Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Umney’s Last Case, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Кошмари и съновидения

ИК „Плеяда“, София, 1994

Художник: Петър Станимиров, 1994

Коректори: Джени Тодорова, Петрана Старчева

Печат: Полипринт, Враца

История

  1. — Добавяне

Дъждовете са отминали. Хълмовете са все още зелени в долината отвъд Холивудските възвишения, а по високите върхове белее сняг. Луксозните кожарски магазини рекламират годишните си разпродажби. Публичните домове, чиято специалност са шестнадесетгодишните девственици, въртят страхотен бизнес. А в Бевърли Хилс палисандровите дървета започват да цъфтят.

Реймънд Чандлър

„По-малката сестра“

I. НОВИНИТЕ ОТ БУЛЬОНА

Бе една от онези пролетни утрини, толкова съвършени и така типични за Лос Анджелис, че очакваш да видиш знака ¶ за запазена марка, отпечатан навсякъде. Изгорелите газове на автомобилите, дефилиращи по Булеварда на Залеза леко ухаеха на олеандър, олеандърът бе леко парфюмиран с изгорели газове, а небето над града бе ясно и чисто като съвестта на заклет баптист. Бульона Смит, сляпото вестникарче, стоеше на обичайното си място на ъгъла на Булеварда на Залеза и Лоуръл и ако това не означаваше, че Бог е в Царството си и всичко е прекрасно в този най-добър от световете, не зная какво друго би означавало.

Но откакто изпълзях от леглото тази сутрин, в необичайно ранния за мен час 7:30, нещата не бяха съвсем в ред и се чувствах леко замаян. Чак когато започнах да се бръсна или по-скоро да мъча бръснача с досадната си четинеста брада разбрах донякъде защо. Въпреки че бях буден и четох поне до два сутринта, не чух семейство Демик да се прибират, зейнали до ушите, като си разменят бързите удари под кръста, които очевидно съставляват основата на техния брак.

Нито пък чух Бъстър и това бе може би още по-странно. Бъстър, уелският им пес надаваше пронизителен лай — преминаващ през главата ти като отломки стъкло — който той използваше винаги, когато може. Освен това, той е от ревнивите кучета. Надава по някой от жалките си писъци всеки път, когато Джордж и Глория се натискат, а не си гукат оживено като двойка водевилни комедианти, а Джордж и Глория обикновено са вкопчени един в друг. Неведнъж съм си лягал с напразната надежда да заспя, докато слушам техния кикот, докато този пес се върти в краката им и лае колкото сила има и често съм се чудил, дали ще бъде трудно да се удуши едно мускулесто куче среден размер с жица от пиано. Снощи обаче апартаментът на Демик бе тих като гроб. Бе доста странно, но не бе чак толкова потресающо — семейство Демик съвсем не бяха двойка, която да се придържа към точно установено разписание.

Бульона Смит бе обаче на мястото си. Пъргав и ситен като катерица, както винаги той ме позна по походката, въпреки че бе поне час преди обичайното ми време. Той носеше развлечена фланелка с надпис „Калифорнийски Технически университет“, която се спускаше до бедрата му и къс голф от рипсено кадифе, който разкриваше покритите му със струпеи колена. Омразният му бял бастун бе небрежно подпрян на сергията, върху която той правеше бизнеса си.

— Здравейте, господин Ъмни! Как е?

Тъмните очила на Бульона блестяха на утринното слънце и когато той се обърна към звука на стъпките ми с моя брой на „Лос Анджелис Таймс“, сгънат пред него, за миг изпитах странното чувство, че сякаш някой бе издълбал две големи черни дупки в лицето му. Веднага разкарах тази мисъл от съзнанието си, като си помислих, че е време да спра да гаврътвам по чашка уиски преди заспиване. Или да удвоя дозата.

Както обикновено през тези дни, Хитлер бе на първа страница на „Таймс“. Този път ставаше дума за нещо, свързано с Австрия. Помислих си, и то не за първи път, как на място би изглеждало това бледо лице и спуснатия перчем върху дъската за обяви на пощата.

— Екстра, Бульон — казах аз. — Свеж съм като репичка.

Пуснах десет цента в кутията от пури, оставена върху купчината вестници на Бульона. „Таймс“ струва три цента и е прекалено скъпо за този вестник, но откакто се помня, пускам такава монета в касичката на Бульона. Той е добро хлапе и добре се справя в училище — ходих да проверя това през миналата година, след като ми помогна за случая Уелд. Ако Бульона не се бе появил при голямата лодка, използвана като вила от Харис Брунер, може би все още щях да се мъча да изплувам с крака, циментирани в газов варел, някъде около Малибу. Съвсем няма да бъде преувеличение, ако кажа, че съм му задължен до смърт.

В течение на онова разследване (на Бульона Смит, не Харис Брунер и Мейвис Уелд), открих даже истинското име на хлапето, въпреки че и да ме разчекнат с диви коне, пак няма да могат да го измъкнат от мен. Бащата на Бульона излезе в безкрайна кафе пауза, хвърляйки се от прозореца на офиса си в Черния петък, когато борсата рухна; майка му е единствената бяла жена, работеща в скапаната китайска перачница в Ла Пунта, а отгоре на всичко, хлапето е сляпо. При всичко това, трябва ли светът да знае, че са му лепнали името Франсис, когато е бил прекалено малък, за да се съпротивлява? Отговорете, ако можете.

Ако снощи се е случило нещо, което да си струва да бъде наречено новина, почти винаги ще го намериш на първата страница на „Таймс“ отляво, точно под прегъвката на вестника. Обърнах вестника и видях някакъв диригент, кубинец по националност, който бе получил инфаркт, докато танцувал със солистката на състава в „Карусел“ в Бърбанк. Час по-късно той бе починал в Градската болница. Изпитах съчувствие към съпругата на маестрото, но не и към самия мъж. Моето мнение е, че хората, които отиват да танцуват в Бърбанк получават онова, което заслужават. Отворих на спортната страница да видя как „Бруклин“ се е справил в двата последователни мача с „Кардс“ предния ден.

— А ти как си, Бульон? Всичко наред ли е в твоя замък? Държат ли още рововете и бойните машини?

— Няма проблеми, господин Ъмни! Наистина!

Нещо в гласа му ми прикова вниманието и наведох вестника, за се вгледам в него. Тогава видях това, което един първокласен частен копой като мен трябваше да забележи веднага, хлапето не просто преливаше, а направо се пръскаше от щастие.

— Сякаш някой току-що ти е дал шест билета за първия мач от Световната серия — казах аз. — Какво се е случило. Бульон?

— Майка ми направи големия удар на лотарията в Тихуана! — каза той. — Четиридесет хиляди гущера! Ние сме богати, братко! Богати!

Ухилих му се — нещо, което той не успя да забележи и разроших косата му. Сплеснатият му по рождение кичур коса се отметна назад, но това сега изобщо нямаше значение.

— Чакай, поспри се малко. Колко си годишен, Бульон?

— През май навършвам дванадесет. Знаеш го прекрасно, господин Ъмни, последния път ми подари поло. Но не зная какво общо има това с…

— Дванадесет години е достатъчно солидна възраст, за да знаеш, че понякога хората приемат това, което искат да стане за това, което се случва в действителност. Това исках да ти кажа, Бульон.

— Ако говориш за празни фантазии, си прав — зная всичко за тях — каза Бульона, като прокара ръце над тавата си като се опитваше да насочи надолу сплеснатия кичур — но това не са празни приказки, господин Ъмни. Този път всичко е наистина. Чичо ми Фред отиде и прибра мангизите вчера следобед. Докара ги на задната седалка на мотоциклета си! Помирисах ги! За Бога, та аз се зарих в тях! Бяха ги разпръснали върху леглото на майка ми. Най-големия кеф, който съм изпитал в живота си — четиридесет хиляди подскачащи зелени гущера!

— Дванадесет години може би са достатъчни, за да знаеш разликата между празните приказки и реалността, но не са достатъчни, за да говориш така. — казах аз.

Сигурен съм, че Легионът на почтеността щеше да одобри думите ми две хиляди процента, но устата ми беше включила на автопилот и едва чувах това, което излизаше от нея. Бях прекалено зает, за да се съсредоточа върху това, което той бе казал преди малко. В едно нещо бях абсолютно сигурен.

Бульона трябваше да бърка, тъй като ако това бе истина, тогава нямаше да виси повече на кьошето до офиса ми във „Фулуайдър Билдинг“. Това просто не можеше да бъде истина.

Почувствах, че съзнанието ми се връща към семейство Демик, които за първи път, откакто съществува писмена история, не бяха надули до краен предел грамофона, върху който въртяха до безкрай плочите на някакъв бигбенд, преди да се оттеглят в спалнята си и към Бъстър, който за първи път, откакто свят светува и има писмена история, не бе приветствал изщракването на ключа на Джордж в ключалката със залп от див вой. Мисълта, че нещо не бе в ред, се върна в съзнанието ми и този път бе по-силна от всякога.

Междувременно лицето на Бульона бе придобило изражение, което не очаквах да видя на честното му, открито лице: сърдито и нацупено раздразнение, примесено с отегчение. По този начин децата гледат на приказливия си и досаден чичо, който им е раздувал всичките си истории. Дори и отегчителните, три или четири пъти.

— Не можеш ли да разбереш, какъв е гвоздеят в новините днес, господин Ъмни? Богати сме! Майка ми повече не трябва да глади ризи за проклетия старей Ли Хо, а аз не трябва да стърча тук по цял ден и да продавам вестници на ъгъла повече и да треперя всеки път, когато завали и да се чудя как да уйдисам на дъртите скапаняци, които работят във „Фулбилдър“. Ще спра да се преструвам, че умирам от удоволствие и се превъзнасям на небето всеки път, когато някой самохвалко ми остави мизерния бакшиш от пет цента.

Малко се стреснах при това, но по дяволите, аз не бях човек, който минаваше с пет цента. Редовно пусках на Бульона седем цента, всеки божи ден. Освен ако не бях прекалено разорен, че да си го позволя, но в моя бизнес е така — от време на време удрям на камък.

— Може да отидем „При Блонди“ и да изпием по едно кафе и лимонада — казах аз. — Да обсъдим как стоят нещата.

— Не мога. Затворено е.

— „При Блонди“? Не може да бъде!

Но Бульона не можеше да бъде отклонен с такива земни неща като кафенето в горния край на улицата.

— Вие не сте чули най-важното, господин Ъмни! Чичо ми Фред познава един лекар във Фриско — истински специалист, който мисли, че може да направи нещо с очите ми. — Той обърна лицето си към моето. Под очилата и прекалено тънкото му носле, устните му трепереха. — Казва, че може би в края на краищата, зрителните нерви не са засегнати и ако е така, ще има операция — не разбирам всички тези технически подробности, но бих могъл да прогледна, господин Ъмни! — Той посегна като опипваше като слепец… разбира се, че го направи. Как другояче би могъл да посегне? — Бих могъл отново да виждам!

Той ме стисна и аз хванах ръцете му и ги стиснах за миг, преди внимателно да го отблъсна от себе си. По пръстите му имаше мастило, а аз се бях почувствал така добре когато се събудих сутринта, че бях облякъл новия си костюм от ослепително бял камгарен плат. Разбира се, той бе доста топъл за лятото, но напоследък целият град е с климатични инсталации, и освен това на мен обикновено ми е студено.

В този миг не ми беше толкова студено. Бульона ме гледаше, тънките и по особен начин съвършени черти на вестникарчето издаваха безпокойство. Незначителен полъх на вятъра, напоен с олеандър и с бензинови пари, разроши перчема му и аз осъзнах, че виждам този перчем, защото той не носи своя кариран вълнен каскет. Той изглеждаше някак беззащитен и гол-голеничък без него, защото всяко вестникарче трябва да носи кариран каскет, така както всяко ваксаджийче би трябвало да носи таке, килнато назад.

— Какво става, господин Ъмни? Мислех си, че ще се зарадвате. За Бога, не трябваше да излизам на този скапан ъгъл днес, но го направих, даже станах рано, защото ми хрумна, че ще ви видя тук още рано сутринта. Помислих си, че и вие ще се зарадвате, че мама направи големия удар на лотарията и ми даде възможност за операция, но вие не се радвате. — Сега гласът му затрепери от обида. — Вие не се радвате.

— Наистина съм щастлив — казах аз и ми се искаше да бъда щастлив, поне част от мене го искаше, но най-лошото от всичко бе, че той беше почти прав. Защото искаше да каже, че нещата ще се променят, разбирате ли, а се предполагаше, че нещата няма да се променят. Бульона Смит трябваше да си стои там, година след година, с проклетия си каскет, килнат назад през горещите дни и нахлупен надолу през дъждовните, така че капките да се стичат по козирката му. Той трябваше винаги да се усмихва, никога не трябваше да казва „по дяволите“ или „гущери“ и най-вече той трябваше да бъде сляп.

— Вие не се радвате — каза той и след това, изненадващо обърна сергията. Тя се разпиля по улицата, вестниците се разхвърчаха в различни посоки. Бялото му бастунче падна в канавката. Бульона го чу и се наведе, за да го вземе. Видях как изпод тъмните му очила се стичат сълзи и се търкулват надолу по бледите му хлътнали бузи. Той започна пипнешком да търси бастуна си, но той бе паднал близо до мен и момчето го търсеше в погрешната посока. Изведнъж почувствах непреодолимия стремеж да го взема и да нашибам с него задника на сляпото вестникарче.

Вместо това аз се наведох, взех го и потупах момчето леко по бедрото.

Бульона се обърна, бърз като змия и го сграбчи. С крайчеца на очите си видях вестниците с Хитлер и на неотдавна починалия кубински диригент да подскачат надолу по Булеварда на залеза — един автобус, отправил се за Ван Нес прегази някои от тях, като остави горчивата миризма на дизелови нари. Ненавиждах начина, по който изглеждаха тези вестници, разпръснати наоколо. Те създаваха безпорядък. И още по-лошо, те изглеждаха не на място. Изцяло и съвършено не на място. Почувствах още един порив, не по-слаб от първия, да сграбча Бульона и да го разтреса. Да му кажа, че той ще прекара утрото, събирайки тези вестници и че нямам намерение да го пусна да си отиде у дома, преди да прибере и последния.

Спомних си, че само преди по-малко от десет минути си мислех, че това е съвършеното утро в Лос Анджелис — толкова съвършено, че заслужаваше да получи запазена търговска марка. По дяволите, утрото си беше такова. Къде се бяха объркали нещата? А как всичко бе станало толкова бързо?

Никакви отговори не последваха, само някакъв ирационален, но могъщ глас отвътре ми казваше, че майката на това хлапе просто не можеше да спечели лотарията, че хлапето не може да спре да продава вестници и че най-важното, хлапето не би могло да прогледне. На Бульона Смит му бе писано да остане сляп до края на живота си.

Добре, сигурно става дума за някакъв експеримент, си помислих аз. Дори ако докторът във Фриско не е шарлатанин, а най-вероятното е да е точно такъв, операцията е осъдена на неуспех.

И може да ви прозвучи много странно, мисълта ме успокои.

— Слушай — казах аз — и двамата сме станали със задника нагоре тази сутрин и това е всичко. Нека да се реванширам пред теб. Ще отидем до Блонди и ще ти купя закуска. Какво ще кажеш, Бульон? Можеш да започнеш с пържен бекон и яйца и да ми разкажеш всичко за…

— Мамка ти! — изкрещя той, като ме възмути до мозъка костите. — Мамка ти на теб и на вятъра, който те е довял тук, скапано евтино ченге! Мислиш си, че слепците не могат да различат кога хората като теб ги лъжат както им дойде? Мамка ти! И дръж ръцете си настрани от мен отсега нататък! За мен ти си един долен педераст!

Това ме свърши — никой не може да ме нарече педераст и това да му се размине, дори един сляп вестникопродавец. Веднага забравих как Бульона ми бе спасил живота по време на историята с Мейвис Уелд, пресегнах се за бастуна, като разчитах да го измъкна от него и да го наложа по задника. Да го науча на добрите маниери.

Преди да го взема, той се спусна и заби върха на бастуна в долната част на корема ми — искам да кажа наистина в долната. Превих се на две от агония, но дори тогава се опитвах да не вия от болка, а в молитвите си благодарих на Бога, тъй като ако ударът бе само на някакви си пет сантиметра по-надолу, можех да се откажа от професионалното надникване на ключалката на женска спалня до края на живота си и да получа работа като сопрано в Палатата на Дожовете.

Така или иначе, направих бързо рефлексно движение, за да го пипна и той стовари бастуна върху врата ми. Здраво. Не се счупи, но го чух как изскърца. Помислих си, че ще довърша този бастун, когато пипна това зло хлапе и му го натикам в дясното ухо. Ще му покажа кой е педераст.

Той се извърна от мен, сякаш бе налучкал мозъчните ми вълни и хвърли бастуна на улицата.

— Бульон — успях да кажа аз. Може би не е прекалено късно да спася разсъдъка си. — Бульон, какво но дяволите става…

И не ме наричай така! — изкрещя той. — Името ма е Франсис! Франк! Ти си този, който започна да ме нарича Бульона! Ти започна и сега всеки ме нарича така, а аз ненавиждам да ме наричат така!

Насълзените ми очи го виждаха двоен, когато той се обърна и хукна нагоре по улицата, без да обръща внимание на движението (слава Богу, че за негово щастие в този миг нямаше никакво движение), с ръце протегнати пред себе си. Помислих си, че той ще се спъне в отсрещния бордюр — всъщност се надявах това да стане, но предполагам, че слепите пазят доста добър комплект от топографски карти в главите си. Той подскочи по тротоара пъргаво като коза, след това обърна тъмните си очила отново в моята посока. В изражението на покритото му със сълзи лице се четеше някакъв безумен триумф и тъмните очила приличаха повече от всякога на дупки. Големи, сякаш някой го бе уцелил с два изстрела на едрокалибрена карабина.

Блонди го няма повече, пали вече ти казах — изкрещя той. — Майка ми каза, че е изчезнал с оная червенокоса повлекана, която нае през последния месец! Дано и на тебе да ти излезе късмета, грозен скапаняк такъв!

Той се обърна и продължи да тича по неговия си странен начин, с широко разтворени пръсти, протегнати пред себе си. Хората стояха на малки групички от двете страни на улицата и го гледаха, както зяпаха вестниците, които вятърът подхвърляше по улицата и самия мен.

Най-вече зяпаха мен, май.

Този път Бульона — е добре, Франсис, се добра чак до бара на Деринджър, преди да се обърне и да даде един последен залп.

Мамка ти, господин Ъмни! — изкрещя той и продължи да тича.