Фредерик Форсайт
Как да поставиш проблема (2)

ДЕКЕМВРИ

Изтекоха двадесет дни. Д 1601 продължаваше да е до стената в подземния склад, увита в своето зебло. А Тръмпингтън Гор все още очакваше отговор. Имаше едно елементарно обяснение: преди него имаше много други.

Също като всички големи аукционерски къщи, доста над деветдесет процента от картините, порцелана, накитите, качествените вина, колекционерските оръжия и мебелите, които предлагаше за продажба „Дарси“, произхождаха от известни им и лесно установими източници. Намеци за произхода често се появяваха в каталозите на търговете.

Някои не одобряваха да се предлага безплатно оценяване на масовата публика, тъй като според тях това отнемало прекалено много време с боклуци и носело прекалено малко неща, които „Дарси“ била готова да обяви за продан. Но тази услуга бе въведена от основателя сър Джордж Дарси и традицията продължаваше да съществува. От време на време някой неизвестен късметлия откриваше, че старата сребърна кутия за енфие на дядо му всъщност е рядко съкровище от осемнадесети век — но не много често.

В „Стари майстори“ веднъж на две седмици се провеждаха заседания на оценителската комисия, председателствани от шефа на отдела, придирчивия Себастиан Мортлейк, с помощта на двамата му заместници. През оставащите десет дни до Коледа той реши да разчисти всички залежали вещи.

Това му струва пет дни почти непрекъсната работа, докато накрая и на него, и на колегите му не им омръзна.

Господин Мортлейк разчиташе на формулярите, попълнени в момента на депозиране на картината. Предпочиташе онези, чийто автор е очевиден. Това поне щеше да даде на съставителите на евентуалния каталог име, нещо близо до дата и тема, установими още на пръв поглед.

Онези, които избираше за вероятна продажба, господин Мортлейк оставяше настрани. Секретарката пишеше на собственика и го питаше дали иска да продаде картината, като има предвид предложената оценка. Във формуляра беше включено условие, според което платното задължително трябваше да се продаде в „Дарси“.

Ако отговорът бе отрицателен, собственикът незабавно трябваше да си прибере картината. Съхранението струваше пари. Ако получеше съгласието на собственика, Мортлейк избираше подходящ търг и включваше платното в каталога.

Рекламата за творби на неизвестни художници, които само минаваха покрай воднистия поглед на Себастиан Мортлейк, включваше изрази като „очарователно“, което означаваше „ако харесвате такива неща“, или „необичайно“, което означаваше „трябва да го е нарисувал след някой особено тежък обяд“.

След като разгледаха почти триста платна, Мортлейк и неговите двама помощници избраха само десет. Една бе изненадваща творба от холандската школа на ван Остад, но уви, не от самия Коорте. От негов ученик, но добър.

Себастиан Мортлейк не обичаше да избира за „Дарси“ нищо с оценка под пет хиляди лири. Сградите в Найтсбридж не бяха евтини и комисионна върху по-малко просто не беше рентабилна. По-дребните аукционерски къщи можеха да предлагат платна за хиляда лири, но не и „Дарси“. Освен това на предстоящия търг в края на януари щяха да се продават само скъпи картини.

Малко преди обяд на петия ден Себастиан Мортлейк се протегна и разтърка очи. Бе проучил двеста и деветдесет художествени боклука в напразно търсене на намек за скрито злато. Но десетте „приемливи“ платна, изглежда, бяха таванът. Както казваше на помощниците си: „Трябва да изпитваме удоволствие от работата си, обаче не сме благотворително учреждение“.

— Още колко остават, Бени? — извика през рамо Мортлейк на другия оценител.

— Само четирийсет и четири, Себ — отвърна младежът. Наричаше го така, защото така настояваше Мортлейк, за да създаде приятелска атмосфера в „екипа“. Дори секретарките го наричаха така — само портиерите му казваха „господине“, въпреки че той се обръщаше към тях с малките им имена.

— Нещо интересно?

— Не. Нищо с автор, период, възраст, школа или произход.

— С други думи, семейни аматьори. Ще дойдеш ли утре?

— Да, Себ, ще дойда. Малко ще поразчистя.

— Добро момче. Е, аз ще отида на обяда на шефовете на отдели и после заминавам за вилата. Ти си знаеш работата. Любезно писмо, символична оценка, накарай Дирдри да ги напише на компютъра и да ги изпрати.

И с бодро „Весела Коледа, момчета и момичета“ напусна отдела. След няколко минути двамата му помощници направиха същото. Бени се погрижи последната група прегледани (и отхвърлени) картини да бъдат върнати в склада и останалите четиридесет и четири да бъдат преместени в много по-добре осветена стая. Следобед щеше да разгледа част от тях, а с последните щеше да се справи на другия ден преди да си тръгне за Коледа.

Следобед успя да отхвърли тридесет платна и после се прибра в апартамента си в северния, с други думи по-евтиния край на Ладброук Гроув.

Присъствието на двадесет и пет годишния Бени Евънс в „Дарси“ само по себе си бе триумф на упоритостта над перспективите. Служителите във външните офиси, които влизаха в контакт с клиентите и обикаляха из галериите, носеха красиви костюми и говореха гладко. Служителките също бяха млади и хубави.

Сред тях се движеха униформени портиери и разпоредители, както и облечени в гащеризони носачи, които вдигаха и сваляха, теглеха и бутаха, донасяха и изнасяха.

Невидими за публиката оставаха експертите и аристократите сред тях бяха оценителите, без чиито анализаторски способности щеше да се срути цялата постройка. Те притежаваха острите очи и добрата памет, които от пръв поглед различаваха хубавото от обикновеното, истинското от фалшивото, евтиното от безценното.

Тези като Себастиан Мортлейк бяха дребни монарси сред най-високопоставените в йерархията и им позволяваха малкото им странности заради всички познания, събрани за тридесет години в занаята. Бени Евънс беше различен и проницателният Мортлейк бе разбрал защо, което обясняваше присъствието на младежа.

Той не играеше роля, а изпълнението на роля е неотменна част от лондонския свят на изкуството. Нямаше научна степен, нямаше лустро. Косата му стърчеше на рошави кичури, с които едва ли щеше да се справи дори стилист от Джермин Стрийт.

Когато пристигна в Найтсбридж, счупените му пластмасови очила бяха залепени с лейкопласт. Говореше със силен ланкширски акцент. В началото на интервюто Себастиан Мортлейк се беше смаял. Ала когато провери познанията му по ренесансово изкуство, го назначи въпреки външния му вид и подсмихванията на колегите си.

Бени Евънс идваше от малка къща с тераса в Бутъл. Беше син на мелничар. Не се отличаваше с нищо в началното училище и получи доста слаби резултати на тестовете. Но на седемгодишна възраст се случи нещо, което направи всичко това излишно. Учителката му по рисуване му показа една книга.

Вътре имаше картинки и кой знае защо, детето ги зяпна в почуда. Това бяха картини на млади жени с бебета в ръце и с крилати ангелчета отзад. Момченцето от Бутъл току-що бе видяло своята първа Мадона и младенец от флорентински майстор. След това апетитът му беше неутолим.

Дни наред седеше в обществената библиотека и гледаше творбите на Джото, Рафаело, Тициан, Ботичели, Тинторето и Тиополо. Поглъщаше произведенията на гигантите Микеланджело и Леонардо да Винчи така, както връстниците му поглъщаха евтините си хамбургери.

Като юноша миеше коли, разнасяше вестници и разхождаше кучета и със спестяванията си пътуваше на автостоп из Европа, за да види Уфици и Пити. След италианците започна да изучава испанците, отиде в Толедо и прекара два дни в катедралата пред стенописите на Веласкес, Зурбаран и Мурильо. На двадесет и две години все още нямаше пукната пара, но бе жива енциклопедия по класическо изкуство. Това беше видял Себастиан Мортлейк, когато нае младия кандидат. Ала дори придирчивият и умен Мортлейк бе пропуснал нещо. Инстинкта — или го имаш, или го нямаш. Рошавият младеж от задните улички на Бутъл го имаше и никой не знаеше това — дори той.

 

 

На другия ден Евънс дойде в почти празната сграда. Официално беше отворено — портиерът бе на вратата, ала коридорите вътре пустееха.

Бени Евънс отиде в стаята за оценяване и се зае с последните петнадесет картини. Те бяха с различна големина и опаковка. Третата от края беше увита в зебло. Бени разсеяно отбеляза, че номерът й е Д 1601. Когато я видя, се смая от състоянието й, от пластовете мръсотия, които покриваха първоначалното изображение. Трудно можеше да се разбере какво е било някога.

Той я обърна. Дърво. Странно. Още по-странно, не бе дъб. Когато рисуваха върху дърво, северноевропейците използваха главно дъб. В Италия нямаше дъбове. Дали не беше топола?

Бени занесе малката картина на един статив и я подложи на силна светлина. Имаше седнала жена, но без дете. Над нея се бе навел мъж и тя гледаше нагоре към него. Малки розови устенца, изпъкнало чело.

Очите го заболяха от светлината. Той промени ъгъла на лъча и проучи мъжката фигура. Нещо в паметта му се раздвижи — позата, езикът на тялото… Мъжът казваше нещо, жестикулираше и жената унесено го слушаше.

Нещо в начина, по който бяха свити пръстите. Не беше ли виждал и преди така свити пръсти? Но най-важно бе лицето. Малки свити устни и три вертикални бръчки над очите. Къде беше виждал малки вертикални, а не хоризонтални бръчки? Бе сигурен, че е виждал такива, но не си спомняше къде и кога. Погледна формуляра. Някой си господин Т. Гор. Без телефон. По дяволите! Отхвърли последните две картини като евтин боклук, взе формулярите и отиде при Дирдри, последната останала в отдела секретарка. Продиктува й общо писмо, в което се изразяваше съжалението на фирмата, и й даде формулярите. На всеки беше посочена оценката на отхвърлената картина.

Въпреки че бяха четиридесет и четири, текстообработващата програма щеше само да смени имената. Бени известно време възхитено наблюдава работата. Той имаше съвсем повърхностни познания за компютрите. След десет минути Дирдри вече приготвяше пликовете. Той й пожела весела Коледа и си тръгна. Както обикновено, взе автобуса до Ладброук Гроув. Навън миришеше на сняг.

 

 

Когато се събуди, часовникът на нощното шкафче показваше два през нощта. Усети до себе си възбуждащата топлина на Джули. Преди да заспят се бяха любили и това обикновено гарантираше спокойна нощ. И все пак се бе събудил и мислите му бяха неспокойни. Опита се да си спомни за какво си е мислил преди три часа, когато се беше унасял. Освен за Джули. Пред очите му се появи увитата в зебло картина.

Той рязко се надигна. Джули сънено изсумтя. Бени седна и промълви три думи в мрака:

— Мама му стара!

На другата сутрин, 23 декември, се върна в „Дарси“. Този път наистина беше затворено. Влезе през служебния вход.

Трябваше му библиотеката на „Стари майстори“. Вратата се отваряше с електронна комбинация, която му бе известна. Остана вътре един час и излезе с три справочника, които занесе в стаята за оценяване. Увитата в зебло картина продължаваше да е на статива, на който я беше оставил.

Отново включи силната лампа и използва лупата, която откри в чекмеджето на Себастиан Мортлейк. После сравни лицето на наведения мъж с другите, за които се знаеше, че са излезли изпод четката на художника от справочниците. На една от тях имаше монах или светец с кафяво расо, тонзура, изпъкнало чело и три вертикални бръчки на тревога или дълбок размисъл точно между очите.

Когато свърши, Бени потъна в собствения си свят. Приличаше на човек, който се е препънал в камък и е открил мините на цар Соломон. Чудеше се какво да прави. Нищо не беше доказано. Можеше да греши. Картината бе покрита с ужасяваща мръсотия. Но поне трябваше да предупреди началството.

Той уви картината в зеблото и я остави на бюрото на Мортлейк. После отиде в стаята на секретарките, включи компютъра на Дирдри и се опита да разбере как работи. След час с два пръста започна да пише писмо.

Когато свърши, много учтиво помоли компютъра да принтира две копия и машината се подчини. Намери пликове в едно чекмедже и адресира писмата на ръка — едното до Себастиан Мортлейк, другото до заместник-председателя и генерален директор господин Перигрин Слейд. Първото остави при картината, а второто пъхна под заключената врата на кабинета на господин Слейд. После се прибра вкъщи.

Фактът, че Перигрин Слейд бе дошъл в кабинета си по Коледа, беше необичаен, ала напълно обясним. Той живееше на съседния ъгъл, а жена му лейди Елинор почти постоянно бе в тяхното хампширско жилище и сигурно вече беше заобиколена от досадните си роднини. Той й бе казал, че няма да може да се прибере до Бъдни вечер. Това щеше да скъси ужаса на коледната ваканция, през която трябваше да играе ролята на домакин на нейните роднини.

Освен това искаше да провери някои неща за свои високопоставени колеги, а това изискваше спокойствие. Той влезе през същия служебен вход, през който преди час бе излязъл Бени Евънс.

В сградата беше приятно топло — не ставаше и дума да изключат отоплението през празниците — и някои сектори бяха охранявани с особено надеждни системи, включително собствения му офис. Той изключи алармата, мина през външната стая на отсъстващата госпожица Присила Бейтс и влезе в кабинета си.

Съблече си сакото, извади лаптопа от дипломатическото си куфарче и го включи в главната система. Имаше два и-мейла, но ги остави за по-късно. Преди това искаше да изпие чаша чай.

Обикновено му го правеше госпожица Бейтс, разбира се, ала тъй като нея я нямаше, трябваше да се обслужи сам. Той взе от шкафа й чайника, кутия „Ърл Грей“, чаша от костен порцелан и резенче лимон. И докато търсеше контакт за чайника, видя писмото на килима до вратата. Докато водата кипваше, господин Слейд хвърли плика на бюрото си.

После занесе чашата в кабинета си и прочете двата и-мейла. Не бяха толкова важни, че да не могат да почакат до Нова година. Той набра серия кодове за достъп и започна да тършува из файловете на шефовете на отдели и другите членове на директорския борд.

Когато свърши, мислите му се върнаха към личните му проблеми. Въпреки приличната си заплата Перигрин Слейд не беше богат. По-малък син на граф, той не бе наследил нищо.

Беше се оженил за дъщеря на херцог, която се бе оказала дребнаво и разглезено същество, убедено, че има право на голямо имение в Хемпшир, в което да се заобикаля с изключително скъпи коне. Лейди Елинор не му излизаше евтино. Затова пък му осигуряваше постоянен достъп до каймака на общество, което често беше много полезно за бизнеса.

Към това можеше да прибави прекрасен апартамент в Найтсбридж, но той твърдеше, че имал нужда от него за работата си в „Дарси“. Дължеше службата си на влиянието на своя тъст, както и израстването си до заместник-председател под председателството на киселия херцог Гейтсхед, който украсяваше директорския борд.

С помощта на далновидни капиталовложения можеше да забогатее, ала господин Слейд упорстваше сам да управлява инвестициите си и това фатално се отразяваше на финансовото му състояние. Тъй като нямаше представа, че е най-добре да остави чуждите пазари на хората, които ги познават, той бе вложил много пари в новата европейска валута и за по-малко от две години я беше видял да се обезценява с тридесет процента. Нещо повече, за тази цел бе взел големи заеми и неговите кредитори тактично бяха споменали за „просрочване на платежа“. С други думи, не можеше да изплати дълговете си.

Накрая идваше лондонската му любовница, неговият таен грях, маниакален навик, от който не можеше да се избави, при това ужасно скъп. Погледът му попадна върху писмото. То беше в плик на „Дарси“, следователно от вътрешен човек, и написано с почерк, който не познаваше. Този глупак не можеше ли да използва компютър или да намери някоя секретарка? Сигурно беше пъхнато днес, иначе госпожица Бейтс щеше да го види. Обзе го любопитство. Кой работеше през нощта? Кой бе идвал преди него? Той разкъса плика.

Авторът очевидно не беше на „ти“ с компютъра. Новите редове бяха без отстъп, обръщението „Уважаеми господин Слейд“ бе написано на ръка и подписът гласеше Бенджамин Евънс. Не го познаваше. Генералният директор погледна надписа в горната част на листа. Отдел „Стари майстори“.

Някакво глупаво служебно оплакване, несъмнено. Зачете се. Третият абзац най-после привлече вниманието му.

„Не вярвам да е част от много по-голям олтар заради формата и отсъствието на следи по ръбовете.

Но е възможно картината да е поръчана от богат търговец за частната му къща. Въпреки неколковековната мръсотия, ясно личат приликите с известните творби на…“

Когато прочете името, Перигрин Слейд се задави и разля чая по марковата си вратовръзка.

„Смятам, че въпреки разходите си струва картината да бъде почистена и реставрирана, и ако сходствата изпъкнат по-ясно, да се обърнем към професор Колензо, който да я проучи с оглед на евентуално доказване на автентичността.“

Слейд препрочете писмото три пъти. В сградата в Найтсбридж неговият прозорец продължи да свети в мрака, докато обмисляше какво да направи. Той влезе в компютърната система, за да провери кой е донесъл картината. Т. Гор. Човек без телефон, без факс, без и-мейл адрес. Бедняшки квартал с мизерни апартаменти. Следователно бедняк и най-вероятно невеж. Оставаше Бенджамин Евънс. Хмммм. Под подписа бяха прибавени думите: „Копие до Себастиан Мортлейк“. Перигрин Слейд се изправи.

След десет минути се върна от отдел „Стари майстори“ с увитата в зебло картина и второто писмо. Това определено беше проблем, който касаеше заместник-председателя. В този момент иззвъня мобилният му телефон.

— Пери?

Веднага позна гласа — превзет и гърлен — и устата му пресъхна.

— Да.

— Знаеш кой е, нали?

— Да, Марина.

— Какво каза?

— Извинявайте. Да, госпожице Марина.

— Така е по-добре, Пери. Не обичам да пропускат първата част. Ще трябва да си платиш за това.

— Наистина ужасно се извинявам, госпожице Марина.

— Повече от седмица не си идвал да ме видиш. Мммм?

— Около Коледа винаги е напрегнато.

— И през това време си бил много лошо момче, нали, Пери?

— Да, госпожице Марина.

Дланите му се потяха.

— Тогава трябва да направим нещо по въпроса, нали, Пери?

— Щом смятате, госпожице Марина.

— О, разбира се, че смятам, Пери, смятам. Точно в седем часа, малкия. И не закъснявай. Знаеш колко мразя да ме карат да чакам.

Телефонът замлъкна. Ръцете му трепереха. Тя винаги го плашеше до смърт, даже по телефона. Но тъкмо това беше важното. Както и онова, което ставаше по-късно.