Фредерик Форсайт
Как да поставиш проблема (6)

ЮНИ

Слейд не бе толкова смутен, на какъвто се преструваше. Някой беше нанесъл огромни щети на „Дарси“. Той потърси мотив. Печалба? Ала такава нямаше, освен че картината на Коорте сега щеше да отиде в друга аукционерска къща. Но нима конкуренцията щеше да им скрои този номер?

Щом не ставаше въпрос за печалба, значи бе отмъщение. Кой можеше толкова да го мрази и да знае достатъчно, че да се досети за присъствието на агент, действащ от името на Ван Ден Бош, с достатъчно дебела чекова книжка, за да наддава до такива невероятни суми?

Мислите му вече се бяха спрели на Бени Евънс, който отговаряше и на двете изисквания. Но онзи „Мартин Гети“, когото бе видял, не беше Бени Евънс. Значи… съучастник. Обикновен наемник или още един, който го мразеше?

На 2 юни той седеше в кабинета на един от най-прочутите английски адвокати. Сър Сидни Ейвъри остави листовете на масата и притисна показалец към мястото между веждите си.

— Въпросът ви е следният. Този човек извършил ли е престъпление?

— Точно така.

— Той е изиграл ролята на човек, който не съществува, нали?

— Да.

— Уви, това не е нарушение на закона, освен ако не е извършено с цел печалба.

— Дегизирането се придружаваше от очевидно фалшифицирано писмо.

— По-точно предупреждение, но фалшиво.

Вътрешно сър Сидни смяташе измамата за забавна. Такива истории винаги се разказваха с огромен успех на професионалните събирания. Но изражението му бе такова, все едно обсъждаше случай на масово убийство.

— Той някога твърдял ли е, че е представител на прочутото семейство Гети?

— Не точно.

— Но вие сте предположили така.

— Да.

— Опитал ли се е да вземе тази холандска картина или някоя друга?

— Не.

— Имате ли представа кой е?

— Не.

— Сещате ли се за някой изключително недоволен бивш служител, който може да е измислил всичко това?

— Само един, но той не беше в залата.

— Вие ли го уволнихте?

— Да.

— На какво основание?

Слейд нямаше никакво намерение да признава измамата с картината на Сасета.

— Некадърност.

— Той беше ли компютърен гений?

— Не. Почти не разбираше от компютри. Но беше жива енциклопедия по старите майстори.

Сър Сидни въздъхна.

— Съжалявам, че трябва да ви обезсърча, но мисля, че момчетата в синьо едва ли ще проявят интерес към този случай. Нито Кралската прокуратура. Въпрос на доказателства, нали разбирате. Вашият актьор може да е сивокос американец с брадичка, да има южняшки акцент и дрипаво палто, а в следващия момент да се превърне в бивш кралски гвардеец с раиран костюм. Когото и да смятате, че сте разкрили, ще можете ли да докажете, че е бил той? Оставил ли е отпечатъци? Ясен подпис?

— Неразбираема драскулка.

— Точно така. Той ще отрече всичко и полицията няма да ви обърне внимание. Вашата уволнена енциклопедия само трябва да заяви, че не знае за какво говорите, и… пак същото. Нямате абсолютно никакви доказателства. А някъде зад кулисите, изглежда, се крие компютърен гений. Съжалявам.

Той се изправи и протегна ръка.

— Ако бях на ваше място, щях да се откажа.

Но Перигрин Слейд нямаше намерение да се откаже. Докато излизаше в калдъръмения двор на една от четирите лондонски адвокатски колегии, в главата му изникна една дума, която беше използвал сър Сидни Ейвъри. Къде бе виждал или чувал думата „актьор“?

Когато се върна в кабинета си, той поиска информация за продавача на картината на Сасета. И там я видя: професия актьор. Обърна се към най-дискретната лондонска частна детективска агенция. Дадоха му двама души, и двамата бивши инспектори от столичната полиция, които взимаха двоен хонорар за експресни резултати. Докладваха му след седмица, но нямаше нищо съществено.

— В продължение на пет дни следихме заподозрения Евънс, но той, изглежда, води нормален живот. Търси си работа като помощен персонал. Един от нашите по-млади колеги го заговори в кварталната кръчма. Явно няма никаква информация за случая с холандската картина.

— Живее на предишния си адрес с приятелката си пънкарка. Момичето носи достатъчно метал по лицето си, за да потопи крайцер, изрусена е на кичури, едва ли е вашият компютърен гений.

— Що се отнася до актьора, той като че ли се е изпарил.

— Сега сме две хилядната година — възрази Слейд. — Хората вече не могат да се изпаряват.

— И ние така смятахме — отвърна детективът. — Можем да проследим всяка банкова сметка, всяка кредитна карта, талон на автомобил, шофьорска книжка, застрахователна полица, номер на социална осигуровка — само назовете документа и ние ще открием адреса на собственика. Но не и в този случай. Той е толкова беден, че няма такива неща.

— Абсолютно нищо ли?

— Е, получава помощи за безработен или поне е получавал, но вече не. И адресът, който имат хората от социалната служба, е същият, който ни дадохте вие. Той има членска карта в Съюза на актьорите — със същия адрес. Що се отнася до останалото, в наше време всичко е компютризирано, освен тоя господин Тръмпингтън Гор. Той се е измъкнал през някаква пролука в системата и е изчезнал.

— Ами адресът, който ви дадох? Ходихте ли на него?

— Разбира се, господине. Първо там отидохме. Представихме се като служители от данъчното. Напуснал. В апартамента се е нанесъл пакистанец, таксиметров шофьор.

И за Слейд това беше краят на една извънредно скъпа следа. Той предположи, че с пет хиляди лири в джоба си невидимият актьор е заминал в чужбина, което обясняваше липсата на каквато и да било информация за него.

Всъщност Тръмпингтън Гор се намираше на километър и половина оттам в едно кафене край Портобело Роуд заедно с Бени и Джули. Тримата не бяха съвсем спокойни. Започваха да разбират какъв натиск може да окаже една разгневена и богата компания.

— Слейд сигурно е по следите ни — каза Бени, докато пиеха евтиното си вино. — Преди няколко дни в кръчмата ме заговори един тип. На моя възраст, обаче направо смърдеше на частно ченге. Опита се да насочи разговора към случилото се с „Дарси“. Аз се направих на тъп като брус. Мисля, че успях.

— И мен ме следиха двама — потвърди Джули. — Редуваха се. Два дни трябваше да не пипам никаква работа. Мисля, че се разкараха.

— Откъде знаеш? — попита Тръмпи.

— Накрая хванах по-младия и му предложих да му духам за двайсетачка. Той запраши по улицата като пор на зимни кънки. Май успях да ги убедя, че не съм много гъста с компютрите. Малко компютърджийки са в занаята.

— Боя се, че и аз трябваше да направя същото — измърмори Тръмпингтън Гор. — Две частни ченгета (гласът му странно започна да звучи като на сър Джон Гилгуд^[1]) се появиха в моя скромен дом. Казаха, че били от данъчното. За щастие тъкмо упражнявах занаята си. Бях в ролята на пакистански таксиметров шофьор. Но ми се струва, че трябва да се преместя.

— Освен това ни свършват парите, Тръмпи. Моите спестявания са изчерпани, наближава денят за наема, а повече не можем да взимаме от теб.

— Скъпо момче, нали се позабавлявахме, вкусихме от сладкото си отмъщение, може би е време да свършим с това.

— Да — съгласи се Бени, — обаче онова лайно Слейд още си е там и е яхнал моята кариера и един милион лири твои пари. Виж, знам, че е прекалено, но имам една идея…