Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Art of the Matter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2001

ISBN 954–585–275–5

История

  1. — Добавяне

СЕПТЕМВРИ

Всички висши служители се прибраха от отпуска и приготовленията за първия голям есенен търг на 8 септември вървяха с пълна пара.

Перигрин Слейд пазеше в тайна плановете си за този ден и с радост установи, че Алан Лий-Тревърс също е пример за дискретност. Въпреки това всеки път щом се разминаваха в коридора, Слейд заговорнически му намигаше.

Лий-Тревърс започна да се тревожи. Винаги беше смятал заместник-председателя за малко ексцентричен и бе чувал, че мъжете на средна възраст понякога обръщат резбата. Като баща на четири деца той искрено се надяваше Слейд да не си е паднал по него.

 

 

На сутринта на 8 септември цареше обичайната възбуда, приливът на адреналин, който в света на изкуството компенсира цялата черна работа и досадното оценяване на боклуци.

Слейд беше помолил уважаемия главен носач Бъртрам да дойде по-рано и го бе инструктирал до най-малката подробност. Носачът от четиридесет години работеше в „Дарси“ и беше преживял петима собственици. Като младеж, току-що уволнил се от армията, той беше последвал стъпките на баща си и бе участвал в тържеството по случай пенсионирането на стария господин Дарси, последния от рода. Истински джентълмен — беше поканил дори новоназначения носач. Вече нямаше такива хора.

Той бе последният човек в сградата, който идваше на работа с бомбе — навремето беше разнасял по коридорите шедьоври на обща стойност милиарди лири и нито веднъж не бе повредил някой от тях.

Днес седеше в малката си стаичка и процеждаше безкрайни чаши чай през моржовите си мустаци. Имаше прости нареждания. Облечен в син костюм и въоръжен с номер за участие в търга, щеше да седне в дъното на залата и щеше да наддава само за една картина. За да не я сбърка с някой друг натюрморт, му бяха показали двете смачкани, увиснали на куката яребици. Бе му заповядано да запомни името „Чантата за дивеч“, което господин Слейд щеше с ясен глас да обяви от подиума.

Накрая, просто за всеки случай, директорът му беше наредил да наблюдава лицето му. Ако искаше да наддава, бързо щеше да му намигне с лявото око. Това бе знак носачът да вдигне номера си. Бъртрам отиде да изпие чаша чай и за четвърти път да изпразни мехура си. Слейд най-малко искаше да види, че в най-важният момент съучастникът му изчезва до тоалетната.

 

 

Алан Лий-Тревърс беше избрал изключителни картини. Най-ценни бяха две творби на автори от школата на прерафаелитите, един шедьовър на Милей от имението на наскоро починал колекционер и още един на Холман Хънт, който от години не бе показван пред публика. Следваха ги две картини с коне от Джон Фредрик Херинг и платноход в бурно море от четката на Джеймс Кармайкъл.

Търгът започна точно в Десет часа. Наддаването вървеше бързо и залата беше пълна, дори в дъното имаше правостоящи. Тъй като в каталога бяха включени още три натюрморта с дивеч и пушки, Слейд реши да прибави към тях и необявената шотландска картина. Никой нямаше да се изненада и всичко трябваше да свърши за минути.

Всичко вървеше добре. Бъртрам седеше в дъното и гледаше право напред с номер в скута си. Още не беше чул вълшебните думички „Чантата за дивеч“.

На подиума Перигрин Слейд излъчваше жизнерадост, дори възторг, когато наддаванията се приближаваха или надвишаваха максималната оценка. Познаваше повечето от участниците, но имаше десетина, които никога не бе виждал. От време на време една от лампите хвърляше отблясъци от очилата на мъж с тъмен костюм на третия ред отзад напред.

По време на кратката пауза, докато заменяха картините на статива, той повика настрани една от младите служителки и се наведе от подиума.

— Кой е онзи японец на третия ред отзад напред? — Момичето се отдалечи.

По време на следващата пауза се върна и пъхна в ръката му лист хартия. Слейд кимна в знак на благодарност. На листа пишеше: „Господин Йоширо Ямамото, галерия «Осака», Токио и Осака. Представил е документ за кредит от Токийската банка за един милиард йени.“

Лицето на директора грейна. Около два милиона лири. Нямаше проблем. Бе сигурен, че и преди е чувал или чел името Ямамото. И беше прав. Така се казваше адмиралът, бомбардирал Пърл Харбър. Слейд нямаше откъде да знае, че неговият съименник е дошъл в Найтсбридж с подобна цел, нито че писмото от Токийската банка е поредното компютърно творение на Джули Дей.

Господин Ямамото на няколко пъти се включи в първите наддавания, но винаги се отказваше в полза на други преди платното да бъде продадено. И все пак зад непроницаемите си очила изглеждаше истински участник в търг.

Изнесоха първия от четирите натюрморта. Трите от каталога бяха от сравнително неизвестни художници и бяха продадени на цена между пет и десет хиляди лири. Когато изнесоха третия, Слейд бодро обяви:

— Има още един натюрморт, който не е включен във вашите каталози. Пристигна в последния момент. Очарователна творба от шотландския художник Колъм Макфий.

Коли Бърнсайд не бе успял да устои на изкушението да постави поне част от малкото си име в името на художника. Никога нямаше да получи по-голямо признание.

— Озаглавена е „Чантата за дивеч“ — ясно произнесе Слейд. — Колко предлагате? Чувам ли хиляда?

Бъртрам вдигна номера си.

— Хиляда в дъното. Някой дава ли повече от хиляда?

Вдигна се още един номер. Човекът сигурно беше късоглед. Останалите наддаващи, агенти, колекционери и галеристи смутено гледаха картината.

— Две хиляди лири срещу вас, господине — вперил очи в Бъртрам, каза Слейд и едва забележимо намигна с лявото си око. Носачът вдигна номера си.

— Три хиляди лири — обяви директорът. — Чувам ли четири хиляди?

Възцари се тишина. После японецът кимна. Слейд се обърка. Виждаше гъстата черна коса, изпъстрена със сиви нишки, но дръпнатите очи бяха скрити зад дебелите очила.

— Това предложение ли беше, господине? — попита той.

— Хай — потвърди господин Ямамото и отново кимна. Гласът му звучеше като на Тоширо Мифуне в „Шогун“.

— Бихте ли били така любезен да вдигнете номера си, Ямамото-сан? — каза Слейд и се почувства горд, че знае как да се обърне към японец на родния му език. Човекът от Токио ясно отвърна „А, добре“ и вдигна номера си.

— Четири хиляди лири — обяви директорът. Самообладанието му продължаваше да е непокътнато, макар че изобщо не бе очаквал да се появи конкурент на флегматичния Бъртрам. По негов знак носачът отново вдигна номера си.

Смайването в залата далеч не можеше да се сравнява със състоянието на Алан Лий-Тревърс, който стоеше облегнат на задната стена. Той никога не беше виждал или чувал за „Чантата за дивеч“, иначе отдавна щеше да е заминала обратно за Съфък. Ако Слейд бе искал да прибави нова картина към каталога, поне можеше да го спомене. И кой беше този Макфий? Никога не бе чувал за него. Сигурно дядото на някой от ловната дружинка на Слейд, И все пак наддаването вече беше стигнало до пет хиляди лири, Бог знаеше как, така че нямаше значение. Сериозна цена и истинско чудо за такава мацаница. Комисионната за известно време щеше да осигури качествено бордо за шефовете на отдели.

През следващите тридесет минути самообладанието на Лий-Тревърс се разклати. Японският галерист, чийто тил виждаше, продължаваше да кима и да повтаря „Хай“, докато някой, скрит зад една от колоните в дъното, не се отказваше от наддаването. Какво ставаше, по дяволите? Това бе някаква нещастна мацаница, всеки го виждаше. В залата цареше пълна тишина. Цената надвиши петдесет хиляди лири.

Лий-Тревърс си проправи път към колоната и надзърна зад нея. Едва не получи инфаркт. Тайнственият наддаващ бе Бъртрам, за Бога! Това можеше да означава единствено, че Слейд наддава от името на фирмата.

Пребледнял като смъртник, Лий-Тревърс привлече погледа на Слейд, който му се усмихна и за пореден път заговорнически му намигна. Това го потвърждаваше. Неговият заместник-председател определено се беше побъркал. Той бързо напусна залата, отиде при момичетата, които регистрираха участниците, грабна слушалката на вътрешния телефон, набра номера на кабинета на председателя и помоли Филис да го свърже с херцог Гейтсхед по спешен въпрос.

Преди да се върне в залата наддаването бе минало сто хиляди лири и господин Ямамото все още не се отказваше. Слейд вече вдигаше цената с по десет хиляди и започваше сериозно да се тревожи.

Само той знаеше за милионите, които се криеха под двете яребици, тогава защо японецът наддаваше? Дали не подозираше нещо? Невъзможно, картината пристигаше направо от Бери Сейнт Едмъндс. Може би професор Карпентър се беше разприказвал из Далечния изток? Също невъзможно. Дали Ямамото просто харесваше натюрморта? Никакъв вкус ли нямаше? Да не си мислеше, че милиардерите в Токио и Осака ще се втурнат на ята в галериите му, за да купят този боклук?

Нещо не бе наред, но какво? Не можеше да откаже да приеме наддаванията на Ямамото, не и пред цялата зала, ала като знаеше какво лежи под яребиците, не можеше и да нареди на Бъртрам да се откаже и да остави картината да замине за Япония.

Останалите участници в търга разбираха, че става нещо извънредно странно. Никой от тях не беше виждал такова нещо. На статива бе изложена ужасяваща мацаница, която при други обстоятелства никой нямаше да обяви за продажба, а двама наддаващи хвърляха за нея луди пари. Единият беше стар чудак с моржови мустаци, а другият — непроницаем самурай. Първата мисъл, която им хрумна, бе „вътрешна информация“.

Всички знаеха, че светът на изкуството не е придирчив и че някои трикове на занаята биха засрамили дори един корсикански главорез. Ветераните в залата си спомняха съвсем достоверната история за двама агенти, присъствали на жалък търг в порутено старо имение, когато единият от тях забелязал натюрморт с мъртъв заек. Картината висяла на стълбището, дори не била изложена. Но те послушали интуицията си и я купили. Мъртвият заек се оказал последната творба на Рембранд. Но на смъртното си ложе старият парализиран холандец едва ли беше нарисувал тези ужасни яребици. Затова присъстващите отчаяно се взираха, търсеха скрит талант, ала не можеха да го открият. А наддаването продължаваше.

При цена двеста хиляди лири на входа настана смут и хората направиха път на достолепния херцог Гейтсхед. Той се изправи до задната стена като орел, чакащ да зърне жива плът, която да изкълве.

При цена двеста и четиридесет хиляди лири Слейд започна да губи самообладание. Челото му лъщеше от пот и отразяваше светлината на лампите. Гласът му се бе покачил с няколко октави. Нещо в него крещеше този фарс да престане, ала той не можеше да го спре. Грижливо написаният му сценарий окончателно се беше изплъзнал от неговия контрол.

При цена четвърт милион левият му клепач отново заигра. В дъното на залата старият Бъртрам виждаше безкрайното намигане и продължи да наддава. Слейд вече искаше да му каже да спре, но носачът си знаеше инструкциите.

— Срещу вас, господине — изкряка директорът на дебелите очила от Токио. Последва продължителна пауза. Слейд се молеше кошмарът да свърши. Накрая господин Ямамото ясно каза:

— Хай. — Левият клепач на Слейд играеше като предницата на бясно носеща се линейка и Бъртрам вдигна номера си.

При триста хиляди Лий-Тревърс бясно зашепна в ухото на херцога и орелът решително закрачи към Бъртрам. Всички погледи в смълчаната зала бяха насочени към японеца. Той внезапно се изправи, остави номера на стола си, тържествено се поклони на Перигрин Слейд и се запъти към вратата. Тълпата пред него се разтвори като Червено море пред Мойсей.

— Продадено първи път — немощно обяви Слейд, — втори път…

Чукчето му удари и залата изригна. Както винаги в края на непоносимо напрежение, всеки искаше да каже нещо на съседа си. Слейд малко възстанови самообладанието си, избърса челото си, предаде воденето на търга на Лий-Тревърс и слезе от подиума.

Освободен от задачата си, Бъртрам тръгна към стаичката си, за да си направи чай.

Херцогът наведе глава към своя заместник-председател и изсъска:

— В кабинета ми. След пет минути, ако обичаш.

 

 

— Перигрин — започна херцогът. Вече нямаше „Пери“ и „скъпи стари приятелю“. Бе изчезнала дори дружелюбната фасада. — Може ли да попитам точно какво направи току-що?

— Водих търга.

— Не увъртайте, господине. Онази отвратителна мацаница с двете яребици е пълен боклук.

— На пръв поглед.

— Ти я купи за фирмата. Защо?

Слейд извади от джоба на сакото си двете страници с доклада на професор Карпентър от „Колбърт“.

— Надявам се това да ви обясни причината. Трябваше да я купя за пет хиляди, най-много. И щях, ако го нямаше оня побъркан японец.

Херцог Гейтсхед внимателно прочете доклада на слънчевата светлина от прозореца и изражението му се промени. Неговите предци бяха извоювали положението си с убийства и грабежи и също като в случая с Бени Евънс, старите гени умират трудно.

— Това е друг въпрос, стари приятелю, съвсем друг въпрос. Кой друг знае?

— Никой. Миналия месец получих доклада вкъщи. Стивън Карпентър, аз, а сега и вие. Това е. Колкото по-малко, толкова по-добре, струва ми се.

— Ами собственикът?

— Някакъв шотландски идиот. За да си покрием гърба, реших да му предложа петдесет хиляди. Глупакът отказа. Пазя писмото и записа на отказа му. Разбира се, ще ми се да беше приел. Но не можех да предвидя тоя смахнат японец. Едва не ни я измъкна под носа.

Херцогът се замисли. На прозореца бръмчеше муха и звукът отекваше високо като дърворезачка в тишината.

— Чимабуе — промълви той. — Дучо. Мили Боже, от години не сме имали нито един от тях. Седем-осем милиона, нали? Виж, без отлагане уреди въпроса със собственика. Аз ще подпиша. Кой искаш да реставрира картината? „Колбърт“ ли?

— Това е голяма организация. С огромен персонал. Ще тръгнат приказки. Предпочитам Едуард Харгрийвс. Той е сред най-добрите на света, работи сам и мълчи като гроб.

— Чудесна идея. Заеми се с това. Съобщи ми веднага щом свърши реставрацията.

 

 

Едуард Харгрийвс наистина работеше сам — кисел и потаен мъж с частно студио в Хамърсмит. Беше ненадминат в реставрацията на повредени или покрити с по-късна картина стари майстори.

Той прочете доклада на Карпентър и си помисли дали да не се свърже с професора. Но главният реставратор на „Колбърт“ съвсем естествено щеше да се обиди, че тази изключително интересна задача е поверена на някой друг, затова Харгрийвс реши да не му се обажда. Ала познаваше служебните бланки на „Колбърт“ и подписа на професора, затова можеше да използва доклада като основа за собствената си работа. Когато заместник-председателят на „Дарси“ лично донесе шотландския натюрморт в студиото му, Харгрийвс му съобщи, че ще му трябват две седмици.

Той постави картината на статив под северния прозорец и два дни просто я гледа. Дебелата викторианска маслена боя изискваше извънредна деликатност, за да не повреди шедьовъра отдолу. На третия ден се хвана на работа.

След две седмици се обади на Перигрин Слейд.

— Е, скъпи ми Едуард?

— Готов съм. Онова, което се крие под натюрморта, е напълно разкрито.

— Ами цветовете? Успя ли да ги направиш толкова ярки, колкото и в деня, в който са били положени?

— О, несъмнено — отговори гласът по телефона.

— Ще пратя колата си.

— Мисля, че би трябвало лично да дойда с картината — внимателно рече Харгрийвс.

— Чудесно — зарадва се Слейд. — След половин час бентлито ми ще дойде да те вземе.

Той се обади на херцог Гейтсхед.

— Браво — каза председателят. — Хайде да я видим заедно. В моя кабинет, в дванайсет часа.

В дванадесет без пет един носач донесе статив и си тръгна. Точно в дванадесет в стаята влезе Едуард Харгрийвс. Носеше увитата в мека тъкан картина. Следваше го Перигрин Слейд.

Херцогът бе отворил бутилка „Дом Периньон“. Подаде чаши на гостите си. Слейд прие, реставраторът отказа.

— Е — усмихна се председателят, — какво имаме? Дучо ли?

— Е, този път не — отвърна Харгрийвс.

— Изненадай ме — каза Слейд. — Чимабуе ли?

— Не точно.

— Нямам търпение — възкликна херцогът. — Хайде, вдигнете покривалото.

Реставраторът се подчини. Картината наистина беше такава, каквато се описваше в писмото от „Колбърт“. Прекрасно изпълнена и точно в стила на ранния флорентински и сиенски Ренесанс.

Фонът представляваше средновековен пейзаж с хълмове и в далечината — камбанария. На преден план имаше една-единствена фигура. На магаре или библейски осел, който мрачно гледаше към зрителя.

Членът му унило висеше към земята, като че ли някой упорито го беше дърпал.

В средата наистина се виждаше плитка долина, от която излизаше път. По пътя се движеше малък, но напълно отчетлив мерцедес-бенц.

Харгрийвс невъзмутимо зяпаше някаква точка във въздуха. Слейд се уплаши, че ще получи фатален инфаркт, после се надяваше да получи, а накрая вече се боеше, че може и да не му стане нищо.

У херцог Гейтсхед се бореха за контрол пет века на изтънчени обноски. Накрая възпитанието спечели и без да каже нито дума, той излезе от стаята.

След един час Перигрин Слейд напусна сградата за по-дълго.