Стивън Кинг
Последният случай на Ъмни (7)

VII. ДРУГАТА СТРАНА НА СВЕТЛИНАТА

Всичко това се случи преди шест месеца.

Озовах се на пода на мрачна стая, в ушите ми бучеше, изправих се на колене, поклатих си главата, за да я проясня и погледнах в ярката зелена светлина, през която бях паднал, като Алиса през огледалото. Това бе машина стил Бък Роджърс, която бе големият брат на тази, която Ландри бе донесъл в моя офис. На нея светеха зелени букви и аз доста се напрегнах, за да се изправя на крака и да ги прочета, като разсеяно прокарвах нокти нагоре-надолу по ръцете си, докато четях думите на екрана:

„Е, и аз напусках града, а що се отнася до това, къде завърших остатъка па живота си… е, добре, господине, мисля, че това си е моя работа. Нали?“

И под тях, с главни букви и точно в центъра още една дума:

Отново ги прочетох, сега прокарах пръсти по корема си. Направих го, защото нещо по кожата ми не бе наред, нещо, което не можех да определя като болка, но определено бе досадно. Веднага след като стигна до мозъка ми осъзнах, че странното чувство ме е обзело навсякъде — по врата, по бедрата, по слабините.

„Херпесът зостер“, помислих си внезапно. Хванал ме е херпесът на Ландри. Това, което чувствам е сърбеж, а причината, поради която не го познах веднага е, защото…

Защото никога преди не ме е сърбяло — казах аз и след това всичко си отиде на мястото. Изщракването бе толкова рязко и силно, че се олюлях. Бавно се приближих до едно огледало на стената, като се опитвах да не разчесвам кожата си, тъй като ме бе обзело странното чувство, че по нея лазят милиони мравки. Знаех, че ще видя една остаряла версия на лицето си, лице, набраздено с бръчки като старо корито на река и побеляла коса с един по-тъмен кичур.

Сега знаех какво става, когато по някакъв начин писателите отнемат живота на героите, които се създали. Това не е съвсем точно кражба в края на краищата.

По-скоро някаква трампа.

Стоях, втренчен в лицето на Ландри — моето лице, само че състарено с петнадесет тежки години и чувствах как кожата ме сърби и пламти. Не бе ли казал той, че херпесът му вече преминавал? Ако това бе по-добре, как ли е могъл да понесе по-лошото, без да обезумее напълно?

Разбира се, бях в къщата на Ландри — сега моята и в банята до кабинета намерих лекарството, което той вземаше за херпеса си. Първата доза погълнах след по-малко от час, след като се бях озовал на пода под бюрото с бръмчащата машина върху него и се чувствах така, сякаш бях погълнал живота му, вместо лекарството. Сякаш бях погълнал целия му живот.

* * *

Напоследък херпесът остана в миналото, мога да отбележа със задоволство. Може би просто му изтече времето, но ми харесва да мисля, че духът на стария Клайд Ъмни има нещо общо с това — Клайд не бе боледувал нито един ден в живота си и въпреки че винаги ще нося болежките на това износено тяло на Сам Ландри, да бъда проклет, ако им се дам… а кога малко позитивно мислене би могло да ми навреди? Мисля, че правилният отговор на този въпрос е „никога“.

Разбира се, имаше някои много тежки дни, първите, които настъпиха след по-малко от двадесет и четири часа, откакто се появих в невъобразимата и немислима 1994 година. Тъкмо преглеждах хладилника на Ландри за нещо за ядене (бях опустошил запасите му от бира „Блек хорс“ предната вечер и чувствах, че ако хапна нещо, няма да навреди на махмурлука ми), когато внезапна болка проряза вътрешностите ми. Помислих си, че умирам. Стана по-зле, бях уверен, че умирам. Паднах на пода на кухнята и се мъчех да не крещя. Миг или два по-късно, нещо се случи и ми олекна.

През по-голямата част от живота си използвах фразата „Не искам лайнени работи“. Всичко това се бе променило от тази сутрин. Почистих се, след това се качих по стълбите, знаейки какво ще намеря в спалнята: мокри чаршафи по леглото на Ландри.

Първата седмица в света на Ландри премина главно в тренировка за справяне с естествените ми нужди. В моя свят, разбира се, никой не ходи в тоалетната. Или пък при зъболекаря, ако става дума и първото ми посещение при посочения в бележника на Ландри стоматолог е нещо, за което дори не искам да си помисля, да не говорим да обсъждам.

Но в трънака се появяваше и по някоя епизодична роза. Така например нямаше нужда да си търся работа в объркания динамичен свят на Ландри, очевидно книгите му продължаваха да се продават много добре и нямах проблеми да осребрявам чековете, които идват по пощата. Разбира се, моят подпис и неговият бяха идентични. Що се отнася до моралните угризения, които бих могъл да имам поради това, че се възползвах от тях, не ме карайте да се смея. Тези чекове са за разкази за моята светла личност. Ландри само ги е написал, аз съм този, който ги е преживял. По дяволите, заслужавам петдесет бона и инжекция против бяс само защото съм се озовавал в обсега на острите нокти на Мейвис Уелд.

Очаквах да имам проблеми с така наречените приятели на Ландри, но предполагам, че детектив от тежка категория като мен, трябваше да знае по-добре — щеше ли човек с истински приятели да поиска да изчезне в свят, който той бе създал на основата на собственото си въображение? Не е възможно. Единствените приятели на Ландри бяха синът и съпругата му, а те бяха мъртви. Оставаха познатите и съседите, но те, изглежда, ме възприемаха като него. Жената от другата страна на улицата ми хвърля удивени погледи от време на време и момиченцето й се разплаква, когато се доближа до него, въпреки че от време на време съм оставал да го гледам (жената твърди, че съм го правил преди и защо й е да ме лъже), но това не е особен проблем.

Дори приказвах с литературния агент на Ландри, един нюйоркски тип на име Върил. Искаше да разбере кога ще започна нова книга.

Скоро, му казах. Много скоро.

Повечето време прекарвам у дома. Нямам намерение да изследвам света, в който Ландри ме натика, когато ме изхвърли от собствения ми свят, виждам предостатъчно, когато отивам на ежеседмичните ми посещения в банката и супермаркета. Захвърлих подпората за книги и строших този ужасен телевизор по-малко от два часа, след като разбрах как се използва. Не се изненадах, че Ландри искаше да напусне този стенещ и пъшкащ свят с бремето на болестите и безсмисленото насилие — свят, в който голи жени танцуват на витрините на нощните клубове, а сексът с тях може да те убие.

Не, предпочитах да прекарвам повечето време у дома. Препрочетох всеки негов роман и всеки един от тях е все едно да прелистиш страниците на старо бележниче, към което си силно привързан. И, разбира се, научих се да използвам компютъра му. Не е като телевизора, екраните и на двата уреда си приличат, но с компютъра можеш да нарисуваш каквито си искаш картини, защото те се раждат в главата ти.

Това ми харесва.

Виждате ли, вече се подготвям — като съставям изречения и ги подреждам по начина, но който нареждаш парчетата на някой пъзел. И тази сутрин написах някои изречения, които ми се сториха добри… или почти добри. Искате ли да ги чуете?

Моля, заповядайте.

Когато погледнах към вратата, видях, че Бульона Смит е там. Изглеждаше много пребледнял и омърлушен.

— Предполагам, че се държах много зле с Вас последния, когато Ви видях, господин Ъмни — каза той. — Дойдох да ви се извиня.

Бяха минали повече от шест месеца, но той изглеждаше същият както преди. Съвсем същият.

— Ти все още носиш очилата си — казах аз.

— Да. Опитахме операцията, но тя не свърши работа. — Той въздъхна, след това се ухили и вдигна рамене. В този момент той приличаше на Бульона, когото познавах от памтивека.

— Какво значение има това, господин Ъмни — да бъдеш сляп не е чак толкова зле.

Не е съвършено, разбира се, това ми е ясно. Започнах като детектив, не като писател. Но вярвам, че човек може да постигне почти всичко, стига да го иска достатъчно силно и когато се добереш до някоя истинска каша, това е все едно, че надничаш през ключалката. Размерът и формата на моята ключалка са малко по-различни, но компютърът също дава възможност да се взираш в живота на другите и след това да докладваш на клиента това, което си видял.

Уча се на това поради една много проста причина: не искам да оставам тук. Може да наречете този свят Лос Анджелис, версия от 1994 година, ако пожелаете, аз го наричам ад. Това означава замразена храна, от която приготвяш вечеря в кутия, наречена „микровълнова печка“; това са гуменки, които приличат на ботушите на Франкенщайн; това е музиката, която се носи по радиото и прилича на рева на гарвани, варени живи в тенджера под налягане, това е…

Е, добре, това е всичко.

Искам живота си обратно, искам нещата да си бъдат по начина, по който си бяха и мисля, че зная, как да го направя.

— Ти си едно тъпо, крадливо копеле. Сам. Мога ли все още да те наричам така? И аз те съжалявам… но съжалението ми стига дотук, защото ключовата дума е крадливо. Моето първоначално мнение по въпроса изобщо не се е променило, разбираш ли. Все още не вярвам, че способността да създаваш, ти дава правото да откраднеш.

Какво правиш точно в този миг, крадецо? Вечеряш в оня ресторант „Пти Дежоне“, който измисли пред мен? Спиш до някоя страхотно маце със съвършени стегнати гърди и смърт, скрита някъде в ръкава на пеньоара? Шофираш към, Малибу с цялото безгрижие, на което си способен? Или просто си се изтегнал в стария стол в офиса и се наслаждаваш на твоя свят, свят без болка, мириси и лайна? Какво правиш?

Уча се да пиша, точно с това се занимавам и след като съм намерил начин, мисля, че ще бъде по-добре да побързам. Почти мога да те видя.

Утре сутринта, Клайд и Бульона ще отидат „При Блонди“, който пак отвори заведението. Този път Бульона ще приеме поканата на Клайд за закуска. Това ще бъде стъпка номер две.

Да, почти мога да те видя, Сам, и много скоро ще го направя. Но не мисля, че ти ще ме видиш. Не, докато не се промъкна зад вратата на офиса и вкопча пръсти около гърлото ти.

Този път никой няма да се прибере у дома.