Фредерик Форсайт
Как да поставиш проблема (4)

АПРИЛ

В самото начало на месеца сензацията разтърси света на изкуството. Витрината на галерия „Феншоу“ бе изцяло покрита с черно кадифе. Зад стъклото върху малък статив, дискретно, но ярко осветена с два прожектора и денонощно охранявана от двама мускулести здравеняци, стоеше малка картина. Вече без олющената си позлатена рамка.

Картината, темпера върху тополово дърво, беше почти същата като при завършването си. Багрите сияеха като преди над петстотин години, когато бяха положени.

Дева Мария седеше и гледаше нагоре архангел Гавраил, който й носеше благата вест, че скоро ще носи в утробата си Сина Господен. Преди десет дни без колебание бе удостоверил автентичността й самият професор Гуидо Колензо, всепризнат авторитет по Сиенската школа. Никой никога не би оспорил заключение на Колензо.

Краткият надпис под картината просто гласеше: „Сасета, 1400–1450 г.“ Стефано ди Джовани ди Консоло, известен като Сасета, беше един от първите гиганти на ранния италиански Ренесанс. Той бе основал Сиенската школа и беше оказал влияние върху две поколения сиенски и флорентински майстори.

Въпреки че оцелелите му до наши дни творби са малко на брой и представляват главно части от много по-големи олтари, той е по-ценен от диаманти. Галерия „Феншоу“ с един замах ставаше световен играч, открил първата самостоятелна картина, нарисувана от майстора.

Преди десет дни Реджи Феншоу бе уредил продажбата за над два милиона лири. Тази сума тайно беше поделена в Цюрих и финансовото положение на двамата мъже рязко се промени.

Откритието порази света на изкуството. Както и Бени Евънс. Той прегледа каталога от 24 януари, но там нямаше и следа от картината. Попита какво се е случило и му обясниха за изнасянето й на търга в последния момент. В „Дарси“ цареше отровна атмосфера и той привличаше много обвинителни погледи. Започнаха да се носят слухове.

— Трябваше да я донесеш на мен — изсъска унизеният Себастиан Мортлейк. — Какво писмо? Нямаше никакво писмо. Не ми минавай с тоя номер. Видях доклада и оценката ти до заместник-председателя.

— Тогава трябва да си видял, че споменавам професор Колензо.

— Колензо ли? Не ми споменавай за Колензо. Виж, момко, просто не си я забелязал. За разлика от Феншоу.

 

 

На горния етаж се провеждаше извънредно заседание на директорския борд. Председателстваше киселият херцог Гейтсхед. Около масата седяха още осем директори и съсредоточено разглеждаха пръстите си. Никой не се съмняваше, че могъщата аукционерска къща „Дарси“ не само е изгубила около четвърт милион долара комисионна, но и че е имала в ръцете си истински Сасета и го е продала на по-остри очи за шест хиляди лири.

— Аз командвам този кораб и отговорността е моя — тихо каза Перигрин Слейд.

— Всички го знаем, Пери. Преди да стигнем до каквито и да било заключения, ще бъдеш ли така любезен да ни разкажеш точно какво се случи?

Слейд дълбоко си пое дъх. Разбираше, че защитава професионалния си живот. Трябваше да намерят изкупителна жертва. Нямаше намерение да е той. Но също така разбираше, че не бива да прекалява.

— Сигурен съм, на всички ви е известно, че предлагаме на публиката безплатно оценяване. Винаги сме предлагали тази услуга. Фирмена традиция. Някои са съгласни с нея, други не. Каквото и да смятате, истината е, че това поглъща извънредно много време. От време на време ни попада истинско съкровище, оценява се, удостоверява се автентичността му и се продава за голяма сума, разбира се, със значителна комисионна за нас. Но повечето от оценяваните вещи са боклук. Самата непосилност на работата особено в предколедния период налага най-големият боклук да се разглежда от младши оценители без опит в бранша. Тъкмо това се е случило и сега.

Той си пое дъх и продължи:

— Въпросната картина е донесена от абсолютно неизвестен човек. Той не е имал представа какво представлява, иначе никога нямаше да я донесе. Намирала се е в отвратително състояние. Била е толкова мръсна, че почти не се е виждала под мръсотията. И е попаднала при младши оценител. Ето доклада му.

Той раздаде копия на оценката между пет и седем хиляди лири, която собственоръчно бе написал на компютъра късно през нощта. Деветимата директори мрачно я прочетоха.

— Както виждате, господин Бени Евънс е смятал, че може би е флорентинска, от около хиляда петстотин и петдесета година, от неизвестен автор и със скромна стойност. Уви, той е сбъркал. Картината е била сиенска, от около хиляда четиристотин и петдесета година и от майстор. Под цялата мръсотия той просто не я е забелязал. Оценката му явно е била съвсем повърхностна, даже небрежна. Въпреки това аз предлагам оставката си на борда.

Двама от директорите съсредоточено зяпаха тавана, но шестима поклатиха глави.

— Не се приема, Пери. Що се отнася до небрежния младеж, може би трябва да го оставим на теб.

 

 

Същия следобед Перигрин Слейд повика Бени Евънс в кабинета си. Не предложи на младежа да седне. Тонът му беше презрителен.

— Не е нужно да ви обяснявам характера или мащабите на катастрофата, която сполетя „Дарси“ в резултат на тази история. Документите говорят достатъчно красноречиво.

— Не разбирам — възрази Бени Евънс. — Трябва да сте получили моя доклад. Пъхнах го под вратата ви. Всичко за подозрението ми, че наистина може да е Сасета. Че трябва да се почисти и реставрира. За консултацията с професор Колензо. Всичко.

Слейд студено му подаде служебна бланка. Евънс я прочете, без да я разбира.

— Но това не е мое. Не съм го писал аз.

Слейд пребледня от гняв.

— Евънс, стига ми вашето нехайство. Но няма да търпя лъжите ви. Те нямат място в тази компания. Отвън ще намерите госпожица Бейтс. Трудовата ви книжка и другите ви документи са при нея. Освободете бюрото си и до един час да ви няма. Това е всичко.

Бени се опита да поговори с шефа си. Любезният Себастиан Мортлейк го слуша няколко минути, после се запъти към бюрото на Дирдри.

— Моля те, отвори файла с докладите и оценките за двайсет и втори и двайсет и трети декември — каза той. Компютърът покорно блъвна серия от доклади, един от които за номер Д 1601. Беше същият, който Бени Евънс преди малко бе видял в кабинета на Слейд.

— Компютрите не лъжат — изсумтя Мортлейк. — Да те няма, момко.

 

 

Бени Евънс може да не беше много образован и да не разбираше от компютри, но не беше глупак. Когато излезе на улицата, знаеше точно какво и как се е случило. Също така знаеше, че всички са против него и че никога повече няма да работи в света на изкуството.

Но все още му оставаше един приятел. Джули Дей беше коренячка лондончанка, макар че не бе класическа хубавица и мнозина не биха оценили пънкарската й прическа и зелените й нокти. Ала Бени я обичаше, както и тя него. Момичето го слуша цял час — толкова му отне, за да й обясни какво се е случило.

Познанията й по изобразително изкуство можеха да се съберат на пощенска марка, но тя имаше друга дарба, тъкмо обратната на тази на Бени. Беше дете на компютърния век. Дори да хвърлите току-що излюпено патенце във водата, то ще заплува. Джули бе потопила първия си показалец в киберпространството с компютърните игри в училище и го намираше за естествената си среда. Тя беше двадесет и две годишна и можеше да върши с компютър онова, което Йехуди Менухин бе правил с цигулка на Страдивариус.

Джули работеше в малка фирма, ръководена от бивш компютърен хакер. Разработваха системи за сигурност, които предпазваха компютрите от незаконен достъп. Също както най-добрият начин да отключиш един катинар е да се обърнеш към ключар, най-добрият начин да проникнеш в компютър е да се обърнеш към някой, който разработва защитните системи. Джули Дей се занимаваше тъкмо с това.

— И какво искаш да направя, Бени? — попита момичето, когато той свърши.

Бени Евънс може и да идваше от задна уличка в Бутъл, но прадядо му бе бил един от бутълските младежи, които през 1914 година първи се бяха записали доброволци. Бяха ги пратили в Ланкширския мускетарски полк и те се бяха сражавали като тигри във Фландрия и бяха умрели като герои. От двеста души бяха оцелели само седем, един от които — прадядото на Бени. Старите гени умират трудно.

— Искам оня гадняр Слейд. Искам го мъртъв — отвърна той.

Когато вечерта си легнаха, на Джули й хрумна нещо.

— Трябва да има още някой, който е също толкова бесен, колкото теб.

— Кой?

— Първоначалният собственик.

Бени седна в леглото.

— Права си! Измамили са го с два милиона. А той дори може да не знае.

— Кой е той?

Бени се замисли.

— Съвсем бегло прегледах формуляра. Казваше се Т. Гор.

— Телефон?

— Не беше посочен.

— Адрес?

— Не го запомних.

— Къде трябва да е записан?

— В база данните. В списъка на продавачите или в складовата информация.

— Имаш ли достъп? Лична парола?

— Не.

— Кой има?

— Всеки висш служител.

— Мортлейк?

— Разбира се. Себ може да провери всичко, каквото поиска.

— Ставай, Бени, миличък. Чака ни работа.

Трябваха й десет минути, за да влезе в база данните на „Дарси“. Тя постави въпроса си. База данните поиска да се идентифицира.

Джули имаше списък. Как точно се бе идентифицирал Себастиан Мортлейк? Дали само със „С“ или „Себ“? А може би „Себастиан“? С малки букви, главни букви или комбинация от двете? Имаше ли точка или тире между малкото му име и фамилията, или нямаше нищо?

Джули опита всички възможности и база данните всеки път ги отхвърляше. Молеше се да няма ограничение на грешните опити, което да прекъсне връзката. За щастие компютърният специалист, който беше разработил системата, бе предположил, че изкуствоведите са пълни идиоти в областта на компютрите и че постоянно ще си забравят кодовете. Връзката остана отворена.

Успя едва на петнадесетия опит. Шефът на „Стари майстори“ се идентифицираше като „себ-морт“: малки букви, първото име съкратено, едно тире, фамилията съкратена. База данните на „Дарси“ прие, че „себ-морт“ е на линията и поиска паролата му.

— Повечето хора използват нещо познато или скъпо — бе казала тя на Бени. — Името на жена си, на кучето си, на квартала си, известна личност, на която се възхищават.

— Себ е ерген и няма домашни любимци. Живее единствено в света на картините.

Започнаха с италианския Ренесанс, преминаха към холандско-фламандската школа, после към испанските майстори. В десет часа и четири минути една слънчева пролетна сутрин Джули успя. Мортлейк бе „себ-морт“ и ГОЯ. База данните я попита какво я интересува. Тя попита за собственика на номер Д 1601. Компютърът в Найтсбридж порови в паметта си и й отговори. Господин Т. Гор. Честнът Гардънс 32, Уайт Сити, бл. 12. Тя изтри всички следи от проникването си и изключи системата. После поспаха три часа.

 

 

Намираше се само на километър и половина. На адреса откриха неподдържан блок. Господин Т. Гор живееше в мазето. Той отвори вратата, облечен в стария си испански халат.

— Господин Гор?

— Да.

— Казвам се Бени Евънс. Това е приятелката ми Джули Дей. Аз съм… работех в аукционерската къща „Дарси“. Вие ли сте господинът, който миналия ноември е предложил малка стара картина в очукана позлатена рамка за продажба?

Тръмпингтън Гор се притесни.

— Аз съм, да. Нищо лошо, надявам се? Тя се продаде на търг през януари. Надявам се, че не е фалшификат, нали?

— О, не, господин Гор, не е фалшификат. Тъкмо обратното. Тук е много студено. Може ли да влезем? Искам да ви покажа нещо.

Гостоприемният Тръмпи им предложи от сутрешния си чай. След неочаквания му късмет преди три месеца вече нямаше нужда да използва по два пъти торбичките с чай. Докато двамата младежи държаха чашите, той прочете дългия една страница материал в „Сънди Таймс“, който носеше Бени. Накрая зяпна.

— Това ли е? — посочи той реставрираната картина на Сасета.

— Да, господин Гор. Вашата стара картина в кафяво зебло. Почистена, реставрирана и с установена автентичност. Изключително рядка творба на Сасета. Сиена, около хиляда четиристотин двайсет и пета година.

— Два милиона лири! — ахна актьорът. — Каква беда! Ех, ако знаех. Ех, ако в „Дарси“ бяха знаели!

— Знаеха — отвърна Бени. — Поне подозираха. Аз бях оценителят. Предупредих ги. Вие сте измамен, а аз съм унищожен. От човек, който е сключил сделка с тази художествена галерия.

Той започна от началото, с последната група картини и нетърпението на шефа му да замине за коледната ваканция. Когато свърши, актьорът зяпна факсимилето на документа за удостоверяване на автентичността във вестника.

— Два милиона лири — промълви той. — С тях можех чудесно да си живея до края на живота си. Естествено законът…

— Е задник — довърши Джули. — Проверката ще покаже, че „Дарси“ са допуснали грешка и че Феншоу е действал по интуиция. Случва се. Законът не е нарушен.

— Кажете ми нещо — рече Бени. — На формуляра, който сте попълнили, пише, че сте актьор. Вярно ли е? Актьор ли сте?

— От трийсет и пет години съм в бранша, младежо. Имам участие в близо сто филма.

Той забрави да спомене, че повечето от тези участия са продължили само по няколко секунди.

— Искам да кажа, можете ли убедително да се представяте за друг човек?

Тръмпингтън Гор изправи гръб с цялото достойнство, което му позволяваше дрипавият стар халат.

— Аз, господине, мога да се представя за всичко. Такава ми е работата. Всъщност не умея нищо друго.

— Разбирате ли, имам една идея — каза Бени.

Той говори в продължение на двадесет минути. Когато свърши, бедният актьор дълго обмисля решението си.

— Отмъщението — измърмори Тръмпи. — Блюдо, което най-добре се яде студено. Да, следата вече е изстинала. Слейд не ни очаква. Струва ми се, Бени, че току-що си спечели партньор.

Той протегна ръка. Бени я стисна. Джули постави своята върху техните.

— Един за всички, всички за един.

— Да, това ми харесва — каза Бени.

— Мускетарите — отбеляза Тръмпи.

Бени поклати глава.

— Никога не съм бил добър във френските импресионисти.

Остатъкът от април бе натоварен. Събраха средствата си и довършиха проверките. Бени трябваше да проникне във файла с личната кореспонденция на Перигрин Слейд. Джули избра да влезе в системата на „Дарси“ чрез секретарката на Слейд госпожица Присила Бейтс. Нейната електронна самоличност беше установена лесно. Що се отнасяше до база данните, тя се казваше П-Бейтс. Проблемът бе паролата й.