Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Art of the Matter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2001

ISBN 954–585–275–5

История

  1. — Добавяне

МАЙ

Тръмпингтън Гор следваше госпожица Бейтс като сянка в такова разнообразие от дегизировки, че тя не заподозря нищо. След като откриха адреса й в Чийм, Бени нощем нападаше кофата й за боклук и се връщаше с чувал, пълен с отпадъци. Не откриха нищо.

Госпожица Бейтс водеше безукорно праведен живот. Беше стара мома и живееше сама. В малкия й апартамент цареше идеален ред. Ходеше на работа с метрото до Найтсбридж и изминаваше последните петстотин метра пеш. Купуваше си „Гардиан“ — опитаха тази дума за парола, но не познаха — и ходеше на почивка със сестра си и зет си във Фринтън.

Откриха тази информация в едно старо писмо в боклука, но паролата не бе и „Фринтън“. Намериха и шест празни кутии „Уискас“.

— Тя има котка — каза Джули. — Трябва да научим името й.

Тръмпи въздъхна. Това означаваше още едно пътуване до Чийм. Той се появи в събота, тъй като знаеше, че госпожица Бейтс ще си е вкъщи, и се дегизира като продавач на стоки за домашни любимци. За негова радост секретарката прояви интерес към колчето за острене на нокти, тъй като отегчената котка иначе разкъсваше завивките на леглото.

Докато стоеше на прага с фалшиви зъби и дебели очила, от дневната зад нея се появи един пъстър котарак и презрително го погледна. Актьорът ентусиазирано започна да хвали красотата на животното, като го наричаше „маца“.

— Ела тук, Аламейн, ела при мама — повика го тя.

Ел Аламейн: битка в Северна Африка през 1942 година, където беше загинал баща й. В Ладброук Гроув Джули отново влезе в системата и набра името. За база данните на „Дарси“ госпожица Присила Бейтс, доверена секретарка на Перигрин Слейд, бе П-Бейтс АЛАМЕЙН. И имаше достъп до всички и-мейли на шефа си. Под нейно име Джули качи стотици лични писма.

Това се случи една седмица преди Бени да направи избор.

— Той има приятел в отдела за изобразително изкуство в „Обзървър“. Получил е три писма от него. Чарли Доусън. Сегиз-тогиз Доусън чува какво става в „Кристи“ или „Сотби“ и съобщава на Слейд. Той ще го направи.

Като използва киберспособностите си, Джули написа писмо от Чарли Доусън до Перигрин Слейд и го запази за по-късно използване. През това време Бени проучваше каталога на следващия голям търг в „Дарси“. Холандски и фламандски стари майстори, насрочен за 20 май. След известно време той посочи илюстрацията на едно малко маслено платно.

— Тази — каза той. Джули и Тръмпи го погледнаха. Натюрморт, представляващ синьо-бяла делфтска купа с малини, до която имаше няколко мидени черупки. Странна композиция. Купата стоеше на ръба на стара очукана маса.

— Кой е тоя Коорте, по дяволите? — попита Тръмпингтън Гор. — Никога не съм чувал за него.

— Малцина са чували, Тръмпи. Доста неизвестен художник. От Мидълбургската школа, Холандия, средата на седемнайсети век. Но от него не са запазени много картини, не повече от шейсет по целия свят. Затова е… рядък. Винаги е рисувал едни и същи неща. Ягоди, малини, аспержи и понякога мидени черупки. Адски досаден, но си има почитатели. Погледнете оценката.

В каталога се посочваше от сто и двадесет до сто и петдесет хиляди лири.

— Тогава защо Коорте? — попита Джули.

— Защото има един холандски бирен милиардер, който е маниак на тема Коорте. Няма да присъства, но ще има негов представител. С непопълнен чек.

 

 

На сутринта на 20 май в аукционерската къща „Дарси“ кипеше оживление. Перигрин Слейд отново лично щеше да води търга и вече беше влязъл в залата, когато госпожица Бейтс забеляза, че има поща. Беше девет часът. Търгът започваше в десет. Тя прочете писмото и като прецени по съдържанието, че може да е важно, разпечата копие на лазерния принтер. С него в ръка заключи кабинета и побърза след шефа си.

Завари шефа си да проверява микрофона си на подиума. Слейд и благодари и прегледа писмото. Пращаше го Чарли Доусън и можеше да е извънредно полезно.

„Скъпи Пери, снощи на вечеря чух, че пристигнал някой си Мартин Гети. Настанил се при приятели и се надявал да остане инкогнито.

Сигурно знаеш, че той е един от водещите производители на говеждо в Кентъки. Освен това има частна колекция от произведения на изкуството, която никой не е виждал. Хрумна ми, че може да е в Лондон поради тази причина. Поздрави, Чарли.“

Слейд прибра листа в джоба си и отиде при масата за регистрация във фоайето. Ако не бяха отлично познати на аукционера, участниците в търга обикновено попълваха формуляри и получаваха пластмасова карта с номер, с която се обозначаваше победителят. Участникът само я вдигаше и служителят записваше номера му. Оттам се взимаше името, адресът и банковата му сметка.

Още бе рано, девет и петнадесет. До този момент имаше попълнени само десет формуляра и нито един от тях не беше на Мартин Гети. Но дори само името бе достатъчно, та на Слейд да му потекат слюнките. Той размени няколко реплики с трите красавици зад масата и се върна в залата.

В десет без петнадесет към тях се приближи нисък, не особено добре облечен мъж.

— Ще участвате ли в търга, господине? — попита едно от момичетата и взе един формуляр.

— Определено, млада госпожице.

Южняшкият говор се провлачваше като гъст сироп.

— Името ви, господине?

— Мартин Гети.

— Адрес?

— Тук или вкъщи?

— Постоянният ви адрес, ако обичате.

— Бийчъм Стъд, Луизвил, Кентъки.

Когато свършиха с подробностите, американецът си взе номера и влезе в залата. Перигрин Слейд тъкмо се канеше да се качи на подиума. Когато стигна до най-долното стъпало, някой почтително го дръпна за лакътя. Той погледна надолу. Светлите й очи блестяха.

— Мартин Гети. Нисък, със сива коса, брада катинарче, оръфано палто, зле облечен. — Тя се огледа. — Третият ред отзад напред, до централната пътека, господине.

Слейд се усмихна доволно и продължи да се качва на своя Олимп. Търгът започна. Клаас Моленер се продаде за прилична сума и служителят отбеляза всички данни. Носачите поставяха шедьоврите, малки и големи, на статива под подиума. Американецът не наддаваше.

Две картини на Томас Хеереманс отидоха при новите си собственици и един яростно оспорван Корнелис де Хеем донесе два пъти повече от оценката, но американецът все още не се включваше. Слейд знаеше, че поне две трети от присъстващите са забелязали младия амстердамски агент Ян де Хоофт. Но за какво бе дошъл свръхбогатият американец? Наистина беше облечен доста скромно. Да не си мислеше, че може да заблуди големия ас, върховния Перигрин Слейд? Коорте беше номер сто и втори. Стигнаха до него малко след единадесет и петнадесет.

Отначало имаше седем наддаващи. Петима отпаднаха при цена сто хиляди лири. Тогава вдигна ръка холандецът. Слейд грейна. Знаеше точно кого представлява де Хоофт. Онези стотици милиони, направени от пенлива светла бира. При цена сто и двадесет хиляди лири отпадна още един от наддаващите. Останалият сам лондонски агент продължи да се съревновава с безизразния холандец. Но де Хоофт имаше по-дебела чекова книжка и го знаеше.

— Сто и петдесет хиляди лири. Някой предлага ли повече?

Американецът вдигна главата и номера си. Слейд го зяпна. Гети искаше Коорте за своята колекция. О, радост! О, безмерно щастие! Гети срещу Ван Ден Бош. Той се обърна към холандеца.

— Срещу вас, господине. Сто и шейсет хиляди на пътеката.

Де Хофт не мигна. Жестовете му бяха почти презрителни. Той погледна към фигурата на пътеката и кимна. Слейд ликуваше.

„Мой млади холандецо — помисли си той, — ти изобщо нямаш представа срещу кого се изправяш.“

— Сто и седемдесет хиляди, господине. Има ли…

Американецът вдигна номера си и кимна. Наддаването продължаваше ли продължаваше. Де Хоофт изгуби спокойната си надменност, намръщи се и се напрегна. Шефът му бе казал „купи я“, но всичко си имаше граници. Когато стигна до половин милион, агентът извади малък мобилен телефон, набра дванадесет цифри и тихо и сериозно заговори. Слейд търпеливо изчака. Нямаше нужда да се натрапва в човешката мъка. Де Хоофт кимна.

При осемстотин хиляди в залата стана тихо като в черква. Слейд качваше с по двадесет хиляди лири. И без това светлият де Хоофт вече беше бял като хартия. От време на време казваше нещо в мобифона и продължаваше да наддава. При един милион лири разумът в Амстердам най-после надделя. Американецът вдигна поглед и бавно кимна. Холандецът поклати глава.

— Продадено за един милион лири, номер двайсет и осем — обяви Слейд. Залата въздъхна. Де Хоофт изключи мобилния си телефон, гневно погледна мъжа от Кентъки и излезе.

— Номер сто и трети — с невъзмутимост, каквато не изпитваше, продължи директорът. — Пейзаж от Антони Паламедес.

Под погледите на всички присъстващи американецът се изправи и напусна залата. Придружаваше го една млада красавица.

— Браво, господине, успяхте — изчурулика тя.

— Напрегната сутрин — провлачено отвърна милиардерът. — Бихте ли ми казали къде е мъжката тоалетна?

— О, да, направо и втората врата отдясно.

Тя го видя да влиза, все още стиснал в ръка ръчната си чанта, която мъкнеше през цялата сутрин, и остана да го чака. Когато излезеше, момичето щеше да го заведе в счетоводството за досадните подробности.

В тоалетната Тръмпингтън Гор извади от сака си дипломатическо куфарче от телешка кожа и черни обувки с високи токове. След пет минути брадичката и сивата перука бяха изчезнали. Както и тъмнокафявите панталони и оръфаното палто. Всичко това отиде в сака, който изхвърча през прозореца. Бени го хвана и изчезна.

След две минути от тоалетната излезе елегантен лондонски бизнесмен с пригладена назад рядка черна коса и очила със златни рамки. Той бе с пет сантиметра по-висок и носеше прекрасно ушит, но взет под наем раиран костюм, маркова риза и скъпа вратовръзка. Мъжът мина покрай чакащото момиче.

— Страхотен търг, а? — Актьорът просто не успя да устои. — Погрижете се онова американско приятелче да си получи картината.

Той кимна към вратата зад себе си и се отдалечи. Момичето не откъсваше поглед от тоалетната.

 

 

Мина една седмица докато се разхвърчат лайната, но наистина затрупаха всичко.

Нееднократните запитвания показаха, че макар династията Гети да има много представители, нито един от тях не се казва Мартин и не живее в Канзас. Когато това се разчу, „Дарси“ и в частност Перигрин Слейд станаха за посмешище.

Нещастният заместник-председател се опита да убеди втория наддаващ, Ян де Хоофт, който представляваше стария Ван Ден Бош, да се съгласи на един милион. Де такъв късмет.

— Ако не беше вашият самозванец, щях да взема картината за сто и петдесет хиляди — отговори му по телефона холандският агент. — Готов съм да я купя на тази цена.

— Ще попитам продавача — каза Слейд.

Картината се продаваше заедно с цялото имущество на покоен немски аристократ, офицер от СС в Холандия по време на войната. Това злощастно съвпадение винаги беше хвърляло сянка върху въпроса как е придобил своята холандска колекция, но старият граф бе възразявал, че има своите холандски майстори отпреди войната, и разполагаше с идеално фалшифицирани документи, които го доказваха. Светът на изкуството е нищо, ако не е гъвкав.

Ала продавачът се представляваше от една щутгартска адвокатска кантора и Перигрин Слейд трябваше да се свърже с нея. Германски адвокат в отвратително настроение рядко е приятна гледка, а с почти двуметровия си ръст старши партньорът Бернд Шлайман бе доста страшничък дори когато беше спокоен. Сутринта, когато научи всички подробности за случилото се със собствеността на неговия клиент и предложената цена сто и петдесет хиляди лири, той изпадна в дива ярост.

— Nein — изрева по телефона той на своя колега, който бе отишъл да преговаря. — Nein. Volig ausgeschlossen. Изтегли я.

Перигрин Слейд далеч не бе пълен глупак. Подозренията бяха започнали от празната тоалетна, в която след половин час беше влязъл един от служителите на компанията. Момичето бе дало подробно описание на единствения мъж, който беше излязъл. Но така имаха две описания, напълно различни.

Чарли Доусън се смая, когато го попита за ролята му в тази история. Не бил пращал писмо, не бил чувал за никакъв Мартин Гети. Слейд му показа и-мейла. Всичко показваше, че е дошло от неговия компютър, но специалистът, инсталирал системата на „Дарси“, призна, че един истински кибермайстор може да фалшифицира нужните идентификации. Именно тогава Слейд със сигурност разбра, че са го изиграли. Но кой и защо?

Тъкмо бе издал заповед цялата компютърна система на фирмата да бъде превърната в непристъпна крепост, когато го повикаха в кабинета на херцог Гейтсхед.

Негова светлост може да не беше свиреп като хер Шлайман, но гневът му бе също толкова силен. Той стоеше с гръб към вратата и гледаше към покривите на Хародс.

— Не съм доволен, скъпи ми Пери — каза той. — Изобщо не съм доволен. В живота има някои неща, които не обичам, и едно от тях е да ми се присмиват.

Херцогът се обърна; приближи се до бюрото си, постави разперените си пръсти върху джорджийския махагон и леко се наведе, за да впери обвинителните си сини очи в своя заместник.

— Влизам в клуба си и ми се смеят. Открито, не разбираш ли, скъпи ми стари приятелю.

Любезното обръщение бе като кинжал в сърцето.

— И вие ме обвинявате в некадърност — каза Слейд.

— А не трябва ли?

— Това беше саботаж — отвърна директорът и му подаде пет листа хартия. Херцогът малко се изненада, но извади очилата от горния си джоб и бързо ги прочете.

Единият бе фалшивото писмо от Чарли Доусън. Вторият беше неговата клетвена декларация, че не го е пратил, а третият бе заявление от най-добрия наличен компютърен специалист, че компютърен гений може да напише писмото и да го вкара в системата на Слейд.

Четвъртият и петият лист бяха от две момичета в залата на търга. На единия се описваше как се е представил господинът от Кентъки, а на другия — как е изчезнал.

— Имаш ли някаква представа кой е този измамник? — попита херцогът.

— Още не, но възнамерявам да открия.

— О, непременно го направи, Пери. Без никакво отлагане. И когато го откриеш, погрижи се да прекара дълго време зад решетките. Ако не успееш, погрижи се да му бъдат казани някои неща и той никога да не се приближи на повече от километър от нас. В това време аз ще се опитам да успокоя борда — за пореден път.

Слейд тъкмо се канеше да си тръгне, когато негова светлост прибави:

— След историята със Сасета, а сега и това, имаме нужда от нещо много голямо, за да възстановим репутацията си. Дръж си очите и ушите отворени за такава възможност. Иначе бордът може да се замисли за известно… преструктуриране. Това е всичко, скъпи ми Пери.

Когато Слейд напусна стаята, левият му клепач неудържимо трепереше, нервен тик, който винаги се проявяваше при краен стрес или силни емоции.