Арнет Лем
Продадена принцеса (6)

ГЛАВА ПЕТА

След вечерята, която бе преминала в пълно мълчание, като се изключат комплиментите й към готвача, Меридийн се извини и потърси усамотение в стаите си. Сирина бе казала истината за познанията си за становете, защото рамката беше сглобена правилно и поставена под сега вече тъмните прозорци.

Меридийн се сгуши върху табуретката и се загледа в полуготовия гоблен. От Завета бе научила, че съименничките й също бяха показвали завидно умение в тъкаческото изкуство и всяка първа дреха на жената от клана Чаплинг бе подарявана на нейния съпруг. Съпруг!

Думата, както и човекът, ужасяваха Меридийн. За разлика от първата Меридийн тя нямаше желание да управлява. От нея се очакваше твърде много. В сърцето й нямаше любов към Шотландия. Жестокостта на баща й и безразличието на майка й бяха унищожили още преди години любовта към родината. Чувстваше се изхабена, сама, плуваща свободно сред морето от непознати хора, само с една мастилница и един стан, които можеше да нарече свои.

Тя развърза гранчето скъпоценна светлолилава коприна. Не можеше да престане да мисли за думите на другата Меридийн — онази смела жена, която бе променила хода на шотландската история.

„За да отучиш един мъж от войнствените му навици, трябва да ходиш при него гола в банята. Но не често, освен ако не искаш да бъдеш възнаградена със син за усилията си. Ако някога се роди момче със зелени очи и черна коса, то трябва да бъде наречено принц на Инвърнес.“

Меридийн си помисли за майка си и за здравите синове, които тя бе родила. И Уилям, и Робърт бяха руси и напомняха баща им. Със скромния си опит не можеше да си представи как родителите й влизат голи в топлата, ароматизирана вода. Един поглед към ваната в съседната стая я накара да се чуди дали Ривъс не очакваше от нея да влезе заедно с него в банята. Спомни си как се бяха целунали. Преди и сега, както и тогава, в гърдите й се разляла нежелана топлина.

Той бе поискал целувката като благодарност за луксозното жилище, което й бе приготвил. И понеже си беше наивна, тя му бе отстъпила. Той бе уловил искрата на благодарността й и я бе раздухал в огън на желанието.

Та той имаше двайсет държанки.

Не се учудваше. Трябваха му за удоволствия и компания. А тя му беше нужна за церемонията.

Настроението й спадна, защото срещу чувствения му опит нямаше друго оръжие, освен гнева си.

— Меридийн?

Гласът му я накара да подскочи. Сякаш го бе призовала с мислите си. Погледна бързо към вратата, за да се увери, че е заключена.

Като че прочел мислите й, той подвикна:

— Меридийн, отвори, иначе ще използвам ключа си.

Тя отстъпи, отиде до вратата и му отвори.

Ривъс все още в тъмно виолетовата дреха, с която бе облечен на вечерята, застана усмихнат пред нея. На рамото му беше забодена гравирана сребърна брошка, носеща лъва — символ на Макдъф. Нито един кичур от косата му не изглеждаше не на мястото си. Изглеждаше напълно спокоен.

Погледът й се насочи към ръцете му. Празни. Не беше донесъл Завета. Мразеше се загдето още искаше да чете от книгата.

— Мога ли да вляза?

Може и да имаше ключ за тази врата, но тя пък имаше способи да го откаже от намеренията му.

— Слугините си тръгнаха. Би било неприлично.

— Може би не, според английското приличие. — Той влезе вътре, сякаш владееше всичките британски острови. — В Шотландия почитаме жените си с присъствието си още преди брака.

Звучеше така уверен, че тя не се сдържа и бодна гордостта му.

— Нима някои от вас вече се женят? — изчурулика тя. — Колко модерни сте станали!

Негодникът само се разсмя.

— О, Меридийн, ти си възхитителна! Толкова си кисела след тази чудесна вечеря. Страх ме е да си помисля какво ли щеше да е настроението ти, ако храната не беше по вкуса ти.

Не би трябвало Ривъс да се държи толкова приятелски, особено след като я бе отвлякъл и я бе заплашил с бой.

— Бих могла да напълня стомаха си само с нарове и пак да те мразя единствено заради самия ти вид.

— Тогава вероятно живота ти щеше да протече като на Айсъбел.

— Айсъбел ли?

— Да. Внучката на Меридийн и трета по ред принцеса. Бедното момиче само предизвикало нещастията си.

Меридийн бе прочела само няколко страници от книгата. Вещите й бяха пристигнали малко след като Ривъс бе излязъл от стаята. Не знаеше нищо за тази Айсъбел. Дали записките на тази жена щяха да се окажат така смущаващи, както тези на баба й?

Да вървят по дяволите книгата и древните истории. Ривъс можеше да ги отнесе със себе си в гроба. В петък Меридийн щеше да се срещне със свещеника. Гневните им спорове я изтощаваха. Трябваше да пази силите си.

— Какво искаш? — попита го тя. Той се разходи из стаята, докосна сандъка с дрехите, след това перата и мастилницата, поставени върху масата. Спря до стана, който беше голям, дори от гледна точка на тъкач, но пред него дървената рама изглеждаше малка.

Небрежната му поза не отговаряше на решителността в очите му.

— Какво искам ли? Желанията ми са прости. Искам принцесата до себе си, зад гърба си верни съюзници и дълбока кесия.

— Откажи се, тогава — рече тя. — Защото вече имаш две от трите — приятели и пари. Достатъчни са дори за добри времена.

— Ще ги имам всичките. — Той прекара пръсти по все още незапълнените нишки на гоблена, сякаш свиреше на арфа. — Картината е хубава.

Беше свалил бойните гривни от китките си и ръцете му се движеха с неочаквана грация. Наблюдението я изненада и сепна. Фактът, че харесваше макар и само една черта на похитителя си бе повод за тревога.

— Особено добре си показала изтравничето — добави той.

— За Джоана е… — неволната грешка на езика я сепна и Меридийн побърза да се поправи. — Искам да кажа, че гобленът е за Клеър Маккуин.

— Жената на Дръмънд… — като се наведе по-близо, Ривъс се взря в подробностите на гоблена, който изобразяваше открито поле през лятото. Из полето лудуваха зайци и катерици. А небето бе увенчано с пеперуди и ослепително слънце. — Не трябва да виниш нито нея, нито съпруга й.

Меридийн бе израсла в манастира заедно с близначките Клеър и Джоана. С абсолютна сигурност тя отвърна:

— За това наистина не мога да виня Клеър Маккуин.

Клеър беше мъртва. Джоана бе заела мястото й.

— Добре. Очаквам ги да ни посетят, след като се роди бебето.

Сестра Маргарет бе отишла да помогне на Джоана за раждането, като бе оставила манастира беззащитен.

— Ана ти е казала, че сестра Маргарет ще вземе стражите със себе си.

Той седна на тапицираната табуретка, като протегна крака и ги кръстоса при глезените.

— Възглавничката още пази топлината ти.

Интимните му думи я смутиха, но удобното място за почивка беше всичката топлина, която той щеше да получи от нея.

— Успя да ме отвлечеш, само защото стражите ги нямаше.

— Стражи ли?

— Да, войниците на херцога на Къмбърленд. Не че имахме нужда от защита, преди да почерниш Скарбъроу със злото си присъствие. Ако бе дошъл, когато рицарите бяха там, щеше да ти се наложи да отстъпиш.

Той й хвърли ироничен поглед.

— Присъствието или отсъствието на няколко въоръжени англичани малко можеше да промени плановете ми. Макар че сблъсъкът можеше да се окаже забавен.

Беше сигурна в едно нещо. На Ривъс Макдъф не му липсваше увереност.

— Кога Дръмънд ти каза къде съм?

— Преди да те взема бях на събранието на първия ни парламент. Това беше в Сейнт Ендрюс.

Тя прочете мисълта му между неясните думи. Той не бе пътувал специално заради нея. Това обезпокои Меридийн също толкова, колкото и приветливото му настроение.

— Така че просто продължи пътуването си, до Англия, за да ме вземеш?

Ривъс сви рамене.

— Ходя там от време на време. Винаги се намират испански портокали. Обичам пресните плодове.

Портокали. Отбягваше въпросите й така, както воина избягва противниковите удари. След всеки разменен удар тя се разочароваше все повече.

— Защо дойде в стаята ми през нощта?

Той измъкна от кесията си броеница.

— За да те отведа до параклиса.

Облекчението приповдигна настроението й.

— Църква!

Победният блясък в очите му предвещаваше неприятности. Преди да е успял да стори още някоя злина в живота й, тя грабна кесията и наметката си и тръгна към вратата.

Двора на замъка беше осветен от пламтящи борови факли. Лютивата миризма събуди стари спомени у Меридийн, но в момента осъзнаваше прекалено силно присъствието на мъжа до себе си, за да се рови в миналото.

Той взе ръката й и я поведе надолу по стълбите. Като пое дълбоко въздух, Ривъс възкликна:

— Мирише на новогодишен огън.

Не искаше да разговаря с него, особено когато той така бързо схващаше мислите й. Не желаеше обща баня, нито синове. Не искаше великолепна сватбена церемония, на каквато се бяха наслаждавали нейните предшественички. Спокойствието й се криеше сред стените на манастира Скарбъроу.

— Сигурно си прекарвала празника по по-специален начин — сърдечно додаде той, — тъй като си родена по Нова година.

Вероятно бе взел информация от книгата и после я бе разпространил като евтина клюка. Меридийн не му бе казвала кога е родена. Не й дойде на ум нито един хаплив отговор, така че замълча. Надяваше се, мълчанието й да го влуди.

Ривъс махна на Съмърлед Маккуин, който стоеше заедно със Сирина извън осветения кръг, образуван от поставената на стената факла.

— Ще дойдете ли с нас в параклиса? — подвикна им Ривъс.

— Вече се помолихме.

— После ще се молим.

Изказани заедно, противоречивите им отговори накараха Сирина да ахне, а Съмърлед да изпъшка.

— Вярно бе — побърза да добави Съмърлед. — Аз вече бях в параклиса. Сирина дойде само да ми разкаже за красивата стая на лейди Меридийн.

Ривъс стана строг.

— Разбирам.

Смутеното момиче се сви под наметалото си, но Съмърлед пристъпи напред в светлината. Беше облечен в карето на клана Маккуин — пастелночервено и черно Като прехвърли през рамо края на карираната си дреха, той се поклони на Меридийн.

— Милейди.

Меридийн отново погледна към Ривъс, чието сериозно изражение бе помрачняло. В съответствие с обичая, отговорността му за Съмърлед се простираше отвъд войнската доблест и добрата езда. Честта и лоялността стояха на първо място сред задълженията на настойника.

— Пожелай лека нощ на Сирина — рече той. — След това смени Форбс на стената.

Младежът явно искаше да възрази, тъй като очите му нерешително се стрелнаха насам-натам.

— Освен ако не искаш да дойдеш с нас — добави Ривъс.

— Не, сър.

— Тогава милейди и аз ще те оставим заедно с почтените ти намерения.

Със съвсем лек натиск върху ръката й Ривъс насочи Меридийн към страничния двор.

— Обожавам сладките кейкове, които се правят преди Нова година — заговори той приятелски, сякаш бяха добри другари.

Новогодишните празненства бяха шотландски обичай. Меридийн се зачуди дали наистина бе оставил настрана разговора със Съмърлед или просто не искаше да го дискутира. Тъй като имаше избор от предмети за разговор, Меридийн предпочете празниците.

— Не си спомням сладките кейкове — отговори тя.

— Сайбил Монфише пече хубави кейкове. Виж там! — той посочи над главите им. Една звезда падна от небето, като остави след себе си следа от трепкаща светлина.

— „Видиш ли падаща звезда, желание си намисли…“

Без да мисли Меридийн довърши стихчето:

— „Благословен от ангелите ще си ти.“

След миг размисъл той добави:

— Пожелах си баща ти да ни подаде ръка за мир.

Говореше така нехайно за мъжа, когото Меридийн мразеше.

— Не трябва да казваш желанието си на глас, иначе няма да се сбъдне.

— Значи желанията ни са сходни. — Той я погледна право в очите. — Защото подозирам, че си си пожелала начин да се освободиш от брачната си клетва.

Беше прекалено близо до истината, за да може Меридийн да се чувства спокойна.

За разлика от двора на манастира Скарбъроу двора на замъка беше изпълнен със звуци. Някъде мяукаше котка, куче лаеше срещу месечината. От външния двор на замъка долиташе мучене на говеда. Някъде наблизо плачеше бебе.

Без да обръща внимание на липсата на отговор, Ривъс продължи:

— Мразех точно на Нова година да мета пред прага.

Той говореше за едно поверие, древен шотландски обичай да се помита къщния праг при настъпването на Новата година. Така неудачите и лошото настроение се измитаха от къщата. Но обикновено с метлата си служеха жените.

— Къде беше майка ти?

— Тя ни изостави заради един рибар от Тейн.

Беше й го казал преди години, но, подобно на много други неща от техния единствен съвместен ден, тя бе забравила. Почувства се задължена да каже:

— На колко години беше тогава?

— Две или три. Не го помня, но си спомням ясно как другите момчета ме дразнеха, че мета на Нова година.

Като млад Ривъс е бил по-различен и, макар да й бе неприятно да го признае, тя бе харесвала босоногия син на месаря. Но той се бе променил. Сега беше воин, решен да я използва, за да обедини братята си.

— Сега можеш да потърсиш разплата. Вече си старейшина на клана Макдъф — тя нарочно пропусна титлата, която той силно желаеше. Крал на Хайлендс. Без нейна помощ той никога нямаше да седне на трона.

— Да търся отмъщение заради момчешки лудории? Не. Имам по-важни неща да правя.

— Като отвличания, например.

— Думите ти ме нараняват, Меридийн.

Звучеше толкова искрено. Тя вдигна глава и се вгледа в лицето му. Окъпани в лунната светлина мъжествените му черти изглеждаха неописуемо хубави. Двайсет жени го желаеха. Дали и тях водеше на църква? Дали сега някоя стоеше край мрачния си прозорец, за да го наблюдава как води жена си на молитва? Чезнеха ли те по него?

— Никога не съм желал да те взема насила, Меридийн. Но Ана ми каза, че си настроена срещу мен.

Всъщност тя не бе изоставила истински момчето, което Ривъс беше някога. Напротив, милото му състрадание й беше помогнало в най-тежкия ден от живота й Но това беше тогава.

За да промени темата, тя попита:

— Какво правиш, когато не си зает с някое отвличане?

Въпросът й накара очите му да просветнат весело, но Меридийн побърза да го сложи на мястото му.

— Не търси сантиментални причини, Ривъс. Просто исках да завържа разговор.

— Нищо не съм търсил, Меридийн — той наподоби сериозния й тон. — Търгувам с вълна, дървен материал и кожи във Фландрия в замяна на храни, желязо и сол.

Тя посочи към шумните казарми.

— Освен това командваш армия.

— Когато се налага. В момента възпитавам неколцина синове на хайлендски старейшини. Като ги подпомагам, аз сключвам съюз с тях и избягвам войните — кротко отговори той, без да обръща внимание на подигравката й.

Трябваше да признае, че с умение на дипломат бе се справил с момчето на Маккуин.

— Баща ми умря, преди да успея да обединя клановете.

Преди тринайсет години, през кратките часове, които бяха прекарали заедно, той бе споменавал често и с любов за баща си. Не трябваше да чувства съжаление към него. Донякъде можеше да се каже, че тя бе изгубила родителите си, цялото си семейство и приятели, но все пак бе оцеляла.

— Какво ще кажеш за клана Макгиливри? Не си успял да ги вкараш в кошарата си.

Той размаха пръст към нея и се засмя.

— Внимавай, Меридийн. Човек може да си помисли, че таиш някакви интереси към шотландската политика.

Тя настръхна и се зави но плътно с наметката си.

— Ненавиждам шотландската политика.

— Както и аз — многозначително рече той.

— Ха!

— Наистина. Бих предпочел да видя оръжията покрити с ръжда.

— Значи ти си един мирен шотландец? Противно на цялата нация?

Той сложи ръката си върху раменете й. Меридийн се опита да се отскубне, но той я притегли до себе си и прошепна:

— Казва го някой, който е добре запознат с противопоставянето.

— Ти си виновен, Ривъс.

Той я притисна леко и я пусна.

— Знам. Само не учи Сирина на лошия си нрав. Съмърлед я харесва такава, каквато е.

Това извика в ума й един въпрос и за първи път Меридийн можа да цитира Завета.

— Според книгата, Сирина е прекалено стара, за да ми бъде прислужница.

— Така е — рече той. — Но не мога да следвам всяка догма. Иначе щях да съм дошъл за теб още преди години.

— Как? — предизвика го тя. — Ако не беше дългият език на Дръмънд Маккуин ти никога нямаше да ме откриеш.

— Платих на хора да те търсят, но старият крал те бе скрил прекалено добре. Все пак, все някога щях да те намеря.

За нейна голяма изненада признанието, че той я бе търсил някак си стопли Меридийн. Изплашена от собственото си чувство тя побърза да заговори:

— Значи Ана не е била единствения ти шпионин, тя само е била най-вероломния.

— Знаеш ли, че много момичета дойдоха в Елджиншър, само за да се опитат да бъдат удостоени с честта да станат прислужници на принцесата? Знам, че това не е записано в книгата, но ти не беше тук, за да избираш, така че ние го направихме вместо теб.

Можеше да импровизира колкото си иска. Не желаеше да участва в представленията му.

— Какво хитроумно решение — каза тя, без да има нищо подобно предвид.

— Името на Сирина бе избрано случайно. Ана Съдърленд беше сред несполучилите.

— Усещам, че ти се иска да изпитам съчувствие към нея.

Той спря на ъгъла на казармата и огледа стената на замъка.

— В крайна сметка Сирина ще напусне скоро службата си. Тъй като току-що пристигна и все още не познаваш хората, ще трябва да изтеглиш името на някое момиче. Това ще оправи ли настроението ти?

Според Сирина първите прислужници в Елджиншър били избрани преди дванайсет години и оттогава някои от момичетата се оженили и били сменени. Това обърка Меридийн, защото Ривъс бе следвал традициите на принцесата, дори без надеждата да я открие. Проклета да е традицията!

— Имам по-добро решение — каза тя. — Следващият път, когато теглим имената, можеш да си избереш съпруга.

Явно успокоен, че стените на замъка са все така непристъпни за крадците, Ривъс продължи да върви напред.

— Сирина скоро ще се омъжва. Тя и Съмърлед искат да се женят. Баща й и брат й се споразумяха и датата на годежа е насрочена.

Тази новина погъделичка любопитството на Меридийн, тъй като Сирина не бе споменала нищо по този въпрос.

— Значи братът на Дръмънд Маккуин ще се ожени за дъщерята на един тъкач? Изненадана съм, че си е избрал момиче от просто потекло.

Устните му се изкривиха иронично при думите „просто потекло“. Вероятно си бе помислил, че намеква за него. Ура за нея.

— Сирина Кемърън не е от просто потекло. Баща й е граф на Клайд. Семейството му тъче най-фините платове в Пъруикшър. Тя е неговата наследница.

Слугите на Меридийн бяха по-богати от самата нея. „Аз съм Меридийн, първата принцеса на Инвърнес“ Нейното собствено наследство беше не пари, а дух и интелигентност, способност за водачество и чест.

— Какво те безпокои?

По дяволите с водачеството на шотландците и войните на честта между клановете.

— Да не би Сирина да е била нелюбезна или груба? — добави той.

Ако Сирина Кемърън бе станала прислужница доброволно, тогава значи клана Кемърън също почиташе легендата за принцесата. Но те живееха в средата на Шотландия и по традиция оставяха хайлендците да водят на спокойствие дребните си войни. Нима Ривъс наистина бе прострял мечтата си за мир до едно графство, толкова далеч на юг?

— Зле ли се държа? — попита повторно Ривъс. — Кажи ми и ще я вразумя, а освен това ще пиша на майка й.

— Не, Сирина е готова да изпълни всяка моя дума. Баща й заклел ли ти се е във вярност?

— Само в името на обединението на Шотландия срещу Англия или всяка друга нация, която би заплашила суверенитета ни. Това е друг тип съюз. Старейшините вече редовно разменят писма. Надявам се скоро да създадем система за разнасяне на съобщения между всички хора от всички градове.

— Но съюзът ти се опира на взаимната защита.

С многообещаващ глас той отвърна:

— Ще се обединим срещу всеки общ враг.

Той наистина властваше над Хайлендс и дори нещо повече. Обсега на мощта му се разкриваше пред нея след всеки техен разговор.

Стигнаха до параклиса и Меридийн повтори мислено желанието си свещеника скоро да се върне. Когато влезе вътре, придружена от Ривъс, я чакаше разочарование, защото църквата беше пуста.

— Помниш ли това място? — прошепна той.

От двете страни на пътеката бяха разположени еднакви дървени пейки. Олтарът и древната му украса блестяха в светлината на факлите. Пред същия този олтар тя и Ривъс бяха разменили думите на брачната клетва. Свещеникът се бе поколебал да ги венчае толкова млади, особено имайки предвид, че Меридийн бе толкова болна, че не можеше да стои права. Но волята на крал Едуард бе надделяла. С ръка около кръста й Ривъс й бе помогнал да коленичи, беше я изправил на крака и през цялата церемония й бе отправял окуражителни усмивки.

Дали свещеникът отново щеше да застане на нейна страна? Обхваната от несигурност, тя измъкна броеницата си от кесията.

— Почакай — рече Ривъс. От една ниша в стената, близо до кутията за подаяния за бедните, той измъкна малка кесийка. — Вземи.

Кесията беше избродирана от Ейлис, бабата на Меридийн. Вътре имаше древна броеница. Меридийн я помнеше добре, защото бе молила майка си да й позволи да се моли с нея. Сега не можеше да се застави да я докосне, поне не в Божия храм и не с измама в сърцето си.

— Задръж я, Ривъс — каза тя. — Истина ти казвам, направо се задушавам от всичките тези церемонии.

Очите му се изпълниха с тъга.

— Ще бъде тук, когато промениш решението си. — Той остави кесията на мястото й.

Меридийн потопи пръсти в светената вода, прекръсти се и се поклони. Ривъс направи същото и двамата тръгнаха напред по пътеката.

— Свещеникът още ли е същият? — попита тя.

— Не. Отец Кларънс бе призован в Рим.

Той й помогна да коленичи, след това се отдаде на молитвите си. Меридийн не можа да се сдържи и погледна към него. Със сведена глава и сплетени пръсти, той приличаше на архангел. Русата му коса, влажна от вечерния въздух, имаше вид на ореол около главата му. Вероятно той почувства погледа й, защото се извърна леко към нея и й се усмихна.

Когато очите му се отвориха, тя почувства как я облива възхищението му и сърцето й трепна в отговор. Броеницата й се изплъзна от ръката и падна с гръмовен шум върху каменния под. Двамата посегнаха към нея едновременно и раменете им се докоснаха. Ривъс взе броеницата, вдигна я и остави мънистата да се изнижат в едната му длан. Наведе се по-близо до нея, докато челата им не се докоснаха. Очите му се затвориха, той наклони глава напред и я целуна.

Устните му бяха меки и еластични както преди, но в целувката му се криеше цяло богатство от усещания, които се простираха отвъд разтуптяните сърца и задъханите гърди. Като че ли той се опитваше да измъкне душата й и да се слее с нея, а тя, подобно на птица, която дълго бе стояла в кафез, стоеше на прага на клетката си и не можеше да направи крачката напред към свободата, която той й предлагаше.

Ривъс се отдръпна с все още затворени от смущение очи.

— Не мога да се съсредоточа върху молитвата — промърмори той. После се размърда и стана. — Ще те изчакам отвън.

Усещането, че губи нещо, бе толкова дълбоко, че насмалко не го извика да се върне. Но какво би могла да му каже? Че му прощава, загдето бе разбил на парчета живота й? Или че е щастлива, защото отново се е върнала в страната на чудовищата?

Можеше да й изпрати бележка, вместо да я краде в тъмна доба. Можеха да си разменят писма. Би могъл да я помоли да се завърне. Но тя нямаше да поиска и той го знаеше. Не си бе загубил времето със сладки слова и с ритуалното ухажване. Не го беше грижа, че тя е изплашена. Искаше меч и кралство и само тя можеше да му ги даде.

Обхвана я тъга и тя сведе глава и започна да се моли за скорошен край на мъките си. Когато болката затихна тя избърса сълзите от очите си и излезе от църквата.

Ривъс седеше на стъпалата отпред. Стана бързо и от усмивката на лицето му Меридийн предположи, че неговото настроение също се е прояснило.

Като се престори, че дълбоката емоция, която бяха изпитали изобщо не бяха я изживели, тя попита:

— Кой е сега свещеника ви?

— Отец Томас, по-младият син на херцога на Рос.

Владенията на този човек бяха огромни. По времето, когато Меридийн бе напуснала Шотландия, Негова светлост бе управлявал дори Западните острови.

— Херцогът на Рос съюзник ли ти е?

— Най-верен при това. Прислужницата ти, Елън, е любимата му внучка.

Меридийн простена мислено, защото, ако казаното от него бе вярно, влиянието на съпруга й не знаеше граници.

— Предполагам, че Лизабет е също нечия наследница.

— О, не. Бащата на Лизабет е мелничар, но към нея ще се отнасят като към принцеса, щом свърши службата й. Тя ще получи зестра за службата си, както другите прислужнички преди нея.

Меридийн бе чула достатъчно за една вечер. За нейно удовлетворение Ривъс също се беше умълчал. Минаха покрай казармите.

Изведнъж той спря, ослуша се, а очите му обшариха стената. Когато погледът му стигна до парапета върху стената точно над главната врата, той изруга тихо.

— Чакай тук.

Почти безшумно се изкачи по стълбата, водеща към стената. Премина бързо по пътеката, приведе се под трепкащите факли, без да обръща внимание на стражите, край които минаваше. Стигна до мостовата кула и Се скри в мрака.

Във въздуха се разнесе женски писък.

В следващия миг от тъмнината изскочи женска фигура, облечена с наметало и се втурна към светлината на факлите. Беше Сирина, чиито червени коси блестяха като мед. Последва я Съмърлед. Карето му не можеше да бъде сбъркано. След това се показа Ривъс. Един много разгневен Ривъс.

Тримата заедно преминаха по стената и слязоха по стълбите. Щом стигнаха долу Ривъс спря и се обърна към двамата. Говореше прекалено тихо, за да може Меридийн да го чуе, но укора в гласа му можеше да се долови ясно.

Сирина изглеждаше така окаяна, че Меридийн се приближи към тях.

— Какво е станало? — попита тя.

Ривъс изгледа ядосано Съмърлед.

— Боя се, че Сирина има нужда от настойник.

Върху лицето на младия мъж бе замръзнала маска на негодувание.

— Ние сме сгодени, Ривъс — рече той.

— Това не ти дава право да изпреварваш сватбата.

— Искаш да кажеш, че е щял да я обезчести? — вмъкна шокирана Меридийн.

— Той е твърде млад и палав, за да прецени от тази гледна точка — отвърна Ривъс. — Сигурен съм, че е мислил да я почете с мъжките си намерения.

Беше толкова ядосан и благоразумен. Странно, като се имаше предвид, че бе отвлякъл със сила противящата се собствена съпруга.

— Не е само негова вината, Ривъс — обади се Сирина. — Не той ме заведе нагоре по тези стълби. Отидох при него доброволно и съм все още девствена. Кълна се в душата.

Ривъс се обърна пак към Съмърлед.

— За теб няма прошка.

— Аз само я целунах — в отговор се дочу промърморване.

Сирина се разплака. При вида на сълзите й Меридийн притегли момичето настрана и я хвана за ръцете.

— Не се безпокой. Ще се ожените.

— Сигурно сте напълно разочарована от мен — додаде Сирина с глас, накъсан от хълцания. — Но Съмърлед и аз чакаме цяла вечност.

— От колко време сте сгодени?

— От пет години. Досега само сме си държали ръцете. Но тогава вие се върнахте и…

— И сега можете да се венчаете.

— Да. Освен ако Ривъс не каже на Рендолф.

Прозвуча така изплашена, че сърцето на Меридийн също се сви.

— Кой е Рендолф?

С разтреперан глас Сирина отвърна:

— Той е по-големият брат на Съмърлед и старейшина на клана Маккуин. Той беше против годежа ни, защото аз съм от полската част на Шотландия. Но аз обичам Съмърлед и баща ми също го харесва. И Ривъс също.

— Ш-шт — успокои я Меридийн. — Една целувка няма да промени мнението му.

— Наистина ли? Ще поговорите ли с него?

Трябваше да се съгласи при тези обстоятелства. Но когато се обърна към него думите замръзнаха на устните й.

Някогашният босоног син на месаря Ривъс Макдъф стоеше с ръце на кръста, а искреният му гняв бе насочен към нежелаещия да се разкае син на благородник.

— Ако те видя на по-малко от един меч разстояние от Сирина, преди да сте се венчали, ще ти се наложи да си имаш работа с мен. Разбра ли?

Очите на Съмърлед се разшириха тревожно.

— Аз не съм ти подходящ противник. Ти ще ме победиш.

Ривъс посочи с ръка към Сирина.

— Какво искаше от нея? — изфуча той. — Няма да й позволя да се поддаде на привлекателните ти обещания. Та тя е истинско цвете на Шотландия. Трябва да я пазиш, защото тя ти е дала правото да направляваш живота й.

— Ще й бъда добър съпруг.

— За Бога, Съмърлед, та ти се унижи. Бъди благодарен, че Рендолф не бе тук да те види как кривна от правия път.

Вече съвсем засрамен младия Маккуин заби очи в ботушите си.

Ривъс въздъхна и с по-спокоен глас добави:

— Сигурен съм, че я обичаш много, момче. Всички го знаят.

С думи, така тихи, че прозвучаха като молитва, Съмърлед отговори:

— Моля за прошката ти и отсега нататък ще съм почтен с нея. Имаш думата ми на Маккуин.

Ривъс го тупна по гърба.

— Добре казано. Ще сключим сделката си с по една халба от най-доброто на кръчмаря. Върви. Аз ще дойда след малко.

Съмърлед се насочи към кръчмата. Ривъс отиде при Меридийн и Сирина. Като се усмихна нежно на момичето, той отмахна косите, паднали върху лицето й.

— Как си, момичето ми?

— О, Ривъс — тя се хвърли в ръцете му и той я залюля насам-натам, притиснал към рамото си главата й с голямата си ръка.

— Не се бой, мила — промърмори той. — Случилото се тук ще остане само между нас.

Меридийн си спомни за едно друго момиче с разбито сърце, което той бе утешавал преди години. Тогава беше слаб като клечка и гласа му мутираше. Загрижеността му за другите бе узряла с годините.

— Толкова ме е срам — изплака Сирина. — И така силно искам да бъда благоверна съпруга.

Погледът му падна върху Меридийн. В очите му тя видя нежност и нещо друго. Сякаш говорейки на нея, той каза:

— За да бъдеш благоверна съпруга е нужно нещо повече, освен целувките в нощта.