тъмната вода изскачаха бели глави и ръце, мъже, жени и деца с хлътнали невиждащи очи, които се приближаваха към скалата: войнство от мъртъвци, надигнало се от черното езеро.

Петрификус тоталус! — ревна Хари, като се мъчеше да се задържи върху гладката мокра повърхност на острова и насочи магическата си пръчка към инферия, вкопчил се в ръката му: той я пусна и цопна с плисък заднишком във водата.

Хари успя някак да се изправи на крака, но по скалата вече се катереха още и още инферии с кокалести ръце, които се мъчеха да се впият в хлъзгавия камък, с празни изцъклени очи, втренчени в Хари, с изпити ухилени лица и подгизнали дрипи, влачещи се подире им.

Петрификус тоталус! — изкрещя отново Хари, после се дръпна назад и размаха яростно във въздуха магическата пръчка: шест-седем от инфериите се строполиха, но към него се насочиха други. — Импедимента! Инкарцерус!

Някои от инфериите, един-двама бяха овързани с въжета, се препънаха, ала другите, които се качваха след тях на скалата, просто прекрачиха повалените тела. Като продължаваше да разсича като със сабя въздуха, Хари викна:

Сектумсемпра! СЕКТУМСЕМПРА!

Но макар че по мокрите дрипи на инфериите и вледенената им кожа се появиха дълбоки разрези, във вените им нямаше кръв, която да рукне: те продължаваха да вървят най-невъзмутимо с протегнати към Хари съсухрени ръце и докато отстъпваше още назад, той усети, че и в гръб са го обкръжили ръце, тънки, безплътни и студени като смъртта, че ходилата му се отлепват от земята и тези ръце го понасят бавно и сигурно към водата, където нямаше избавление, където Хари щеше да се удави и да се превърне в поредния мъртъв пазител на частица от разкъсаната душа на Волдемор…

И тогава в мрака лумна пламък: аленозлатен огнен обръч, който обрамчи скалата, а инфериите, вкопчили се с все сила в Хари, се препънаха и се свлякоха на земята, не смееха обаче да минат през пламъците и да се върнат във водата. Пуснаха Хари, той се удари в скалата, хлъзна се по нея и падна, като си издра ръцете, но пак скочи на крака, вдигна магическата си пръчка и се огледа.

Дъмбълдор отново стоеше прав, беше блед като инфериите наоколо, но по-висок от тях, с очи, в които танцуваше огън: пръчката му беше вдигната като факла и от върха й струяха пламъци, които образуваха нещо като ласо и ги заобикаляха с топлина.

Инфериите се заблъскаха един в друг, докато се опитваха да избягат слепешката от обкръжилия ги огън…

Дъмбълдор грабна от дъното на каменния съд медальона с капачето и го скри под мантията си. Без да казва и дума, повика с ръка Хари при себе си. Инфериите бяха насочили вниманието си към пламъците и май дори не забелязаха, че плячката им се изплъзва, когато Дъмбълдор и Хари тръгнаха обратно към лодката, а огненият обръч се задвижи заедно с тях и ги обгради. Зашеметените инферии също ги придружиха до водата, където признателно се хлъзнаха обратно в тъмните й дълбини.

Хари, който цял трепереше, за миг си помисли, че Дъмбълдор няма да успее да се качи на лодката — докато се опитваше да стъпи вътре, той залитна, понеже всичките му усилия явно бяха насочени да поддържа обръча защитен огън около тях. Хари го хвана здраво и му помогна да седне. След като отново се сместиха вътре на сигурно, лодката се плъзна по черната вода и започна да се отдалечава от скалата, все още заобиколена от огнения обръч, а инфериите, от които езерото отдолу направо гъмжеше, не дръзваха да излязат пак на повърхността.

— Професоре — каза задъхан Хари, — забравих… за огъня… те се спуснаха към мен и аз се уплаших до смърт…

— Напълно разбираемо — прошепна Дъмбълдор.

Хари се разтревожи, като чу колко слаб е гласът му.

Когато стигнаха брега, лодката се удари леко и се разклати, Хари скочи от нея и бързо се обърна, за да помогне на Дъмбълдор. Веднага щом стъпи на брега, Дъмбълдор пусна ръката си с магическата пръчка и огненият обръч изчезна, но инфериите не се показаха отново от езерото. Малката лодка пак потъна с дрънчене и звънтеж във водата, веригата й също се плъзна обратно в езерото. Дъмбълдор въздъхна тежко и се облегна на стената на пещерата.

— Нямам сили… — рече той.

— Не се притеснявайте, сър — каза веднага Хари, уплашен от изключително бледото му лице и от твърде изтощения му вид. — Не се притеснявайте, ще ви отведа обратно… облегнете се на мен…

Притегли здравата му ръка, така че директорът да обхване с нея раменете му, и като пое почти цялата му тежест, го поведе покрай езерото.

— В крайна сметка защитата се оказа… добре замислена — немощно пророни Дъмбълдор. — Сам човек не би успял… ти, Хари, се справи добре, много добре…

— Недейте да говорите — прекъсна го Хари, стреснат от това, че той приказва завалено и едва влачи крака, — пестете си силите, сър… ей сега ще се махнем оттук…

— Сводът сигурно пак се е запечатал… ножът ми…

— Не се налага, аз се порязах на скалата — отсече твърдо Хари, — само ми кажете къде…

— Ето тук…

Момчето обърса одрасканата си китка в камъка и веднага щом си получи кръвната дан, сводът се отвори. Прекосиха външната пещера и Хари помогна на Дъмбълдор да се хвърли в ледената морска вода, запълнила пукнатината в отвесната скала.

— Всичко ще бъде наред, сър — повтаряше отново и отново момчето, по-разтревожено вече от мълчанието на директора, отколкото преди малко от отслабналия му глас. — Почти стигнахме… мога да магипортирам обратно и двама ни… не се тревожете…

— Не се тревожа, Хари — каза Дъмбълдор с малко по-силен глас въпреки вледеняващата вода. — Нали съм с теб.